№ 457
гр. София, 07.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на единадесети февруари през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Красимир Мазгалов
Членове:Силвана Гълъбова
Силвия Тачева
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело
№ 20211100510421 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ищеца А.И. Б. срещу решение от 13.01.2021 г. по
гр.д. №46244/2019 г. на Софийския районен съд, 90 състав, в частта, в която е отхвърлен
предявеният от жалбоподателя срещу „Т.-П.“ АД отрицателен установителен иск с правно
основание чл.439 ал.1 ГПК за вземания на изп. лист, издаден на 10.12.2012 г. по гр.д.
№5061/2012 г. по описа на Районен съд - Перник, представляващи разноски по делото в
размер на 100,00 лв. за юрисконсултско възнаграждение и 30,10 лв. за внесена държавна
такса, въз основа на който е образувано изп.д. №20197530400954 г. по описа на ЧСИ с рег.
№753, поради погасяването им по давност в периода от 24.02.2013 г. до 06.06.2019 г., като
ответникът е осъден да заплати на ответника разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно – постановено в нарушение
на материалния и процесуалния закон, както и в противоречие със събраните по делото
доказателства. Сочи, първоинстанционният съд неправилно е приел, че давностният срок не
тече от последното валидно изпълнителни действие, а от датата на настъпилата перемция,
както и че процесните вземания се погасяват с изтичането на 5-год давност. Предвид
изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението и да уважи изцяло
предявения иск за недължимост на процесните вземания. Претендира разноски.
Въззиваемата страна „Т.-П.“ АД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема
становище по жалбата. Претендира разноски.
Решението не е обжалвано от ответника, в частта в която предявеният отрицателен
установителен иск е уважен за вземанията за главница и мораторна лихва по описаното по-
горе изп. дело, поради което е влязло в сила в тази му част.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен
акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е основателна.
1
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд
следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в
жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо, но неправилно по
следните съображения:
Разпоредбата на чл.439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след като
кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание.
Правно легитимирани страни по иска по чл.439 ГПК се явяват страните в изпълнителното
производство, като ищецът - длъжник в изпълнителното производство твърди погасяване
изцяло или частично на вземането, предмет на делото, чийто носител е ответникът -
взискател в производството. По своя характер искът е отрицателен установителен, като се
основава на твърдението на ищеца, че не дължи престацията, за която е осъден с влязъл в
сила съдебен акт, предвид настъпили след приключване на съдебното дирене факти.
При отрицателния установителен иск в тежест на ищеца е да установи
съществуването на правен интерес от иска. Съдът следи служебно за същия през цялото
развитие на производството, като в хипотеза, в която твърденията на ищеца за правен
интерес от иска не се установят по делото, то производството по тези искове е недопустимо
и същото следва да се прекрати. Правният интерес е абсолютна процесуална предпоставка за
допустимост на иска и ако в хода на делото твърденията за наличието на такъв не се
установят, то съдът следва да прекрати производството без да се произнася по
основателността на иска /в този смисъл ТР №8/2013 г. по тълк.д. №8/2012 г. на ОСГТК на
ВКС/.
С ТР №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС – т.10, е прието, че когато взискателят не е
поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и
изпълнителното производство е прекратено на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК нова
погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е
предприето последното валидно изпълнително действие. Според мотивите на същото
тълкувателно решение прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително
действие в рамките на определен изпълнителен способ /независимо от това дали
прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния
съдебен изпълнител по възлагане на взискателя, съгласно чл.18 ал.1 ЗЧСИ/ - насочването на
изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора,
възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършване на опис и оценка на
вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и др. до постъпването
на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Прието е, че не са
изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело,
изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на
имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи,
книжа и др., назначаването на експертиза за определяне непогасения остатък от дълга,
извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и
др. Със същото ТР е прието, че прекъсването на давността с предявяването на иск и др.
действия по чл.116 б. „б“ ЗЗД и прекъсването на давността с предприемането на действия за
принудително изпълнение по чл.116 б. „в“ ЗЗД са уредени по различен начин, че
законодателят е уредил отделно хипотезата на чл.116 б. „в“ ЗЗД относно давността в
принудителното изпълнение, без да възпроизведе правилата за спиране и отпадане на ефекта
на прекъсването в исковия процес, че тези правила са неприложими при прекъсването на
давността с предприемането на действия за принудително изпълнение по чл.116 б. „в“ ЗЗД
не защото ефектът на спирането в този случай настъпва безвъзвратно, а защото в този
случай няма спиране на давността, нито отпадане на ефекта на прекъсването. Прието е
също, че при изпълнителния процес давността се прекъсва многократно с предприемането
на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие,
2
изграждащо съответния способ. Посочено е, че искането да бъде приложен отделен
изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го
приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на
всяко действие за принудително изпълнение. Прието е, че нова давност започва да тече с
предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. Перемпцията е без правно
значение за давността. Когато изпълнителният процес е прекратен поради перемпция на
основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК, новата давност започва да тече от последното и прекъсване с
надлежно извършено изпълнително действие или признание на вземането от длъжника.
Когато по изпълнителното дело е направено искане за нов способ, след като перемпцията е
настъпила, съдебният изпълнител не може да откаже да изпълни искания нов способ – той
дължи подчинение на представения и намиращ се все още у него изпълнителен лист.
Единствената правна последица от настъпилата вече перемпция е, че съдебният изпълнител
следва да образува новото искане в ново – отделно изпълнително дело, тъй като старото е
прекратено по право. Новото искане на свой ред прекъсва давността независимо от това
дали съдебният изпълнител го е образувал в ново дело или не е образувал ново дело, като
във всички случаи той е длъжен да приложи искания изпълнителен способ /решение
№37/24.02.2021 г. по гр.д. №1747/2020 г. по описа на ВКС, ІV ГО/.
По делото не е спорно, че по повод процесните вземания е издаден на 10.12.2012 г.
изп. лист по гр.д. №5061/2012 г. по описа на Районен съд - Перник, въз основа на който
14.01.2013 г. е образувано изп.д. №20137510400006 по описа на ЧСИ Е.Д..
Със запорно съобщение, изх. №01257/14.02.2013 г., ЧСИ Е.Д. е наложила запор
върху трудовото възнаграждение на длъжника, получавано от „Х.- Реклама 90-Л. и Сие“.
Съобщението е изпратено по седалище и адрес на управление, посочен в ТР, и върнато в
цялост с отбелязване, че пратката не е потърсена от получателя, поради което следва да се
приеме, че същото е редовно връчено на основание чл.50 ал.2 ГПК.
Не е спорно и че въз основа на описания по-горе изп. лист на 06.06.2019 г. е
образувано изп.д. №20197530400954 по описа на ЧСИ С.Б..
Със запорно съобщение, изх. №17912/21.06.2019 г., ЧСИ С.Б. е наложил запор върху
трудовото възнаграждение на длъжника, получавано от „УМБАЛ Софиямед“ ООД,
получено от работодателя на 10.07.2019 г.
Със запорни съобщения, изх. №№17913/21.06.2019 г., 17914821.06.2019 г.,
17915/21.06.2019 г., 17916/21.06.2019 г., 17917/21.06.2019 г., 17918/21.06.2019 г., изпратени
до банки на територията на РБългария ЧСИ С.Б.в е наложил запор върху всички вземания
на длъжника в съответната банка.
Съгласно ТР №3/2015 г. на ОСГТК на ВКС, запорът се счита наложен само с
разпореждането на съдебния изпълнител и с получаване на запорното съобщение от третото
задължено лице, което е видно от изричните разпоредби на чл.450 ал.3 и чл.507 ГПК по
отношение на момента, от който запорът поражда действие, като законът не свързва това
действие със съществуването на вземането.
Поради изложеното, настоящият съдебен състав намира, че с получаване на
описаните по-горе запорни съобщения давностният срок е прекъснат, след което всеки път е
започнал да тече нов петгодишен давностен срок.
Съгласно разпоредбата на чл.117 ал.2 ЗЗД, давността е винаги петгодишна, ако
вземането е установено със съдебно решение. Заповедта за изпълнение замества съдебното
решение като изпълнително основание, но при оспорването и от длъжника чрез възражение
по реда на чл.414 ГПК проверката дали вземането съществува се извършва в общия исков
процес. По силата на чл.416 ГПК, когато възражение не е подадено в срок, заповедта за
изпълнение влиза в сила. Не е налице изрична правна норма, която да предвижда, че
съществуването на вземането в този случай е установено със СПН. Следва да се съобрази
обаче обстоятелството, че ако длъжникът не възрази в рамките на установения в нормата на
чл.414 ал.2 ГПК преклузивен двуседмичен срок, заповедта влиза в сила, като се получава
ефект, близък до СПН, тъй като единствената възможност за оспорване на вземането са
основанията по иска с правно основание чл.424 ГПК - при новооткрити обстоятелства и
нови писмени доказателства. В този смисъл е трайната и непротиворечива съдебна практика
/определение №480 от 19.07.2013 г. по ч.гр.д. №2566/2013 г. на ІV ГО на ВКС/. С
3
изтичането на преклузивния срок за подаване на възражение против заповедта се получава
крайният ефект, а именно - на окончателно разрешен правен спор относно съществуването
на вземането.
По изложените съображения, съдът намира, че нормата на чл.117 ал.2 ЗЗД следва да
намери приложение и по отношение на процесните вземания, за които е налице заповед за
незабавно изпълнение по чл.417 ГПК и е издаден и изпълнителен лист. Настоящият съдебен
състав намира, че процесната заповед за изпълнение по чл.410 ГПК е влязла в сила поради
неподаване на възражение от страна на длъжника в срока по чл.414 ал.2 ГПК, доколкото по
делото това обстоятелство е безспорно между страните, респ. липсват твърдения и
представени доказателства за подадено възражение от длъжника по чл.414 ГПК.
При тези данни, настоящият съдебен състав намира, че по отношение на процесните
вземания е изтекла петгодишната погасителна давност, тъй като през периода 21.02.2013 г. –
10.07.2016 г. не са извършвани валидно изпълнителни действия.
Поради изложеното, съдът намира предявения иск за изцяло основателен, поради
което обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, в която отрицателният
установителен иск за вземанията за разноски за юрисконсултско възнаграждение и за
внесена държавна такса е отхвърлен, и вместо него вместо него да бъде постановено друго, с
което предявеният от ищеца срещу ответника иск бъде уважен за посочените вземания.
Решението следва да бъде отменено и в частта, в която ищецът е осъден да заплати на
ответника разноски.
С оглед изхода на делото и направеното искане, на ищеца на основание чл.78 ал.1
ГПК следва да се присъдят допълнително разноски в първоинстанционното производство в
размер на сумата от 8,11 лв., представляваща държавни такси, и сумата от 27,85 лв.,
представляваща адвокатско възнаграждение, и във въззивното производство в размер на
сумата от 25,00 лв., представляваща държавна такса, и сумата от 300,00 лв., представляваща
адвокатско възнаграждение. Възраженията на въззиваемата страна за прекомерност на
заплатеното от въззивника адвокатско възнаграждение е неоснователно. По делото е
представен договор за правна защита и съдействие, сключен въззивника и адв. П.Х., според
който въззивникът е заплатил адвокатско възнаграждение във въззивното производство в
размер на сумата от 300,00 лв. Съгласно ТР №6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, при
намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност
по реда на чл.78 ал.5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба
№1/09.07.2004 г. ограничение и е свободен да намали възнаграждението до предвидения в
същата наредба минимален размер. Договореното по настоящето дело адвокатски
възнаграждения е в рамките на този минимален размер, изчислен съобразно чл.7 ал.2 от
Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение №20009943/13.01.2021 г., постановено по гр.д. №46244/2019 г.
по описа на СРС, ГО, 90 състав, в частта, в която е отхвърлен предявеният от А.И. Б., ЕГН
**********, адрес: гр. София, жк. ****, срещу „Т.-П.“ АД , ЕИК ****, седалище и адрес на
управление: гр. Перник, кв. „Мошино“, отрицателен установителен иск с правно основание
чл.439 ал.1 ГПК за вземания на изп. лист, издаден на 10.12.2012 г. по гр.д. №5061/2012 г. по
описа на Районен съд - Перник, представляващи разноски по делото в размер на 100,00 лв.
за юрисконсултско възнаграждение и 30,10 лв. за внесена държавна такса, въз основа на
който е образувано изп.д. №20197530400954 по описа на ЧСИ с рег. №753, поради
погасяването им по давност в периода от 24.02.2013 г. до 06.06.2019 г., и в частта, в която
А.И. Б., ЕГН **********, адрес: гр. София, жк. ****, е осъдена да заплати на „Т.-П.“ АД ,
ЕИК ****, седалище и адрес на управление: гр. Перник, кв. „Мошино“, на основание чл.78
ал.1 ГПК сумата от 7,96 лв., представляваща разноски по делото, и вместо него
4
постановява:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.439 ал.1 ГПК, че А.И. Б., ЕГН
**********, адрес: гр. София, жк. ****, не дължи на „Т.-П.“ АД , ЕИК ****, седалище и
адрес на управление: гр. Перник, кв. „Мошино“, следните суми: 100,00 лв. – разноски за
юрисконсултско възнаграждение, и 30,10 лв. – разноски за държавна такса, за които суми е
издаден изпълнителен лист на 10.12.2012 г. по гр.д. №5061/2012 г. по описа на Районен съд
- Перник, и за събирането на които е образувано изп.д. №20197530400954 по описа на ЧСИ
С.Б..
ОСЪЖДА „Т.-П.“ АД , ЕИК ****, седалище и адрес на управление: гр. Перник, кв.
„Мошино“, да заплати на А.И. Б., ЕГН **********, адрес: гр. София, жк. ****, на
основание чл.78 ал.1 ГПК допълнително сумата от 35,96 лв., представляваща разноски в
първоинстанционното производство и сумата от 325,00 лв., представляваща разноски във
въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5