Р Е
Ш Е
Н И
Е № 2207
гр. Пловдив, 01.07.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
РАЙОНЕН СЪД, XXII състав, в публичното заседание на 03.06.2020 г. в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ЛЮДМИЛА МИТРЕВА
при секретаря Величка Грабчева, като разгледа докладваното от съдията гр.
дело № 354 по описа за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството по делото е по реда на чл.124 и сл. ГПК.
Производството
е образувано по искова молба от К.Т.Н., ЕГН **********
срещу „Изи Асет Мениджмънт“ АД, допълнена и уточнена с молба от 30.01.2020 г.,
с която са предявени осъдителни искове за присъждане на сумата в размер на
13.28 лева, недължимо платена сума по клауза възнаградителна лихва по договор
за потребителски заем № ***
и на сумата в размер на 66.72 лева, недължимо платена по клауза за неустойка по
същия договор, ведно със законната лихва
върху двете суми, считано от датата на подаване на исковата молба в съда –
10.01.2020 г. до окончателното плащане. Твърди се, че претендираните суми са
платени по недействителен договор, сключен в противоречие с клаузите на чл.11,
ал.1, т.9, т.10, т.11, ал.2 от ЗПК или евентуално поради нищожност на клаузите,
съответно за възнаградителна лихва и неустойка, поради противоречие с добрите
нрави, а за клаузата за неустойка и поради заобикаляне на закона – чл.19, ал.4 ЗПК и противоречие със закона – чл.71 ЗЗД и чл.33 ЗПК.
В исковата молба се излагат твърдения,
че между страните е сключен договор за кредит, по който ищцата е
кредитополучател, а ответника заемодател. Твърди се, че договорът за кредит бил
нищожен на посочени в исковата молба основания, както и били недействителни
клаузите за възнаградителна лихва и за неустойка за неизпълнение на задължение
за предоставяне на обезпечение. Претендират се разноски.
В срока по
чл.131 ГПК е постъпил отговор от ответника, с който се оспорва исковете по
същество с излагане на подробни съображения. Счита, че основанията, на които са
заплатени сумите за възнаградителна лихва и неустойка са валидни – в това число
целия договор за заем и клаузите в него, уреждащи възнаградителната лихва и
неустойка. Моли се за отхвърляне на иска и присъждане на разноски. Признава, че
ищецът е платил по договор за кредит № *** сума в размер
на 13.28 лева – по клауза за възнаградителна лихва и сума в размер на 66.72
лева – по клаузата за неустойка. Прави възражение за липса на предпоставки да
се претендира адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ЗА, прави
доказателствени искания в тази връзка.
Пловдивският районен съд, като прецени събраните по
делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл.
12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени
осъдителни искове с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД
За да бъдат уважени така
предявените искове ищецът следва да установи, че е заплатил
на
ответника сума в размер на 13.28 лева –
по клауза за възнаградителна лихва и сума в размер на 66.72 лева – по клаузата
за неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение по
договор за паричен заем № ***, както и
недействителност на договора за кредит и клаузите за възнаградителна лихва и
неустойка на посочените в исковата молба основания. В тежест на ответника е да
докаже валидно сключен договор за паричен заем и валидни клаузи за
възнаградителна лихва и за неустойка за неизпълнение на задължение за
предоставяне на обезпечение, основание за задържане на платените суми. Следва
да обори обстоятелството, че не са налице предпоставки за претендиране на
адвокатско възнаграждение от пълномощника на ищеца по реда на чл.38 ЗА.
С
определение от
18.03.2020 г. като безспорно между страните е отделено, че сa сключили договор за паричен заем № *** с посоченото от ищеца съдържание, в който са
уговорени клаузи за възнаградителна лихва и клауза за неустойка за неизпълнение
на задължение за предоставяне на обезпечение. Ответникът признава, че ищецът е
заплати по договора за заем сума в размер на 13.28 лева – по клауза за
възнаградителна лихва и сума в размер на 66.72 лева – по клаузата за неустойка за
неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение.
Безспорно
между страните е обстоятелството, че ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД
представлява финансова институции по смисъла на чл.3, ал.2 от ЗКИ, поради което
може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично
привличане на влогове или други възстановими средства. Това означава, че
дружеството предоставя кредити, което го определя като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Безспорно
между страните е обстоятелството, че ищецът е потребител по смисъла на чл.9,
ал.3 ЗПК.
Предвид
изложеното сключеният между страните договор за заем по своята същност е
договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9, ал.1 ЗПК, спрямо който са
приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит.
По доводите за недействителност на договора за заем
За да бъде
валидно сключен договорът за потребителски кредит е необходимо да отговаря на
предвидените в разпоредбите на чл.10, ал.1 ЗПК, чл. чл.11, ал.1 т.7-12 и т.20 и
ал.2 ЗПК и чл.12, ал.1, т.7-9 ЗПК.
В исковата
молба са изложени обстоятелства и твърдения за недействителност на процесния
договор за заем, поради липсата на реквизитите, предвидени в чл.11, ал.1, т.9,
т.10 и т.11 и чл.11, ал.2 от ЗПК.
След изследване
съдържанието на договора, съдът намира, че са спазени изискванията към
съдържанието на договора за потребителски кредит, предвидени в цитираните
разпоредби.
Видно от договора
за заем /л.14/,
в чл.2, т.6 е посочен фиксиран годишен лихвен процент по заема от 40 %, представляващ реквизит по чл.11, ал.1, т.9 ЗПК и
доколкото е фиксиран за целия период от договора, не е необходимо да се
посочват условията за прилагането му.
Действително в
договора няма отделно записване на общия размер на договорната лихва, но това
не води до недействителност на договора. Такова самостоятелно изискване за
съдържанието на договора за потребителски кредит не е предвидено в чл. 11 ЗПК или в друга разпоредба, към която да препраща гл. „Шеста – Недействителност
на договора за потребителски кредит. Неравноправни клаузи“ от ЗПК. Освен това от
договора става ясно какъв е общият размер на дължимата договорна лихва за целия
срок на договора, а именно 13.28 лева /разликата между предоставения кредит в размер на 200 лева – чл.2 и общо дължима сума по договора 213.28 лева – чл.2, т.7, който размер е фиксиран за целия
период на договора.
В чл.2, т. 7
от договора е посочен общият размер на всички плащания по договора в размер на 213.28 лева, а в т.8 и годишния процент на разходите на заема 47.92 % – реквизити по чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Обстоятелството дали така
посочения ГПР в договора отговаря на действителния размер, както и какво
включва същия по смисъла на чл.19, ал.1 ЗПК е относимо към разпоредбата на
чл.19, ал.4 ЗПК и касае действителността на клаузите за вземания, относими към
ГПР и невключени в него, което не влече след себе си недействителност на целия
договор. Също така обстоятелството дали предвидената в договора неустойка
следва да бъде включена към общо дължимата сума по договора и в ГПР е въпрос
относим към действителността на тази клауза, а не на договора. Предвид
изложеното съдът намира, че е спазена и тази разпоредба от ЗПК – посочен е ГПР
и общо дължима сума, съобразно допусканията при изчисление на ГПР.
Видно от договора за кредит в него се
съдържа погасителен план, посочен е размера на вноските, техния брой,
периодичност на плащане и падежна дата – чл.2, т.2, т.3, т.4 и т.5, чл.4, ал.2 от договора. Тъй като договорът е сключен при
фиксиран лихвен процент за целия му срок и за всички вземания по него,
последното изискване на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК- за посочване последователността на
разпределение на вноските между различните неизплатени суми в това число
главница и лихви, е неприложимо. Съгласно самата разпоредба тази информация
следва да се съдържа в погасителния план единствено при наличието на различни
лихвени проценти, каквито не се установяват в случая.
Видно
от договора за кредит към него няма отделни Общи условия, същите са инкорпорирани
в самия договор, като всяка една от страниците на договора е подписана от
кредитополучателя, който не е оспорил подписа си.
Наред с това процесният договорът за заем е сключен в писмена форма, на
хартиен носител, по ясен и разбираем начин, с необходимия шрифт. Липсват
нарушения на формата /външната страна на представения правопораждащ спорното
право документ/, съгласно специалния ЗПК. Посочена е чистата стойност на
кредита, годишният процент на разходите, фиксираният годишен лихвен процент по
кредитът, общият размер на всички плащания по договора, условията за
издължаване на кредита от потребителя, елементите на общата стойност на
кредита, денят на плащане на погасителните вноски и размерът на дължимата
погасителна вноска, представен е погасителен план към договора, инкорпориран в
самия договор, предвидено е правото на потребителя да погаси предсрочно кредита
/чл. 7, ал.2 от договора/, право да получи погасителен план за извършени и
предстоящи плащания /чл.7, ал.1 от договора/, право да се откаже от договора
/чл.7, ал.3/. Предоставянето, респ. получаването на предварителна информация е
удостоверено в договора, което обстоятелство е признато от ответника с
поставянето на подпис на договора за паричен заем. Всяка страница от договора е
подписана от кредитополучателя. Общите условия не съществуват като
самостоятелен документ, а са инкорпорирани в договора, който е подписан на
всяка страница от ответника.
С оглед изложените съображения съдът
намира, че не са налице не само посочените от страна на ищеца основания за
недействителност на договора за заем, а и не са налице нарушение на която и да
е разпоредба, визирана в чл.11 ЗПК, водеща до недействителност на процесния
договор, поради което и същият е валидно сключен.
Съдът следи служебно и за неравноправния
характер на отделните клаузи от договора – в случая клаузата за възнаградителна
лихва и клаузата за неустойка. В тази връзка видно от договора за кредит в него е предвиден фиксиран
годишен лихвен процент от 40 %. Няма пречка страните да уговорят договорна
надбавка в размер по-голям от законната лихва. В случая съдът намира, че
уговорената възнаградителна лихва не противоречи на добрите нрави, до който
извод достигна след преценка на конкретните данни по производството - срока на
договора, размерът на кредита, размера на възнаградителната лихва спрямо
размера на кредита и рискът от сделката, който носи кредитора, липсата на
предоставено обезпечение, както и автономията на волята. Размерът на
договорната лихва за целия период на договора е в размер на 13.28 лева,
размерът на отпуснатия кредит е 200 лева, кредитът е отпуснат за срок от 16 седмици
– кратък период от време, не е обезпечен, поради което съдът приема, че размерът на лихвата е съответен на насрещната
престация на кредитора и на риска, който поема същият като небанкова
институция, която се самоиздържа от собствената си печалба, която в случая не
противоречи на принципа за справедливост и добросъвестност.
Ответникът признава, че по
договора е заплатена сума в размер на 13.28 лева за възнаградителна лихва.
С оглед всички изложени
съображения съдът намира, че претенцията на ищеца за връщане на сумата в размер
на 13.28 лева, като недължимо платена по клауза за възнаградителна лихва е
неоснователен и следва да се отхвърли.
По доводите за недействителност на клаузата за неустойка
Критериите дали е налице нищожност поради
противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от
15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е
неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва в зависимост от
специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване
на примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с
неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от
неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на
неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на
неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението. В този смисъл решение
№ 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./.
В
случая страните са уговорили клауза за задължаване на заемополучателя да
осигури надлежно обезпечение на кредитора в тридневен срок от сключването на
договора, като обезпечението следва да отговаря на конкретно посочени в
договора условия /чл.4, ал.1 от договора/, като при неизпълнение са предвидели
неустойка във фиксиран размер от 66.72 лв. Така предвидената клауза за
неустойка поради неизпълнение на договорно задължение за представяне на
обезпечение противоречи на чл. 21, ал. 1 ЗПК. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка
клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне
на изискванията на закона, е нищожна.
Така,
както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за
виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване
на договора за паричен заем, съобразно договора и общите условия. Съдът намира,
че въведените в договора изисквания за вида обезпечение и срока за
представянето му създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението
му до степен, то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не
води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени
възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето
на заем към датата на сключването на договора с оглед на
индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена като
санкционна доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение,
неустойката води до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката по съществото си
е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна
печалба за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора.
Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да доведе до
неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до
увеличаване на подлежаща на връщане сума.
Тъй
като противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още
при сключването на договора, то следва извода, че в конкретния случай не е
налице валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1
във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно
действие, а нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение за
неустойка по чл. 4, ал.2 от договора.
Ответникът признава, че по договора за кредит е заплатена сума в размер на 66.72
лева по обсъжданата клауза неустойка.
С оглед изложеното претенцията на ищеца за
присъждане на сумата в размер на 66.72 лева,
недължимо платена сума по клауза за неустойка по чл.4, ал.2 от договор
за потребителски кредит № *** се явява основателен
и доказан и следва да бъде уважен в пълен размер.
Като законна последица от
уважаване на тази претенция, върху нея следва да се присъди и законната лихва
от датата на подаване на исковата молба в съда – 10.01.2020 г. до окончателното
плащане, каквото искане изрично е направено в исковата молба.
По отговорността за разноските:
Искане за присъждане на разноски е направено и от
двете страни и при този изход на спора право на разноски се пораждат и за двете
страни.
Ищецът доказа разноски в размер на 100 лева – платена
държавна такса /л.22/ и 5 лева – д.т. за съдебно удостоверение /л.10/. Общо
разноски направени от ищеца в размер на 105 лева, от които на основание чл.78,
ал.1 ГПК, съразмерно с уважената част от исковете ще се присъди сума в размер
на 52.50 лева.
По делото е
представен договор за правна помощ и съдействие /л.4 /, съгласно който на ищеца
е предоставена безплатна правна помощ по реда на чл.38 ЗА. Съгласно
чл.38, ал.2 ЗА на адвоката се определя размер не по-малък от предвидения в
Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
На основание
чл.7, ал.2, т.2 от Наредбата, съдът определя адвокатско възнаграждение за Адвокатско
дружество „***“ в размер на 360 лева с ДДС лева /с оглед интереса в общ размер
на 100 лева – претенциите произтичат от едно основание – недължимо платени суми
по договор за заем/, от която сума, с оглед уважената част от претенцията, ще
се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 180 лева. Ответникът не доказа, че ищецът разполага със средства и
може да си позволи заплащане на адвокатско възнаграждение. Видно от събраните в
тази насока доказателства ответникът не реализира доходи от трудова или друга
дейност, както и няма данни да има свое движимо и недвижимо имущество, от което
да може да реализира доходи, видно от предоставени справки от Община Пловдив
/л.43/ и ТД на НАП – Пловдив /л.45/, от които е видно, че ответникът е с
прекратено трудово правоотношение, а към датата на сключване на договора за
правна помощ е с доход в размер на минималната работна заплата, който е
недостатъчен за покриване на разноски за адвокатско възнаграждение, поради
което са налице предпоставките на чл.38 ЗА за предоставяне на безплатна правна
помощ на ответника.
Неоснователно е
възражението на ответника за прекомерност на адвокатското възнаграждение на
ищеца, доколкото същото е определено от съда с оглед минимума предвиден в
Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в редакцията
си към момента на сключване на договора за правна защита и съдействие към
18.12.2019 г., при интерес до 1000 лева, по чл.7, ал.2, т.1.
Ответникът се е представлявал в производството от юрисконсулт,
като се претендира
юрисконсултско възнаграждение за исковото производство, което съдът определя на
основание чл.78, ал.8 ГПК, във вр. с чл.37 ЗПП, във вр. с чл.25, ал.1, вр. с
ал.2 ЗПП на 100 лева, като взе предвид конкретната фактическа и правна
сложност, проведените съдебни заседания и извършените процесуални действия, от която сума
на основание чл.78, ал.3 ГПК ще се присъди сума в размер на 50 лева, с оглед отхвърлената част от
исковете.
Така мотивиран, Пловдивският районен съд
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ
предявения от К.Т.Н., ЕГН **********, с адрес: *** срещу „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал
Неру“ № 28, „Силвър център“, ет.2, офис 40-46, представлявано от С. К. – и. д.,
иск за присъждане на сумата в размер на 13.28 лева, недължимо
платена сума по клауза възнаградителна лихва по договор за потребителски заем №
***.
ОСЪЖДА „Изи
Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет.2, офис 40-46, представлявано
от С. К. – и. д. ДА ЗАПЛАТИ НА К.Т.Н.,
ЕГН **********, с адрес: ***,
сумата в размер на 66.72
лева,
недължимо платена по клауза за неустойка по чл.4, ал.2 от договор за потребителски заем № ***,
ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата
молба в съда – 10.01.2020 г. до окончателното плащане на вземането, както и сумата в размер на 52.50 лева –
разноски в производството, на основание чл.78, ал.1 ГПК, съразмерно с уважената
част от исковете.
ОСЪЖДА „И„Изи
Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет.2, офис 40-46, представлявано
от С. К. – и.д. зи Асет Мениджмънт“ АД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал
Неру“ № 28, „Силвър център“, ет.2, офис 40-46, представлявано от С. К.– и. д.
да заплати на Адвокатско дружество „***“, БУЛСТАТ ********* на
основание чл.38 ЗА, сумата в размер на 180
лева - адвокатско възнаграждение, съразмерно с уважената част от иска.
ОСЪЖДА К.Т.Н.,
ЕГН **********, с адрес: *** ДА
ЗАПЛАТИ НА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет.2,
офис 40-46, представлявано от С. К. – и. д. сумата в размер на 50 лева – юрисконсултско
възнаграждение, съразмерно с отхвърлената част от иска.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен
срок от връчването му на страните пред Пловдивския окръжен съд
Препис от решението да се връчи на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/
Вярно с оригинала!ВГ