№ 85488
гр. София, 14.06.2024 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 178 СЪСТАВ, в закрито заседание на
четиринадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ГОСПОДИН СТ. ТОНЕВ
като разгледа докладваното от ГОСПОДИН СТ. ТОНЕВ Частно гражданско
дело № 20241110124212 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 411, ал. 2, т. 2 и 3 ГПК.
Подадено е заявление от ЮЛ за издаване на заповед за незабавно
изпълнение по чл. 410 ГПК срещу Н. К. Д. за следните суми:
5145,92 лева – неизплатен остатък от главница, ведно със законната
лихва от 01.03.2024 г. до изплащане на вземането;
2854,59 лева – възнаградителна лихва за периода от 10.12.2008 г. до
10.10.2011 г., и
6909,52 лева – обезщетение за забава в размер на законната лихва за
периода от 11.12.2008 г. до 26.02.2024 г. – задължения по договор за
потребителски кредит *** - 01268451/25.09.2008 г., сключен между ЮЛ,
като кредитор, и Н. К. Д., като кредитополучател.
Настоящият съдебен състав, като съобразява служебното си задължение
във всеки един момент да преценява евентуалната неравноправност на
договорни клаузи, когато са налице фактически данни за такава
неравноправност, въведено както в чл. 7, ал. 3 ГПК, така и от практиката Съда
на Европейския съюз, включително и в случаи, когато съдът не е натоварен
служебно да следи някои обстоятелства – § 32 от Решение по дело C-243/08
***, както и чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК, намира, че от представените по дело
документи може да се направи извод за евентуална неравноправност на някои
от клаузите по договора за кредит.
Съгласно чл. 143, ал. 1 ЗЗП неравноправни са клаузите в договор с
потребител, които не отговарят на изискването за добросъвестност и водят до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя.
Отделно от това чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП предвижда, че е неравноправна
клауза в потребителски договор, която натоварва потребителя с прекомерни
по размер неустойка или парично обезщетение. При договорите за
потребителски кредит това правило намира и специална уредба в
разпоредбата на чл. 33, ал. 2 ЗПКр, която забранява при забава за плащане
1
потребителят да дължи нещо повече от законната лихва за забава.
Съгласно установените значения в правната доктрина лихвата бива или
възнаграждение за предоставяне на парична сума на разположение на едно
лице (възнаградителна лихва) или предвидено отнапред в закона обезщетение
за вредите, които кредиторът търпи от ненавременно плащане на парична
сума от длъжника си (санкционна лихва, мораторна лихва, лихва за забава).
По договорите за кредит лихва се дължи върху предоставената на
потребителя сума за ползване от него (главница по договора).
Поради това ще се явява неравноправна клауза, която налага на
потребителя да заплаща лихва върху парична сума, която същият не може да
ползва свободно по свое усмотрение.
Това важи особено ако в случаите, когато олихвяваното плащане се явява
премия по застраховка – вземане, което обезпечава гаранционната функция на
застрахователя, и при чието неплащане законът предвижда като последица не
начисляване на лихви, а прекратяване на застрахователното покритие (вж. чл.
367 – 368 КЗ).
В настоящия случай заявителят представя по реда на чл. 410, ал. 3 ГПК
текст на договор с потребителя, в който е предвидено, че длъжникът –
потребител получава като чиста стойност на кредита 5000 лева, а към това
плаща още общо 234 лева застрахователни премии.
Тази сума обаче не е отделена като допълнително плащане към кредита
или плащане за услуга, а е капитализирана към главницата и е получена обща
такава в размер на 5234 лева, като възнаградителната лихва по кредита се
начислява върху целия сбор от главница (получена от длъжника сума) и
застрахователни премии.
Подобен начин на начисляване на лихвите създава съмнение, че става
въпрос за клаузи, които като общ ефект значително завишават тежестта на
потребителя при разсрочено плащане на застрахователната премия, като в
противоречие с правилото на чл. 33, ал. 1 и 2 ЗПКр превръщат
застрахователната премия във вземане, олихвяемо с годишна лихва.
Оттук за съда възниква основателно съмнение за това, че начинът на
формиране на лихвата по кредита може да е резултат от приложение на
евентуално неравноправна клауза.
Към настоящия момент и с оглед формалния характер на едностранното
заповедно производство за настоящия съдебен състав е невъзможно да
определи каква част от претендираната възнаградителна лихва в размер на
2854,59 лева се дължи върху отпусната главница, и каква – въз основа на
евентуално неравноправния механизъм за капитализиране на
застрахователната премия и начисляване на лихва върху нея.
Поради това и доколкото преценката на настоящия съд е единствената
бариера в производството за издаване на заповед за незабавно изпълнение,
която се изпълнява без други специални процедури, съдът не следва да издава
заповед за целия размер на лихвите, тъй като може да допусне изпълнение на
парично вземане, основано на евентуално неравноправна клауза, като така
2
наруши задължението си по чл. 6 от Директива 93/13/ЕИО.
В същия смисъл е и практиката на Съда на Европейския съюз – т. 1 от
Определение от 17.01.2023 г. по дело C-379/21 ЮЛ (вж. и точки 30 – 32 от
мотивите), която не позволява при невъзможност да се разграничат
последиците на евентуално неравноправна клауза от договора от другите му
части, да се допуска от съда изпълнение на цялото задължение по
принудителен ред.
При това положение следва да се отхвърли заявлението за целия
претендиран размер на възнаградителната лихва от 2854,59 лева.
На евентуално възражение на заявителя, че така същият търпи прекомерна
санкция, тъй като една част от лихвата безспорно му се дължи, следва да се
отговори, че недобросъвестното поведение не подлежи на защита, като при
полагане на достатъчно усилия да индивидуализира лихвите върху дадените
на длъжника 2854,59 лева и тези по застрахователните премии, той би дал на
съда ясно основание да му присъди само част от вземането. Заявителят не е
направил подобно разграничение на възнаградителните лихви, като е
разчитал да му се присъди в цялост онова, което иска.
За пълнота на изложението, следва да се отбележи, че възнаградителна
лихва не следва да се присъжда поради още една причина - нейният размер не
е посочен в договора. При това положение договорът се явява неясен, а
клаузата за възнаградителна лихва не може да бъде по същество проверена от
съда - не може да се изследва въпросът за нейната вероятна недействителност
/напр. поради противоречие с добрите нрави/.
Пропорционално на основание чл. 78, ал. 3 ГПК следва да се присъдят и
разноските със заповедта.
Така мотивиран, Софийският районен съд,
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ на основание чл. 411, ал. 2, т. 2 и 3 ГПК заявление за издаване на
заповед за изпълнение с вх. № 5174/05.03.2024 г. В ЧАСТТА, с която ЮЛ, с
ЕИК: ***, иска осъждане на Н. К. Д., с ЕГН: **********, да плати на
заявителя сумите в размер на 2854,59 лева - възнаградителна лихва за
периода от 10.12.2008 г. до 10.10.2011 г. – задължение по договор за
потребителски кредит № ***-01268451/25.09.2008 г., като съответно намалява
и разноските по делото.
Разпореждането може да се обжалва с частна жалба пред Софийския градски
съд в едноседмичен срок от връчване на препис на заявителя.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
3