Р      Е       Ш     Е      Н      И      Е

 

                                      град София, 15.07.2021 година

 

         В    И  М  Е  Т  О    Н А     Н  А  Р  О  Д  А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на двадесет и осми април през две хиляди двадесет и първа година в състав:                                     

                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

                                                                        ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

                                                                      мл.с.: АДРИАНА АТАНАСОВА

 

при секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА и с участието на прокурор ……..…… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.д.№2416 по описа за 2020г. и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на чл.258 – чл.273 и чл.248, ал.3 от ГПК.

            С решение №195275 от 19.08.2019г., постановено по гр.дело №52661/2016г. по описа на СРС, І Г.О., 42-ри състав, е осъден Г.К.Г. да заплати на М.Г.Г. на основание чл.31, ал.2 от ЗС сумата от 4276.23 лв., обезщетение за лишаване от ползване на съсобствен имот – къща, и сумата от 1425.40 лв., обезщетение за лишаване от ползване на съсобствен имот - дворно място, за периода 13.10.2011г. до 16.09.2016г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от предявяване на иска – 17.09.2016г., до окончателното изплащане на вземането; както и на основание чл.81 от ГПК вр.чл.78, ал.1 от ГПК сумата  от 684.20 лв., сторени съдебно-деловодни разноски и заплатено адвокатско възнаграждение. С решението е осъдена М.Г.Г. да заплати на Г.К.Г. на основание чл.81 от ГПК, вр.чл.78, ал.4 от ГПК сумата от 495.91 лв., разноски за заплатено адвокатско възнаграждение.

С определение №292551 от 03.12.2019г. по реда на чл.248 от ГПК е оставено без уважение искане на М.Г.Г. за изменение на решение, постановено по гр.дело №52661/2016г. по описа на СРС, І Г.О., 42-ри състав, в частта относно присъдени в нейна полза разноски и в частта относно разноски, присъдени на насрещната страна.

            Постъпила е въззивна жалба от ответника - Г.К.Г., чрез адв.Ан.В., с която се обжалва изцяло решение №195275 от 19.08.2019г., постановено по гр.дело №52661/2016г. по описа на СРС, І Г.О., 42-ри състав, с което са уважени предявените при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.31, ал.2 от ЗС. Наведени са доводи за незаконосъобразност и неправилност на обжалваното решението на СРС като постановено в противоречие на събраните по делото доказателства и при неправилно тълкуване и прилагане на материалния закон. Твърди се, че при доказателствена тежест за ищцата по делото са останали недоказани предпоставките за уважаване на предявените искове по чл.31, ал.2 от ЗС, а именно: че през исковия период ответникът е ползвал процесните съсобствени имоти – дворно място и къща, съответно че е препятствал ползването на имотите от другия съсобственик. Поддържа се, че от събраните по делото гласни доказателства – разпит на свидетел Т.К., не се установява по категоричен начин факта, че ответникът е ползвал през исковия период съсобствените между страните недвижими имоти - дворно място и къща, находящи се в град София, бул.“*******. Излага се още, че съсобственият между страните имот е необитаем, както и че имотът няма пряк излаз на улица и да се достигне до него следва да се премине през чужд имот, поради което обективно ищцата е в невъзможност да го ползва. В тази връзка се твърди, че по делото е останал недоказан факта, че ответникът е ползвал общата вещ, съответно с поведението си по никакъв начин е възпрепятствал или ограничавал ищцата като съсобственик да ползва общата вещ, съобразно правата й. В тази връзка се поддържа, че първоинстанционният съд е обосновал погрешен извод, че по делото са доказани елементите от фактическия състав на предявените искове с правно основание чл.31, ал.2 от ЗС. По изложените съображения моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени изцяло първоинстанционното съдебно решение и постанови друго, с което да отхвърли предявените искове. Претендира присъждане на разноски.

            Въззиваемата страна - М.Г.Г., чрез адв.Д.Г., в писмен отговор, взема становище за неоснователност на подадената въззивна жалба. Изложени са твърдения, че първоинстанционният съд правилно е преценил, че от анализа на събраните по делото доказателства е установено, че ответникът е ползвал процесните имоти през исковия период и съответно е лишил ищцата от правото й да ползва общите вещи, съобразно притежаваните от нея идеални части от правото на собственост. В тази връзка се твърди, че по делото са доказани предпоставките за уважаване на претенциите по чл.31, ал.2 от ЗС и правилно първостепенният съд е уважил изцяло предявените искове за заплащане на обезщетение за лишаване от право на ползване на съсобствени имоти. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди първоинстанционното съдебно решение като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски. Представя списък по чл.80 от ГПК.

Постъпила е частна жалба от ищцата - М.Г.Г., чрез адв.Д.Г., срещу определение №292551 от 03.12.2019г. по реда на чл.248 от ГПК, с което е оставено без уважение искане на М.Г.Г. за изменение на решение, постановено по гр.дело №52661/2016г. по описа на СРС, І Г.О., 42-ри състав, в частта относно присъдени в нейна полза разноски и в частта относно разноски, присъдени на насрещната страна. Релевирани са доводи за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение, като постановено в нарушение на материалния закон. Твърди се, че на ищцата се дължат в пълен размер сторените от нея разноски, съгласно представен по делото списък по чл.80 от ГПК, които неправилно не са присъдени от първостепенния съд, който е  присъдил по-нисък размер на направените от нея разноски. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени обжалваното определение и вместо него да постанови друго, с което да измени решение №195275 от 19.08.2019г., постановено по гр.дело №52661/2016г. по описа на СРС, І Г.О., 42-ри състав, в частта за разноските като присъди изцяло сторените от ищцата разноски, съгласно приложен списък по чл.80 от ГПК.

Ответникът по частната жалба - Г.К.Г., чрез адв.Ан.В., депозира писмен отговор, в който взема становище за неоснователност на подадената частна жалба. Твърди се, че СРС се е съобразил с релевантните за спора факти и правилно е приложил закона при изчисляване на дължимите на страните разноски. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди обжалваното определение като правилно и законосъобразно.

Предявени са от М.Г.Г. срещу Г.К.Г. при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.31, ал.2 от ЗС.

С оглед петитума на въззивната жалба, с която съдът е сезиран, предмет на въззивен контрол е изцяло постановеното първоинстанционно решение.

Софийският градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които не водят да промяна на така приетата за установена от първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

       Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционното съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

           Обжалваното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. За да постанови обжалваното решение, с което са уважени предявените при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.31, ал.2 от ЗС, първоинстанционният съд е приел, че в хода на производството са доказани кумулативните предпоставки, обуславящи основателността на претендираните от ищцата обезщетения за лишаване от право на ползване досежно съсобствените между страните имоти, а именно по делото е доказано, че процесните имоти - дворно място и къща, находящи се в град София, бул.“*******, са съсобствени между страните – при квоти, както следва: 3/16 ид.ч. за ищцата - М.Г.Г. и съответно 13/16 ид.ч. за ответника - Г.К.Г.; 2) през исковия период съсобствените недвижими имоти са се ползвали лично само от ответника по начин, който възпрепятства, съответно ограничава ползването им от ищцата съобразно предназначението им; 3) лишеният от ползването съсобственик е поискал писмено от ползващия съсобственик последният да му осигури достъп до процесните имоти за ползване съобразно правата му по отношение на тях или да му заплаща обезщетения, което същият е отказал. По тези съображения е прието от СРС, че по делото са доказани правопораждащите юридически факти за възникване на субективното право на ищцата, предвидено в материалноправната норма на чл.31, ал.2 от ЗС, да претендира от ответника заплащане на обезщетение за лишаване от право на ползване на съсобствените между страните недвижими имоти, което е основание за уважаване на предявените искове. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. Настоящият въззивен състав споделя изцяло изложените правни аргументи от първостепенния съд, които намира за законосъобразни, обосновани след правилен анализ на събраните по делото доказателства и при правилно приложение на материалния закон, поради което препраща към тях на основание чл.272 от ГПК. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:    

В Тълкувателно решение №7/2012г. на ОСГК е прието, че претенцията за обезщетение по чл.31, ал.2 от ЗС ще е основателна, когато неползващия съсобственик е отправил писмено искане и то е получено от ползващия съсобственик и въпреки това - той или член на неговото семейство продължава пряко и непосредствено да си служи с цялата обща вещ, съобразно предназначението й, за задоволяване на свои /лични или на семейството си/ потребности, без да зачита конкурентните права на другия съсобственик. В настоящия случай спорен е въпроса досежно доказване на обстоятелството дали ответникът през исковия период от време е ползвал съсобствените между страните имоти и с поведението си е възпрепятствал, съответно ограничавал останалия съсобственик - ищцата по делото, да ползва общата вещ, съобразно правата й. В конкретния случай и противно на поддържаното от въззивника съдът намира, че от ангажираните пред СРС доказателства - показанията на разпитания по делото свидетел – Т.К., се установява, че през целия исков период съсобствените между страните имоти – дворно място и къща, находящи се в град София, бул.“*******, са ползвани само от ответника. Показанията на разпитания свидетел правилно са кредитирани от първостепенния съд доколкото същият е родство със страните, заявява пред съда негови лични и непосредствени впечатления, както и дадените от него показания не са противоречиви, а напротив – кореспондират с останалите събрани по делото доказателства. Отделно от така събраните гласни доказателства следва да се отбележи и факта, че пред въззивната инстанция е приет протокол от съдебно заседание по дело за делба между страните досежно процесните имоти, в което се съдържа признание на процесуалния представител на ответника, че нейният доверител – ответника по делото, ползва имотите. Следователно се налага извода, че по делото е доказан факта, че ответникът с поведението си е лишил ищцата да упражнява правото си на ползване върху съсобствените им имоти - дворно място и къща, находящи се в град София, бул.“*******, съобразно притежаваните от нея идеални части от правото на собственост върху тях. Всички наведени в обратния смисъл доводи във въззивната жалба са неоснователни.

На следващо място не може да бъде споделен доводът на въззивника, че ищцата обективно не би могла да ползва съсобствените имоти, тъй като процесният недвижим имот няма самостоятелен излаз на улица. В конкретната хипотеза е единствено релевантен факта дали единият от съсобствениците ползва имота, а другият съсобственик е лишен да си служи с общата вещ съобразно притежаваната от него идеална част от правото на собственост, който факт по делото е доказан, поради което служещият си с имота съсобственик дължи на другия съсобственик обезщетение за лишаване от ползване.

Относно твърдението за въззивника, че съсобственият между страните имот е необитаем, който факт препятства ищцата обективно да го ползва, съдът намира да посочи, че няма ангажирани в този смисъл доказателства.

С оглед на така изложените правни аргументи въззивният съд счита, по делото са доказани всички елементи от фактическия състав на нормата на чл.31, ал.2 от ЗС и исковите претенции за присъждане на обезщетение за лишаване от правото на ползване на процесните имоти се явяват доказани по основание.

Досежно размера, до който са уважени, правилно СРС при определяне на дължимия на ищцата размер на обезщетението за лишаване от правото на ползване на процесните имоти съразмерно на притежаваните от нея идеални части от правото на собственост върху имотите, е кредитирал приетото по делото заключение на основно и допълнително заключение на съдебно-техническа експертиза на вещото лице инж.Д.М.. Първоинстанционният съд като е достигнал до същия правен извод и е уважил изцяло предявените искове е постановил правилно и законосъобразно съдебно решение, което следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.

С оглед изхода на спора пред настоящата съдебна инстанция в полза на въззиваемата страна – ищец на основание чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78, ал.1 от ГПК следва да се присъдят направени разноски пред настоящата инстанция за платено адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 500.00 лв., съгласно приложен договор за правна защита и съдействие. Само за пълнота съдът намира да посочи, че независимо от факта, че в приложения по делото списък по чл.80 от ГПК въззиваемата страна претендира сумата от 600 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение, в полза на същата следва да се присъди сумата от 500 лв., доколкото за тази сума по делото са налице доказателства за реално плащане на адвокатско възнаграждение.

          По частната жалба:                                              

          Частната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл.248, ал.3 от ГПК и е процесуално допустима.

           Разгледана по същество е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Обжалваното определение №292551 от 03.12.2019г., постановено по реда на чл.248 от ГПК, с което е оставено без уважение искане на М.Г.Г. за изменение на решение по гр.дело №52661/2016г. по описа на СРС, І Г.О., 42-ри състав, в частта относно присъдени в нейна полза разноски и в частта относно разноски, присъдени на насрещната страна, е правилно и законосъобразно. В мотивите на постановеното определение съдът подробно е изложил аргументи, на основание на които е приел, че размерът на присъдените в полза на страните разноски е правилно изчислен при съобразяване на правилото на чл.78, ал.1 и ал.4 от ГПК. Неоснователен е доводът на частен жалбоподател, че неправилно СРС е присъдил по-нисък размер на разноски на ищцата, дължими на основание чл.78, ал.1 от ГПК. В случая първостепенният съд при присъждане на размера на претендираните разноски на ищцата, така и на ответника, се е съобразил, че са предявени обективно кумулативно съединени искове и изчисленията са направени върху уважената, съответно частта от исковете, по отношение на която е налице частично прекратяване на производството по делото поради направен отказ за част от исковите претенции. Обоснован е правилен извод, че не са налице основания за промяна на присъдените суми за разноски, който извод настоящият състав споделя изцяло като правилен и законосъобразен. По тези аргументи въззивният съд приема, че подадената молба с правно основание чл.248 от ГПК е неоснователна. Обжалваното определение като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено, а подадената срещу него частна жалба като неоснователна следва да се остави без уважение.

Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав      

                                 

Р  Е  Ш  И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №195275 от 19.08.2019г., постановено по гр.дело №52661/2016г. по описа на СРС, І Г.О., 42-ри състав.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба, подадена от ищцата - М.Г.Г., чрез адв.Д.Г., срещу определение №292551 от 03.12.2019г., с което е оставено без уважение искане на М.Г.Г. по реда на чл.248 ГПК за изменение на решение, постановено по гр.дело №52661/2016г. по описа на СРС, І Г.О., 42-ри състав, в частта относно присъдени в нейна полза разноски и в частта относно разноски, присъдени на насрещната страна.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.

 

 

                         ПРЕДСЕДАТЕЛ :

 

 

                                  ЧЛЕНОВЕ : 1./

 

 

                                                       2./