№ 6616
гр. София, 04.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на десети октомври през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Вергиния Мичева
Румяна М. Найденова
при участието на секретаря АЛ. К. Тодорова
като разгледа докладваното от Румяна М. Найденова Въззивно гражданско
дело № 20251100501761 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от Л. М. Х. срещу решение №
19622/31.10.2024г., постановено по гр. д. № 28776/2023г. на СРС, 177 с-в.
С обжалваното решение е допуснато да се извърши съдебна делба с
участието на Д. Х. на следния недвижим имот: самостоятелен обект в сграда с
идентификатор 68134.306.347.3.136 гр. София, общ. Столична, обл. София
/столица/ по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със
Заповед РД-18-32/01.04.2016 г. на Изпълнителен Директор на АГКК с адрес на
имота: гр. София, район Възраждане, ул. **** идентичен с адрес ****,
самостоятелният обект се намира в сграда № 3, разположена в поземлен имот
с идентификатор 68134.306.347, предназначение на самостоятелния обект:
жилище, апартамент, Брой нива на обекта: с площ: 139.17 кв.м., прилежащи
части: таван №68 (5.79 кв. м) и 0.817% ид. ч. от общ. ч. на сградата при
съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж:
68134.306.347.3.146, под обекта 68134.306.347.3.133, Над обекта
68134.306.347.3.146, описание по документ за собственост: АПАРТАМЕНТ :
136 /сто тридесет и шест/, находящ се в гр. София, район “Възраждане”, в
1
жилищната сграда на ул.“**** /петнадесет, буква „Б”/, вход „Б”, на XXI
/двадесет и първи/ етаж, с площ от 139,17 /сто тридесет и девет цяло и
седемнадесет стотни/ кв.м., състоящ се от четири стаи и кухня - столова, при
граници: ат. № 10, от три страни - двор, вентилационно помещение и коридор,
заедно с ТАВАН № 68 /шестдесет и осем/, с площ от 5.79/пет цяло и
седемдесет и девет стотни/ кв.м.. при граници: таван № 67. асансьор,
стълбище, двор, коридор, заедно с 0.817% /нула цяло осемстотин и
седемнадесет хилядни върху сто/ идеални части от общите части на
жилищната сграда и съответните идеални части от правото на строеж върху
дворното място, при квоти: 22/100 идеални части за Л. М. Х., ЕГН:
**********, 22/100 идеални части за Д. М. Х., ЕГН: **********, 34/100
идеални части за Д. Н. Х., ЕГН: ********** и 22/100 идеални части за Н. И.
Ш., ЕГН: **********.
В жалбата са развити доводи за неправилност на обжалваното решение.
Твърди се, че при постановяване на решението съдът е допуснал нарушение
на материалния и процесуалния закон. Излага доводи, че процесният имот е
бил лична собственост на М.Х., като СРС неправилно приел, че има
доплащане на жилището по време на брака с Д. Х.. Поддържа, че е придобила
по давност 1/3 от имота. Моли решението да бъде отменено и делбата да бъде
допусната без участието на Д. Х. и при квоти по 1/3 за всеки от съделителите.
В установения от закона срок, въззиваемият Н. Ш. е депозирал отговор
на въззивната жалба. В него се излагат съображения за основателност на
въззивната жалба. Моли Д. Х. да бъде изключена от делбата.
В установения от закона срок, въззиваемият Д. Х. е депозирала отговор
на въззивната жалба. В него се излагат съображения за неоснователност на
въззивната жалба. Моли решението на районния съд да бъде потвърдено.
В установения от закона срок, въззиваемият Д. Х. не е депозирала
отговор на въззивната жалба.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2
ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е процесуално
допустима, а разгледана по същество неоснователна.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е
2
постановен диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При
произнасянето си по правилността на решението съгласно чл. 269, изр. второ
от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по
т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на
процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора
факти и на приложимите материално правни норми, както и до проверка
правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално
правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за
обжалване. Първоинстанционният съд е изложил фактически констатации и
правни изводи, основани на приетите по делото доказателства.
По правилността на първоинстанционното решение, въззивният съд
намира следното.
Предмет на конститутивния иск за делба е потестативното право да се
иска, от всеки съсобственик, прекратяване на съсобствеността върху
определено имущество. Според чл. 344, ал. 1 ГПК, в решението с което се
допуска делба съдът следва да се произнесе по въпросите между кои лица и за
кои имоти ще се извърши тя, какви са правата на съсобствениците, както и
каква е частта на всеки съделител в имотите. В първа фаза на делбата се
установяват страните и обектите на делбата.
Основният спорен въпрос по делото е съсобственик ли е Д. Х. на имота,
предмет на делбата.
Видно от приетите пред СРС доказателства, М.В.Х. е сключил брак с Д.
Н. Х. на 25.03.1987 г. Бракът е прекратен с развод, видно от Решение № ІІІ –
80-198 от 07.06.2010 г.
Установява се от договор за продажба на държавен недвижим имот,
съгласно Наредбата за продажба на жилища от държавния жилищен фонд от
04.03.1970 г., че М.В.Х., Л.М. Х. и В.М.Х. са закупили апартамент, находящ се
на бул. ****, ведно с 7,17 % идеални части от общите части на сградата и
правото на строеж върху мястото.
Видно от Заповед № РД-40-1332 от 01.09.1987 г. /л. 34 от делото на СРС/
този апартамент е отчужден в полза на държавата за изграждане на улица.
Отчужденият имот е оценен на 112426,47 лева /за целия имот/, видно от
сметка за изчисляване размера на обезщетението – л. 35 от делото на СРС. В
цитираната заповед № РД-40-1332 от 01.09.1987 г. е посочено, че М.Х. се
обезщетява с едно четиристайно жилище за нуждите на тричленното му
семейство.
С молба вх. № 0-906 от 08.06.1989 г. /л. 36 от делото на РС/ М.Х. и Д. Х.
3
са поискали, срещу отчуждения имот на ул.“Ал. Стамболийски“ да им бъде
предоставено едно жилище в блок 15/16 в квартал Зона Б-19.
Със Заповед № РД-41-902 от 22.06.1989 г. /л. 37 от делото на СРС/ М.Х.
получава имота, предмет на делбата, като обезщетение. Посочено е, че
стойността на имота е 34516 лева. Видно от изпратения препис от
допълнителна заповед № 19/23.06.1989г. към заповед № РД-41-902 от
22.06.1989 г. /л. 38 от делото на СРС/, връчена на Х. на 27.06.1989г. в срок от 3
месеца след открИ.е финансиране на жилищния блок, с който е обезщетен с
конкретно жилище, е длъжен да уреди заплащането му.
С оглед на така събраните доказателства, въззиният съд приема, че част
от цената на придобития като обезщетение имот, е платена с полученото
обезщетение от М.Х. от 11191.87 лв., като съответната част от имота е станала
лична собственост на М.Х., а за останалата част е възникнала съпружеска
имуществена общност с Д. Х..
Неоснователни са изложените във въззивната жалба оплаквания, че
неправилно СРС е приел, че има доплащане по време на брака. Видно от
обсъдените по – горе доказателства: Заповед № РД-40-1332 от 01.09.1987 г. /л.
34 от делото на СРС/ и сметка за изчисляване размера на обезщетението – л.
35 от делото на СРС, притежаваният в съсобственост от М.Х. апартамент,
находящ се на бул.“Ал. Стамболийски“ е отчужден в полза на държавата, като
е оценен на 112426,47 лева за целия имот, респективно размера на
обезщетението за М.Х. е 11191.87 лв. Заповедта, въз основа на която е
придобит имотът е от 01.09.1987г., а М.В.Х. и Д. Н. Х. са сключили брак на
25.03.1987 г., тоест към момента на издаване на заповедта, двамата са били в
граждански брак. Част от цената – 11191.87 лв. е платена от припадащата се на
М.Х. част от обезщетението за отчуждения имот, като съответната на тази
стойност част е останала лична собственост на Х., предвид направеното от
процесуалния представител на Н. Ш. твърдение за трансформация на лично
имущество по л. 23 СК. В заповедта, с която Х. е получил имота, предмет на
делбата - Заповед № РД-41-902 от 22.06.1989 г. /л. 37 от делото на СРС/ е
посочено, че стойността на имота е 34516 лева. Липсват доказателства, че
разликата от 23324.13 лв. е платена с лични средства от Х.. Следователно,
след като имотът е придобит по време на брака, частта, съответстваща на тази
разлика, е станала съпружеска имуществена общност.
4
Неоснователни са твърденията на жалбоподателя, че след като в заповед
РД-41-902 от 22.06.1989 г. не пише изрично, че трябва да има доплащане, то
стойността на получения имот изцяло се покрива от обезщетението на
отчуждения. Това твърдение изцяло противоречи на събраните по делото
доказателства. Налице е Заповед № РД-40-1332 от 01.09.1987 г., с която
отчужденият имот е оценен на 112426,47 лева /за целия имот/, в която е
посочено, че М.Х. се обезщетява с едно четиристайно жилище за нуждите на
тричленното му семейство, както и сметка за изчисляване размера на
обезщетението, в която обезщетението за М.Х. възлиза на е 11191.87 лв.
Представен е и препис от допълнителна заповед, с която Х. е поканен в срок
от 3 месеца след открИ.е финансиране на жилищния блок, с който е обезщетен
с конкретно жилище, да уреди заплащането му. От друга страна, съгласно
Заповед № РД-41-902 от 22.06.1989 г. стойността на имота е 34516 лева. Ето
защо, несъмнено е определено доплащане за разликата в цената.
Както беше посочено по – горе, не се доказа това доплащане да е
станало с лични средства на М.Х.. Установява се от представеното пред СРС
удостоверение от Банка ДСК – л. 39 от делото на СРС, че М.Х. е бил титуляр
по заем № 22712/795/80301236313, за строеж и покупка на жилища на
собственици на отчуждени имоти с адрес гр. ****, като кредитът е бил
погасен през 2001г. Ето защо, неоснователни са и доводите във въззивната
жалба, че банката би платила директно на СНС, както и, че кредитът не е бил
за доплащане на жилището, а за довършителни работи, тъй като според
свидетелите, жилището е придобито на замазка. В представеното пред СРС
удостоверение ясно е посочено, че целта на кредита е била „покупка“ на
делбения имот.
В решение № 38/25.03.2019 година на ВКС, постановено по гр. д. №
878/2018г. на ВКС, I ГО, съдът се е произнесъл по въпроса „Индивидуална
собственост ли е или съпружеска имуществена общност имот, придобит като
обезщетение за отчужден имот по реда на ЗТСУ, ако част от цената му е
покрита с получената сума при обезщетението, а останалата част от цената е
платена по време на брака, както и „Погасяването на заем от единия съпруг,
изтеглен по време на брака за заплащане на част от цената на получен като
обезщетение за отчужден негов недвижим имот води ли до придобИ.е на
съответната част от вещните права върху същия имот“.
5
С цитираното решение ВКС посочва, че меродавен за преценката дали
имота е съпружеска имуществена общност е моментът на юридическото
придобИ.е правото на собственост. Съгласно чл. 103 ЗТСУ /отм./
собствеността върху недвижим имот, получен в обезщетение за отчужден
недвижим имот се придобива по силата на заповедта по чл. 100 ЗТСУ /отм./. С
тази заповед се индивидуализира имотът, който се дава в обезщетение.
В случая М.В.Х. и Д. Н. Х. са сключили граждански брак на 25.03.1987г.,
видно от представеното пред СРС удостоверение. Процесният имот е
придобит по силата на заповед № РД – 41 – 902/22.06.1989г., която е влязла в
сила на 11.07.1989г. Следователно имотът е придобит по време на брака, тъй
като, както беше посочено по – горе собствеността върху недвижим имот,
получен в обезщетение за отчужден недвижим имот, се придобива по силата
на заповедта по чл. 100 ЗТСУ – отм.
Съгласно разясненията, дадени в т. 9 от ПП-5-72, когато срещу
отчужден недвижим имот е предоставен имот като обезщетение и цената на
получения имот е по-голяма от стойността на отчуждения, ако това е станало
по време на брака, за разликата, съотнесена към придобивната стойност на
целия имот възниква съпружеска имуществена общност. Когато срещу
отстъпения в обезщетение имот се доплаща известна разлика в цената и това
стане по време на брака, в съпружеската имуществена общност се включва
съответната на тази разлика част от собствеността на отстъпения имот. В този
смисъл е константната практика на ВКС : Решение № 145 по гр. д. №
1352/2013 г., І г.о. ВКС; Решение № 549 по гр. д. № 3218/2008 г., І г. о. ВКС,
решение № 45 от 08.07.2020 г. по гр. д. № 2510/2019 г., г. к., ІІ г. о. на ВКС и т.
н.
С Решение № 189 от 28.03.2002г. по гр. д.№ 580/2001г. на ВКС І гр.о.,
съдът приема, че придобитото със заем имущество от единия съпруг по време
на брака е общо на двамата съпрузи независимо кой от тях е издължил заетата
сума, тъй като меродавен момент за възникване на съпружеската имуществена
общност върху конкретен имот е моментът на юридическото придобИ.е
правото на собственост, а последващото изплащане на заема не води до
вещноправни трансформации на придобитите права, а до възникване на
облигационни отношения. За изтегления заем по време на брака за закупуване
на жилище, солидарно отговорни са двамата съпрузи. Нормата на чл. 77 ЗС
6
изчерпателно определя основанията, на които може да се придобива право на
собственост и ограничени вещни права. Изплащане на заем, изтеглен за
закупуване на недвижим имот не е посочено нито в този текст, нито в друг
закон.
Неотносими са възраженията, че СРС не е обсъдил, че бащата на М.Х. –
В. Х., е починал преди сина му и съпругата му Л. да получат обезщетение,
както и че не е обсъдено полученото от Л. обезщетение. Видно от
представената сметка – л. 35 от делото на СРС, е посочен отделно размерът на
обезщетението, както за М.Х., така и за Л. Х.. От заповедта за отчуждаване №
РД-401332/01.09.1987г. е видно, че М.Х. получава като обезщетение
четиристаен апартамент, а Л. Х. – двустаен. Следователно, всеки от тях е
получил обезщетение, равняващо се на съответната притежавана идеална част
в първоначално притежаваното съсобствено жилище на „Ал. Стамболийски“.
Относимо към настоящето дело обаче е единствено полученото обезщетение
от М.Х..
Неоснователни са и изложените във въззивната жалба оплаквания
относно изтекла придобивна давност в полза на жалбоподателката. Същата
твърди да е собственик на основание изтекла давност, продължила повече от
10 години, като присъединява владението на своя наследодател.
Съгласно приетото в Тълкувателно решение № 4/17.12.2012 г. на ОС-ГК
по тълкувателно дело № 4/2012г. придобИ.е на правото на собственост или на
друго вещно право настъпва автоматично с изтичане на установения в закона
срок. Фактическият състав на владението съгласно чл.68, ал.1 ЗС включва
както обективния елемент на упражнявана фактическа власт, така и
субективния елемент вещта да се държи като своя. Обективният елемент на
владението – упражняването на фактическа власт – съвпада с този при
държането. Субективният елемент определя упражняването на фактическа
власт върху имот като владение. Чл. 69 ЗС предполага наличието на
намерението да се свои вещта. Именно затова, за да се трансформира
фактическото състояние на упражнявана фактическа власт чрез действия,
съответстващи на определено вещно право в самото вещно право, е
необходимо потвърждаване наличието на намерение за своене чрез позоваване
на последиците от придобивната давност.
В отношенията между съсобственици не е изключено приложението на
7
презумпцията на чл. 69 ЗС, но тук отношенията са усложнени, тъй като всеки
от съсобствениците има право да ползва вещта /чл. 31, ал.1 ЗС/. Когато след
възникване на съсобственост, някой съсобственик ползва съсобствената вещ,
той е владелец на своята част и държател на идеалната част на другите
съсобственици. За да придобие частите на останалите съсобственици е
необходимо да демонстрира, че е отблъснал намерението на другите
съсобственици и е започнал да свои техните части за себе си. Съществено е
действията на своене, покриващи съдържанието на правото на собственост, да
са изявени пред съсобствениците по начин, че те да могат да разберат, че
имотът се свои изцяло от този, който упражнява и фактическа власт върху
него.
В ТР № 1/2012г. ОСГК приема, че презумпцията на чл.69 ЗС се прилага
на общо основание в отношенията между съсобствениците, когато
съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от
наследяването, какъвто е и настоящият случай. Тук следва да се има предвид,
че в практиката на ВКС, основополагащо за преценката дали е налице
владение или държане е винаги основанието, което е довело до
установяването на фактическата власт. Ако е налице правно основание за
упражняване на фактическа власт върху недвижим имот към момента на
установяването й /допускане от собственика/, презумпцията на чл. 69 ЗС
следва да се счита оборена. В този смисъл Решение № 41 от 26.02.2016 г. на
ВКС по гр. д. № 4951/2015 г., I г. о., ГК . След като веднъж фактическата власт
върху имота е установена като държане, колкото и време да продължи и
каквото и да е субективното отношение на държателя, тази фактическа власт
не може да доведе до придобИ.е на собственост по давност- Решение №
270/20.05.2010 г. , постановено по гр. д. № 1162/2009 г. на II ГО на ВКС.
Презумпцията по чл. 69 ЗС намира приложение само, когато по естеството си
фактическата власт върху имота представлява владение още от момента на
установяването си- Решение № 41 от 26.02.2016 г. на ВКС по гр. д. №
4951/2015 г., I г. о. Ето защо, след като фактическата власт се установява да е
придобита на основание утвърденото от съда споразумение за предоставяне на
ползването на семейното жилище, то презумпцията на чл. 69 ЗС е оборена.
След прекратяване на брака между М. и Д., имотът е останал съсобствен
между бившите съпрузи. В отношенията между тях действат специфичната
уредба на съсобствеността – чл. 30-32 ЗС. Всеки съсобственик може да се
8
ползва от общата вещ – ч. 31 ЗС -следователно този който ползва вещта, е
придобил фактическата власт на правно основание, поради което се явява
държател на правата на другия съсобственик. За да започне да тече в негова
полза придобивна давност е необходимо да демонстрира промяната в
намерението си чрез действия, които отричат правата на другия съсобственик.
В случая не се установява такива да са демонстрирани нито от
жалбоподателката, нито от нейния наследодател.
Осъществяваната от М.Х. фактическа власт след прекратяването на
брака не може да се квалифицира като владение. Той е започнал да държи
идеалните части от имота съгласно постигнатото със съпругата си
споразумение за ползването. От 2010 г., когато е влязло в сила
споразумението, не се установява да е изявил намерение за своене спрямо
съсобственика Д., до неговата смърт през 2017 г. Ако съсобственикът на
недвижим имот предостави ползването му на друг съсобственик,
упражняваната от последния фактическа власт представлява държане по
смисъла на чл. 68, ал. 2 ЗС- налице е основание вещта да се държи не за себе
си, а за другиго. За да се трансформира така установената фактическа власт
във владение, упражняващото я лице следва да манифестира промяната в
намерението, с което държи имота и да противопостави тази промяна на
съсобственика, тъй като за да се придобие по давност правото на собственост
фактическата власт с намерение за своене следва да бъде упражнявана явно.
Представеното споразумение не може да обоснове извод в тази насока.
Както правилно СРС е посочил, обстоятелството, че в същото страните са
посочили, че не притежават имоти в режим на СИО, не означава, че Д. не е
съсобственик, нито демонстрира промяна в намерението за своене от страна
на М.. Отделно от това, следва да се има предвид, че това, че Д. е нямала
претенции за ползване на жилището и ползването на същото е предоставено
на съпруга, не означава, промяна в намерението за своене от негова страна.
В този смисъл са и решенията на ВКС, постановени по спорове за
собственост с въведено възражение за придобивна давност, а именно:
Решение № 291/9.08.2010 г., постановено по гр. д. № 859/2009 г. на II ГО на
ВКС, в което е прието, че за да промени държането във владение, държателят
трябва да демонстрира промяна в намерението за своене на имота, която
открито да демонстрира спрямо собственика; Решение № 270/20.05.2010 г.,
9
постановено по гр. д. № 1162/2009 г. на II ГО на ВКС, в което е прието, че след
като веднъж фактическата власт върху имота е установена като държане,
колкото и време да продължи и каквото и да е субективното отношение на
държателя, тази фактическа власт не може да доведе до придобИ.е на
собственост по давност. Само ако държателят промени намерението си и
превърне държането във владение, в негова полза започва да тече придобивна
давност, но за да се приеме, че е налице завладяване, е необходимо промяната,
в намерението фактическата власт да се упражнява вместо другиго
изключително за себе си, да намери външна проява чрез действия, които
недвусмислено да отричат правата на досегашния собственик или владелец,
което следва от изискването владението да не е установено по скрит начин.
Прието е, че в такава хипотеза в тежест на този, който се позовава на
придобивната давност е да установи, че такава е започнала да тече чрез явна
промяна на държането във владение; Решение № 145/14.06.2011 г.,
постановено по гр. д. № 627/2010 г. на I ГО на ВКС, в което е прието, че
общият принцип на справедливостта изключва скритостта на придобивната
давност, защото не могат да се черпят права от поведение по време, когато
засегнатият собственик няма възможност (поради неведение) да се брани;
Решение № 12/19.02.2014 г., постановено по гр. д. № 1840/2013 г. на I ГО на
ВКС, в което е прието, че в хипотеза, при която фактическата власт върху
недвижим имот е придобита на правно основание (сключен договор за заем за
послужване по чл. 243 ЗЗД) и липсва уведомяване на собственика за промяна
на намерението на държателя и трансформирането му в недобросъвестно
владение, презумпцията по чл. 69 ЗС не намира приложение.
Противопоставяне на намерение за своене на идеалните части от имота
не се установява от събраните доказателства. Такова трябва да се е
осъществило след развода, защото към тази дата между страните е било
постигнато съгласие за ползването на имота. Разпитаните по делото свидетели
не излагат факти, които да могат да бъдат квалифицирани като отричане
правата на Д., доведени до нейно знание. Действително св. Виктория
Стоичкова посочва, че Д. не е имала претенции към жилището, но няма преки
впечатления за тези твърдения. Посочва, че знае за среща между Д. и М., на
която са уредили взаимоотношенията си, но за тази среща разбрала от М.. С
представеното споразумение страните са уредили единствено предоставяне
правото на ползване на единия от съпрузите, но съсобствеността не е
10
ликвидирана. Ето защо, по делото не се установява да е изтекла предвидената
в закона давност.
При така установеното, СРС подробно е посочил приложимата правна
уредба във връзка с притежаваните от страните идеални части от
съсобствеността, като въззивният съд изцяло споделя доводите, изложени в
първоинстанционното решение и препраща към тях в тази връзка на
основание чл. 272 ГПК, без да е необходимо да ги преповтаря. Твърденията за
неправилност в определените квоти, обективирани във въззивната жалба,
произтичат от направените възражения за придобивна давност и за това, че
апартаментът е бил собственост единствено на М.Х., и са в зависимост от
уважаване на тези възражения.
Поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции, решението
следва да се потвърди.
Страните не претендират разноски, поради което съдът не дължи
произнасяне.
Воден от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 19622/31.10.2024г., постановено по гр. д.
№ 28776/2023г. на СРС, 177 с-в.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от съобщаването му на страните, при
предпоставките на чл. 280 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11