РЕШЕНИЕ
№ 375
гр. К., 11.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – К., І-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на седемнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година
в следния състав:
Председател:Асима К. Вангелова-Петрова
при участието на секретаря Снежанка В. Данчева
като разгледа докладваното от Асима К. Вангелова-Петрова Гражданско дело
№ 20255320100362 по описа за 2025 година
Предявени са искове за връщане на дадено без основание, с правно
основание на исковата защита - чл.26 от ЗЗД във вр. с чл. 21, ал. 1, чл. 22, във
вр. с чл. 11, ал.1, т.9-11 от ЗПК и чл. 55 от ЗЗД.
Ищецът - М. Х. М. твърди, че на 31.01.2022г., М. М. сключила Договор
за потребителски кредит № 628163, по силата на който „Сити Кеш“ ООД й е
предоставило в заем сумата от 1 400.00 лв. при фиксиран ГЛП от 40.05% и
ГПР от 49.15%. Съгласно погасителен план следвало да внесе 4 вноски в
размер на 555.00 лв., като сумата включвала главница, лихва и неустойка за
непредставяне на обезпечение. Твърди, че Договор за кредит № 628163 е
нищожен. Същият съдържал следните нищожни неравноправни клаузи:
1. ГЛП е 40.05%, като видно от самия договор, лихвата е прекомерна и
само на това основание договора следва да се обяви за нищожен.
2. Съгласно установена съдебна практика противно на добрите нрави е
да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на
законната лихва. Уговорената в процесния договор възнаградителна лихва
надвишава трикратния размер на законната лихва, която към 31.01.2022г. е
била 10% (съответно трикратния й размер е бил - 30%). По този начин
накърнява добрите нрави, което обуславя извод за нищожност на клаузата по
смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.
3. ГПР е 49.15%, като съгласно чл. 19, ал.1 от ЗПК, годишният процент
на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя. В
ал. 4 на визираната правна норма е посочен неговият максимално допустим
размер - пет пъти размера на законната лихва. ГПР по скрит начин е увеличен,
тъй като в него не е включена дължимата неустойка, което е още едно
1
основание за нищожност на договора;
4. В чл. 6.1 от Договор № 628163 е посочено, че заемателят се задължава
в срок от три дни, считано от усвояването на заемната сума, да предостави
обезпечение, по начина и реда, и отговарящо на условията на чл. 33, ал. 1 на
Общите условия: поръчител или банкова гаранция, а в чл. 6.2, страните се
договорили, че в случай на непредоставяне на обезпечение, на
кредитополучателя ще бъде начислена неустойка в размер на 678.79 лв.
Твърди, че според чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на
чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК, договорът
за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.
Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й
са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на
кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит
следва да съдържа и годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин. Спазването на това изчисление, дава информация на
потребителя, какъв е размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора.
Годишният процент на разходите, представлява така нареченото „оскъпяване“
на кредита и включва всички разходи на кредитната институция по отпускане
и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислява по
специална формула. В ГПР следва да бъдат изрично описани всички разходи,
които длъжникът ще направи и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение. В настоящия случай липсва ясно разписана методика на
формиране на годишния процент на разходите по кредита - кои компоненти
точно са включени в него и как се формира същия. По този начин
потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът
на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. В контекста на
дадената дефиниция в чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения
от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит.
За неравноправния характер на клаузите в потребителския договор
съдът следи служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са
навели такива възражения или не. Доколкото в случая се касае за приложение
на императивни материалноправни норми, за които съдът следи служебно по
аргумент от т. 1 на TP № 1 от 09.12.2013г., постановено по тълк. д. № 1/2013г.
на ВКС, ОСГТК, нищожността на уговорките в процесния договор за кредит
може да бъде установена и приложена служебно от съда без от страните да е
наведен такъв довод.
За да се отговори на въпроса дали договорът е нищожен, поради
противоречие със закона следва да се имат предвид разпоредбите на глава
шеста от ЗПК - „Недействителност на договора за потребителски кредит.
2
Неравноправни клаузи“, сред които е чл. 22, съгласно който когато не са
спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12,
ал. 1-9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Според т. 9 и т.
10 на чл. 11 от ЗПК, договорът трябва да съдържа лихвения процент по
кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен
процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите,
условията и процедурите за промяна на лихвения процент, както и годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР.
Принципно няма пречка страните по договор да уговарят заплащане на
възнаградителна лихва над размера на законната лихва, изчислена като
основен лихвен процент на БНБ + десет пункта надбавка, като тяхната
свобода на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 от ЗЗД.
Действително с Постановление на МС № 72/08.04.1994 г. (отм.) е определен
само размерът на законната лихва, като със заключителната разпоредба § 1 е
отменено Разпореждане на МС № 1238 от 1951г. за определяне на
максималния процент на договорните лихви, без да бъде определен нов
максимален размер. Максималният размер на договорната лихва
(възнаградителна или за забава) обаче е ограничен от нормата на чл. 9 от ЗЗД,
съгласно която страните могат свободно да определят съдържанието на
договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави. Съгласно
разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 15.06.2010г. на
ВКС, ОСТК, добрите нрави са неписани и несистематизирани морални
правила без конкретика, но които изхождайки от принципа за справедливост
са общоприети в обществото и субектите на правото следва да се ръководят от
тях. Въпреки тяхната абстрактност законът им е придал правно значение,
защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на
противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 от ЗЗД). За
противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се
третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на
материални средства на един субект за облагодетелстване на друг и пр.
По отношение на изготвеният погасителен план съгласно чл. 4 от
Договор за потребителски кредит № 628163/31.01.2022г. е упомената сумата
от 2 220.00 лв., която сума ищцата трябва да заплати, като е включена и
вноската с неустойка. Неустойката сама по себе си представлява акцесорно
съглашение, с предмет задължението на неизправна страна по правна сделка
да престара определена парична сума, като обезщетение за вредите от
неизпълнението на породеното главно задължение, без да е необходимо
същите да бъдат доказвани.
В решение № 228 от 21.01.2013 г. по т. д. № 905/2011 г., ТК., II т. о. на
ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК, е прието, че неустойката освен
обезпечителна и обезщетителна функция, има и наказателна функция, тъй
като е предназначена да санкционира неизправния длъжник в случай на
виновно неизпълнение на договора. За да възникне правото на неустойка
обаче, уговорката за дължимостта й не трябва да противоречи на
императивните правни норми на закона и на добрите нрави, разглеждани като
неписани морални норми, израз на принципите за справедливост и
добросъвестност в гражданските и търговските правоотношения.
Противоречието със закона и/или добрите нрави прави уговорката за
3
неустойка НИЩОЖНА по силата на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД и препятства
възникването на вземането и на задължението за неустойка.
Съгласно чл. 21, ал. 2 от ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски
кредит с фиксиран лихвен процент, която определя обезщетение за кредитора
по-голямо от посоченото в чл. 32, ал. 4, е нищожна. Определено по
критериите в чл. 32, ал. 4 от ЗПК, обезщетението към датата на сключване на
договора, в случая за неизпълнение на задължението на заемателя да
предостави на заемодателя уговореното обезпечение, възлиза на повече от
една трета от стойността на заетата сума, с оглед което клаузата за неустойка е
нищожна. Тази клауза освен това има за цел да заобиколи изискванията на
закона, който в чл. 71 от ЗЗД регламентира, че ако длъжникът не е дал
обещаните обезпечения, кредиторът може да иска изпълнение на срочното
задължение и преди срока, с оглед на което е нищожна и по смисъла на чл. 21,
ал. 1 от ЗПК. Клаузата за неустойка е уговорена в отклонение от функциите й
предвидени в чл. 92 от ЗЗД, което я прави нищожна поради противоречие с
добрите нрави, по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Още повече, че уговорената
парична неустойка няма как да улесни събирането на кредита доброволно и в
същото време не е адекватна да обезпечи разходите по принудителното
събиране. Напротив, начислената неустойка увеличава дълга на заемателя и
води до затрудняване доброволното му погасяване, както и до увеличаване на
разноските при евентуално принудително събиране. Всичко това навежда на
извод, че целта на неустойката е неоснователно обогатяване на кредитора.
Неустойката е за неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с
претърпени вреди, като няма данни за ответника да са настъпили вреди от
непредоставянето на обезпечение, което също сочи, че неустойката излиза
извън присъщите си функции и цели единствено постигането на
неоснователно обогатяване.
Съобразявайки чл. 92, ал. 1 от ЗЗД, чл. 9 от ЗЗД, чл. 26, ал. 1 предл. 3-то
от ЗДД, задължителните постановки в т. 3 на ТР № 1/15.06.2010г. на ОСТК на
ВКС съгласно които нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е всяка
неустойка, уговорена от страните извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции, както и практиката на ВКС, че
преценката за нищожност се извършва към момента на сключване на договора
в зависимост от специфичните за всеки конкретен случай факти и
обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като
естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на
поетото задължение с други различни от неустойката правни способи, вида на
самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена,
съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора
вреди от неизпълнението, то уговорената неустойка е нищожна поради
противоречие с добрите нрави, тъй като още към сключване на договора води
до възможност за несправедливо обогатяване на кредитора, при което за
последният вземане за неустойка за забава не е възникнало.
Разпределена по пера общата сума на договора е следната - 1 400 лв.
главница, 141.21 лв. лихва по договора и 678.79 лв. неустойка.
Моли съда да постанови решение, с което да обяви Договор за
потребителски кредит № 628163 сключен на 31.01.2022г. между страните за
нищожен, тъй като същият съдържа нищожни неравноправни клаузи.
Евентуално моли да признае за установено по отношение на „СИТИ КЕШ“
ООД, че клаузата на чл. 6.2 от Договор за потребителски кредит № 628163,
4
сключен на 31.01.2022г., която предвижда заплащане на неустойка в размер на
678,79 лв. за НИЩОЖНА.
МОЛИ съда да осъди ответника да върне на ищеца получената сума, над
главницата от 1 400.00 лева, а именно сумата от 820.00 лева, дадена по един
нищожен договор и представляваща неоснователно обогатяване на ответника.
Претендира за направените по делото разноски, както и да присъди
адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА.
Ответното дружество – „СИТИ КЕШ“ ООД намира за неоснователни
претенциите на ищеца за обявяване на недействителност на договора за
кредит поради противоречие с разпоредбите на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД, както и за
нищожност на клаузата от договора, уговаряща неустойка за неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение, както и за връщане на платени
при липсващо основание суми. Не е налице недействителност по смисъла на
ЗПК. Твърди, че на основание чл. 26, ал. 4 от ЗЗД, нищожността на отделна
договорна клауза не влече недействителност на целия договор, доколкото
същият може да се прилага и без нея. Настоящият случай е именно такъв.
Неустоечната клауза не е част от съществените параметри на договора за заем,
напротив тя самата е договорена между страните, за да обезпечи
изпълнението на акцесорно задължение на заемателя. Твърди, че в случай че
неустойката се приеме за нищожна, то същата ще се счита изначално за
неуредена между страните, респективно твърдението за нищожност на целия
договор поради това, че тя не е включена в ГПР са неоснователни.
Валидността на договора за кредит произтича от това, че основните му
параметри - главница и лихва, са валидно уговорени в изискуемата от закона
форма. Отделно от това са покрити всички изисквания на ЗПК,
регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК, както и с
тези на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР),
по реда на който е сключен процесния договор. В доказателство на
твърденията си прилага Лог файл по договор за паричен заем № 628163, който
проследява в хронологичен ред всички настъпили събития в кредитното
правоотношение. Заедно с лог файла прилага и попълненото от
кредитополучателя Искане за сключване на договор за кредит, както и
изпратения на посочения от него имейл адрес ***.bg Стандартен европейски
формуляр (СЕФ). Общите условия на „СИТИ КЕШ” ООД за заеми
„КРЕДИРЕКТ” били публично достъпни на https://credirect.bg/obshti-uslovia,
но също са били разгледани от ищеца при кандидатстването му за кредит,
респективно приети, както е видно от лог файла.
С описаните документи изцяло опровергава твърдението, че клаузите в
договора са в противоречие с принципа за добросъвестност и справедливост,
респективно добрите нрави. Още преди подписване на договора за заем
кредитополучателят е бил наясно с всички условия по договора, като сам е
избрал параметрите и условията му. Предвид това клаузите по процесния
договор се явяват индивидуално договорени с конкретния потребител. Така
безспорно се установява, че кредитополучателят е бил запознат още преди
сключването на договора с неговите условия и при добросъвестно договаряне
от страна на ответното дружество.
Клаузата, с която е определена и приложимата лихва по кредита е
индивидуално уговорена и съставена на ясен и разбираем език. Противно на
твърдението в исковата молба, с клаузата за неустойка не се заобикаля
5
нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, а по отношение на формирането на годишния
процент на разходите (ГПР) са спазени всички, закрепени в чл. 11, ал. 1, т. 9 и
т. 10 от ЗПК изисквания. При нормативно определен лимит на ГПР към датата
на сключване на договора от 50% и ГПР определен в процесния договор в
размер на 49.15%, е видно, че в случая годишният процент на разходите не
надхвърля пет пъти размера на законната лихва за забава, поради което не е
налице нарушение на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Уговорената неустойка не е и не
следва да бъде включвана в ГПР. Кредитодателят е длъжен да посочи ГПР и
компонентите му към датата на сключване на договора. Разходите, които се
включват в ГПР са такива, с които кредиторът е бил наясно към датата на
сключване на договора. В настоящия случай неустойката е индивидуално
договорена между страните, като клаузата е напълно ясна и разбираема -
такава би била дължима след сключване на договора и само в случай че
заемополучателят не предложи обезпечение на задължението си.
По отношение на възнаградителната лихва твърди, че същата е
възнаграждение/цена, която се дължи за ползването за определено време на
предоставени от страна на заемодателя/кредитодателя по договор парична
сума или други заместими вещи. В настоящия случай лихвата по кредита е
фиксирано уговорена за целия срок на договора, като при това обстоятелство
„Сити Кеш“ ООД, ЕИК ********* не си е запазило правото да променя
едностранно същата. Твърденията, че уговореният фиксиран лихвен процент
по договора е в противоречие с добрите нрави, тъй като надвишава три пъти
размера на законната лихва са неправилни и необосновани.
Възнаградителната лихва е част от ГПР, в същото време в закона е установен
максималният размер на ГПР, който към датата на сключване на договора е
50%. От това следва, че максималният възможен размер на договорната лихва
е нормативно регулиран, макар и опосредено. При така формулираните клаузи
и от съдържанието на договора става ясно, че още към момента на
сключването му потребителят е бил уведомен за всички възможни суми, с
които би могъл да се задължи към кредитодателя при всички възможни
хипотези на развитие на отношенията им.
По отношение на оспорената неустойка, намира същата за действителна.
Същата е била уговорена като санкция за неизпълнение, в случай че
кредитополучателят не изпълни поетия с подписването на договора
ангажимент да предостави на кредитора си поне едно от следните
обезпечения - банкова гаранция или поръчител, отговарящ на посочените в
договора условия. Съгласно чл. 11, т. 18 от ЗПК предоставянето на
обезпечения при потребителското кредитиране е съобразена със закона
практика, която не води задължително до неравновесие в правата и
задълженията на страните. Дори да не е могъл да обмисли достатъчно добре
ангажимента, който поема по силата на клаузата от договора, задължаваща го
да предостави обезпечение по кредита, кредитополучателят е разполагал с
цели 14 дни, в които да упражни правото си на отказ от договора по реда на
чл. 29 от ЗПК, информация за което е получил още със Стандартния
европейски формуляр, без да е обвързан по никакъв начин от оспорената в
настоящото дело неустойка, както и без никакви други отрицателни
последици - заплащане на обезщетения или такси. Именно чрез възможността
за отказ от договора се гарантират в най-пълна степен правата на потребителя,
в случай че последният реши, че е сключил договор при недостатъчно изгодни
за него условия. Друга възможност за кредитополучателя е било
удължаването на тридневния срок чрез предоставянето на нарочна молба до
6
кредитора и/или предоставянето на различно заместващо обезпечение като
издаването на запис на заповед например. В случая ищецът не се е възползвал
от нито една от договорно и законоустановените си права.
Намира, че не е налице неравноправност по ЗЗП. Всички доводи за
нищожност на процесната клауза за неустойка, изложени в исковата молба, са
неоснователни. Клаузите на договора, включително оспорените не са във
вреда на потребителя, отговарят на изискването за добросъвестност и не водят
до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя. В случая не е налице нито една от хипотезите на чл. 143 от ЗЗП,
като едновременно с това клаузите са уговорени индивидуално с потребителя,
същите са ясно и точно описани, като дават на потребителя яснота и
предвидимост за всички аспекти на финансовото му задължение към
търговеца. Тази яснота у ищеца е била налице както преди сключване на
договора, така и при подписването му. Изложеното изключва възможността
потребителят да не е бил предварително наясно с икономическите последици
от сключваните договора за кредит, респективно да е налице нарушение на чл.
143 от ЗЗП и чл. 146 от ЗЗП.
Твърди, че всички изложени твърдения за нищожност на договора и
отделните му клаузи се оборват от факта, че в периода 2021г. - 2023г. ищецът е
сключил с ответното дружество общо шест договора, които съдържат
уговорка за плащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение по
кредита. Отделно от недобросъвестността на кредитополучателя, изложените
факти водят и до явния извод, че е налице индивидуално договаряне и
добросъвестност от страна на кредитора, тъй като в продължение на две
години ищецът е ползвал многократно един вид кредитен продукт,
респективно многократно се е запознавал с условията му, като по всеки
отделен кредит е получавал преддоговорна информация и сам е избирал да се
обвърже с клаузите за неустойка при безспорното знание за икономическите
последици на тези уговорки.
Твърди, че настоящият договор следва да се тълкува в контекста на
трайните отношения между страните, създадени на база шестте договора за
кредит, които съдържат една и съща уговорка и предоставят идентични
кредитни продукти при идентични условия. От неоснователността на
установителния иск за обявяване на нищожност на договора в цялост и на
доводите за недействителност на неустоечната клауза следва и
неоснователност на иска за връщане на даденото по договора, респективно
клаузата за неустойка. В случая договорът и отделните му клаузи са
действителни по изложените в настоящия отговор съображения, поради което
в полза на кредитодателя е налице валидно правно основание да получава и
задържа плащания по договора.
Моли съда да отхвърли предявените претенции като неоснователни.
Претендира за направените по делото разноски.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства и с оглед
наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна
следното:
С Договор за паричен заем КРЕДИРЕКТ № 628163 от 31.01.2022г.
(представен като доказателство по делото, ведно с погасителен план) сключен
между страните, на ищеца е предоставен кредит в размер на 1400.00 лева, при
следните условия - размер на погасителната вноска: 1 х 46.73 лева и 3 х 498.16
7
лева; ден за плащане: понеделник; вид на вноската: месечна; годишен процент
на разходите – 49.15%; брой вноски: 4; фиксиран годишен лихвен процент -
40.05%, дата на първо плащане - 28.02.2022г.; дата на последно плащане -
31.05.2022г.; обща сума за плащане – 1541.21 лева.
Съобразно създадената облигационна връзка, страните са се уговорели,
съгласно чл. 6 от договора, че същият ще бъде обезпечен, КАТО задължава
заемателя, в срок от три дни от усвояване на заемната сума да предостави на
кредитора едно от следните обезпечения: 1. Безусловна банкова гаранция или
2. Поръчителство на едно или две физически лица, които да отговарят на
определени от кредитора условия, а в т. 6.2, страните се договорили, че в
случай на непредоставяне на обезпечение, на кредитополучателя ще бъде
начислена неустойка в размер на 678.79 лв., платима разсрочено, съгласно
включения към договора погасителния план.
Съгласно приетото и неоспорено от страните заключение на вещото
лице Р. М. по назначената съдебно-икономическа експертиза, която съдът
кредитира, като компетентно и безпристрастно изготвено, на база
параметрите по процесния договор, ГПР по метода на паричните потоци, с
включване на неустойката е в размер на 806.671%. Размерът на ГЛП по
Договор за паричен заем КРЕДИРЕКТ № 628163 от 31.01.2022г. е 40.05%.
Размерът на ГЛП по договора с включена неустойка възлиза на 240.52%. Към
31.01.2022г. – датата на сключване на Договор за паричен заем КРЕДИРЕКТ
№ 628163, ОЛП е в размер на 0.00%.
Съгласно заключението на вещото лице, по Договор за паричен заем
КРЕДИРЕКТ № 628163 от 31.01.2022г. са платени суми в общ размер на
2180.00 лева, по пера, както следва:
- главница в размер на 1400.00 лева;
- лихва в размер на 141.21 лева;
- неустойка в размер на 623.79 лева;
- такса в размер на 15.00 лева.
Други доказателства от значение по делото не са представени.
При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът
намира следното по установителния иск:
Съобразно изложеното от фактическа страна, по делото е установено, че
между „Сити Кеш“ ООД като кредитодател и М. Х. М. като кредитополучател
е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в
размер от 1 400.00 лева. Кредитодателят е небанкова финансова институция
по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити
със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или
други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване
на договора е действало именно като такова, т. е. страните имат качествата на
потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал.
4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна
характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит,
поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на
специалния закон - ЗПК.
В процесния случай, твърденията за недействителност на договора на
основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК следва да бъдат
8
разгледани в светлината на процентната стойност на ГПР, разписана в чл. 3, т.
5 от Договора, доколкото са неразривно свързани. Разпоредбите на 6.1, вр. чл.
6.1. от Договора, възлагат в тежест за заемателя, в 3-дневен срок от сключване
на договора за кредит да осигури действието на едно от посочените
обезпечения: банкова гаранция или едно или две физически лица -
поръчители, които следва да отговарят на поставените многобройни
изисквания. При неизпълнение на това задължение, потребителят - ищец
дължи отразената в чл. 6.2 от договора неустойка в размер на 678.79 лв.
Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 6.1 и чл. 6.2 от договора и
съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага
разбирането, че по своето същество те въвеждат скрито възнаграждение за
кредитора (което последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка).
Изискванията, които клаузата на чл. 6 от договора възвежда за потребителя са
на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че
последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер (1400 лв.).
Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че
потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури обезпечение
под формата на банкова гаранция (за което съответната банкова институция
ще изисква заплащане) или едно или две физически лица-поръчители, които
да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях
(така, както са отразени във фактическата част от настоящото изложение).
Следва да се посочи и че очакването е длъжникът по договора за кредит да
изпълни това задължение в 3-дневен срок от подписване на договора за
кредит. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са
неизпълними от длъжника, кредиторът цели да се обогати като капитализира
допълнително вземане, което обозначава като „неустойка“. Същевременно,
кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка“ при формиране на ГПР по
договора, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19,
ал. 4 от ЗПК. Обстоятелство, че „неустойката“ не е включена в ГПР по
договора е факт, за който не съществува спор между страните по делото.
Изложените изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият
кредитор, в приложимия към договора погасителен план, изначално разсрочва
вземането за „неустойка при липса на обезпечение“ като при формирането на
всяка анюитетната вноска добавя и част от дължимата сума за „неустойка“. В
тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да
покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид
изложеното съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява
скрито възнаграждение за кредитора (съответно, сигурен разход за
потребителя) и като такова е следвало да бъде включено при формиране на
годишния процент на разходите.
Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения
от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Съобразно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, „Общ разход по кредита за
потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
9
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариалните такси“. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да
бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият
да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява
кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49.15%,
но както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става
изискуема разписаната в чл. 6.2 от договора „неустойка“, то тя е с характер на
възнаграждение и следва изначално да бъде включена при формирането на
ГПР. При включване размера на неустойката в ГПР, същият възлиза в размер
на 806.671% - установен от заключението на вещото лице, неоспорено от
страните.
Ето защо, следва да се акцентира върху факта, че липсата на ясна,
разбираема и недвусмислена информация в договора съобразно изискванията
на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, не дава възможност на потребителя да прецени
икономическите последици от сключването на договора. Посочването в
договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР и неясната методика на
формирането му, представлява невярна информация относно общите разходи
по кредита, което следва да се окачестви като нелоялна и по-специално
заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от
Директива 2005/29/ЕО (директивата адресира нелоялните търговски
практики), тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния
потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно
да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би
взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на
сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла
на чл. 3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на
договора в неговата цялост. Отделно от това, чрез вменяване в тежест на
потребителя да осигури обезпечение по договора, се прехвърля изцяло върху
длъжника рискът от неизпълнение на задължението на кредитора да оцени
кредитоспособността на потребителя. Последното се явява в директно
противоречие с чл. 8, § 1 от Директива 2008/48 и разясненията, дадени в §
40- 46 от Решение на СЕС (четвърти състав) от 27.03.2014 г. по дело C-
565/12 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267
ДФЕС от Tribunal d’instance d’Orlйans (Франция). В конкретния случай, това е
особено съществено предвид обстоятелството, че в чл. 3, т. 10 от Договора
като обща сума за заплащане от потребителя е посочена 1121.24 лева. В тази
величина обаче, не е включена дължимата по чл. 6.2 от Договора „неустойка“
в размер от 678.79 лв. Тоест, освен пълно разминаване между посочения в
договора ГПР и действителния процент на разходите, който се изчислява на
годишна база, е налице несъответствие и между сумата, която потребителят
реално ще заплати по договора и тази отразена в чл. 3, т. 10 от него. В
договора е посочена обща сума за плащане в размер на 1541.21 лева (чл. 3, т.
10), а де факто, ведно с неустойката в размер на 678.79 лв., заемателя дължи.
Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно
положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно
(като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това положение е
несъвместимо и с разписаното в чл. 3, §. 1 и чл. 4 от Директива 93/13
ЕИО. Бланкетното и при това неправилно посочване на крайния размер на
10
ГПР и общо дължимата сума от потребителя, на практика обуславя
невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се
формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК.
Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна,
точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи
във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически
обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е
посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на
предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да
бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са
отчетени при формиране на ГПР. Нещо повече, доколкото в процесния случай
кредиторът неправилно и недобросъвестно посочва в договора ГПР и общо
дължима сума (в случая възлизаща на 2220.00 лева), които драстично се
различават от действителните величини, то на практика следва да се приеме,
че изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК изцяло не е спазено (в тази връзка
– т. 2 от Решение на СЕС от 21.03.2024г. по дело C?714/22 с предмет
преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от
Софийски районен съд). Така изложеното налага извода, че процесният
договор за кредит е изцяло недействителен.
Ето защо, предявеният иск, с който претендира обявяване на цялостната
недействителност на кредитното правоотношение по Договор за паричен заем
КРЕДИРЕКТ № 628163 от 31.01.2022г. следва да бъде уважен, тъй като
предвижда в клаузата си на чл. 6.2 - заплащане на неустойка в размер от
678.79 лв., при непредоставяне на обезпечение от страна на заемателя в 3-
дневен срок от сключване на договора. Това е така, тъй като с включването на
посочената сума, годишният процент на разходите по договора е по-висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България.
По отношение на иска с правно основание чл. 55 от ЗЗД
За да бъде уважен предявеният иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1,
пр. 1-во ЗЗД, то в тежест на ищеца е да установи, че е налице предаване,
съответно получаване на парична престация, нейният размер и пряка
причинно-следствена връзка между обогатяването и обедняването. В тежест
на ответната страна е да изясни наличието на основание, по повод на което е
осъществено имущественото разместване.
В рамките на настоящото производство се изясни, че в изпълнение на
задълженията си по кредитното правоотношение, ищецът е заплатил на
ответника сума в общ размер от 2180.00 лв. (съобразно заключението по
изготвената ССчЕ, от която сума –1400.00 лева - главница; 141.21 лева -
лихва; 623.79 лева - неустойка 15.00 лева - такса).
Съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи. Това означава, че ищецът
дължи плащане единствено на предоставения му заем от 1400 лева, но
доколкото според заключението на вещото лице по СИЕ ищецът е погасил
още освен лихвата, такса и неустойка в общ размер на 780.00 лева, като
експертизата се базира на справката за извършените погашения по заема.
11
Оттук, сумата за неустойка, такса и лихва се явява недължима, като получена
при начална липса на основание, поради което тя следва да бъде върната на
потребителя.
Съдът намира искът с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1-во от ЗЗД за
основателен, но до размера установен от вещото лице възлизащ на 780.00
лева, доколкото ответната страна не установи наличието на основание, по
силата на което да е настъпило имущественото разместване. Ето защо,
ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати на ищеца по
предявения иск сума в размер от 780.00 лева, представляваща предадена от
ищеца на ответника сума при начална липса на основание. Върху главното
вземане се дължи и законна лихва, считано от датата на подаване на исковата
молба в съда (18.02.2025г.) до окончателното й изплащане, като за разликата
над присъдената сума до претендираната в размер на 820.00 лева, искът
следва са се отхвърли, като неоснователен и недоказан.
По отношение на разноските:
Съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, то се
поражда право на разноски в полза на ищеца. В рамките на настоящото
производство, на ищецът М. Х. М. са предоставени правни услуги от адв. Л.
Б., като съобразно Договор за правна защита и съдействие (л. 16) е договорено
възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закон за адвокатурата.
Видно от списъка на разноски по чл. 80 от ГПК (л. 67) се претендира
адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА, сумата от
88.80 лева за платена държавна такса и сумата от 300.00 лева за
възнаграждение за вещо лице.
По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи в
полза на адв. Л. Б. за предоставената защита по първоначално предявения иск,
съдът счита за нужно да акцентира върху следното:
Съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от
23.11.2017г. по съединени дела C?427/16 и C?428/16 (постановено по
преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд), установените
размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и
необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените
искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически
необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата
във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на
вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки
са доразвити с постановеното Решение по дело C? 438/22 с предмет
преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от
Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1
ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че
наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална
правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният
съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по
отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско
възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв
договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от
цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във
връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако
12
установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална
правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС,
националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна
уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери
отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.
С оглед посочените принципни съображения и като взе предвид липсата
на фактическа и правна сложност на делото и обстоятелството, че по
настоящото производство са проведени две заседания, по които е даден ход на
делото и по които липсва лично участие на страните и техните процесуални
представители, съдът счита, че на основание чл. 38, ал. 2 от Закон за
адвокатурата, в полза на адв. Л. Б. следва да се определи възнаграждение в
размер от 300 лева, което да бъде заплатено от ответника „Сити Кеш“ ООД.
В лично качество ищецът Д.Ц.Б. е заплатил сума в размер от 88.80 лв.,
представляваща държавна такса за образуване на производството, както и
сумата от 300.00 лева, представляваща възнаграждение за вещото лице,
поради което и общата сума от 388.80 лева следва да му бъде възстановена от
ответника „Сити Кеш“ ООД. Съобразно обаче уважената част от иска, на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на ответника му се дължи сумата от 370.00
лева.
Ответникът претендира разноски, но не е представил доказателства за
реализирани такива, нито е представил списъка на разноски по чл. 80 от ГПК,
за което се е ангажирал с отговора на исковата молба, че ще представи
допълнително (л.41 от делото). Ето защо, такива не му се присъждат.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА, на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 22, вр. чл.
11, т. 10 от ЗПК, нищожността на Договор за паричен заем КРЕДИРЕКТ №
628163 от 31.01.2022г., сключен между ищеца М. Х. М. от гр. К., ул. *** с ЕГН
********** като кредитополучател и „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК *********,
седалище и адрес на управление: гр. С., ***, управител Н. П. П., като
кредитор, поради непосочване в договора за кредит на действителния размер
на годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит.
ОСЪЖДА, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1-во от ЗЗД, „СИТИ КЕШ“
ООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр. С., ***, управител
Н. П. П. да заплати на М. Х. М. от гр. К., ул. *** с ЕГН **********, сума в
размер от 780.00 лева, представляваща недължимо платена и получена от
ответника при начална липса на правно основание по клауза за
възнаградителна лихва,такса и неустойка по Договор за паричен заем
КРЕДИРЕКТ № 628163 от 31.01.2022г., сключен между „Сити Кеш“ ООД,
ЕИК ********* и М. Х. М. с ЕГН **********, ведно със законната лихва от
датата на предявяване исковата молба в съда – 18.02.2025г. до окончателното
й изплащане, като ОТХВЪРЛЯ предявения иск за разликата над уважения
размер от 780.00 лева до пълния му предявен размер от 820.00 лева, като
НЕОСНОВАТЕЛЕН и НЕДОКАЗАН.
13
ОСЪЖДА „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК *********, седалище и адрес на
управление: гр. С., ***, управител Н. П. П. да заплати на АДВОКАТ Л. К. Б., с
адрес на управление на дейността: гр. С. 1000, ул. ***, вписан в регистъра на
АК – С., в качеството й на пълномощник на Д.Ц.Б. от гр. К., бул. *** с ЕГН
**********, сума в размер от 300.00 лева, представляваща адвокатско
възнаграждение за предоставено на страната процесуално представителство в
настоящото производство за един адвокат, определено от съда по реда на чл.
38, ал. 2 от Закон за адвокатурата.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК
*********, седалище и адрес на управление: гр. С., ***, управител Н. П. П. да
заплати на М. Х. М. от гр. К., ул. *** с ЕГН **********, сума в размер от
370.00 лева, представляваща сторени разноски в рамките на производството.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд – Пловдив, в
двуседмичен срок считано от връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – К.: _______________________
Сн.Д.
14