№ 50150
гр. София, 05.12.2025 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 60 СЪСТАВ, в закрито заседание на
пети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:РАЙОНЕН СЪДИЯ
като разгледа докладваното от РАЙОНЕН СЪДИЯ Гражданско дело №
20241110144822 по описа за 2024 година
С протоколно определение от 01.12.2025 г. съдът, на основание чл. 233 ГПК, е
прекратил производството по делото, като е постановил, че по отговорността за разноски ще
се произнесе в закрито съдебно заседание. Ищцата е направила отказ от предявения иск, тъй
като в хода на настоящото производство ответникът е заплатил пълния размер на дължимата
сума. Но претендира направените по делото разноски, тъй като ответната страна станала
причина за образуване на производството.
От своя страна ответникът твърди кредиторова забава, тъй като ищцата не му
предоставила своевременно разпореждане № ********** на ТП на НОИ – София град за
отпускане на пенсия (същото било получено едва като приложение към исковата молба),
както и своя банкова сметка, която била представена едва в хода на настоящото
производство с молба от 03.11.2025 г.
Съдът, след като се запозна със становището на страните и приложените по делото
доказателства, намира от фактическа и правна страна следното.
Всяка страна има право да иска от противната страна да й заплати направените по
делото разноски, ако се окаже, че противната страна е предизвикала нуждата от делото чрез
неоснователно свое правно твърдение (оспорване на съществуващо право или претендиране
на несъществуващо право). Възникналото в тази връзка облигационно правоотношение
между страните представлява отговорността за разноски. По общо правило разноските се
дължат от страната, която с поведението си е причинила възникването на съдебния спор.
Израз на това правило са и разпорежданията на чл. 78 ГПК. Ако искът бъде уважен,
заплатените от ищеца разноски се заплащат от ответника съразмерно с уважената част от
иска (ал. 1). Отговорността за разноски ще бъде на ищеца, ако претенцията му не бъде
уважена, съразмерно с отхвърлената част от иска (ал. 3). А ако ответникът с поведението си
не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска, разноските се възлагат върху
ищеца (ал. 2). След като законодателят последователно в първите три алинеи на чл. 78 ГПК е
прокарал идеята, че разноски се дължат винаги, когато неправомерно е засегната чужда
правна сфера, настоящият съдебен състав не намира основание да смята, че същата тази
1
идея е изключена от разпоредбата на ал. 4 на чл. 78 ГПК, само защото изрично не е посочена
в нея. Разпореждането, че ответникът има право на разноски и при прекратяване на делото,
не означава нито, че в тази хипотеза ищецът не би имал право на разноски, нито, че
процесуалното поведение на ответника не подлежи на преценка от страна на съда. Според
преобладаващата съдебна практика, която се споделя напълно и от настоящия съдебен
състав, произнасянето по отговорността за разноски в хипотеза на пълно или частично
прекратяване на производството по делото поради оттегляне или отказ от исковите
претенции е в зависимост от преценката на съда на конкретните причини, наложили
предявяването на иска и извършването на разноски по делото, както и на настъпилите след
завеждането на делото факти, довели до отпадане на правния интерес от воденето на този
иск, респ. до неговото оттегляне. В случая следва да намери приложение по аналогия
нормата на чл. 78, ал. 2 ГПК, тъй като фактическият състав на отговорността за разноски във
всички случаи включва неоснователно предизвикан правен спор. Не би могло да се приеме,
че при прекратяване на делото поради оттегляне, респ. отказ от иска, е без значение за
произнасянето по разноските дали същото е извършено с оглед процесуалното поведение на
ответника. Следователно, при прекратяване на делото ответникът има право на разноски,
ако с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска, а ако е дал
повод за завеждане на делото, същият няма право на разноски, като следва да възстанови
тези, извършени от ищеца. И в двата случая на присъждане подлежат само сторените до
момента на прекратяване на производството разноски, доказани по съответния начин (вж.
Определение № 240 от 11.05.2016 г. по ч. т. д. № 765/2016 г., ІІ Т.О., ВКС, Определение №
703 от 13.10.2014 г. по ч. т. д. № 2472/2014 г., І Т.О., ВКС, Определение № 149 от
22.03.2012 г. по ч. гр. д. № 3/2012 г., І Г.О., ВКС, Определение № 127 от 24.02.2012 г. по ч. т.
д. № 926/2011 г., ІІ Т.О., ВКС, Определение № 207 от 16.04.2010 г. по ч. гр. д. № 216/2010 г.,
ІІІ Г.О., ВКС, Определение № 571 от 14.07.2010 г. по ч. т. д. № 558/2010 г., ІІ Т.О., ВКС).
Да се приеме противното, би означавало, от една страна, да не се държи сметка за
фактическия състав на отговорността за разноски. А от друга, да се застави ищецът да
продължава едно дело, от което вече няма интерес поради постигане на целените с иска
правни последици след неговото предявяване, с единствения мотив да се стигне до
постановяване на акт по същество, с който съдът да му присъди направените разноски. А
последното ще е възможно поради трайно установената съдебна практика, че в духа на
закона е да се присъждат разноски в полза на ищеца и в случаите, когато искът е отхвърлен,
защото след предявяването му ответникът доброволно е възстановил правото на ищеца (вж.
т. 1 от Тълкувателно решение № 119 от 01.12.1956 г. по гр. д. № 112/1956 г., ОСГК, ВС).
Настоящият съдебен състав дълбоко се съмнява, че това е бил смисълът и целта на
разпоредбата на чл. 78, ал. 4 ГПК.
Единственият спорен по делото въпрос е дали ответникът е дал повод за завеждане на
делото. Първото възражение в тази насока е, че ищцата не предоставила на работодателя си
своевременно разпореждане № ********** на ТП на НОИ – София град за отпускане на
пенсия, а същото му било връчено едва с препис от исковата молба в хода на настоящото
2
производство. Съгласно разпоредбата на чл. 95 ЗЗД длъжникът може да се освободи от
последиците на собствената си забава само ако докаже, че кредиторът на свой ред е
изпаднал в забава, като неоправдано не е приел предложеното му от длъжника изпълнение
или не е дал необходимото съдействие, без което длъжникът не бил могъл да изпълни
задължението си. В настоящия случай не се твърди, че ищцата не е приела предложеното от
ответника изпълнение на задължението за обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ, а по-скоро се
възразява, че същата не била представила на работодателя необходимите документи за
установяване на обстоятелството, че се е пенсионирала и че за нея е възникнало правото на
обезщетение. Настоящият съдебен състав намира, че подобно поведение от страна на
работника не може да бъде разглеждано като кредиторова забава, тъй като чл. 95 ЗЗД
изисква неоказаното съдействие да е такова, без което длъжникът да не може да изпълни
задължението си. От представените по делото писмени доказателства безспорно се
установява, че ищцата е поискала от работодателя да й изплати дължимото обезщетение по
чл. 222, ал. 3 КТ с нарочна молба от 27.03.2024 г. Оттук насетне всички данни, необходими за
установяване наличието на предпоставките за изплащане на обезщетение, са били на
разположение на ответното дружество – както трудовият стаж на ищцата (от трудовия
договор е видно, че още при започване на работа е бил зачетен този на същата, сходна или
със същия характер работа в размер на 31 години), така и нейната възраст. За възникване на
правото по чл. 222, ал. 3 КТ е ирелевантно дали работникът или служителят действително се
е пенсионирал, т.е. дали е упражнил правото си на пенсия за осигурителен стаж и възраст.
Той може да упражни това си право и след като бъде прекратено трудовото му
правоотношение. Достатъчно е правото на пенсия да е възникнало, а то може да възникне
само веднъж и то в точно определен момент. Същото трябва да съществува към момента на
прекратяване на трудовия договор, независимо дали е придобито едновременно с
прекратяването или преди този момент. То следва да е придобито по време на действието на
трудовия договор, който се прекратява, поради което може да бъде реализирано само по
отношение на лицето, което има качеството на работодател по този договор. Затова
задължен по смисъла на чл. 222, ал. 3 КТ е този работодател, при когото първоначално е
придобито правото на пенсия за осигурителен стаж и възраст. От работодателя, при когото
правото е първоначално възникнало, работникът или служителят може да търси
обезщетението по общия ред, стига да не е погасено по давност. Принципът на еднократност
на обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ произтича от това, че служителят придобива право на
пенсия веднъж (вж. Решение № 270 от 24.03.2014 г. по гр. д. № 1296/2013 г., ІІІ Г.О., ВКС,
Решение № 15 от 02.02.2016 г. по гр. д. № 2520/2015 г., ІІІ Г.О., ВКС, Решение № 49 от
05.04.2017 г. по гр. д. № 3521/2016 г., ІІІ Г.О., ВКС, Решение № 235 от 03.07.2014 г. по гр. д.
№ 969/2014 г., ІV Г.О., ВКС). С оглед изложеното непредставянето на разпореждането, с
което на ищцата била отпусната пенсия за осигурителен стаж и възраст, не може да се
приеме като неоказване на необходимото съдействие от страна на кредитора, което да
освободи длъжника от собствената му забава. Направеното в тази насока възражение в
отговора на исковата молба не може да бъде споделено.
Второто възражение на ответника касае непредставянето на банкова сметка на ищцата,
3
по която да бъде преведено дължимото обезщетение. В тази връзка процесуалният
представител на работодателя твърди, че едва с молба на ищцата от 03.11.2025 г. била
посочена такава и незабавно след запознаване на ответника с тази молба сумата била
заплатена по посочената банкова сметка. В съдебната практика се приема, че за да е налице
първата хипотеза на чл. 95 ЗЗД, следва изпълнението на длъжника да е поставено в
зависимост от определено действие на кредитора, без осъществяването на което е
невъзможно да бъде изпълнено. Втората хипотеза предполага предлагане на изпълнение от
страна на длъжника и неоснователното му неприемане от кредитора. Когато дължимата
престация е парична, кредиторът изпада в забава, ако е отказал получаването й, но за да се
освободи длъжникът от задължението си, след като счита, че кредиторът е изпаднал в
забава, задължително следва да осъществи изпълнение на паричната престация. Пари, ценни
книги и ценности трябва да бъдат оставени в банка по местоизпълнението – арг. чл. 97, ал. 1
ЗЗД. В този случай, за да се освободи от задължението си, длъжникът следва да уведоми
кредитора. Паричното задължение като носимо обуславя определено поведение на
длъжника, което го освобождава от него, а именно – внасянето на парите в банка по
местоизпълнението, с оглед възможността за депозиране на пари в полза на лице, различно
от вносителя, и уведомяване на кредитора за това. Само тогава и при липса на изпълнение
от насрещната страна е налице възможност за прилагане на чл. 96, ал. 1 ЗЗД. Т. е.
освобождаването от последиците на забавата следва да се осъществи по правилото на чл. 97,
ал. 1, изр. 2 ЗЗД. Дадено поведение на кредитора би могло да бъде квалифицирано като
кредиторова забава, имаща за последица саниране на забавата на длъжника по смисъла на
чл. 95 ЗЗД, ако длъжникът би представил доказателства, че освен предложението,
действително е предприел каквито и да било действия по чл. 97, ал. 1, предл. 2 ЗЗД,
включително и чрез удостоверяване на откази на банки за откриване на сметка в полза на
трето лице (вж. Решение № 197 от 18.02.2014 г. по т. д. № 666/2012 г., І Т.О., ВКС, Решение
№ 28 от 14.03.2009 г. по т. д. № 497/2008 г., І Т.О., ВКС, Решение № 29 от 13.04.2011 г. по
т. д. № 396/2010 г., І Т.О., ВКС). В настоящия случай ответникът се е позовал на забавата на
самия служител-кредитор, който не е представил банковата си сметка, по която да получи
дължимото обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ, но по делото няма данни, а и твърдения, че
ответното дружество е предприело каквито и да било действия по чл. 97, ал. 1, предл. 2 ЗЗД.
При съобразяване на цитираната по-горе съдебна практика следва да бъде прието, че
ответното дружество не е освободено от собствената си забава, в която ищцата го е
поставила след депозиране на нарочна молба с вх. № 004/ 27.03.2024 г. за заплащане на
дължимото й обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ.
С оглед изложеното дотук, настоящият съдебен състав намира, че ответното дружество
е дало повод за завеждане на делото и не може да бъде приложена разпоредбата на чл. 78,
ал. 2 ГПК. Безспорно е, че работодателят е признал предявения иск и дори е заплатил
претендираната сума в хода на процеса. Не е налице обаче първата предпоставка – да не е
дал повод за завеждане на делото. Още преди прекратяване на трудовото правоотношение
между страните ищцата е поискала с нарочна молба до работодателя си да й бъде заплатено
4
дължимото обезщетение. Вземането не е било погасено в срока по чл. 228, ал. 3 КТ, като по
делото няма данни ответното дружество да е предприело каквито и да било действия по чл.
97, ал. 1, предл. 2 ЗЗД, за да се освободи от задължението си. С оглед изложеното съдът
намира, че ищцата има право на присъждане на направените разноски и не може да бъде
приложена хипотезата на чл. 78, ал. 2 ГПК. Направеното в тази насока искане от страна на
ответника не може да бъде уважено.
Процесуалният представител на ищцата е поискал присъждане на направените по
делото разноски за заплатено адвокатско възнаграждение, като е представил списък по чл. 80
ГПК. Съгласно приложените към исковата молба договор за правна защита и съдействие,
фактура № ********** от 15.07.2024 г. и преводно нареждане от 15.07.2024 г., договореното
адвокатско възнаграждение в размер на 1200 лева с ДДС било заплатено от ищцата в пълен
размер. Още в отговора на исковата молба процесуалният представител на ответника е
направил възражение за прекомерност на така заплатеното от ищцата възнаграждение.
Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК, ако заплатеното от страната възнаграждение за
адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото,
съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в
тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 ЗА. А чл.
36, ал. 2 ЗА препраща към Наредба № 1 от 09.07.2004 г. на Висшия адвокатски съвет за
възнаграждения за адвокатска работа. От друга страна, в най-новата съдебна практика на
Върховния касационен съд се приема, че след постановеното Решение на Съда (втори
състав) от 25 януари 2024 година по дело C-438/22 („**********“ ЕООД срещу
„***********************“ АД) съдът не е обвързан императивно от фиксираните в
Наредба № 1 от 09.07.2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения. С оглед
задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване на чл. 101, § 1 ДФЕС, определените
в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. минимални размери не са задължителни при определяне
размера на хонорара за правна услуга, включително в хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв., при
заварени правоотношения между клиент и адвокат поради тяхната нищожност като
нарушаващи забраната на чл. 101, § 1 ДФЕС (вж. Определение № 563 от 11.03.2024 г. по ч.
т. д. № 188/2024 г., II т. о., ВКС, Определение № 1079 от 11.03.2024 г. по гр. д. № 4232/2022
г., ІІІ г. о., ВКС). Възнаграждението следва да бъде определено при съобразяване на вида на
спора, материалния интерес, вида и количеството на действително извършена работа и най-
вече – фактическата и правна сложност на делото (вж. Определение № 50025 от 18.03.2024
г. по т. д. № 1559/2022 г., ІІ т. о., ВКС,Определение № 1016 от 06.03.2024 г. по ч. гр. д. №
4123/2023 г., ІV г. о., ВКС). Съдът, като съобрази обстоятелството, че настоящото
производство приключи в едно съдебно заседание с отказ от предявения иск и като взе
предвид, че действителната правна и фактическа сложност на делото малка с оглед
направеното от ответника признание на иска, намира, че на ищцата следва да бъдат
присъдени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 720 лева с ДДС вместо
поисканите 1200 лева с ДДС.
С оглед изложеното ответникът „****************“ ЕООД следва да бъде осъден да
5
заплати на ищцата Р. К. Г. сумата в размер на 720 лева, представляваща направените по
делото разноски за заплатено адвокатско възнаграждение с включен ДДС.
С оглед изхода на настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответното
дружество следва да бъде осъдено да заплати по сметка на Софийски районен съд
дължимите такси и разноски по делото в общ размер на 513,86 лева, от които държавна
такса в размер на 113,86 лева и възнаграждение за вещо лице в размер на 400 лева.
Воден от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПЪЛВА протоколно определение от 01.12.2025 г., с което производството по гр. д.
№ 44822 по описа за 2024 г. на Софийски районен съд, Второ гражданско отделение, 60-ти
състав е било прекратено на основание чл. 233 ГПК, като ОСЪЖДА „****************“
ЕООД, ЕИК ***********, представлявано от управителя И.П.Г., със седалище и адрес на
управление гр. **********************, ул. „********************“ № **************,
да заплати на Р. К. Г., ЕГН **********, с постоянен адрес гр.
******************************, сумата 720 (седемстотин и двадесет) лева,
представляваща направените по делото разноски за заплатено адвокатско възнаграждение с
включен ДДС.
ОСЪЖДА, на основание чл. 77, вр. чл. 78, ал. 6 ГПК, „****************“ ЕООД,
ЕИК ***********, представлявано от управителя И.П.Г., със седалище и адрес на
управление гр. **********************, ул. „********************“ № **************,
да заплати по сметка на Софийски районен съд дължимите такси и разноски
(възнаграждение на вещо лице) по делото в общ размер на 513,86 (петстотин и тринадесет
лева и 86 ст.) лева.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО подлежи на обжалване с частна жалба пред Софийски градски
съд в едноседмичен срок от връчването му на страните.
На основание чл. 7, ал. 2 ГПК на страните да се връчи препис от определението.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6