Р Е
Ш Е Н
И Е
Номер 110, 05.03.2020 година, град Търговище,
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ТЪРГОВИЩКИ РАЙОНЕН СЪД, ОСМИ СЪСТАВ
На седми февруари две хиляди и двадесета година:
В публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ХРИСТИНА СЯРОВА
Секретар: Женя Иванова
като разгледа докладваното от ПРЕДСЕДАТЕЛЯ
ГРАЖДАНСКО ДЕЛО № 1282 по описа за 2019г. на РСТ,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по предявени установителни искове за съществуване на вземане с правно основание чл. 422, ал.1 във вр. с чл. 415,ал.1 от ГПК във вр. с чл. 9 и сл. от ЗПК и чл. 138 и сл. от ЗЗД, за сумата от 2772.51 лв.
Ищецът твърди, че е търговец, който осъществява гаранционни услуги /поръчителство/ в полза на „ФРЕШ КРЕДИТ“ ЕООД, с ЕИК *********, което пък е регистрирано като финансова институция по ЗКИ, с издаден лиценз от БНБ за същата дейност, и предоставя потребителски кредити и свързани с тях допълнителни услуги.
Между „ФРЕШ КРЕДИТ“ ЕООД и ответника са сключени Договор за потребителски кредит №0000290 от 08.12.2016г. и свързаният с него Договор за допълнителни услуги от 08.12.2016г., ведно с Общи условия към тях. Между ответника, кредитодателя „ФРЕШ КРЕДИТ“ ЕООД и трето лице - „Гаранционен фонд България“ ЕООД, с ЕИК *********, като поръчител, е сключен Договор от 08.12.2016г. за гаранционна сделка (поръчителство) за задълженията на длъжника към „ФРЕШ КРЕДИТ“ ЕООД по горепосочените договори (Договор за потребителски кредит и Договор за допълнителни услуги).
На датата на подписване на посочените договори на
длъжника е предоставена и заемната сума
в размер на 1200 лв. Ответникът се е задължил да погасява разсрочено с краен
падеж 08.12.2017г., съгласно подписаните от него погасителен план и график на
плащанията, дължимите по двата договора суми (по кредита — главница и
възнаградителна лихва, и допълнителната услуга по т.1 от Договора за
допълнителни услуги - финансиране на възнаграждението от 1540,80лв. на трето
лице-поръчител „Гаранционен фонд България“ ЕООД, с ЕИК *********), при
съответните падежи, ведно с другите допълнителни услуги по т.И от Договора за
допълнителни услуги (с настоящото се претендират такива за „СМС известяване“).
Твърди се, че по двата договора ответникът е извършвал следните плащания към дата 26.03.2019г.: 168,73лв. главница; 77,15лв. договорна лихва по договора за кредит; 260,90лв. по договора за допълнителни услуги; 15,22лв. лихва за забава по Договора за потребителски кредит. След 26.03.2019г. няма други плащания.
Относно Договора за допълнителна услуга (ДДУ) и дължимата по него главница ищецът твърди, че съгласно чл.3, ал.2 от ДПК - „Обезпечения/гаранции“ - в случаите, когато кредитополучателя не осигури обезпечения на кредита, изразяващо се или в двама поръчители, отговарящи на определени изисквания, или банкова гаранция, се сключва договор за поръчителство с одобрено от кредитодателя трето лице - дружество- поръчител (в настоящият случай - ищецът „Гаранционен фонд България“ ЕООД). Поемането от третото лице на поръчителството е срещу възнаграждение в полза на поръчителя, което е посочено като размер в чл.3, ал.2 ДПК и което кредитополучателя се съгласява да изплаща на равни месечни вноски за негово удобство.
Кредитополучателят е заявил желанието си (чл.4 от
ДПК) да ползва предоставена от Кредитодателя „Фреш кредит“ ЕООД допълнителна
услуга по договор (това е ДДУ), изразяваща се във
финансиране на възнаграждението на поръчителя на разсрочено плащане. Ползването
на допълнителната услуга не е условие за предоставяне на кредита (чл.4.
накрая от ДПК). съответно извършването на разходите по тях не са задължителни
за приемане и ползване от кредитополучателя и в този смисъл не се
включва в „общите разходи по кредита“ по см.на § 1, т.1 от ДР към ЗПК.
Поради това и въз основа на отделно Искане от
ответника с него е сключен ДДУ, съгласно който кредитодателят „ФРЕШ КРЕДИТ“
ЕООД е предоставил на кредитополучателя допълнителна услуга, като е поел
задължението да заплати на вноски (вместо кредитополучателя) на третото лице -
поръчител („Гаранционен фонд България“ ЕООД) дължимото му се възнаграждение по
договора за поръчителство. Съответно пък, съгласно ДДУ, кредитополучателя връща/изплаща
на кредитодателя така предоставената сума, на равни месечни вноски, заедно със
сумите по ДПК - съгласно График за плащанията, неразделна част от ДДС. Върху
сумата по ДДС не се начислява възнаградителна лихва.
Предвид просрочие на ответника за плащане на задълженията по горепосочените договори, „ФРЕШ КРЕДИТ“ ЕООД е упражнил правото си на вземане към поръчителя (настоящият заявител), като на 26.03.2019г. писмено го е поканил в 30-дневен срок да заплати задълженията, съгласно представена справка, в общ размер на 2772,51лв„ която е сбор от остатъка от главниците по двата договора, неизплатената възнаградителна лихва по договора за кредит и лихва за забава от датата на първото просрочие до датата на поканата за плащане.
Съответно, на 26.03.2019г„ ищецът е погасил към „ФРЕШ КРЕДИТ“ ЕООД солидарно дължимите от него задължения на длъжника, съобразно поканата за плащане. Предвид това и на основание на чл.74 от ЗЗД, настоящият заявител, изпълнявайки чуждото (на длъжника) задължение, е встъпил в правата на кредитора „ФРЕШ КРЕДИТ“ ЕООД по горепосочените договори относно заплатената сума и сам е станал кредитор на длъжника за същите суми.
За заплащане на сумите по ч.гр.д.№560/2019 г. по описа на PC-Търговище е издадена Заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, връчена по ред на чл.47, ал.5 от ГПК.
Предвид гореизложеното молят съда да постановите решение, с което ДА ПРИЗНАЕТЕ ЗА УСТАНОВЕНО между страните, че ответникът М.Т.Д., с ЕГН **********, дължи на ищеца „ГАРАНЦИОНЕН ФОНД БЪЛГАРИЯ“ ЕООД претендираните суми в общ размер на 2772.51лв.
Претендират законна лихва върху главницата от датата на входиране на заявлението до окончателното изплащане на задължението, както и разноски в настоящото и заповедно производство. В съдебно заседание не се явяват и не изпращат представител.
В срока за отговор по чл.131 от ГПК е постъпил такъв от назначеният процесуален представител на ответника М. Т.Д., който оспорва предявените искове.
Релевира доводи, че от публично достъпната информация в търговския регистър е видно, че юридическите лица „ФРЕШ КРЕДИТ” ЕООД-Бургас и „ГАРАНЦИОНЕН ФОНД БЪЛГАРИЯ” ЕООД-Бургас са свързани лица по смисъла на § 1, ал.2 от ДР на ТЗ, защото лицето „ФРЕШ КРЕДИТ” ЕООД- Бургас е едноличен собственик на капитала на лицето „ГАРАНЦИОНЕН ФОНД БЪЛГАРИЯ” ЕООД-Бургас, тоест „ФРЕШ КРЕДИТ” ЕООД-Бургас пряко участва в капитала, управлението и контрола на „ГАРАНЦИОНЕН ФОНД БЪЛГАРИЯ” ЕООД-Бургас. Освен това физическото лице П. С. С. се явява управител и на двете гореописани юридически лица, а като съдружник и управител на юридическото лице „ЕВРОТРАК ЛИЗИНГ” ЕООД-Бургас, ЕИК *********, фактически „притежава” дружествата „ФРЕШ КРЕДИТ” ЕООД-Бургас и „ГАРАНЦИОНЕН ФОНД БЪЛГАРИЯ” ЕООД-Бургас, като търговската дейност на последните води до финансов резултат лично за физическото лице Петър Стойчев Стоев.
Поради тези съображения счита, че подписаният и представен по делото Договор за гаранционна сделка (поръчителство) от 08.12.2016г., сключен между „ФРЕШ КРЕДИТ” ЕООД-Бургас и „ГАРАНЦИОНЕН ФОНД БЪЛГАРИЯ” ЕООД-Бургас представлява привиден договор по смисъла на чл.26, ал.2, предложение пето от ЗЗД и като такъв е нищожна правна сделка, която не произвежда правно действие. Очевидно тази сделка не е насочена към реално осъществяване на поръчителство, а чрез нея длъжникът се задължава да заплати допълнителни такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Така се заобикаля разпоредбата на чл.10а, ал.2 от ЗПК, съгласно която кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. В случая се нарушава и чл.10а, ал.3 от ЗПК, защото практически кредиторът търси събиране на повече от веднъж такса и/или комисиона за едно и също действие, при положение че на титулната страница от договор за потребителски кредит е договорил такса по кредите в размер на 5 % върху главницата-еднократна такса за експресно одобряване на документи при усвояване.
Твърди, че и допълнителната клауза по чл.4 от процесния договор за потребителски кредит, касаеща допълнителни услуги за финансиране на разсрочено плащане на възнаграждението за поръчителство е нищожна на основание чл.21, ал.1 от ЗПК, защото заобикаля закона, като въвежда допълнителни разходи, недопустими по действащото законодателство и надхвърлящи значително допустимите разходи по кредита, определени в чл.19, ал.4 от ЗПК. Ноторно известно е, че чисто фактически длъжникът никога не би получил поискания кредит, ако не се е съгласил с подписването на договор за предоставяне на допълнителни услуги и на договор за поръчителство.
На следващо място приема, че начисляването и събирането на посочените суми по пакета за допълнителни услуги не представлява плащане за услуга, а реално представлява прикрити разходи по кредита, с които би се довело до надхвърляне на ограниченията на закона за максимален размер на годишен процент на разходите. Води до значително и драстично увеличение на тежестта на изплащане на задължението по договора за кредит. Действително страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на установените в обществото морални норми, етични възгледи и правила за поведение. Накърняване на добрите нрави е налице, когато с оглед установените в обществото норми на поведение и общоприетия морал, сделката или договорът или тяхна отделна клауза, се явяват несъвместими с тях.
Ответникът-клиент дължи на кредитора възнаграждение за предоставянето, респективно възможността за предоставянето на допълнителни услуги, т.е. дължи възнаграждение дори и в хипотеза на непредоставена насрещна еквивалентна на възнаграждението престация от кредитора по договора. Поради това и с оглед цената на тези услуги, те се явяват несъвместими с установените в обществото норми на поведение и общоприетия морал и с принципа на справедливост и равнопоставеност на участниците в облигационната връзка. Като такива те са нищожни и не могат да породят правно действие между страните по договора. От друга страна дадените възможности в процесния пакет, определено не могат да се приемат, че зависят само от волята на потребителя. Напротив, последния е зависим от волята на кредитора, (виж Решение № 455/01.08.2019 г. по гр.д.№ 25/2019 г. на РСТ; Решение № 20/15.02.2019 г. по т.д.№ 5/2019 г. на ОС-Русе; Решение № 74/23.04.2019 г. по т.д.№ 68/2019 г. на ОС-Русе).
Тъй като Договор за гаранционна сделка (поръчителство) от 17.10.2017г., сключен между „ФРЕШ КРЕДИТ” ЕООД-Бургас и „ГАРАНЦИОНЕН ФОНД БЪЛГАРИЯ” ЕООД- Бургас представлява привиден договор по смисъла на чл.26, ал.2, предложение пето от ЗЗД и като такъв е нищожна правна сделка, а допълнителната клауза по чл.4 от процесния договор за потребителски кредит, касаеща допълнителни услуги за финансиране на разсрочено плащане на възнаграждението за поръчителство, е нищожна на основание чл.21, ал.1 от ЗПК, то ищецът „ГАРАНЦИОНЕН ФОНД БЪЛГАРИЯ” ЕООД-Бургас не може да се позове на нищожна правна сделка, базирана на нищожна клауза на друга правна сделка.
В заключение счита, че неполучената престация за главница и лихви по процесния договор за потребителски кредит следва да се претендира не от „ГАРАНЦИОНЕН ФОНД БЪЛГАРИЯ” ЕООД-Бургас, а от „ФРЕШ КРЕДИТ” ЕООД-Бургас, а сумата по процесния договор за гаранционна сделка (поръчителство) не се дължи от доверителя му нито на „ФРЕШ КРЕДИТ” ЕООД-Бургас, нито на „ГАРАНЦИОНЕН ФОНД БЪЛГАРИЯ” ЕООД-Бургас. Предвид изложеното до моля съда да остави предявения иск без уважение като неоснователен. В съдебно заседание процесуалният представител поддържа отговора.
Съдът, след преценка на представените и допълнително събрани по делото доказателства с оглед разпоредбата на чл. 235 ГПК, прие за установено следното от фактическа страна: От Договор за потребителски кредит № 0000290/08.12.2016г., сключен между длъжника-ответник и „Фреш Кредит“ ЕООД, приложен по делото, ведно с ОУ се установява, че страните са уговорили предоставяне на паричен заем в размер на 1200 лв., с размер на месечна погасителна вноска от 122.94 лв., със срок от 12 месеца, с първа вноска на 08.01.2017г. и последна вноска на 08.12.2017г.; с фиксиран годишен лихвен процент от 39,96 %, обща сума за погасяване в размер на 1475.28лв. и ГПР 48,06%, както и еднократна такса за експресно одобряване на документи при усвояване в размер на 5% върху главницата; уговорено е усвояване на сумата изцяло в брой при подписване на договора, като е приложена и разписка от ответника за получена сума от 1200лв. на 08.12.2016 г. ( л.17 ). В чл. 3, ал.1от договора е уговорено, че заемателят се задължава в срок от 48 часа, считано от датата на сключване на договора, да предостави едно от следните обезпечения: 1 - две физически лица-поръчители, всеки от които да отговаря на редица изисквания - да има сключен безсрочен трудов договор с минимално месечно БТВ от 1 500лв., или 2. - неотменима и безусловна банкова гаранция от одобрена от кредитодателя банка; а в чл.3, ал.2 е уговорено, че при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение в посочения срок, длъжникът се съгласява и упълномощава кредитора да сключи от негово име и за негова сметка, вкл. и при условията на чл. 38 от ЗЗД договор за поръчителство с одобрено от последния дружество-поръчител с възнаграждение на поръчителя в размер на 1540.80лв., платимо от кредитополучателя на равни месечни вноски.
В чл.4 е уговорено ползване на допълнителна услуга – чрез сключване на доп. договор, кредитополучателя да ползва допълнителна услуга от кредитодателя, а именно - финансиране на възнаграждението на поръчителя, което длъжникът да плаща разсрочено. В чл.2, ал.5 е уговорено обезщетение за забава при просрочие в размер на законната лихва върху забавената сума. От договор за гаранционна сделка (поръчителство) от 08.12.2016г., приложен по делото се установява, че между кредитодателя, кредитополучателя, действащ чрез кредитодателя - като негов пълномощник и настоящия ищец, е сключен договор за поръчителство, като ищецът се е задължил към кредитора да отговаря за изпълнението на задълженията на длъжника по договор № 0000290, като договорът за поръчителство влиза в сила след изтичане на два дни от подписването и при условие, че длъжникът не предостави другите уговорени обезпечения на кредитора. В т.4.2 е уговорено, че отговорността на поръчителя отпада, когато главното задължение бъде обявено за недействително, а в чл. 6 е уговорено, че поръчителят не носи отговорност пред кредитора за допълнителните задължения, поети от длъжника след сключването на гаранционния договор. В чл.9.2 е уговорено, че поръчителят следва да изпълни задължението в срок (който не е посочен в договора) от поканата на кредитора към него. В чл. 11 е уговорено възнаграждението за гаранционната услуга, като е предвидено, че същото може да бъде платено от кредитора чрез услуга „финансиране на длъжника от кредитора по силата на договор за допълнителни услуги“, а неплащането на това възнаграждение не препятства влизането в сила или действието на договора и не освобождава поръчителя от поетите с договора задължения към кредитора. От извършената служебна справка в ТР е установено, че ищцовото дружество, което кредиторът е избрал за поръчител, е собственост на самото дружество-кредитор, а приложеното по делото копие от договора за гаранционна сделка не носи подписа на поръчителя.
От Договор за допълнителни услуги към Договор за потребителски кредит № 0000290 от 08.12.2016г. се установява, че кредиторът е предоставил на ответника допълнителни услуги, изразяващи се във финансиране, разсрочване и заплащане на поръчителя на сумата от 1540.80лв., представляваща възнаграждението за поръчителство по предходния договор, със срок на изплащане 12 месеца, вноска от 128.40лв., дължими от длъжника. Липсва посочване на падежна дата на всяка от месечните вноски. В уговорките по т.5 и т.6 от договора също липсва посочване на сроковете, касаещи тези уговорки относно забава при изплащането, както и относно срокът на самия договор. Липсват каквито и да било доказателства по делото, за това кредиторът да е предоставил на длъжника сумата за възнаграждението на поръчителя, нито такива, установяващи плащането й на поръчителя.
От Покана за плащане с изх.№ 222 от 26.03.2019г., отправена от кредитора „Фреш Кредит“ ЕООД до настоящия ищец се установява, че кредиторът е поканил поръчителя в 30-дневен срок от получаване на поканата да изплати дълга на длъжника, съобразно приложена справка, който е в размер на 2772.51лв. за пълно погасяване.
По делото не са представени доказателства ищеца да е изплатил след поканата сумата от 2772.51лв., като е приложен протокол за прихващане на вземания между „Фреш Кредит“ ЕООД и ищцовото дружество, който сам по себе си не установява реално погасяване на задължението на ответника към кредитора му, още повече, че както беше посочено по-горе дружеството-гарант е собственост на дружеството-кредитор. Липсват и твърдения, както и доказателства по делото, за това поръчителят да е уведомил длъжника за извършеното плащане. Видно от приложената към поканата справка, в същата фигурират и дължими суми за обезщетение за неизпълнение на договорно задължение, каквото липсва по договора за кредит, а общата сума, изплатена от ответника към 26.03.2019г. е била в размер на 168.73лв. главница, 77.15лв. договорна лихва, 260.90лв. вноска по доп. пакет и обезщетение за неизпълнение на договорно задължение 15.22лв., като останалата непогасена част от договора за кредит и доп. услуги е в размер на 2772.51лв. Няма представени доказателства за погасяване изцяло, или частично на суми от ответника в хода на производството.
При така установеното от фактическа страна, съдът достига до следните правни изводи: Предявените установителни искове за съществуване на вземане по издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК са обосновани с обстоятелството, че по силата на договор за поръчителство, ищецът платил задълженията на настоящия ответник на неговия кредитор, поради което счита, че е встъпил в правата на последния и претендира заплащането на дължимите суми, за които се снабдил със заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК № 398/11.04.2019 г., постановена по ч.гр.д.№ 669/2019 г. по описа на РСТ.
Съгласно
разпоредбите на чл. 138, ал. 1 и ал. 2, изр. 1 ЗЗД,
поръчителят поема с договор в писмена форма задължение към кредитора на
длъжника да отговаря за изпълнение на неговото задължение, като поръчителството
може да съществува само за действително задължение. Регресните права
на поръчителя, чиито обем е уреден в чл. 143, ал. 1 ЗЗД, са
проявление на принципа за забрана на неоснователното обогатяване и целят
възстановяване на нарушеното имуществено равновесие. Тези права
на поръчителя не възникват, ако той е платил без да има дълг, тъй като в този
случай задължението на поръчителя – функция на главния дълг, не е възникнало.
Това е така, защото предметът и обемът на отговорността на поръчителя се
определят от обема на главното задължение. На следващо място, платилият
поръчител следва да уведоми длъжника за извършеното плащане, тъй като ако не е
сторил това, съгл. чл. 143, ал.2, изр. второ от ЗЗД, длъжникът може да му
противопостави възраженията, които е могъл да направи на кредитора при
изпълнението, каквито възражения са въведени от процесуалния представител на
ответника в настоящото производство.
Последователна е практика на
Съда на ЕС по тълкуването и приложението на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5
април 1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, според
която съдът е длъжен да следи служебно за наличието на неравноправни клаузи в
потребителските договори, дори и такова възражение да не е било направено от
потребителя. По отношение на договорите за кредит на общо основание и съгласно
чл.24 ЗПК се прилагат правилата на
чл.143-чл.148 ЗЗП.
Видно от съдържанието на договора,
същият касае предоставяне на парична сума като кредит на разсрочено плащане,
поради което попада под правната регламентация на Закона за потребителския
кредит (ЗПК), установяващ императивни изисквания към
необходимото съдържание на договора за потребителски кредит, с оглед неговата
действителност, като съдът има и служебно задължение да следи за спазването на
императивния материален закон. Съгласно разпоредбата на чл. 10, ал.1 от ЗПК,
договорът следва да е сключен в писмена форма на хартиен или друг траен
носител, което изискване в случай е налице. В разпоредбите на чл.10, ал.1 и
чл.11, ал.1-2 от ЗПК са изчерпателно изброени задължителните реквизити на
договора, като съобразно чл.20 от ЗПК, когато не са спазени изискванията по чл.
10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и 20 и ал.2 и чл. 12, ал.1, т.7-9 от ЗПК,
договорът за потребителски кредит е недействителен и в тази хипотеза, съгл. чл.
23 от ЗКП, когато договорът за кредит е обявен за недействителен, потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихви или други разходи по
кредита. В конкретния случай кредиторът се е
задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент
по заема и ГПР на заема. Липсва ясно разписана методика на формиране годишния
процент на разходите по кредита (кои компоненти точно са включени в него и как
се формира посочения в договора ГПР от 48.06 %). В този смисъл следва да се
посочи, че съобразно чл.11, т.10 от ЗПК договорът за потребителски кредит
трябва да съдържа годишният процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване
на годишния процент на разходите, което изискване също не е налице по договора
за кредит. Съгласно пар.1, т.1 от ДР на ЗПК „общ разход
по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит,
каквато е несъмнено е и услугата за финансиране на поръчителството. От
своя страна, „обща сума, дължима от потребителя“ е
сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за
потребителя – пар.1, т.2 от ДР на ЗПК. Видно от договора за кредит, в него
не е отразена действителната „обща сума, дължима от потребителя“, като в
графата „детайли на кредита“ фигурира „обща сума за погасяване“, но тя отчита
само общият размер на кредита, но не и общите разходи за потребителя, в които
се включва и възнаграждение за поръчителя, което е „допълнителна услуга“ и е пряко
свързана с кредита - чл.4 от самия договор за кредит. Невключването на сумата
за финансиране възнаграждението за поръчителя се отразява на стойността и на
годишния процент на разходите, защото той изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит – чл.19, ал.1 от ЗПК, а
според чл.21, ал.1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща
за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. В този
смисъл, като не е включил сумата на възнаграждението на поръчителя, кредиторът
е заобиколил изискванията на императивния материален закон за точно посочване на
финансовата тежест на кредита за длъжника, поради което клаузите от договора,
касаещи общата сума за погасяване и годишен процент на разходите, са нищожни,
което обстоятелство, от своя страна, попада под изричната регламентация по
чл.22 от ЗПК, при което договорът за потребителски кредит е
недействителен изцяло.
Отделен е и въпросът, че самото определяне на т.нар.
възнаграждение на поръчителя в размер на 1540.80лв., т.е., надхвърлящ самата
договорна сума от 1200лв. създава необосновано висока тежест за кредитополучателя,
поради което се явява противоречаща на морала и добрите нрави клауза, при което
същата е нищожна, на осн. чл. 26,ал.1,предл. трето от ЗЗД и чл. 143,т.19 вр.
т.5 от ЗЗП. Това е така, защото на първо място, срокът за предоставяне на първите
два вида обезпечения - поръчителство на две лица или банкова гаранция са от
такова естество, че биха поставили кредитополучателя в невъзможност в рамките
на уговорените 48 часа от подписването на договора да ги изпълни, при което
поръчителството на ищеца е предпоставено, и така при получен кредит от 1200лв.,
тежестта върху кредитополучателя се увеличава с 1540.80лв., т.е. с повече от
100%, което противоречи не само на
добросъвестността при сключването на гражданско-правни и търговски сделки, но и
на изричната разпоредба на чл. 19, ал.4 от ЗПК, забраняваща размер на ГПР
(включващ и това задължение) над петкратния размер на законната лихва.
Съвсем отделно обстоятелство е и това, че по договора липсва изобщо яснота за това как е формиран размерът на възнаграждението на поръчителя.
На следващо място, ищецът не е посочил по каква причина не е уведомил длъжника за търсеното изпълнение и защо не е предявил на кредитора никакви възражения, като напр. по чл. 147, ал.1 от ЗЗД, съобр. който шестмесечният преклузивен срок тече от падежа на всяка вноска, като с изтичането му се прекратява самото поръчителство, при което, дори и при действителен договор за кредит, с оглед датата на поканата за плащане, респ. на самото плащане от поръчителя на 26.03.2019г., много след изтичане на шест месеца от датата, в която вземането по договора за кредит е станало изискуемо на краен падеж – 08.12.2017г. поръчителството би било прекратено и той е следвало да откаже плащанията. (в този см. ТР № 4/18.06.2014г. по тълк.д.№ 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, т.4б, Решение № 83/26.05.2017 г.на ВКС по търг. дело № 50394/2016 г., ГК, IV г.о. и др.).
При горните изводи на съда за недействителност на процесния договор за кредит, следва да се приеме, че отговорността на поръчителя отпада, доколкото, както се посочи по-горе, по силата и на чл.138, ал.2 от ЗЗД (и съобр. чл.4.т.2 от Договора за поръчителство от 08.12.2016г.), поръчителството може да съществува само за действително задължение. А щом не е налице валидно поръчителство, това обстоятелство изключва ангажирането на гражданската отговорност на ответника и обуславя отхвърлянето на предявените установителни искове за съществуването на вземания по процесните договори в общ размер на 2772.51лв. за сумата от 1031,27лв остатъчна главница и 198,13лв договорна лихва от 08.12.2016 до 26.03.2019 - по Договор за потребителски кредит №0000290 от 08.12.2016, 1279,90лв - остатъчна главница по т.1 и 60 лв. - главница по т.ІІ (за „СМС известяване“) по Договор за допълнителни услуги от 08.12.2016г., 203,21лв - лихва за забава по Договора за потребителски кредит за периода от 10.01.2017г. до 26.03.2019г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение-28.03.2019г. до окончателното изплащане, за които вземания в полза на ищеца е издадена Заповед № 337/29.03.2019г. по ч.гр.д.№ 560 по описа за 2019г. на РСТ.
Дори и да се приеме твърдението на ищеца, че е извършил плащането не като поръчител, а при условията на чл.74 от ЗЗД т.е., че е изпълнил чуждо задължение, като е имал правен интерес от това, то предявените исковете отново ще са неоснователни. Както беше посочено по-горе кредитора е поискал от ищеца изпълнение след изтичане на шестмесечния срок по чл.147 от ЗЗД, или след отпадане отговорността на поръчителя за задължението на ответника, поради което ищеца е имал възможност да възрази, че не дължи изпълнение и не е имал правен интерес да изпълни чуждото задължение, поради което и не може да встъпи в правата на кредитора.
Що се отнася до последиците от извършеното плащане от поръчителя, ако се възприеме, че такова е извършено, същите излизат извън предмета на настоящия спор, доколкото съдът в производството по чл.422 от ГПК дължи произнасяне в рамките му, очертани в заповедта за изпълнение по чл. 410 от ГПК и изричното уточнение на самия ищец в настоящото производство, т.е само в рамките и по начина, поискани от ищеца (в този см. Решение № 152 от 28.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 7541/2013 г., IV г. о., Решение №18/16.02. 2016г. по т.д.№1880/2014г. на ВКС, I т.о. и др.).
Предвид изхода на спора съдът счита, че направените от ищеца разноски в исковото и заповедното производство следва да останат в негова тежест, така както ги е направил.
Водим от горното, съдът
Р
Е Ш И
:
ОТХВЪРЛЯ
предявените от „Гаранционен Фонд България” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр.Бургас,
ж.к.“Славейков, бл.161-партер, представлявано от управителя П. С. С. против М.Т.Д.
с ЕГН-********** с постоянен адрес ***, с правно основание чл.422 от ГПК за
съществуване и дължимост на следните суми:
1031.27лв остатъчна главница и 198.13лв
договорна лихва от 08.12.2016г. до 26.03.2019 - по Договор за потребителски
кредит №0000290 от 08.12.2016г., 1279.90лв
- остатъчна главница по т.1 и 60 лв.
- главница по т.Н (за „СМС известяване“) по Договор за допълнителни услуги от
08.12.2016г., 203.21лв - лихва за
забава по Договора за потребителски кредит за периода от 10.01.2017г. до
26.03.2019г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение до окончателното изплащане, за които вземания
в полза на ищеца е издадена Заповед № 337/29.03.2019г. по ч.гр.д.№ 560 по описа
за 2019г. на РСТ, като НЕОСНОВАТЕЛНИ, на
осн. 422, ал.1 във вр. с чл. 415,ал.1 от ГПК във вр. с чл. 9 и следващи от ЗПК
и чл. 138 и сл. от ЗЗД.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Търговищки окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните на осн.чл.259, ал.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: