РЕШЕНИЕ
№ 174
гр. В., 02.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – В., I СЪСТАВ, в публично заседание на
седемнадесети ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Вилиян Г. Петров
Членове:Георги Йовчев
Николина П. Дамянова
при участието на секретаря Ели К. Тодорова
като разгледа докладваното от Георги Йовчев Въззивно търговско дело №
20213001000596 по описа за 2021 година
Производството е образувано по въззивна жалба на М. П. П., ЕГН ********** от
гр.В. срещу решение №259/03.08.2021 г. по т.д.1337/2020 г. по описа на ОС - В., с което
въззивникът е да заплати на АД. П. АД. от гр.В., сумата 36 000 лева, представляваща
дължима главница по запис на заповед, издаден на 27.08.2019 г., с падеж 15.10.2019 г.,
ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда -
07.12.2020 г., до окончателното й плащане, на основание чл.538 ТЗ и чл.86, ал.1 от ЗЗД,
както и сумата 3 354,80 лева, представляваща сторени разноски по делото, на основание
чл.78, ал.1 от ГПК.
Във въззивната жалба се сочат пороци на решението, изразяващи се в допуснати
нарушения на съдопроизводствените правила, противоречие с материалния закон и
необосновани изводи. Излага, че процесният запис на заповед е издаден във връзка с
обещание за даване на заем в размер на сумата посочена в ефекта, но в
първоинстанционното производство е препятсвана възможността за установяване на
твърдяното обстоятелство.
Насрещната страна АД. П. АД. от гр.В. е подал писмен отговор, в който оспорва
жалбата и моли съда да потвърди решението.
Варненският апелативен съд, след като прецени събраните по делото доказателства
и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, и
възраженията на въззиваемата страна, достигна до следните фактически и правни изводи:
Въззивната жалба е подадена в рамките на законоустановения срок за обжалване по чл.
259, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт,
поради което същата е процесуално допустима.
1
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна, поради следните съображения:
Не се спори между страните, а и от приобщените писмени доказателства се
установява, че 27.08.2019 г. въззивникът М. П. П. е издал запис на заповед, с който
безусловно, неотменимо и без протест, се е задължил да заплати на АД. П. АД., сумата от
36 000 лева. Записът на заповед е с падеж на определена дата, настъпил на 15.10.2019 г.
В производството по чл.538 от ТЗ, в тежест на кредитора е да установи при
условията на пълно и главно доказване наличието на валидно менителнично
правоотношение между него и ответника за претендиранта сума. В случай на установяване
на горните факти ответникът следва да докаже изпълнение на задълженията си по записа на
заповед или свързаното с него каузално правоотношение.
Записът на заповед е обикновена форма на менителничното задължение, създава
задължение на издателя пред всеки легитимиран поемател. За неговата действителност не се
изисква да бъде изразена причината на задължението, нито тя се обуславя от условията,
които са уговорени между страните. Записът на заповед е едностранно волеизявление,
абстрактна сделка и тази му характеристика не съдържа като съществен елемент за
издаването му основанието. Не предпоставя като условие за действителност наличността на
друга основна сделка с каузален характер, нито пък валидност на правоотношението по
каузалната сделка. Поради абстрактния характер на менителничното волеизявление правата,
които то поражда, са независими от наличността на основна сделка и от развитието на
каузални правоотношения, във връзка с които менителничният ефект е издаден.
В този смисъл, разглеждането на характера на записа на заповед като сделка налага
извода, че в исковото производство, съдът трябва да направи проверка дали са спазени
изискванията на закона досежно формалните реквизити на записа на заповед, тъй като
строгата форма на записа на заповед е съществено условие за неговата действителност и ако
не съдържа едно от изброените в чл. 535 ТЗ съществени условия, няма менителнична сила.
Представеният запис на заповед от 27.08.2019 г., съдържа изискуемите реквизити по
чл.535 от ТЗ. Същият е с определен падеж, настъпил преди предявяване на иска, като с
оглед вписаната клауза "без протест", кредиторът е бил освободен от задължението да
извърши протест поради неплащане.
С оглед на горното, съдът намира, че процесната ценна книга е съставена в
предписаната от закона форма и съдържа всички съществени реквизити по чл. 535 ТЗ.
Съдът намира за неоснователно релевирано от въззивника, в качеството му на
издател възражение за съществуваща уговорка за предоставяне на паричен заем от
поемателя А., за обезпечаването на който е издаден процесния запис на заповед, но поради
непредаване на обещаната в заем сума, не се дължи плащане по менителничния ефект,
поради следните съображения:
Възраженията на длъжника в производството за установяване на съществуване на
вземане, основано на запис на заповед са абсолютни /обективни/, почиващи на самото
менителнично задължение: срещу формата и съдържанието на ценната книга, срещу
действителността на менителничното задължение, за пороци на волята при издаването на
записа на заповед и др. и релативни /относителни/, насочени лично срещу поемателя:
например за безпаричност на поетото задължение, възражения, произтичащи от каузалното
правоотношение, във връзка с което е издаден записът на заповед.
Тежестта на доказване както на абсолютните, така и на релативните възражения лежи
винаги върху длъжника, тъй като за ищеца менителницата служи и като основание и като
доказателство. Съгласно установената съдебна практика, кредиторът трябва да докаже
факта, от който произтича вземането му - редовен от външна страна запис на заповед, а
длъжникът - възраженията си срещу вземането /както се посочи абсолютните - срещу
формата и/или съдържанието на изпълнителното основание, съотв. личните - основани на
отношенията му с кредитора/. При редовен запис на заповед и недоказани от ответника
абсолютни, респ. относителни възражения за несъществуване на спорното вземане,
предявеният осъдителен иск по чл.538 от ТЗ подлежи на уважаване, тъй като ищецът носи
2
тежестта да установи само редовен от външна страна запис на заповед.
Съгласно т.17 на ТР № 4/2013 год. на ОСГТК на ВКС, ищецът – поемател по запис на
заповед, не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да
доказва възникването и съществуването на каузално правоотношение във връзка с което е
издаден записа на заповед. С въвеждането на такова твърдение от някоя от страните,
подлежи на доказване и каузалното правоотношение, но само доколкото възраженията,
основани на това правоотношение, биха имали за последица погасяване вземането по записа
на заповед.
Съобразно разпоредбата на чл.154, ал.1 от ГПК, всяка от страните доказва фактите на
които основава твърденията и възраженията си, обуславящи за претендираното, съответно
отричаното право.
В случая, ищецът не е въвел твърдение за наличие на конкретно каузално
правоотношение по повод на което да е издаден процесния запис на заповед, но дори да
беше го сторил, твърдението му за кауза би било обуславящо единствено за предмета на
защитата на ответника – длъжник по записа. Ако той би потвърдил същата кауза, на
доказване биха подлежащи само релативните му възражения за несъществуване или
погасяване на вземането.
Ако ответникът твърди различна кауза, съгласно същото тълкувателно решение,
същият носи доказателствената тежест да установи, че записът на заповед обезпечава
твърдяното от него каузално правоотношение.
В първоинстанционното производство, ответникът е поддържал, че единственото
отношение между него и ищеца е по повод обещание за даване на заем, но не е получавал
пари от него, поради което и не дължи исковата сума. Процесуалната позиция на ответника
следва да се квалифицира като общо оспорване на вземането по записа на заповед и с оглед
указанията в ТР № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС, не създава задължение за ищеца да сочи и
доказва каузално правоотношение като основание за възникване на вземането, чието
съществуване е доказано с редовния от външна страна и действителен запис на заповед
/Решение № 17/16.02.32015 г. по т. д. № 116/2014 г., ВКС, II т.о./.
С оглед правната природа на записа на заповед като конститутивна ценна книга от
гражданския оборот, твърдяното от ответника обещание за сключване на заемен договор,
следва да се характеризира като правно очакване за договаряне на заем, а не за договорен
такъв. Правните очаквания, като неосъществени факти с правна значимост, не са от
категорията сочени от чл.465 от ТЗ факти, въз основа на които да се извърши проверка за
наличие на твърдяната недобросъвестност на приносителя на менителничния ефект. След
като законодателят е въвел ограничиение за установяване със свидетелски показания на
договорно съглашение за сума над 5000 лева, то няма как с исканите от въззивника гласни
доказателства, да се установява обещание за заем над 5000 лева, което преставлява и
единият от елементите на договора за заем – постигнане на съгласие за предоставяне на
определена парична сума.
Горните фактически и правни констатации обуславят извода, че процесният
менителничен ефект материализира валидно породено вземане в полза на поемателя срещу
издателя, чиято изискуемост е настъпила преди подаване на исковата молба.
С оглед на гореизложеното, съдът намира, че искът с правно основание чл.538 от ТЗ
е основателен и следва да бъде уважен.
Ето защо съдът, препращайки и към мотивите на първоинстанционния съд на осн.
чл.272 от ГПК, следва да потвърди обжалваното решение. С оглед направеното
искане и на осн. чл.78, ал.3 от ГПК, въззивникът следва да бъде осъден да заплати на
въззиваемата страна, направените във въззивното производство разноски за адвокатско
възнаграждение, в размер на 1000 лева.
Мотивиран от гореизложеното и на осн.чл.272 от ГПК, съдът
3
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №259/03.08.2021 г. по т.д.1337/2020 г. по описа на ОС -
В., с което въззивникът е да заплати на АД. П. АД. от гр.В., сумата 36 000 лева,
представляваща дължима главница по запис на заповед, издаден на 27.08.2019 г., с падеж
15.10.2019 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в
съда - 07.12.2020 г., до окончателното й плащане, на основание чл.538 ТЗ и чл.86, ал.1 от
ЗЗД, както и сумата 3 354,80 лева, представляваща сторени разноски по делото, на
основание чл.78, ал.1 от ГПК.
ОСЪЖДА М. П. П., ЕГН ********** от гр.В., ул. „Морска Сирена” №37, ет.5, ап.9,
ДА ЗАПЛАТИ на АД. П. АД., ЕГН ********** от гр.В., м-ст „Е.”, ул. „Х-хх” №ХХХ,
сумата от 1000 /хиляда/ лева, представляваща направените във въззивното производство
разноски за адвокатско възнаграждение, на осн. чл.78, ал.3 от ГПК.
Решението подлежи обжалване при условията на чл.280 от ГПК пред Върховен
касационен съд на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4