№ 1854
гр. Велико Търново, 16.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, VI СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и четвърти ноември през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:ГЕОРГИ Г.
при участието на секретаря СВЕТЛА М. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от ГЕОРГИ Г. Гражданско дело №
20254110101224 по описа за 2025 година
Производството е образувано по искова молба на Д. К. Д. срещу „К.“
ЕООД, с която е предявен обуславящ иск за прогласяване недействителността
на договор за потребителски кредит № 992421/30.12.2023 г., както и обусловен
иск за осъждането на ответника да заплати на ищеца сумата от 1 899.00 лева,
заплатена без основание по посочения договор, ведно със законната лихва от
датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.
Ищецът твърди, че на 30.12.2023 г. между страните е сключен договор за
потребителски кредит, по силата на който е получил сумата от 2 000.00 лева,
която е следвало да върне на 7 месечни вноски при ГПР от 58.21% и при ГЛП
от 47.00%, както и че при непредставяне на обезпечение дължи неустойка в
общ размер от 1 501.34 лева. Счита, че договорът е недействителен, тъй като
от същия не става ясно какви компонентни за включени в ГПР и каква е
методиката при неговото формиране. Заявява, че уговорената неустойка
представлява скрита възнаградителна лихва и същата е следвало да бъде
включена в ГПР, с което неговият размер надвишава законоустановения.
Твърди, че неустойката излиза извън основните си функции, а годишният
лихвен процент е в противоречие с добрите нрави. Счита, че заплатена от него
сума над отпуснатата му главница е дадена при изначална липса на основание.
Ответникът оспорва предявените искове. Счита, че е налице хипотеза на
злоупотреба с право, тъй като пред Районен съд – Велико Търново са висящи
пет дела с непълно идентични искови молби, с които се оспорва една и същата
клауза за неустойка. В тази връзка моли съдът да съедини по реда на чл. 213
ГПК въпросните дела и да постанови общо решение по тях. По съществото на
1
спора заявява, че разписаната неустоечна клауза не е част от съществените
параметри на договора, че със същата не се заобикаля чл. 19, ал. 4 ЗПК, както
и че по отношение формирането на ГПР са спазени всички нормативно
закрепени изисквания. Сочи, че неустойката не е част от ГПР, тъй като
компонентите на ГРП са посочени към датата на сключване на договора, а
възникването на последиците на неустойката е след този момент. Твърди, че
договорните клаузи са индивидуално уговорени и ищецът е бил запознат със
същите още преди сключването на договора. Обръща внимание, че ищецът е
разполагал с 14 дни, в които да упражни правото си на отказ от договора, чрез
която възможност са гарантирани в пълна степен неговите права на
потребител.
В проведеното открито заседание страните не изпращат представители,
като с писмени молби поддържат заетите от тях становища.
Великотърновският районен съд, като взе предвид събраните по
делото доказателства и съобрази разпоредбите на закона, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
Предявен е обуславящ установителен иск по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22
ЗПК и обусловен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
По делото не е спорно, че на 30.12.2023 г. между „К.“ ЕООД, като
кредитор, от една страна, и Д. К. Д., като кредитополучател, от друга, е
сключен договор за потребителски кредит, по силата на който на ищеца е
предоставена сумата от 2 000.00 лева, която последният се задължил да върне
на 7 месечни вноски при фиксирана лихва в размер от 47.00 % и годишен
процент на разходите от 58.21 %. Съгласно чл. 6 от договора
кредитополучателят се е задължил в 2-дневен срок от сключването на
договора да представи обезпечение – поръчител или банкова гаранция, като в
случай на неизпълнение на това задължение същият дължи неустойка в
размер от 1 051.34 лева, включена в погасителната вноска /чл. 18, ал. 1/.
Не е спорно също, че заемната сума от 2 000.00 лева е получена от ищеца
на 30.12.2023 г.
От признанието на ответника в молбата от 11.11.2025 г. се установява, че в
изпълнение на задълженията си по договора ищецът е върнал сума в размер от
1 899.00 лева над главницата по кредита.
Сключеният между страните договор е потребителски, поради което
същият намира своята правна регламентация в Закона за потребителския
кредит /ЗПК/, с оглед на което преценката относно действителността на
съглашението следва да се извърши както в съответствие с общите правила на
ЗЗД, така и с нормите на приложимия ЗПК, при действието на който е сключен
договорът.
В случая от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства не
може да се приеме, че процесният договор отговаря изцяло на изискванията,
съдържащи се в разпоредбите на чл. 9 – 11 от ЗПК.
2
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит се
изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в Приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
/лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.
1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 договорът за
потребителски кредит е недействителен.
В случая в договора за потребителски кредит е посочен процент на ГПР
58.21 %, т.е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК,
като този размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК към датата
на сключването на договора. Въпросният размер обаче не отразява
действителния такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а
именно начислената неустойка за непредставяне на обезпечение, която се
включва в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.
Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, общ разход по кредита за потребителя са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия. В случая посоченото вземане за неустойка е разход, свързан
с предмета и управлението на договора, като същото на практика води до
оскъпяването на кредита и представлява скрита възнаградителна лихва. От
своя страна, самата клауза за неустойка при непредставяне на обезпечение се
основава на нищожна уговорка, доколкото същата влиза в противоречие с
добрите нрави. В случая уговорката е предвидена да санкционира
неизпълнението на задължението за представяне на обезпечение, което обаче
има вторичен характер и неизпълнението му не засяга пряко същинското
задължение за връщане на дадената в заем сума. Т.е. в случая кредиторът се
„обезпечава” и „обезщетява”, а длъжникът се санкционира не затова, че не е
изпълнил основното си задължение по договора /за връщане на заетата сума/,
а за това, че не е предоставил обезпечение на задължението си. От друга
страна, задължението на длъжника очевидно е уговорено по начин относно
изискванията към вида обезпечение и относно срока за изпълнението му така,
3
че да възпрепятства последния да изпълни същото, а самото непредставяне на
обезпечение не води до вреди за кредитора /същият остава без обезпечение на
вземанията си, но след изтичането на 2-дневния срок длъжникът все още не е
в просрочие/ - следователно типичните функции на неустойката в случая
стоят вън от неустоечната клауза. Противно на уговореното, учредяването на
надлежно обезпечение следва да се вземе предвид към момента на сключване
на договора и неизпълнението на това задължение да има за последица отказ
от отпускане на заема, а не начисляване на допълнителни суми. Т.е. щом
длъжникът не е в състояние да представи исканото обезпечение, кредиторът е
разполагал с възможността да му откаже отпускането на заема, а не да
санкционира липсата на обезпечение с неустойка.
Така, въз основа на ангажираните доказателства, съдът приема, че
уговорената неустойка за непредставяне на обезпечение представлява разход
по договора, който е следвало да бъде включен при изчисляването на ГПР като
индикатор за общото му оскъпяване – аргумент от чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК.
Съобразно императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ГПР не може да бъде
по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове или във валута, определена с постановление на Министерски съвет на
Република България. Клаузите в договор, надвишаващи определените по ал. 4
размери, са нищожни /арг. от чл. 19, ал. 5 от ЗПК/. В настоящия случай сумата
по договора за кредит е в размер на 2 000.00 лева, като само начислената
неустойка, която е в размер на 1 501.34 лева, представлява 75 % от сумата по
кредита, без да се включват останалите суми, формиращи ГПР. Ето защо,
следва да се направи извод, че след като се прибави начислената неустойка,
ГПР по договора за кредит далеч надхвърля максимално допустимия размер.
Както вече беше посочено, така уговорената неустойка има характер на
скрита възнаградителна лихва, която не е включена в оскъпяването на
ползваната сума и която води до нарушение на императивната норма на чл.
19, ал. 4 от ЗПК. Това, от своя страна, обуславя нищожност на уговорката за
плащане на това възнаграждение /арг. от чл. 19, ал. 5 от ЗПК/ и липса на
основание за дължимост на вземането.
С оглед гореизложеното, макар формално договорът за кредит да покрива
изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 от ЗПК, вписаните в него параметри не
кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 - годишният процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от
сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като
целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез
императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в
договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира
икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на
поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие
или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят
урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на
договарянето - чл. 22 от ЗПК. В този смисъл като не е оповестил
4
действителния размер на ГПР в договора, кредиторът е нарушил изискванията
на закона и не може да се ползва от сключена сделка, което обосновава извод
за недействителност /нищожност/ на договора за кредит, на основание чл. 22
от ЗПК, поради неспазването изискванията на чл. 11, т. 10 и 11 от ЗПК.
Поради установената нищожност на договора, на основание чл. 23 от ЗПК
ищецът е дължал само чистата стойност на предоставения финансов ресурс.
С оглед извода за основателност на обуславящия иск, основателен се явява
и обусловеният иск за осъждането на ответника да заплати на ищеца сумата от
1 899.00 лева, представляваща разликата между предоставения финансов
ресурс и възстановената сума, тъй като същата е платена без основание – въз
основа на недействителна сделка.
По разноските:
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК, ответникът следва да заплати в полза на
бюджета на съдебната власт по сметка на Районен съд – Велико Търново
държавна такса в общ размер от 171.87 лева.
На основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв, ответникът следва да заплати на
Адвокатско дружество „Б., Ангелова и партньори“ възнаграждение за
осъществената безплатна правна помощ и процесуално представителство,
което съдът определя в размер на 540.00 лева.
Претендираната такса за въззивна частна жалба в размер от 15.00 лева не
следва да бъде възлагана в тежест на ответника, доколкото извършването на
този разход не е по причина поведение на ответника.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за недействителен договор за потребителски кредит №
992421/30.12.2023 г., сключен между „К.“ ЕООД и Д. К. Д., по предявения от
Д. К. Д., ЕГН ********** срещу „К.“ ЕООД, ЕИК ********* иск с правно
основание по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК.
ОСЪЖДА „К.“ ЕООД, ЕИК ********* да заплати на Д. К. Д., ЕГН
**********, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, сумата от 1 899.00 /хиляда
осемстотин деветдесет и девет/ лева, платена без основание над главницата по
договор за потребителски кредит № 992421/30.12.2023 г.
ОСЪЖДА „К.“ ЕООД, ЕИК ********* да заплати на Адвокатско
дружество „Б., Ангелова и партньори“, ЕИК ********* сумата от 540.00
/петстотин и четиридесет/ лева – адвокатско възнаграждение за оказана
безплатна правна помощ, на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв.
ОСЪЖДА „К.“ ЕООД, ЕИК ********* да заплати в полза на бюджета на
5
съдебната власт по сметка на Районен съд – гр. Велико Търново сумата от
171.87 /сто седемдесет и един лева и осемдесет и седем ст./ лева – държавна
такса за производството.
Решението подлежи на обжалване пред Великотърновския окръжен
съд в двуседмичен срок от връчване на преписи от същото на страните.
Съдия при Районен съд – Велико Търново: _______________________
6