Р Е
Ш Е Н
И Е
Номер 617 Година
2022, 11.04.
Град ПЛОВДИВ
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – ІІ
отд.,VІІ състав
на 23.02.2022 година
в публичното заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЯВОР КОЛЕВ
Секретар:
РУМЯНА АГАЛАРЕВА
при присъствието на прокурора РОСЕН КАМЕНОВ, като разгледа докладваното
от СЪДИЯ ЯВОР КОЛЕВ адм. дело номер 3347 по описа за 2020 година и като
обсъди:
Производство пред първа инстанция.
Ищецът А.И.В. ***, чрез адв. В.С. е
предявил срещу ответника Главна Дирекция “Изпълнение на наказанията” /ГДИН/ -
София, бул.”Ген. Николай Столетов”№21 претенция за присъждане на сумата от общо
50 000 лева, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 29.12.2020г.
до окончателното и изплащане, представляваща обезщетение за причинени
неимуществени вреди, изразяващи се в обида, огорчение, чувство на малоценност,
съобразно уточненията с молба от 08.01.2021г./л.10/ и от 05.07.2021г./л.240/,
както следва:
- 10 000 лева за периода от
21.05.2018г. до 01.07.2019г., в резултат на поставянето му в неблагоприятни
условия за изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ в Затвора –
Пазарджик;
- 20 000 лева за периода от
14.03.2020г. до 14.06.2020г., в резултат на поставянето му в неблагоприятни
условия за изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ в Затвора –
Пловдив;
- 20 000 лева за периода от
14.06.2020г. до 28.12.2020г., в резултат на поставянето му в неблагоприятни
условия за изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ в Затвора –
Пазарджик.
Твърди се неосигуряване на достатъчно
жилищна площ/пренаселеност на килиите – „падат се под 3 кв. м. чиста жилищна
площ на човек“/, лоши хигиенни условия в килиите/наличие на хлебарки, дървеници
и гризачи в тях, както и мухъл и влага/, през зимата е студено, а през лятото –
горещо,
неосигуряване на достатъчно достъп на
естествена светлина и чист въздух, липса на постоянен достъп до течаща топла и
студена вода и санитарен възел в килиите, предоставяне на работа по неясни
категории и на малко л.св., с което се презюмира нарушаване правата по чл.3 от
Европейската конвенция за защита на правата на човека/ЕКЗПЧ/ и чл.3 от Закона
за изпълнение на наказанията и задържането под стража/ЗИНЗС/. Претендира се
присъждане на сторените по делото разноски в размер на 10 лева.
Ответникът – Главна Дирекция “Изпълнение на наказанията” - София, чрез
процесуалния си представител юриск.Ч., счита така предявените претенции за неоснователни, поради което настоява за отхвърлянето
им. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Представителят на Окръжна прокуратура – Пловдив дава заключение за
неоснователност на исковите претенции.
Пловдивският административен съд – Второ отделение, Седми състав, след като
прецени поотделно и в съвкупност събраните в настоящото производство
доказателства, намира за установено следното.
Съгласно постъпила справка за правното положение на В./л.246/ същият е
признат за виновен на основание чл.199 НК и осъден за срок от три години и шест
месеца лишаване от свобода по НОХД №968/2016г. по описа на Окръжен съд –
Пловдив с начало на изтърпяване на наказанието 06.01.2016г. А съгласно
становище на Началника на Затвора – Пазарджик/л.241/ на основание Заповед
№2323/14.06.2016г. на ГДИН е преведен в Затвора – Пазарджик на 24.06.2016г. за
доизтърпяване на наложеното му наказание. В. е изтърпявал наказание, наложено
му с Определение №118/26.02.2018г. по ЧНД №172/2018г. на Районен съд –
Пазарджик, потвърдено с Определение №269/ 08.05.2018г. на Окръжен съд –
Пазарджик, с което съгласно чл.27 ал.1 НК е присъединено изцяло наложеното
наказание от 5 месеца лишаване от свобода по НЧХД №532/2017г. на Районен съд –
Пазарджик към неизтърпяната част от общото наказание в размер на 3 години и 6
месеца лишаване от свобода по НОХД №597/2016г. на Районен съд – Чирпан и НОХД
№968/2016г. на Окръжен съд – Пловдив и е определено едно общо наказание в
размер на 2 години 10 месеца и 16 дни лишаване от свобода с начало на
наказанието 08.01.2017г. На основание чл.447 т.2 във връзка с чл.448 ал.1 и
ал.2 НПК на В. е прекъснато изпълнение на наказанието лишаване от свобода за
срок от 3 месеца, считано от 19.02.2019г. Същият е освободен на 19.05.2019г. по
документи, т.е. в гореспоменатия период той не е пребивавал на територията на
Затвора – Пазарджик.
Или, установява се, че ищецът В. е пребивавал на територията на Затвора –
Пазарджик от 24.06.2016г. до 18.02.2019г. вкл., тъй като считано от
19.02.2019г. е прекъснато изпълнението на наказанието за срок от три месеца, а
на 19.05.2019г. същият е освободен по документи.
От приложеното адм. дело №667/2019г. по описа на Административен съд –
Пазарджик се установява, че същото е образувано по искова молба на А.В. против
ГДИН с искане ответникът да бъде осъден да заплати сумата от 50 000 лева
за неимуществени вреди, ведно със законна лихва от датата на завеждане на исковата
молба до окончателното изплащане на сумата. Твърденията са за нарушени права по
чл.3 ЗИНЗС, причинили на лицето неимуществени вреди, търпени в периода от
01.01.2015г. до 31.12. 2018г. С влязло в сила Решение №28/13.01.2020г. е
осъдена ГДИН да заплати на лицето сумата в размер на 300 лева за претърпени
неимуществени вреди от незаконосъобразно бездействие от неосигуряване на
минимална жилищна площ от 4 кв.м. за периода от 12.12.2017г. до 21.05.2018г.,
ведно със законната лихва върху присъдената сума, считано от 21.05.2018г. до
окончателното й изплащане и е отхвърлен искът за горницата над сумата от 300
лева до предявения с иска размер от 50 000 лева за претърпени
неимуществени вреди за периода от 01.01.2011г. до 31.12.2018г. като
неоснователен и недоказан.
В тази връзка и доколкото исковата молба, по повод на която е образувано
настоящото производство, касае периода от 21.05.2018г. до 01.07. 2019г., част
от който, а именно от 21.05.2018г. до 31.12.2018г. вкл., е бил предмет на
разглеждане по адм. дело №667/2019г. по описа на Административен съд –
Пазарджик(така диспозитива на съдебния акт), настоящият иск по отношение на претендирано обезщетение
за този период - от 21.05.2018г. до 31.12. 2018г. вкл. е недопустим, поради
което и в тази част производството следва да бъде прекратено по аргумент от
чл.299 ал.2 ГПК.
За периода, предмет на разглеждане в настоящото производство и за който се
установи, че лицето действително е пребивавало на територията на Затвора –
Пазарджик, а именно от 01.01.2019г. до 18.02.2019г. вкл. от становището на
Началника на Затвора – Пазарджик/л.241-242/ се установява единствено, че не
може да бъде предоставена информация с колко други лишени от свобода и в кои
спални помещения по периоди е пребивавал В., тъй като съгласно утвърдената
Номенклатура на делата на ГДИН, списъците за вечерна проверка не подлежат на
архивиране, същите не са класирани в дела със съответстващ индекс, като са
налични само за текущия месец. А съгласно справка, изготвена от гл. инсп. Е.С.–
Началник сектор „ФЛКР“ в Затвора – Пазарджик/л.22/ през исковите периоди са
извършвани дезинфекционни, дезинсекционни и дератизационни дейности в спалните
помещения на лишените от свобода, кухненския блок и общите помещения на
територията на целия сграден фонд на затвора, като в подкрепа на изложените
твърдения са представени сключени договори, ведно с протоколи за извършена ДДД
обработка, както и сключени договори за доставка на дезинфектанти и почистващи
препарати и сапуни/л.23 и сл./. Тук е мястото да се посочи, че във връзка с
искане на лицето са представени данни за наложени дисциплинарни наказания
„изолиране в наказателна килия“, като нито едно от тях не касае исковия период.
Други доказателства, касаещи този период на пребиваване на лицето в Затвора
– Пазарджик, не са представени по делото.
От приложената справка за правното положение на лицето/л.246/ се установява
също така, че В. е признат за виновен на основание чл.199 НК и осъден за срок
от десет месеца лишаване от свобода по НОХД №2185/2020г. по описа на Районен
съд – Пловдив с начало на изтърпяване 14.03.2020г., като на 01.07.2020г. е
преведен в Затвора – Пазарджик. От данните, изложени в отговора на исковата
молба/л.216/ се установява, че В. ***.04.2020г.
Или, установява се, че ищецът е пребивавал на територията на Затвора –
Пловдив от 10.04.2020г. до 30.06.2020г. вкл., като тук е мястото да се посочи,
че заявената претенция на лицето е до 14.06.2020г. вкл.
За периода, предмет на разглеждане в настоящото производство и за който се
установи, че лицето действително е пребивавало на територията на Затвора –
Пловдив, а именно от 10.04.2020г. до 14.06.2020г. вкл., конкретни данни за
настаняването му са налични, считано от 16.04.2020г., когато е бил настанен в
Пета група, в спално помещение №58, където е пребивавал до 29.05.2020г. Това
спално помещение е с площ от 27,06 кв.м., оборудвано с два прозореца с размери
0,47/1,19м. и 0,96/1,19м., санитарен възел с площ от 2,41 кв.м. с един прозорец
с размери 0,30/1,17м. и в него са били настанявани между 5 и 6 л.св. По време
на престоя в Пета група не са му налагани наказания „изолиране в наказателна
килия“/така докладна записка на л.245/. С Протокол №2754/02.06.2020г. ищецът е
преместен в Трета група, стая №25, която е площ от 31,32 кв.м. с два отваряеми
прозореца с размери 0,50/1,20м. и 1,20/1,20м, санитарен възел с площ от 4,49
кв.м. и един отваряем прозорец с размери 1,20/0,40м. В това спално помещение
ищецът е пребивавал от 02.06.2020г. до 30.06.2020г. вкл., като заедно с него са
били настанявани общо между 8 и 10 л.св. През този период л.св. В. не е
изявявал желание за участие в групова работа и за работа, не е наказван и не е
награждаван. Установява се също така, че във всеки санитарен възел има
осигурена постоянно студена вода, а достъп до течаща топла вода ищецът е имал
съгласно графика за разпределение на
времето на л.св. от съответната група, отоплението се е осъществявало
чрез централно локално парно отопление през отоплителния сезон, а
проветряването на стаите е по желание на л.св. и могат да правят това чрез
отваряне на прозорците/така становище на л.244/. А от приложени договори и
протоколи за извършване на ДДД дейности/л.92 и сл./ се установява извършвана
периодично през исковия период обработка на всички помещения в Затвора –
Пловдив. За прецизност е необходимо да се посочи, че голяма част от
представените протоколи не са относими, тъй като не касаят исковия период.
Други доказателства, касаещи пребиваването на лицето в Затвора – Пловдив,
не са представени по делото.
На основание Заповед №2461/18.06.2020г. на ГДИН В. е преведен в Затвора –
Пазарджик на 01.07.2020г. за доизпърпяване на наложеното му наказание и е
пребивавал до 28.12.2020г. вкл./която е крайната дата, посочена за последния
исков период/.
Или, установява се, че през този исков период, а именно от 14.06.2020г. до
28.12.2020г., ищецът е пребивавал на територията на Затвора – Пазарджик от
01.07.2020г. до 28.12.2020г. вкл.
От становището на Началника на Затвора – Пазарджик/л.241-242/ и по
отношение на този период се установява, че не може да бъде предоставена
информация с колко други лишени от свобода и в кои спални помещения по периоди
е пребивавал В., тъй като съгласно утвърдената Номенклатура на делата на ГДИН,
списъците за вечерна проверка не подлежат на архивиране, същите не са класирани
в дела със съответстващ индекс, като са налични само за текущия месец. А
съгласно справка, изготвена от гл. инсп. Е.С.– Началник сектор „ФЛКР“ в Затвора
– Пазарджик/л.22/ през исковите периоди са извършвани дезинфекционни,
дезинсекционни и дератизационни дейности в спалните помещения на лишените от
свобода, кухненския блок и общите помещения на територията на целия сграден
фонд на затвора, като в подкрепа на изложените твърдения са представени сключени
договори, ведно с протоколи за извършена ДДД обработка, както и сключени
договори за доставка на дезинфектанти и почистващи препарати и сапуни/л.23 и
сл./. Във връзка с искане на лицето са представени данни за наложени
дисциплинарни наказания, като нито едно от тях не касае „изолиране в
наказателна килия“.
Други доказателства, касаещи този период на пребиваване на лицето в Затвора
– Пазарджик, не са представени по делото.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното.
Разпоредбата на чл.284 ал.1 ЗИНЗС предвижда, че държавата отговаря за
вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от
специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на
чл.3 ЗИНЗС. Така, съгласно чл.285 ал.1 ЗИНЗС, искът по чл.284 ал.1 се разглежда
по реда на глава единадесета от Административнопроцесуалния кодекс, а съгласно
чл.205 АПК, искът за обезщетение се предявява срещу юридическото лице,
представлявано от органа, от чийто незаконосъобразен акт, действие или
бездействие са причинени вредите.
Ответникът в настоящото производство - Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“ със седалище гр.София, съгласно чл.12 ал.2 ЗИНЗС е юридическо лице
към министъра на правосъдието и осъществява прякото ръководство и контрола
върху дейността на местата за лишаване от свобода и пробационните служби, част от структурата, на което са областните служби
„Изпълнение на наказанията“ съгласно чл.12 ал.1 и 3 ЗИНЗС. За вредите,
причинени от незаконосъобразни актове, действия и/или бездействия на
администрацията на затворите и областните служби „Изпълнение на наказанията“ и
длъжностни лица в системата на тази администрация, отговаря юридическото лице.
При това положение, Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ за исковите
периоди има както процесуална, така и материалноправна легитимация да отговаря
по предявените искове.
На следващо място е необходимо да се отбележи, че установените в Част Седма
от ЗИНЗС правила, не въвеждат като предпоставка за успешно провеждане на
исковата претенция за обезщетение, действията или бездействията на
администрацията да бъдат отменени като противоправни с административен или
съдебен акт.
За да бъде приета основателност на иск за вреди с правно основание чл.284
ал.1 ЗИНЗС, следва кумулативно да бъдат доказани: акт, действие и/или
бездействие на специализираните органи по изпълнение на наказанията, с което се
нарушава чл.3 от закона и настъпила в резултат на нарушението неимуществена
вреда в правната сфера на ищеца, която се предполага до доказване на противното
по силата на въведената с разпоредбата на чл.284 ал.5 ЗИНЗС оборима презумпция.
Или иначе казано, отговорността на държавата се ангажира при доказано подлагане
на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение/чл.3 ал.1/, както
и при поставянето на лицата в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието
„лишаване от свобода“ или „задържането под стража“, изразяващи се в липса на
достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване,
медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация
без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и
други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото
достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност/чл.3
ал.2/.
Ефектът от неизпълнението на задълженията от страна на затворническата
администрация спрямо евентуално настъпилите за ищеца неимуществени вреди,
следва да се отчита в съвкупност от преживяното, независимо, че за всяко от
бездействията е налице различна законова регламентация. Според Европейския съд
по правата на човека/решение от 10.02.2012г. по делото на Шахънов срещу
България/, разделянето на исковата претенция като се разглежда всеки елемент от
условията в мястото за лишаване от свобода като отделен въпрос, нуждаещ се от
отделен анализ на възможния му ефект върху благосъстоянието на ищеца, води до
намаляване релевантността на всеки елемент при разглеждане на общите условия на
задържане и по този начин представлява неразглеждане на кумулативните ефекти от
тези условия върху ищеца, както изисква Конвенцията. Такъв подход, според Съда
по правата на човека, лесно би могъл да доведе до заключението, че нито едно от
оплакванията не е само по себе си достатъчно сериозно, за да изисква
обезщетение, дори в случаите, когато би могло да се счете, че общото
въздействие върху конкретния затворник, ако е било преценено в контекста на
съдебната практика във връзка с Конвенцията, достига прага по чл.3 от
Конвенцията.
Такова разрешение на въпроса дава и разпоредбата на чл.284 ал.2 ЗИНЗС,
според която в случаите по чл.3 ал.2 от с.з. съдът взема предвид кумулативното
въздействие върху лицето на условията, в които се е изтърпявало наказанието
лишаване от свобода или задържането под стража, продължителността, както и
други обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на спора.
Съгласно чл.3 ал.1 ЗИНЗС/в редакцията ДВ, бр.25 от 2009г., в сила от
1.06.2009г./ осъдените не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко или
нечовешко отношение. В ал.2 на същата разпоредба е указано, че за изтезания,
жестоко или нечовешко отношение се смятат: 1./всяко умишлено действие или
бездействие, което причинява силна физическа болка или страдание, освен
регламентираните в този закон случаи на употреба на сила, помощни средства или
оръжие; 2./умишлено поставяне в неблагоприятни условия за изтърпяване на
наказанието, изразяващи се в лишаване от достатъчна жилищна площ, храна,
облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за
двигателна активност, продължителна изолация без възможности за човешко
общуване и други виновно извършени действия или бездействия, които могат да
причинят увреждане на здравето; 3./унизително отношение, което уронва човешкото
достойнство на осъдения, принуждава го да върши или да приеме действия против
волята си, поражда чувство на страх, незащитеност или малоценност. Като
съгласно ал.3, за изтезания, жестоко или нечовешко отношение се смятат
действията или бездействията по ал.2, извършени от длъжностно лице или от всяко
друго лице, подбудено или подпомогнато от длъжностно лице чрез явно или
мълчаливо съгласие.
Съгласно чл.3 ал.1 ЗИНЗС/в редакцията ДВ, бр.13 от 2017г., в сила от
7.02.2017г./ осъдените и задържаните под стража не могат да бъдат подлагани на
изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение. В ал.2 от същата
разпоредба е указано, че за нарушение на ал.1 се смята и поставянето в
неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или
задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ,
храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване,
условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за
общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни
действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство
или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност.
В най-общ план и двете редакции са еманация на установените в практиката на
ЕСПЧ стандарти за защита на жертвите на нечовешко или унизително отношение по
смисъла на чл.3 ЕКПЧ. В тази връзка, разпоредбите на чл.3 и чл.43 ал.2, ал.4 и
ал.5/предишна ал.4/ от ЗИНЗС са законови гаранции за съществуването на нормална
битова среда в местата за лишаване от свобода. Тези разпоредби са действали
през процесния период, което е основание за преценка във всеки конкретен случай
при предявен иск за обезщетение на това основание доколко тази законова
гаранция е реализирана в конкретната битова среда на конкретното място, където
ищецът изтърпява наказание „лишаване от свобода“.
Все в тази насока следва да се посочи, че според чл.43 ал.2 ЗИНЗС, всяко
място за лишаване от свобода трябва да разполага с необходимите жилищни, битови
и други помещения за осъществяване на поправително въздействие, а арестите – за
поддържане на физическото и психическото здраве и уважаване човешкото
достойнство на задържаните лица.
В чл.43 ал.4 ЗИНЗС/в сила от 7.02.2017г./ е установено изискването
минималната жилищна площ в спалното помещение за всеки лишен от свобода да не е
по-малка от 4 кв.м. Доколкото обаче, не съществува легална дефиниция на
понятието „жилищна площ“, то тя следва да се определя по общоприетите правила,
а именно като се измерва по контура на съответните вертикални конструктивни
елементи – стени и колони. А за да е достатъчна тази жилищна площ, то тя следва
да осигурява възможност лицата да сменят позата си и да извършват свободно
движения за задоволяване на битовите си нужди - спане, обличане, занимания в
затворени помещения, като гледане на телевизия, четене на книги и т.н.
Според чл.43 ал.5 ЗИНЗС/предишна ал.4 – ДВ, бр.13 от 2017г., в сила от
7.02.2017г./ количеството дневна светлина, степента на изкуственото осветление,
отопление и проветряване, достъпът до санитарни възли и течаща вода, както и
минимумът обзавеждане на спалните помещения, се определят с правилника за
прилагане на закона, като в чл.20 ал.3 ППЗИНЗС е конкретизирано, че на лишените
от свобода се осигурява постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода, като
в заведенията от закрит тип и арестите в затворите ползването на санитарен
възел и течаща вода се осъществява в спалните помещения.
Относима към спора е и материалноправната разпоредба на чл.3 от
Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, която е
ратифицирана от България през 1992г. и съгласно чл.5 ал.4 от Конституцията на
Република България е част от вътрешното право на страната и има предимство пред
тези норми на вътрешното законодателство, които и противоречат. Според
посочената разпоредба от Конвенцията, никой не може да бъде подложен на
изтезания или нечовешко или унизително отнасяне или наказание.
Според Минималните стандарти за третиране на лишените от свобода, приети от
Първия конгрес на Организацията на обединените нации по предотвратяване на
престъпленията и третиране на престъпниците, проведена в Женева в 1955г. и
утвърдени от Икономическия и социален съвет с резолюции 663 C (XXIV) от
31.07.1957г. и 2076 (LXII) от 13.05.1977г., които нямат задължителна сила, но
спазването им е критерий за зачитане на човешките права и свободи и демократичния
характер на държавите: “10. Всички помещения, от които се ползват лица, лишени
от свобода, и особено помещенията, в които те спят, трябва да отговарят на
всички санитарни изисквания, като следва да се обръща дължимото внимание на
климатичните условия, особено на кубатурата на тези помещения, на тяхната
минимална площ, осветление, отопление и проветряване. 11. Във всички помещения,
в които живеят и работят лица, лишени от свобода: а) прозорците трябва да имат
достатъчни размери, за да могат тези лица да четат и работят на дневна
светлина, като прозорците трябва да са така конструирани, че да осигуряват
приток на пресен въздух, независимо от наличието или липсата на вентилационна
уредба; б) изкуственото осветление трябва да е достатъчно, за да могат лицата,
лишени от свобода, да четат или работят без опасност за тяхното зрение. 12.
Санитарните възли трябва да са достатъчни, за да може всяко лице, лишено от
свобода, да удовлетворява своите естествени потребности тогава, когато изпитва
нужда, и в условията на чистота и пристойност. 13. Къпалните помещения и броят
на душовете трябва да са достатъчни за това всяко лице, лишено от свобода, да
може и да е задължено да се къпе или да взема душ при подходяща за съответния
климат температура и толкова често, колкото това се изисква от общата хигиена,
като се отчитат сезонът и географският район, тоест във всеки случай поне един
път седмично в районите с умерен климат.“.
По казуси като процесния е налице и съдебна практика на българските
съдилища/решение №10166 от 11.07.2012г. на ВАС по адм.д. №15508/2011г., решение
№6667 от 15.05.2013г. на ВАС по адм.д. №13664/2012г., решение №104 от
20.02.2009г. на ВКС по гр.д. №5895/2007г., решение №538 от 22.10. 2009г. на ВКС
по гр.д. № 1648/2008г., решение №15 от 29.01.2009г. на ВКС по гр.д.
№4427/2007г./, в която се приема, че липсата на достатъчно жилищна площ,
постоянен достъп до санитарен възел, достатъчен приток на слънчева светлина и
възможност за проветряване в местата за лишаване от свобода, е отклонение от
подходящата жизнена среда за осъденото лице, независимо, че към релевантните
периоди не са действали нормите от ЗИНЗС, регламентиращи минималната
разполагаема жилищна площ на лишените от свобода и други критерии, на които
следва да отговарят условията в местата за лишаване от свобода.
При разрешаване на настоящия правен спор следва да се има предвид и
съдържанието на множество решения на Съда по правата на човека по дела,
заведени пред този съд от български граждани срещу България, в които се е
твърдяло нарушение на чл.3 от Конвенцията, произтичащо от битовите условия в
местата за лишаване от свобода/решение от 10.06.2006г. по делото Й.срещу
България, решение от 02.02.2006г. на ЕСПЧ по делото Й.срещу България, решение
от 24.05.2007г. на ЕСПЧ по делото Н. срещу България, решение от 28.06.2007г. на
ЕСПЧ по делото М.срещу България, решение от 27.11.2008г. на ЕСПЧ по делото С.К.срещу
България, решение от 27 януари 2015г. по шест съединени дела Н. и други срещу
България/. Последното е пилотно решение по своя характер. Това е нов механизъм,
уреден в глава V от правилата на съда, чл.61 Пилотно решение Pilot Judgment
приложим при наличие на структурни или системни проблеми в държава член на
Съвета на Европа.
Така например, в пилотното решение от 27 януари 2015г. за условията в
българските затвори „Н. и други против България“, жалба №36925/10, Съдът
приема, че провеждането на исково производство по чл.1 ЗОДОВ от затворници за
обезщетяване за претърпени от тях неимуществени вреди във връзка с лошите
условия в българските затвори, не е ефективно средство за защита, което би
поправило нарушението, заради формалистичния подход на съдилищата при
разглеждането на този тип дела във връзка с преценката на редовност на исковата
молба, указанията до ищеца за посочване на надлежния ответник по исковете,
оценката на доказателствата, в частност – на свидетелски показания; възлагане
на доказателствената тежест върху ищците, в разрез с изискванията на чл.3 от
Конвенцията, относно установяване наличието и размера на претърпените от тях
неимуществени вреди във връзка с лошите условия в затворите. Наред с това, в
посочените съдебни решения се съдържат критерии от значение за преценката дали
условията за изтърпяване на един ограничителен режим могат да достигнат до
третиране в нарушение на чл.3 от Конвенцията.
С последната практика на ЕСПЧ обаче/решение по делото „А.И.А.срещу
България“, жалби №65540/16 и 22368/17, Съдът вече е приел, че новият ред по
ЗИНЗС, за разлика от ЗОДОВ, представлява ефективно средство за защита за
оплаквания на задържани лица или лишени от свобода от условията на задържане.
Прието е също така и че обстоятелствата, че отделни искове са отхвърлени, както
и че присъдените в останалите случаи обезщетения са ниски, сами по себе си не
означават, че посоченото средство е неефективно.
Все в тази насока следва да се посочи, че в спорното съдебно производство,
в т.ч. и исково такова, двете страни - ищец и ответник по иска са
равнопоставени. Те имат еднакви възможности за извършването на процесуални
действия, насочени към разкриване с помощта на доказателствените средства на
истината относно фактите, релевантни за спорното право. Доказателствената
тежест не е равнозначна на задължение да се представят доказателства.
Принципите на обективната истина и служебното начало в съдебния административен
процес, налагат съдът да основе констатациите си за всеки факт върху наличните
доказателства, без да има значение дали те са представени от страната, която
носи доказателствената тежест относно този факт, от противната страна по
административния спор, или пък са издирени служебно от съда. При това
положение, въпросът за доказателствената тежест се свежда до последиците от
недоказването. Доказателствената тежест се състои в правото и задължението на
съда да обяви за ненастъпила тази правна последица, чийто юридически факт не е
доказан.
В този смисъл и с определението за насрочване на делото в открито съдебно
заседание е разпределена доказателствената тежест и на страните са дадени
указания за подлежащите на установяване факти и последиците от недоказването, в
т.ч. с определение от 24.06.2021г. съдът в съответствие с разпоредбата на
чл.284 ал.3 ЗИНЗС е задължил специализираните органи по изпълнение на
наказанията – Затвора – Пловдив и Затвора - Пазарджик да предоставят информация
от значение за правилното установяване на фактите по делото, като им е указал,
че в случай на неизпълнение на това задължение, съдът може да приеме за
доказани съответните факти.
Така, от наличните по делото доказателства се установява, че по отношение
на първия исков период/21.05.2018г. – 01.07.2019г./, допустима за разглеждане е
само една част от него, а именно от 01.01.2019г. до 01.07.2019г., в който
период се установява, че В. е пребивавал в Затвора – Пазарджик от 01.01.2019г.
до 18.02.2019г. вкл., поради което в останалата част, а именно от 19.02.2019г.
до 01.07.2019г. искът се явява недоказан, доколкото не се установява в този
период ищецът да е пребивавал в посоченото от него заведение, а именно Затвора
- Пазарджик, което е самостоятелно основание в тази част исковата молба да бъде
отхвърлена, без да се обсъждат наведените твърдения за извършени нарушения на
чл.3 ЗИНЗС от органите по чл.284 ал.1 ЗИНЗС.
По отношение на следващия исков период, касаещ престоя на лицето в Затвора
– Пазарджик, а именно от 14.06.2020г. до 28.12.2020г. вкл. се установи, че В. е
постъпил в Затвора – Пазарджик на 01.07.2020г., поради което и в частта от
14.06.2020г. до 30.06.2020г. вкл. искът също се явява недоказан, което е
самостоятелно основание в тази част исковата молба да бъде отхвърлена, без да
се обсъждат наведените твърдения за извършени нарушения на чл.3 ЗИНЗС от
органите по чл.284 ал.1 ЗИНЗС.
По отношение на периодите, за които се установи, че лицето действително е
пребивавало на територията на Затвора – Пазарджик, а именно от 01.01.2019г. до
18.02.2019г. вкл./първи исков период/ и от 01.07.2020г. до 28.12. 2020г.
вкл./трети исков период/, с оглед доказателствената тежест в процеса, съдът
констатира, че ответникът не е представил доказателства, с изключение на
договори и протоколи, установяващи надлежно ДДД третиране на помещенията против
инсекти и гризачи, за осигуряване на приемливи условия за изтърпяване на
наказанието лишаване от свобода. Отговорността на държавата за причинените
вреди по чл.284 ал.1 ЗИНЗС е обективна и освобождава ищеца от тежестта да
доказва вина на конкретно длъжностно лице. Обективният характер означава още,
че държавата отговаря за вредите, причинени от нейните органи или длъжностни
лица при изпълнение на административната дейност, които са последица от
незаконосъобразните им актове, действия или бездействия, без значение дали са
причинени виновно от тях. В конкретния случай ищецът твърди определени
обстоятелства, свързани с лошите условия, при които е изтърпявал наказание
„лишаване от свобода“ и посредством ангажирани от негова страна доказателствени
искания, тези твърдения следва да се приемат за доказани, доколкото нито са
оспорени от ответника, нито от негова страна са ангажирани доказателства, които
да ги оборят. Ето защо и всички обстоятелства – пребиваване на ищеца в
пренаселени килии, лошите битови условия и претърпените от него лишения в
своята съвкупност могат да се определят като уронващи човешкото достойнство,
което предпоставя наличието на увреждане на ищеца като последица от
претърпените лишения и неудобства от неблагоприятната жизнена среда. Тези
обстоятелства, съгласно практиката на Съда по правата на човека, включително в
пилотното решение „Н. и други срещу България“, съставляват самостоятелно и
достатъчно основание да се приеме, че ищецът е бил подложен на нечовешко и
унизително отношение в разрез с разпоредбите на чл.3 ал.2 ЗИНЗС и чл.3 ЕКЗПЧОС.
По отношение на следващия исков период, а именно от 14.03.2020г. до
14.06.2020г., касаещ престоя на лицето в Затвора – Пловдив, се установява от
събраните по делото доказателства, че В. ***.04.2020г., поради което и в частта
от 14.03.2020г. до 09.04.2020г. вкл. искът също се явява недоказан, което е
самостоятелно основание в тази част исковата молба да бъде отхвърлена, без да
се обсъждат наведените твърдения за извършени нарушения на чл.3 ЗИНЗС от
органите по чл.284 ал.1 ЗИНЗС.
За периода, в който се установи, че лицето действително е пребивавало на
територията на Затвора – Пловдив, а именно от 10.04.2020г. до 14.06.2020г. вкл.
от събраните и описани по-горе доказателства, се установява, че за период от 22
дни, ищецът е пребивавал в помещения, в които жизненото му пространство не е
отговаряло на предвидените стандарти, възприети от Съвета на Европа и от Съда
по правата на човека, които са в размер на 4 кв.м. За такива съдът приема
периодите от 10.04.2020г. до 15.04.2020г. вкл. и от 30.05. 2020г. до
01.06.2020г. вкл., доколкото ответникът не е представил никакви данни – нито
къде е било настанено лицето, нито с колко други л.св. е пребивавало в едно
спално помещение, както и периодът от 02.06.2020г. до 14.06.2020г. вкл., когато
ищецът е пребивавал в спално помещение №25 заедно с още 7, 8 или 9 л.св., при
положение, че това спално помещение е с площ от 31,32 кв.м., т.е. за 7 л.св.
Тези обстоятелства, съгласно практиката на Съда по правата на човека,
включително в пилотното решение „Н. и други срещу България“, съставляват
самостоятелно и достатъчно основание да се приеме, че ищецът е бил подложен на
нечовешко и унизително отношение в разрез с разпоредбата на чл.3 ЕКЗПЧОС. За
останалите периоди се установи, че лицето е пребивавало в спални помещения, в
които на всеки един от настанените л.св. е била осигурена необходимата жилищна
площ.
По делото не се установиха и данни да има дървеници, хлебарки и гризачи, в
каквато насока са твърденията на ищеца. Обратно, от страна на администрацията
са представени конкретни данни за извършвана периодично дезинсекция,
дератизация и дезинфекция, третираща именно насекоми/хлебарки, бълхи и
дървеници/ и гризачи през целия исков период. Отделно от това няма данни от
страна на ищеца да са подавани молби, в които да се е оплаквал от наличието на
инсекти и/или гризачи в Затвора – Пловдив и/или наличието на мухъл и влага. Все
в тази насока и следва да се посочи, че от представените договори, сключени с
„ДДД-1“ООД се установява уговорена клауза за допълнителни, т.е. извънредни
дезинсекция и дератизация, и в случай, че ищецът бе подал оплакване, ответникът
именно въз основа на сключения договор за извършване на ДДД обработки, би
следвало да сезира изпълнителя да извърши извънредно третиране и едва, ако това
не бе сторено, ищецът би могъл да се позове на бездействие от негова страна.
Няма нарушение и на чл.20 ал.3 ППЗИНЗС, доколкото от събраните по делото
доказателства се установи, че всички помещения, в които е пребивавал В. ***, са
разполагали със санитарен възел и постоянно течаща студена вода, като топла е
била осигурявана съгласно графика за разпределение на времето на л.св. от
съответната група.
На следващо място, по делото не се събраха достатъчно доказателства и да е
било прекалено топло през лятото, съответно студено през зимата. Нещо повече,
от представеното от Затвора – Пловдив становище се установява, че отоплението
се осъществява чрез централно локално парно отопление и няма данни конкретно в
стаите, в които е бил настанен ищецът, същото да не е работило по една или
друга причина през зимния сезон.
От представените по делото данни от Затвора – Пловдив се установява и че
всички помещения, в които е бил настанен ищецът, са с по два отваряеми
прозореца, в т.ч. прозорци са налични и в обособените санитарни възли. Отделно
от това, проветряването и наличието на свеж въздух в килиите зависи изцяло от
самите лишени от свобода, които избират кога и колко време да проветряват
помещението. Това, че прозорците имат решетки по никакъв начин не се отразява
на количеството въздух, което може да влезе в помещението, а в минимална степен
се отразява на количеството светлина в помещението, но от друга страна
решетките са поставени поради спецификата на сградата, която е за изтърпяване
на наложено наказание „лишаване от свобода“.
Не може да бъде споделено и твърдението, че работа се дава по неясни
категории и на малко затворници, доколкото на основание чл.164 ППЗИНЗС
работните места се обявяват на общодостъпни места, а няма данни по делото
ищецът да е кандидатствал за конкретно обявени работни места и да не е бил
одобрен. Отделно от това, изрично е становището на ответника в тази насока, а
именно, че л.св. В. не е изявявал желание за работа/така становище на
л.244-гръб/.
Ето защо, съдът намира, че е налице незаконосъобразно бездействие от страна
на служителите на ответника ГД „Изпълнение на наказанията“ само по отношение на
конкретно установените факти по делото, които водят до извода, че битовите
условия в Затвора – Пловдив и в Затвора - Пазарджик създават предпоставки за
увреждане на психическото здраве на лишените от свобода, създават предпоставка
за уронване на човешкото им достойнство. Тези неблагоприятни условия, освен
пряко водещи до унизително и недостойно отношение към лишените от свобода,
водят и до извода за заплаха за здравето им поради липса на осъществени елементарни
хигиенни стандарти.
С оглед доказателствената тежест в процеса, следва да се приеме, че
ответникът не е представил доказателства за осигуряване на приемливи условия на
ищеца за изтърпяване на наказанието „Лишаване от свобода“ през посочените по-горе
периоди, в които ищецът е пребивавал в тези заведения. Отговорността на
държавата за причинените вреди по чл.284 ал.1 ЗИНЗС е обективна и освобождава
ищеца от тежестта да доказва вина на конкретно длъжностно лице. Обективният
характер означава още, че държавата отговаря за вредите, причинени от нейните
органи или длъжностни лица при изпълнение на административната дейност, които
са последица от незаконосъобразните им актове, действия или бездействия, без
значение дали са причинени виновно от тях. В случая безспорно се установява, че
е налице незаконосъобразно фактическо бездействие от ответника, защото негови
длъжностни лица, на които е възложено да осъществяват ръководство и контрол
върху дейността по изтърпяване на наложено с присъда наказание, не са изпълнили
задълженията си да осигурят на ищеца в посочения период такива условия на
живот, съобразени с уважение към човешкото му достойнство, а именно – минимална
жилищна площ от 4 кв.м. в спалните помещения, в които е бил настанен,
необходима за спокойното му биологично съществуване за период от 22 дни при
пребиваването му в Затвора – Пловдив, както и през целия период на пребиваване
в Затвора – Пазарджик, в т.ч. достатъчно отопление, осветление, проветряване,
санитарен възел с постоянно течаща топла и студена вода, възможност за участие
в трудова дейност, които да не създават предпоставки за увреждане на
физическото и психическото му здраве и за нарушаване на забраната, установена в
чл.3 ЕКПЧ.
Недостатъчното жизнено пространство поради пренаселеността в спалните
помещения, в което е бил настанен ищецът, липсата на достатъчно отопление,
осветление, проветряване, санитарен възел с постоянно течаща топла и студена
вода и възможност за участие в трудова дейност, са предизвикали такова ниво на
страдание за В., което надвишава това, присъщо на лишаването от свобода. Според
практиката на ЕСПЧ, начинът на изтърпяване на наказанието не трябва да излага
лишения от свобода на отчаяние или изпитание, които надхвърлят по интензивност
неизбежното ниво на страдание при престой в затвора.
В пилотното решение на ЕСПЧ по делото Н. и други срещу България се сочи, че
крайната липса на място в затворническа килия има голяма тежест при оценката на
това дали условията на задържане са в нарушение на чл.3 ЕКПЧ. Неблагоприятните
ефекти от пренаселеността водят до нечовешки и унизителни условия на задържане.
Ако затворниците имат на разположение по-малко от три квадратни метра жилищна
площ, пренаселеността трябва да се счита за толкова тежка, че да доведе сама по
себе си, независимо от други фактори, до нарушение на чл.3 от Конвенцията. В
този смисъл са решенията по делото Н. и др. срещу България, делото Тореджани,
делото Червенков срещу България и други.
При това положение, правилото на чл.284 ал.5, във връзка с ал.1 ЗИНЗС
налага да се приеме, че В. е претърпял посочените по-горе неимуществени вреди,
изразяващи се в описаните в исковата молба негативни психически състояния.
Така, съгласно чл.52 ЗЗД, обезщетението за неимуществените вреди се присъжда от
съда по справедливост, като неговият размер зависи от степента и характера на
вредите и от продължителността на периода, през който са били претърпени.
С оглед характера на деянието, естеството и степента на претърпените вредни
последици от ищеца и периодите, през които е търпял неприемливите условия при
изтърпяване на наказанието „Лишаване от свобода“ за двата периода в Затвора –
Пазарджик и в Затвора - Пловдив, според настоящия състав, обезщетението, което
е най-справедливо в този случай да се присъди, е в размер на 300 лева за първия
престой на лицето в Затвора – Пазарджик, 100 лева за престоя на лицето в
Затвора - Пловдив и 1 100 лева за втория престой в Затвора - Пазарджик, или
общо в размер на 1 500 лева, при съобразяване на съдебната практика по
идентични дела, в т.ч. и актуалната практика на ЕСПЧ, съгласно която размерът
на присъжданото от националните съдилища обезщетение е важен критерий за
преценката дали вътрешноправното средство за защита на задържаните лица е
ефективно, като не следва да пада под 30% от присъжданото от ЕСПЧ при сходни
обстоятелства. Според този съд, именно посочените размери най-точно и съответно
ще овъзмездят претърпените психически увреждания от ищеца и тези размери именно
съответстват на конкретната преценка, направена от състава на база установените
по делото факти и съобразно обществения критерий за справедливост, в т.ч. и
обстоятелството, че ищецът не е пребивавал продължително време при
неблагоприятни условия, доколкото същият е излизал и отново влизал в затвора. В
останалите части исковете следва да бъдат отхвърлени като неоснователни.
Съответно, спрямо този размер на главния иск/1 500 лева/, ще следва да бъде
уважена и акцесорната претенция за присъждане на обезщетение за забавено
плащане на парично задължение, в размер на законната лихва върху главницата,
считано от 29.12.2020г., до окончателното изплащане на сумата.
По разноските.
При този изход на спора, и с оглед заявената претенция за присъждане на
сторените разноски, на основание чл.286 ал.3 ЗИНЗС ответникът следва да заплати
на ищеца внесената държавна такса в размер на 10 лева.
По отношение на претендираното от ответника възнаграждение за осъществената
защита от юрисконсулт, то следва да се посочи, че такова не му се следва, тъй
като производството по делото е водено по специалния ред по чл.286 ЗИНЗС, а в
ал.2 от същата разпоредба не е предвидено заплащане на юрисконсултско
възнаграждение. Разпоредбите на чл.286 ал.2 и ал.3 ЗИНЗС, тълкувани в тяхната
взаимовръзка, се явяват специални по отношение на общите разпоредби на чл.10 ал.4 ЗОДОВ и чл.78 ал.8 ГПК, във връзка с чл.144 АПК и чл.143 АПК. Липсата на
изрична уредба в ЗИНЗС, която да предвижда отговорност на ищеца за заплащане на
юрисконсултско възнаграждение на ответника при пълно или частично отхвърляне на
иска/исковете му, означава, че такова не се дължи. Или, искането
на ответника за присъждане на разноски следва да се остави без уважение.
Ето защо и поради мотивите, изложени
по-горе ПЛОВДИВСКИЯТ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД –
ІІ отд., VІІ състав:
Р Е
Ш И
ОСЪЖДА Главна Дирекция
“Изпълнение на наказанията“ - София, бул. ”Ген. Николай Столетов”№21 да заплати на А.И.В. ***, сумата от общо 1 500/хиляда
и петстотин/ лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди
по време на престоя му в Затвора – Пазарджик в периодите от 01.01.2019г. до
18.02.2019г. вкл. и от 01.07.2020г. до 28.12.2020г. вкл., както и в Затвора –
Пловдив в периода от 10.04.2020г. до 15.04.2020г. вкл. и от 30.05.2020г. до
14.06.2020г. вкл., ведно със законната лихва върху посочената главница, начиная
от датата на исковата молба, а именно 29.12.2020г. до окончателното и
изплащане, като ОТХВЪРЛЯ исковите
претенции в останалите им части, както следва: до пълните размери от
10 000 лева съответно 20 000 лева и в останалите периода в обхвата на
претендираните от 01.01.2019г. до 01.07.2019г., съответно от 14.06.2020г. до
28.12.2020г. за понесени от В. неимуществени вреди от бездействията на
затворническата администрация в Затвора – Пазарджик, както и до пълния размер
от 20 000 лева и в останалите периоди в обхвата на претендирания от
14.03.2020г. до 14.06.2020г. за понесени от В. неимуществени вреди от
бездействията на затворническата администрация в Затвора – Пловдив, като
НЕОСНОВАТЕЛНИ.
ОСТАВЯ БЕЗ
РАЗГЛЕЖДАНЕ исковата
претенция в частта, с която се претендира присъждане на обезщетение за
неимуществени вреди за периода от 21.05.2018г. до 31.12.2018г. в резултат на
поставянето на лицето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието
„лишаване от свобода“ в Затвора – Пазарджик и ПРЕКРАТЯВА производството по делото в тази му част.
ОСЪЖДА Главна Дирекция “Изпълнение на наказанията“ - София, бул. ”Ген. Николай Столетов”№21 да заплати на А.И.В. ***, сумата от 10/десет/ лева, представляваща внесената
държавна такса.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на Главна Дирекция “Изпълнение на
наказанията“ - София, бул.”Ген. Николай
Столетов”№21 за присъждане на разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред тричленен
състав на Административен съд – Пловдив в 14-дневен срок от съобщението до
страните за постановяването му, а в ЧАСТТА, с която производството е
прекратено/с характер на определение/ подлежи на обжалване пред тричленен
състав на Административен съд – Пловдив с частна жалба в 7-дневен срок от
съобщението до страните за постановяването му.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: