Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
15.06.2021 г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на четиринадесети април две хиляди двадесет и първа година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при секретаря
Кристина Първанова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело
№ 4950 по описа за 2020 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 542550 от 22.11.2018 г. по гр.д. № 49603/2015 г. Софийски
районен съд, 52 състав признал за установено по предявените от „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******,
срещу А.Я.В., ЕГН **********, и Л.Г.В., ЕГН **********, искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 200, ал. 1 ЗЗД и чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответниците дължат на ищеца разделно, съответно
2/3 и 1/3, от сумата 2 312.36 лева, представляваща продажна цена на доставена
топлинна енергия в топлоснабден имот – апартамент № 90, находящ се в гр. София,
ж.к. „*******, с абонатен номер*******, през периода от м. 05.2012 г. до м.
04.2014 г., заедно със законната лихва върху тази сума от 08.04.2015 г. до окончателното
й изплащане, и от сумата 358.95 лева, представляваща лихва за забава в размер
на законната лихва върху главницата за топлинна енергия за периода от 30.06.2012
г. до 09.03.2015 г., за които е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по гр. дело № 19574/2015 г. по описа на СРС, 52 състав, като отхвърлил
главния иск за разликата над 2 312.36 лева до пълния предявен размер от 2
330.71 лева, и акцесорния иск - за разликата над 358.95 лева до пълния предявен
размер от 379.34 лева. На основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК ответниците са
осъдени да заплатят на ищеца сумата 948.40 лева – разноски съразмерно с
уважената част от исковете; Ищецът е осъден да заплати на ответниците разноски
в размер на 6 лв., съразмерно с отхвърлената част. Решението е постановено при
участието на „Т.с.“ ЕООД, като трето лице-помагач на страната на ищеца.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответниците А.Я.В. и Л.Г.В.,
които го обжалват в частите, с които исковете са уважени, при твърдения
решението да било невалидно, недопустимо и неправилно. Заповедта по чл. 410 ГПК
била нищожна и искът бил недопустим. Заповедта за изпълнение била издадена в
нарушение на т. 2б от ТР 4 по т.д. 4/2013г. на ОСГТК – дългът не бил
индивидуализиран и заповедният съд не следвало да издава заповед, а да отхвърли
заявлението. В нарушение на чл. 411, ал. 2 ГПК в закрито разпоредително
заседание не бил съставен писмен акт – разпореждане, от което да е видно, че не
са налице отрицателните предпоставки, посочени в същия състав. Устните съдебни
актове били нищожни, съответно нищожна била и издадената заповед за изпълнение
въз основа на нишожен акт. Заповедта била издадена в нарушение на основни
правни принципи – чл. 17, ал. 3 и чл. 122, ал. 1 КРБ. Оспорва се пасивната
материалноправна легитимация на ответниците при твърдения, че разпоредбите на
чл. 153, ал. 1 и чл. 150, ал. 2 ЗЕ противоречат на правото на ЕС и са нищожни. Формата
на договора следвало да бъде писмена съгласно чл. 149, ал. 1, т. 6 ЗЕ, а ОУ – приподписани
от потребителя. Районният съд приел и приложил ОУ на ищеца в нарушение на
правната доктрина, цитирана с отговора на исковата молба. Неправилно съдът не
приложил разпоредбите, според които по отношение на доставената топлинна
енергия до потребителя била приложима клаузата относно непоръчани доставки. Районният
съд допуснал въпроси към СТЕ, които били неотносими за спора. СТЕ била
изготвена въз основа на непредставени по делото писмени доказателства. Съдът кредитирал
заключението на СТЕ, въпреки че в него се съдържали достатъчно данни, от които
било видно, че са нарушени основни закони на физиката. Неправилно били
определяни и технологичните разходи в АС. Излагат се съображения във връзка с
формулата за изчисляване на ТЕ от сградна инсталация в методиката към Наредба №
16-334 за топлоснабдяването от 2007 г. (отм.). Твърди се неправилно определяне
на реално потребената ТЕ и се правят изчисления съгласно физични закони. Освен
това КЕВР определял само пределни цени на ТЕ, а не пазарна такава, и липсата на
съгласие от страна на потребителя да купува на определената пределна цена
водело до нищожност на договора. Първостепенният съд не взел предвид и че нормативната
уредба, регламентираща топлоподаването – ЗЕ и Наредба № 16-334/2007 г.
(отм.), противоречала на КРБ, на
европейското право и на законите на физиката, като най-общо били нарушени над 350
законови разпоредби. СРС приложил неправилно чл. 86 ЗЗД и не съобразил практиката на ВАС на РБ. В
последната се приемало, че начисляването на лихви по прогнозни сметки е
нищожно. Иска се обезсилване на първоинстанционното решение в атакуваните части,
евентуално – отмяната му и отхвърляне на предявените искове. Претендират се
разноски съгласно списък по чл. 80 ГПК. Съображения излагат в писмени бележки
от 14.04.2021 г.
Въззиваемата страна „Т.С.” ЕАД не е депозирала отговор на жалбата в срока
по чл. 263, ал. 1 ГПК. С молба от 14.04.2021 г. оспорва жалбата и претендира
юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция. Прави евентуално
възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на претендирано от
въззивниците адвокатско възнаграждение.
Третото лице помагач на ищеца – „Т.С.” ЕООД, не взема становище по жалбата.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежни страни,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира
следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно и субективно
пасивно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 422,
ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът е претендирал да се установи, че ответницата В. му дължи 2/3, а
ответникътВ. – 1/3 част от: сумата 2 330.71 лв. – главница, представляваща
цена на доставена топлинна енергия (с включена сумата от 18.36 лв. за дялово разпределение
на топлинна енергия) за периода 01.05.2012 г. - 30.04.2014 г. в топлоснабден
имот, находящ се в гр. София, ж.к. „*******, ап. 90, с аб. №*******, и от
сумата 379.34 лв. - обезщетение за забава в размер на законната лихва (с
включена сумата от 2.94 лв. - обезщетение за забава върху главницата за дялово
разпределение) за периода 30.06.2012 г. - 09.03.2015 г. За сумите е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр.д. №
19574/2015 г. на СРС, 52 състав. Претендирана е и законната лихва върху главниците
от датата на подаване на заявлението – 08.04.2015 г., до окончателното плащане.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно, а доводите в жалбата в тази връзка са неоснователни.
Нищожността е най-тежкият порок на съдебното решение, който не е дефиниран в
закона, но в съдебната практика и теория се приема че е налице, когато
решението е постановено извън правораздавателната власт на съда, в незаконен
състав, неподписано поради отказ, при неспазване на писмената форма или
неразбираемост на волята на съда, която не може да бъде разкрита и по пътя на
тълкуването. Във всички случаи нищожността на съдебното решение се свързва с
липса на надлежно волеизявление на съдебния състав. В случая е налице такова
надлежно изявление на съдебния състав, постановил атакуваното решение –
последното е постановено в рамките на правораздавателната власт на съда, в
законен състав, в писмена форма и е подписано, а волята на съда е ясна и
разбираема. Неприлагането на пряко приложимите разпоредби на общностното право,
ако такова е налице, може да обуслови неправилност, но не и нищожност на
съдебния акт. Различен извод не следва нито от мотивите на цитираното от
въззивниците решение № 7732/11.06.2009г. по адм.д. № 4468/2009г., 5-чл. състав
на ВАС, нито от цитираното в него решение на Съда на Европейските общности от 09.03.1978 г. по дело №
106/77 (делото Симентал), нито от соченото в жалбата решение по дело
C-119/05 на СЕС (делото Лучини).
Неоснователни са и доводите на въззивниците за недопустимост на атакуваното
решение като постановено по недопустими искове, която недопустимост се основава
на твърдения за нищожност на заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК. Съгласно
решение на Конституционния съд на РБ № 12/02.10.2012г. по к.д. № 4/2012г. (обн.
ДВ бр. 79/16.10.2012г.), уреденото с действащия ГПК заповедно производство отговаря на европейските
тенденции за опростяване и скъсяване на съдебните процедури, прогласени и с Регламент (ЕО) № 1896/2006 г. на Европейския парламент и на Съвета от
12.12.2006г. за създаване на процедура за европейска заповед за плащане,
особено по дела, по които не съществува действителен правен спор, а съдебната
намеса се налага единствено за да осигури снабдяването на кредитора с
изпълнително основание, даващо му възможност да пристъпи към принудително
събиране на вземането си.
В случая издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК е постановена от надлежен орган, в рамките на правораздавателната власт на съда,
в писмена форма, подписана е от районния съдия, изразената в нея воля е напълно
разбираема. Тя не съставлява акт, несъвместим с основите на
установения правов ред, нито с нея е разпоредено изпълнение на действие,
което е престъпление или такова противоречащо на добрите нрави. Съгласно
трайната съдебна практика, по подадено заявление за издаване на заповед за
изпълнение съдът издава изрично и отделно разпореждане в случаите, когато
изцяло или отчасти отхвърля заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
Когато изцяло уважава заявлението, съдът издава разпореждане, което инкорпорира
в самата заповед. Липсва необходимост от издаването на нарочен съдебен акт -
разпореждане, с който да се разпореди издаването на заповед за незабавно
изпълнение при условие, че същият се съдържа в самата заповед за незабавно
изпълнение (в този смисъл и определение № 300/27.03.2018 г. на ВКС по гр.д. № 3842/2017 г.).
Преценката на заповедния съд, че са налице предпоставките за издаване на
заповед за изпълнение, а съответно и че липсват пречки по чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК, е обективирана в самата заповед. Неотносима за валидността на съдебния акт
е твърдяната липса на индивидуализация на вземането на кредитора. В заявлението
по чл. 410 ГПК вземането е надлежно индивидуализирано, но дори да не беше така,
то не би могло да обуслови извод за нищожност на заповедта за изпълнение. Нарушаването
на императивна материалноправна или процесуалноправна норма при постановяване
на съдебен акт може да доведе до неговата недопустимост или неправилност, но не
и до нищожността му (така и решение № 15/26.01.2015 г. на ВКС по гр.д. № 3298/2014 г., I
ГО). Ето защо неоснователни са доводите на въззивниците за нищожност на
заповедта за изпълнение, тъй като заповедният съд не спазил посочените във въззивната
жалба разпоредби. В цитираното от жалбоподателите решение по дело C-119/05 на
СЕС (делото Лучини) не се обсъжда валидност на решение на национален съд на
държава членка, нито предпоставките за неговата нищожност. СЕС е постановил
единствено, че последиците от националното решение не могат да бъдат зачетени в
последващ спор за връщане на получена държавна помощ, доколкото противоречат на
правото на ЕС. Не е основание за
нищожност на заповедта и твърдяното нарушение на КРБ, доколкото със заповедта за изпълнение на парично
задължение не се нарушава частната собственост, а се цели проверка на
обстоятелството дали едно вземане е спорно между страните. Във връзка с твърдяното
нарушение на чл. 122 КРБ следва да се посочи, че в процесуалния закон е предвиден
ред, по който длъжникът може да възрази срещу издадената заповед, което води до
иницииране от страна на заявителя на исков процес. От това си право в случая
въззивниците са се възползвали, като са подали своевременно възражение срещу
заповедта и е образувано производството за установяване на вземанията.
Въззивният съд намира, че при постановяване на първоинстанционното решение
в обжалваните части не е допуснато нарушение на императивни материалноправни
норми, а с оглед релевираните в
жалбата доводи решението е правилно по следните съображения:
Неоснователни са доводите в жалбата във връзка с наличието на валидно
договорно правоотношение между страните по доставка на топлинна енергия за
битови нужди при общи условия.
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ в относимите му за спора редакции,
всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са потребители/клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират
средства за дялово разпределение по чл. 140, ал.
1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена
за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба
по чл. 36, ал. 3.
Според чл. 150, ал. 1 ЗЕ, продажбата на топлинна енергия от топлопреносното
предприятие на потребители/клиенти на топлинна енергия за битови нужди се
осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното
предприятие и одобрени от КЕВР, в които се определят правата и задълженията на
топлопреносното предприятие и на потребителите/клиентите; редът за измерване,
отчитане, разпределение и заплащане на количеството топлинна енергия;
отговорността при неизпълнение на задълженията; условията и редът за включване,
прекъсване и прекратяване на топлоснабдяването; редът за осигуряване на достъп
до отоплителните тела, средствата за търговско измерване или други контролни
приспособления и пр. Според изричната разпоредба на чл. 150, ал. 2 ЗЕ, Общите
условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо
изрично писмено приемане от потребителите/клиентите. Според ал. 3 на чл. 150
ЗЕ, в срок до 30 дни след влизането в сила на общите условия потребителите/клиентите,
които не са съгласни с тях, имат право да внесат в съответното топлопреносно
предприятие заявление, в което да предложат специални условия. Предложените от
потребителите/клиентите и приети от топлопреносните предприятия специални
условия се отразяват в писмени допълнителни споразумения.
Противно на поддържаното от въззивниците, тези разпоредби
не противоречат на общностното право. Според задължителните разяснения, дадени
с Тълкувателно решение № 2/17.05.2018г. по тълк.д. № 2/2017г. на ОСГК на ВКС, правоотношението
по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от
законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен
договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно
регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е форма за
действителност, а форма за доказване. Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна (купувач) по договора за продажба на
топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови
нужди, какъвто е и „битовият клиент”, който според легалното определение
в т. 2а от § 1 ДР ЗЕ (ДВ, бр. 54 от 17.07.2012г.) е клиент,
който купува енергия за собствени битови нужди. Присъединяването на
топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа,
както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа
на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007г.
за топлоснабдяването) със собствениците или титулярите на
вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради
това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди,
дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното
предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично
известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата,
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са
подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на
топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия
те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с
предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна
енергия.
В този смисъл е и приетото в мотивите на решението от
09.12.2019 г. по съединени дела С-708/17 и С-725/17 на СЕС, с които, след
преценка на нормите на чл. 133, ал. 2, чл. 153, ал. 1 и ал. 6 ЗЕ е прието, че доставката
на отопление в сграда — етажна собственост е резултат от писмено искане,
направено за сметка на всички етажни собственици в съответствие с предвидените
в националното право особени правила за етажната собственост.
Що се отнася до разпоредбата на чл. 149, ал. 1, т. 6 ЗЕ, на която се
позовават въззивниците, същата касае случаите, при които етажните собственици
са взели решение да купуват топлинна енергия от доставчик по смисъла на чл.
149а, ал. 2 ЗЕ, който доставчик е различен от топлопреносното предприятие.
За неоснователни съдът намира и доводите за противоречие
на разпоредбата на чл. 150, ал. 2 ЗЕ на общностното право, доколкото с ал. 3 на
чл. 150 ЗЕ е предвидено право на клиентите, които не са съгласни с общите
условия, да предложат специални условия в посочения в разпоредбата срок от
влизане в сила на ОУ.
В случая не е било спорно и по делото се установява, че
сградата, в която се намира процесният имот, е присъединена към топлопреносната
мрежа. От приетите и неоспорени договор за продажба на държавен недвижим имот
от 21.11.1973 г. и удостоверение за наследници от 31.10.2012 г. на СО – район
„Надежда“ се установява, че ответниците са собственици на процесния
топлоснабден имот при посочените в исковата молба квоти. Приложимите към
процесния период Общи условия на ищеца от 2008 г. са публикувани във вестник „Дневник”, в брой от
14.01.2008 г. и са влезли в сила с изтичане на 30 дни от публикацията. Ответниците не
твърдят и не установяват да са подали заявление по реда и в срока по чл. 150,
ал. 3 ЗЕ, с което да са предложили специални условия, нито да е сключено
допълнително писмено споразумение между тях и ищеца, поради което същите са
обвързани от влезлите в сила ОУ на договора. Поради това
ответниците, в качеството им на собственици на топлоснабдения имот, са потребители/клиенти
на топлинна енергия за битови нужди и дължат цената на доставената в имота ТЕ
съобразно квотите им в собствеността.
Неоснователен е и доводът в жалбата за наличие на
принудителна (непоискана) доставка по смисъла на чл. 62 ЗЗП. Съгласно
задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 2/25.05.2017г. по
тълк.д. № 2/2016г. на ОСГК на ВКС, за отношенията, възникващи при доставяне на
топлинна енергия за битови нужди в сграда - етажна собственост, се прилагат
разпоредбите на Закона за енергетиката, които не противоречат на разпоредбата
на чл. 62 във връзка с § 1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите.
Непоискана е тази доставка, при която доставчикът предоставя характеризиращата
договора престация на потребител, без той да е изразил съгласие за това. Именно
поради това законът постановява, че непоръчаната от потребителя доставка на централно
отопление не поражда за потребителя задължение за плащане (чл. 62, ал. 2 ЗЗП). Законодателното решение не е в
колизия, а е в унисон с уредбата на отношенията в топлоенергетиката към този
момент, защото чл. 133, ал. 2 ЗЕ (в редакция след измененията ДВ бр.
30/2006 г.) изисква решение на общото събрание на етажните собственици за
присъединяването на сградата към топлопреносната мрежа. Поради това не може да
става въпрос за приложението на § 1 ДР ЗЗП – двата закона (ЗЕ и ЗЗП) не си противоречат. Съгласието за доставката и
нежеланието за преустановяването й по реда на чл. 153, ал. 2 ЗЕ съставлява „искане” на услугата по смисъла
на чл. 62, ал. 1 ЗЗП, поради което между двата закона
не съществува противоречие. В този смисъл са и мотивите на цитираното по-горе
решение от 09.12.2019г. по съединени дела С-708/17 и С-725/17 на СЕС.
Въззивният съд намира за неоснователни и доводите в
жалбата във връзка с отчитането на доставената в имота топлинна енергия и
установяването на нейното количество.
Съгласно
ЗЕ в относимите му за спора редакции, разпределението на топлинната енергия в
сграда - етажна собственост се извършва по система за дялово разпределение –
чл. 139, ал. 1 ЗЕ. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран
в чл. 139 - чл. 145 ЗЕ и в подзаконовите актове по прилагането му. Общото консумирано
количество топлинна енергия в сграда - етажна собственост, присъединена към
една абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, се разпределя на
ТЕ за горещо водоснабдяване и ТЕ за отопление, а ТЕ за отопление от своя страна
– на ТЕ за отопление на имот, ТЕ, отдадена от сградна инсталация и ТЕ от
отоплителните тела в общите части на сградата. Според чл. 143, ал. 3 ЗЕ,
ТЕ, отдадена от сградна инсталация се разпределя между всички потребители/клиенти
пропорционално на отопляемия обем на отделните имоти по проект. Съгласно легалната
дефиниция в § 1, т. 38 ЗЕ, „отопляем обем на имот” включва обема на всички
собствени и/или ползвани от абоната помещения и съответните припадащи се части
от общите части на сградата, предвидени за отопление по проект.
Неоснователни са доводите в жалбата за недължимост на
суми за ТЕ от сградна инсталация. Съгласно разясненията, дадени с цитираното
Тълкувателно решение № 2/25.05.2017 г. по тълк.д. № 2/2016 г. на ОСГК на ВКС, законодателят
регламентира доставката на топлинна енергия в сгради под режим на етажна собственост
като услуга, която се ползва от самата етажна собственост. Макар последната да
не е персонифицирана, за отношенията в енергетиката законодателят я разглежда
като колективен субект, явяващ се самостоятелен потребител на услугата
„доставка на централно отопление“. Законодателното решение е обяснимо с оглед
особеностите на етажната собственост и невъзможността в заварените сгради
централното отопление да бъде доставяно по друг начин, освен чрез
представляващата обща част на сградата отоплителна инсталация. Както е
посочено в решение на Конституционния съд № 5/22.04.2010 г. по к.д. № 15/2009г.,
топлоснабдяването на сградите под режим на етажна собственост неизбежно се
извършва чрез инсталация, която се явява обща част на сградата.
Предназначението на сградната инсталация е да отоплява
вътрешната част на сградата - етажна собственост, и чрез топлопроводите й
топлинната енергия да достига до индивидуалните имоти на потребителите. Общите
части не могат да бъдат отделени от сградата по начин да задоволяват нуждите
само на някои собственици и титуляри на вещни права. Потребителите на топлинна енергия в такава сграда могат да имат различни
интереси, включително по въпроса да бъде ли сградата топлоснабдена. Принципът,
който законодателят е възприел при регламентирането на начина на избягване на
конфликти между етажните собственици, е „решава мнозинството“. Затова при
доставката на централно отопление в сградите под режим на етажна собственост
искането за услугата се прави не от всеки отделен етажен собственик (той не би
могъл да получи енергията, без да ползва сградната инсталация като
обща част), а от мнозинството етажни собственици, които по общо правило могат да
вземат решения дали и как да бъдат използвани общите части. Потребител на
услугата е цялата етажна собственост, затова титулярът на права върху отделни
обекти може да откаже заплащането на доставено против волята му централно отопление
в тези обекти, но не може да откаже заплащането на отдадената
от сградната инсталация или от отоплителните уреди в общите
части енергия при доставката на централно отопление в сградата – чл. 153, ал. 6
ЗЕ.
В тази връзка вече
е налице и тълкуване от СЕС с цитираното по-горе решение от 09.12.2019 г. по
съединени дела С-708/17 и С-725/17 на СЕС, съгласно т. 1 от което член 27 от
Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2011
година относно правата на потребителите, за изменение на Директива 93/13/ЕИО на
Съвета и Директива 1999/44/ЕО на Европейския парламент и на Съвета и за отмяна
на Директива 85/577/ЕИО на Съвета и Директива 97/7/ЕО на Европейския парламент
и на Съвета във връзка с член 5, параграфи 1 и 5 от Директива 2005/29/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005 година относно нелоялни
търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар и
изменение на Директива 84/450/ЕИО на Съвета, Директиви 97/7/EО, 98/27/EО и
2002/65/EО на Европейския парламент и на Съвета, и Регламент (EО) № 2006/2004
на Европейския парламент и на Съвета („Директива за нелоялни търговски
практики“), трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба,
която предвижда, че собствениците на апартамент в сграда — етажна собственост,
присъединена към система за централно отопление, са длъжни да участват в
разходите за топлинна енергия за общите части на сградата и за сградната
инсталация, въпреки че индивидуално не са поръчвали доставката на отопление и
не го използват в своя апартамент – т.е. нормата на чл. 150, ал. 6 ЗЕ не е в
нарушение на общностното право; Съгласно т. 2 от същото решение, член 13,
параграф 2 от Директива 2006/32/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 5
април 2006 година относно ефективността при крайното потребление на енергия и
осъществяване на енергийни услуги и за отмяна на Директива 93/76/ЕИО на Съвета
и член 10, параграф 1 от Директива 2012/27/ЕС на Европейския парламент и на
Съвета от 25 октомври 2012 година относно енергийната ефективност, за изменение
на директиви 2009/125/ЕО и 2010/30/ЕС и за отмяна на директиви 2004/8/ЕО и
2006/32/ЕО, трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна
уредба, която предвижда, че в сградите в режим на етажна собственост сметките
за топлинна енергия за сградната инсталация се изготвят за всеки собственик на
апартамент в сградата пропорционално на отопляемия обем на неговия апартамент.
В случая от приетите в първоинстанционното производство
основно и допълнително заключение на СТЕ се установяват доставените в
сградата-етажна собственост и отчитани ежемесечно количества топлинна енергия,
от които ищецът е приспадал технологичните разходи, последните правилно
изчислени по формулата в методиката към Наредба № 16-334 (отм.) и съобразно
техническите характеристики на абонатната станция. За апартамент № 90 са
начислявани суми за ТЕ за отопление и за ТЕ за БГВ въз основа на реален отчет,
видно и от приетите и неоспорени документи за главен отчет и дялови
разпределения. Сумите за ТЕ, отдадена от сградна инсталация са изчислени въз
основа на отопляемия обем на имота по проект. Съгласно заключенията, дяловото
разпределение е извършвано от ФДР в съответствие с действалата в периода
нормативна уредба. Общо дължимата за имота сума за ТЕ е 2 430.91 лв., а след
извършеното изравняване - в размер на 2 312.36 лв.
Съдът кредитира заключенията като обективни и
компетентни. При изготвянето им вещото лице е взело предвид предоставената му справка
за показанията на общия топломер и приетите по делото документи за отчет и
изготвените от третото лице помагач изравнителни сметки. При установеното
количество ТЕ, доставено в процесната сграда - етажна собственост, извършения
реален отчет и заключението на експерта, че дяловото разпределение е извършено
в съответствие с нормативната уредба, ищецът е доказал количеството на доставената
в имота на ответниците ТЕ, стойността на която се определя съобразно установените
от КЕВР цени.
Предвид ясната
разпоредба на чл. 195, ал. 1 АПК, неотносима за спора, касаещ периода м.
05.2014 г. – м. 04.2015 г., е отмяната с решение № 4777/13.04.2018 г. по адм.д.
№ 1372/2016 г. на ВАС и с решение № 8294 от 26.06.2020 г. по адм.д. №
14350/2019 г. на ВАС, 5-членен състав на разпоредби от Наредба № 16-334 от 2007
г. за топлоснабдяването и от Методиката за дялово разпределение на топлинната
енергия в сгради – етажна собственост, представляваща Приложение към чл. 61,
ал. 1 от Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването. Цитираната в
писмените бележки на въззивниците разпоредба на чл. 192а (нов - ДВ бр. 77 от
2018 г., в сила от 01.01.2019 г.) АПК касае момента, към който
административният съд извършва преценката за съответствие на обжалван
подзаконов нормативен акт с материалния закон. Гражданският съд обаче при
определяне на приложимия закон е обвързан от разпоредбата на чл. 195, ал. 1 АПК, съгласно която подзаконовият нормативен акт се смята за отменен от деня на
влизането в сила на съдебното решение за отмяната му.
Не е налице и твърдяната нищожност на договора, доколкото
не се твърди ищецът да е определял цени на ТЕ над определените от КЕВР пределни
такива.
Неоснователни са и доводите в жалбата във връзка с
акцесорните искове по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, тъй като при
определяне размера на дължимата лихва вещото лице от ССЕ е съобразило резултата
от изравнителните сметки и е дало заключение за размера на лихвата само върху
сумите, дължими за реално доставената топлинна енергия.
Предвид съвпадението на крайните изводи на двете
инстанции, първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в обжалваните
части.
При този изход, разноски за въззивното производство се
следват на въззиваемия, който е заявил претенция за присъждане на
юрисконсултско възнаграждение. Настоящият въззивен състав, като съобрази, че освен
подаването на молбата от 14.04.2021 г. упълномощеният от въззиваемия
юрисконсулт не е извършвал никакви процесуални действия – не е подал отговор на
въззивната жалба, не се е явил в проведеното едно открито съдебно заседание,
намира, че юрисконсултско възнаграждение не следва да се присъжда.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 542550 от 22.11.2018 г., постановено по гр.д. № 49603/2015 г. на
Софийски районен съд, 52 състав в обжалваните части, с които исковете са
уважени.
В необжалваните отхвърлителни части решението по гр.д. № 49603/2015 г. на
Софийски районен съд, 52 състав е влязло в сила.
Настоящото въззивно решение е постановено при участието на „Т.С.” ЕООД, ЕИК
*******, като трето лице помагач на страната на ищеца-въззиваем „Т.С.” ЕАД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.