№ 1473
гр. София, 23.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично
заседание на шестнадесети февруари през две хиляди двадесет и трета година
в следния състав:
Председател:Виолета Йовчева
Членове:Мариана Георгиева
Димитър Ковачев
при участието на секретаря Христина Сп. Кръстева
като разгледа докладваното от Мариана Георгиева Въззивно гражданско
дело № 20221100504450 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
С решение от 07.02.2022г., постановено по гр.д. № 16077/2021г. по
описа на Софийски районен съд, ГО, 151 състав, са уважени предявените от
Д. Й. В. и В. С. Д. срещу “АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД
активно субективно съединени искове с правно основание чл. 439 от ГПК и е
признато за установено, че ищците, в качетвото на законни наследници на
Й.А.В., не дължат на ответното дружество сумите, предмет на издадения
срещу техния наследодател изпълнителен лист по гр.д. № 20924/2015г. по
описа на СРС, както следва: сумата от общо 897, 20 лева – главница по запис
на заповед от 11.09.2013г. и падеж на плащане – 08.05.2014г, прехвърлена от
поемателя “И.А. М.” АД на кредитора с джиро от 25.03.2015г. и сумата от 325
лева – съдебни разноски, поради погасяване на вземането по давност.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника “АГЕНЦИЯ
ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, в която са изложени оплаквания за
допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели
до необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи, както
и за нарушение на материалния закон. Конкретно се твърди, че процесните
1
вземания са установени с влязла в сила заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 417 от ГПК, поради което правото на принудително
изпълнение се погасява с изтичане на общата петгодишна давност, а не както
първоинстанционният съд е приел, че е приложима кратката тригодишна
давност. Развити са подробни съображения, че влязлата в сила заповед за
изпълнение се приравнява по правни последици на влязлото в сила съдебно
решение, с което е установено със сила на пресъдено нещо между страните
съществуването на конкретно притезание в полза на кредитора. Сочи, че
последното валидно изпълнително действие е било извършено на
20.09.2017г., поради което се налага извод, че вземането не е било погасено
по давност както към датата на подаване на исковата молба, така и към
настощия момент. По тези съображения е направено искане за отмяна на
обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявените искове
да се отхвърлят.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК насрещната страна Д. Й. В. и В. С. Д. са
подали отговор на въззивната жалба, с който същата се оспорва по подробно
изложени съображения. Направено е искане за потвърждаване на
първоинстанционното решение като правилно и обосновано. Изложени са
доводи за неправилност на поддържаната от въззивника теза, че в случая
приложение намирата общата петгодишна погасителна давност по чл. 117, ал.
2 от ГПК. Поддържа, че вземането се погасява с изтичане на тригодишна
давност, доколкото се касае за вземане по запис на заповед. Установено било,
че последното изпълнително действие по делото е предприето на 20.09.2017г.
След тази дата спрямо ищците не са предприемани други валидни
изпълнителни действия. От този момент, с изтичането на двугодишен
преклузивен срок, на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, е настъпило по
силата на закона прекратяване на изпълнителното производство. А правото на
принудително изпълнение било погасено на 20.09.2020г., т.е. преди датата на
подаване на исковата молба. По тези съображения е направено искане за
потвърждаване на обжалваното решение.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:
2
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а
разгледана по същество е основателна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Предявени са отрицателни установителни искове с правно основание
чл. 439 от ГПК за установяване недължимост на парично вземане, предмет на
издаден изпълнителен лист въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение
на парично задължение, по доводи за погасяването му по давност поради
непредприемане на действия за принудителното му събиране в продължение
на повече от три години от датата на последното валидно изпълнително
действие - от 20.09.2017г.
В исковата молба са изложени твърдения за издаден изпълнителен лист
в полза на ответника срещу наследодателя на ищците по влязла в сила заповед
за изпълнение на парично задължение. Ищците се позовават на изтекла
погасителна давност, тъй като образуваното за събиране на това вземане
изпълнително производство било прекратено по силата на закона още на
20.09.2019г., а кредиторът е бездействал в продължение на повече от три
години от датата на последното валидно изпълнително действие, т.е. считано
от 20.09.2017г. до датата на подаване на исковата молба. Поради
бездействието на кредитора, който не е поискал извършването на
изпълнителни действия в продължение на повече от две години, счита, че
изпълнителното производство било прекратено по силата на закона още на
20.09.2019г., като без значение е обстоятелството, че съдебният изпълнител
не е постановил изричен акт за прекратяване по реда на чл. 433, ал. 1, т. 8 от
ГПК.
С оглед фактическите твърдения в исковата молба съдът приема, че
исковете имат правното си основание в нормата на чл. 439 от ГПК. Когато
срещу заповедта за изпълнение не е подадено възражение от длъжника,
заповедта се стабилизира и макар да не формира сила на пресъдено нещо по
спора, възможността за оспорване на фактите и обстоятелствата, относими
към ликвидността и изискуемостта на вземането се преклудира, освен ако не
са налице специалните хипотези по чл. 424 от ГПК или чл. 439 от ГПК.
Поради това длъжникът в заповедното производство може да ползва от
3
исковата защита по чл. 439 от ГПК, като се позовава на настъпили след
издаване на заповедта за изпълнение факти.
Предмет на делото са обективно съединени отрицателни установителни
искове по чл. 439, ал. 1 ГПК, според която разпоредба длъжникът може да
оспорва чрез иск изпълнението, а според ал. 2 искът може да се основава само
на факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание. Целта на
този иск е да бъде отречено правото на принудително изпълнение, признато с
изпълнително основание, което по действащия ГПК /чл. 404 ГПК/ може да
бъде само съдебен или арбитражен акт, съдебна или арбитражна спогодба, а
ако това предвижда правото на ЕС или международен договор – и
чуждестранен несъдебен акт.
Предпоставките за допустимост на този отрицателен установителен иск,
обосноваващи правния интерес от него, са: 1) изпълнителното основание да е
издадено и влязло в сила за ищеца /т. е. стабилизирано/; 2) принудителното
изпълнение да е предстоящо или висящо, но не и вече реализирано /в
противен случай, искът не може да е отрицателен установителен, а
осъдителен/; 3) искът да е основан на новонастъпили факти, които не са
преклудирани – настъпили след момента, до който е било възможно да се
навеждат възражения в съответното производство, по което е издадено
изпълнителното основание: края на съдебното дирене в исково производство
/ако такова е провеждано/, момента на сключване на съдебната или
арбитражна спогодба, момента на изтичане на срока за възражение срещу
заповед за изпълнение /ако такова не е било подадено/.
Иск по чл. 439 ГПК е недопустим при всички невлезли в сила съдебни
изпълнителни основания. Това се отнася както за изпълнителни основания,
които не са предварително изпълняеми, така и за такива, които са
предварително изпълняеми и въз основа на тях е възможно да се проведе или
се провежда принудително изпълнение. Такива са всички съдебни актове, по
които предварителното изпълнение е допуснато с нарочен съдебен акт /по чл.
242 ГПК или чл. 418 ГПК/ или по силата на закона /осъдителните въззивни
решения/. Ако изпълнителното основание не е влязло в сила, то и
възраженията срещу вземането по него не могат да се основават на факти,
настъпили след момента на стабилитет на изпълнителното основание, което е
4
основната отличителна черта на иска по чл. 439 ГПК. Защитата срещу
невлязъл в сила съдебен акт следва да се осъществи по предвидения в закона
редовен способ и инстанционен ред, а не чрез иск по чл. 439 ГПК.
В случая ищците обосновават предявения отрицателен установителен
иск с правно основание чл. 439, ал. 1 от ГПК с фактическото твърдение, че
удостоверените в процесната заповед за изпълнение на парично задължение
въз основа на документ са покрити с изтекла тригодишна погасителна
давност след образуване на процесното изпълнително дело, поради което
предявеният иск е допустим.
При предявен отрицателен установителен иск по чл. 439 от ГПК в
тежест на ищеца е да докаже, че след приключване на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание /заповедното
производство/, са настъпили факти /с оглед въведените в исковата молба
твърдения – изтекъл давностен срок/, които водят до погасяване на
установеното изпълняемо право от ответника. Предвид единственото
поддържано във въззивното производство основание за недължимост на
сумите ответникът следва да установи настъпването на обстоятелства,
обуславящи основание за спиране или прекъсване на погасителната давност
по смисъла на чл. 115 и чл. 116 от ЗЗД.
На етапа на въззивното производство между страните по делото не са
спорни следните обстоятелства:
От представения изпълнителен лист от 29.04.2015г., препис-извлечение
от акт за смърт и удостоверение за наследници се установява, че оспорените
вземания представляват главница по запис на заповед и съдебни разноски по
заповедно производство, които се претендират от ищците в качеството им на
законни наследници на Й.А.В., починал на 25.11.2020г., въз основа на влязла
в сила заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ
по чл. 417 ГПК.
От представения изпълнителен лист от 29.04.2015г. и заповед за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от
ГПК, издадени по гр.д. № 20924/2015г. по описа на СРС, ГО, 69 състав, се
установява, че вземанията, предмет на първоинстанционното решение,
представляват непогасена главница по запис на заповед, издаден на
11.09.2013г. с падеж 08.05.2014г., прехвърлен от поемателя “И.А.
5
МЕНИДЖМЪНТ” АД на кредитора “АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА
ВЗЕМАНИЯ” ЕАД с джиро от 25.03.2015г., и съдебни разноски по
заповедното производство. Страните по делото не спорят, че тези суми
отразяват действително възникнали в тежест на наследодателя на ищците
парични задължения към ответното дружество.
На 30.06.2015г. по молба на кредитора било образувано изпълнително
дело № 20157840400691 по описа на ЧСИ Й.Ц., с район на действие – СГС, с
предмет – принудително събиране на присъдените с издадения по гр.д. №
20924/2015г. по описа на СРС, ГО, изпълнителен лист. В молбата са
направени искания за предприемане на конкретни изпълнителни способи за
осребряване на имуществото на длъжниците – запор върху вземане от
пенсия. На основание чл. 18 от ЗЧСИ взискателят е възложил на съдебния
изпълнител да направи пълно проучване на имущественото състояние на
длъжника, да прави справки, да набави документи, книжа и др., да определя
начина на изпълнение, както и да бъде пазач на описаното имущество.
На 30.06.2015г. е наложен запор върху вземанията на длъжника по
банкови сметки. Третото задължено лице “Банка ДСК” ЕАД е уведомило на
10.07.2015г. съдебния изпълнител, че върху откритите банкови сметки на
длъжника са наложени предходни запори и при остатък от паричните
средства, същите ще бъдат изплащани по процесното изпълнително дело. От
“Първа инвестиционна банка” АД е постъпил на 14.07.2015г. отговор, в който
е посочено, че разкритата на името на длъжника банкова сметка е блокирана,
но по нея няма авоар, а същевременно са наложени други предходни запори.
Третото задължено лице “ОББ” АД е депозирало на 15.07.2015г. молба по
изпълнителното дело, с която заявява, че признава вземането, върху което е
наложен запор, но върху банковата сметка е наложен предходен запор по
други изпълнително дело и по клиентската сметка няма авоари.
На 04.04.2016г. е наложен запор върху вземанията на длъжника по
банкови сметки, разкрити в “БАНКА ПИРЕОС БЪЛГАРИЯ” АД. Банката е
уведомила органът по принудително изпълнение на 23.04.2016г., че върху
банковата сметка на длъжника е наложен предходен запор по друго
изпълнително дело и няма налични средства, поради което не може да се
извърши превод на сума по процесното производство.
На 13.06.2016г. са наложени запори върху вземанията на длъжника по
6
банкови сметки, разкрити в “ОБЩИНСКА БАНКА” АД и “АЛИАНЦ БАНК
БЪЛГАРИЯ”АД.
На 17.10.2016г. е изпратено запорно съобщение до “БНП ПАРИБА
ПЪРСЪНЪЛ С.А. – КЛОН СОФИЯ”, получено от третото задължено лице на
21.01.2016г.
На 10.03.2017г. е наложен запор върху вземанията на длъжника по
банкови сметки, разкрити в “СИБАНК” ЕАД. Банката е уведомила на
16.03.2017г. съдебният изпълнител, че откритата банкова сметка е без авоар и
е блокирана на основание предходен запор.
С молба от 20.09.2018г. взискателят е поискал извършване на опис на
движимо имущество по отношение на длъжника Й.В..
На 13.09.2019г. е наложен запор върху вземанията по банкови сметки,
разкрити в “ОББ” АД.
С разпореждане от 10.02.2021г. органът по принудително изпълнение е
конституирал като длъжници в производство наследниците по закон на
починалия на 25.11.2020г. длъжник Й.А.В., а именно – Д. Й. В. и В. С. Д..
Новоконституираните страни са получили покани за доброволно изпълнение
по делото, ведно с препис от подлежащия на изпълнение акт, както следва: Д.
В. – на 12.03.2021г. и В. Д. – на 26.03.2021г. По изпълнителното дело не са
налице данни за надлежно връчване на покана за доброволно изпълнение на
длъжника Й.В.. Всички изпратени до него чрез пощенски пратки покани за
доброволно изпълнение са върнати с отбелязване, че пратката на е потърсена
от получателя. Липсват данни съдебният изпълнител да е приел, че поканата е
връчена при условията на чл. 47, ал. 1 от ГПК и съответно да е провел
производство по чл. 430 от ГПК за назначаване на особен представител,
поради което следва да се приеме, че заповедта за изпълнение не е била
надлежно връчена на първоначалния длъжник до датата на смъртта му.
Такова надлежно връчване е осъществено спрямо неговите законни
наследници, поради което следва да се приеме, че заповедта за изпълнение е
влязла в законна сила с изтичане на законоустановения срок, считано от
връчване на поканите за доброволно изпълнение до ищците в настоящото
производство.
Въз основа на удостоверение за наследници от 04.12.2020г. се
7
установява, че длъжникът Й.А.В. е починал на 25.11.2020г. и е оставил
наследници по закон – Д. Й. В. /дъщеря/ и В. С. Д. /майка на починалата преди
наследодателя негова дъщеря – Т. Й. В., починала на 17.02.2018г./. Ищците са
конституирани по изпълнителното дело в качеството на длъжници на
основание настъпилото законово наследствено правоприемство до размер на
наследствената си квота от по 1/2 от претендираните вземания.
С определение от 31.08.2021г., постановено по гр.д. № 16077/2021г. по
описа на СРС, е допуснато обезпечение на предявените от Д. Й. В. и В. С. Д.
искове с правно основание чл. 439, ал. 1 от ГПК чрез налагане на следната
обезпечителна мярка: спиране на изпълнението по изпълнително дело №
20157840400691 по описа на ЧСИ Й.Ц., с район на действие – СГС, при
условие, че бъде внесена парична гаранция по сметка на СРС в размер на 120
лева. Не са налице данни да е издадена обезпечителна заповед в полза на
ищците, поради което се налага извод, че наложената обезпечителна мярка не
е приведена в изпълнение.
Анализът на така установеното от фактическа страна налага следните
правни изводи:
Разпоредбата на чл. 439 от ГПК предвижда защита на длъжника по
исков ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз
основа на изпълнителното основание. Законодателят е уредил защитата на
длъжника да се основава само на факти, настъпили след приключване на
съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното
основание. По реда на действащия ГПК, в сила от 01.03.2008 г., заповедите за
изпълнение се ползват със стабилитет, тъй като влизат в сила, за разлика от
несъдебните изпълнителни основания по чл. 237 от ГПК /отм./. По тези
съображения, разпоредбата на чл. 439, ал. 2 от ГПК следва да се прилага и за
факти, настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение, когато
заповедното производство е приключило, независимо че съдебно дирене не се
провежда /определение № 956 от 22.12.2010 г. по ч. т. д. № 886/2010 г. на
ВКС, ТК, I ТО/. На новонастъпили факти /след влизане в сила на заповедта за
изпълнение, независимо от това, че в заповедното производство съдебно
дирене не се провежда/ длъжникът може да се позовава при оспорване на
изпълнението по чл. 439 от ГПК – в този смисъл са и решение № 781 от
25.05.2011г. на ВКС по гр.д. № 12/2010г., ІІІ ГО и решение № 6/21.01.2016 г.
8
по т.д. № 1562/2015 г. на ВКС, І ТО.
В рамките на заповедното производство длъжникът разполага с
изчерпателно посочени от закона способи за защита. Тези способи са:
възражение срещу заповедта за изпълнение, възможност за жалба срещу
заповедта в частта за разноските, жалба срещу разпореждането за незабавното
изпълнение, възражение по чл. 423 ГПК, както и иск по чл. 424 ГПК. Това
произтича от особения характер на заповедното производство, уредено в
глава ХХХVІІ от ГПК. Касае се за специални процесуални норми,
установяващи специфични права /съответно задължения/, относими само към
страните по вече инициирано производство по издаване на заповед за
изпълнение. Поради характера си тези разпоредби изключват прилагането на
общите разпоредби на ГПК, тъй като предвиденият специален ред е по-
благоприятен за длъжника и осигурява пълноценна защита на интересите му.
Длъжникът е улеснен, защото законът изисква само депозирането на
възражение от негова страна /дори без да е необходимо мотивиране на това
възражение/, за да бъде заявителят задължен да установява вземането си по
исков ред в предвидения в чл. 415, ал. 1 ГПК срок. Пропускането на
горепосочените способи за защита води до неблагоприятни за длъжника
последици. Разпоредбата на чл. 414 от ГПК определя действията, които
длъжникът в заповедното производство трябва да предприеме, за да защити
правата си, като последиците от пропускането на тези действия са посочени в
чл. 416 от ГПК и чл. 424 от ГПК. От посочените разпоредби следва, че в
случаите, когато длъжникът не подаде възражение в срока по чл. 414, ал. 2 от
ГПК, заповедта за изпълнение влиза в сила, освен в случаите, когато се
намерят новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства от
съществено значение за делото, които не са могли да бъдат известни на
длъжника до изтичане на срока за подаване на възражение или с които не е
могъл да се снабди в същия срок – аргумент от нормата на чл. 424 от ГПК.
Вземанията по заповедта за изпълнение могат да бъдат оспорени и по реда на
чл. 439 ГПК, но само въз основа на твърдения за факти, настъпили след
приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено
изпълнителното основание, в случая на заповедното производство – факти,
настъпили след изтичане на срока за възражение и стабилизиране на
заповедта за изпълнение. По изложените съображения се налага извод, че
съдът, сезиран с иск по чл. 439, ал. 2 от ГПК е длъжен да извърши преценка
9
кога заповедта за изпълнение на парично задължение е влязла в сила,
доколкото това обстоятелство обуславя допустимостта на релевираните
доводи за недължимост на оспореното вземане. Тази преценка е
самостоятелна, като сезираният съд не е обвързан от преценката на органа по
принудително изпълнение относно редовността на връчването на поканата за
доброволно изпълнение, ведно с подлежащия на изпълнение акт.
В случая се установи, че поканите за доброволно изпълнение са
връчени лично на новоконституираните длъжници, както следва: на Д. В. – на
12.03.2021г. и на В. Д. – на 26.03.2021г. По делото не се твърди, нито се
установява в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК да е подадено възражение от
длъжниците срещу издадената заповед за изпълнение на парично задължение
въз основа на документ по чл. 417 от ГПК, поради което се налага извод, че
заповедта за изпълнение е влязла в сила по отношение на Д. В. на 13.04.2021г.
и на 27.04.2021г. по отношение на В. Д. - с изтичане на едномесечния срок за
подаване на възражение в приложимата редакция на нормата на чл. 414, ал. 2
от ГПК – ДВ, бр. бр. 100 от 2019г.
Настоящият съдебен състав счита, че при осъществяването на
принудително изпълнение въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение,
изпълняемото право е облечено в изпълнителна сила, която възниква в
момента на изтичане на срока за възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК. С
влизането в сила на заповедта за изпълнение – чл. 416 ГПК, се получава
ефект, аналогичен на силата на пресъдено нещо и длъжникът не може да
релевира възраженията си срещу дълга по общия исков ред, извън случаите на
чл. 424 ГПК и чл. 439 ГПК, тъй като същите са преклудирани, с което се
получава ефект на окончателно разрешен правен спор за съществуване на
вземането – арг. и от чл. 371 ГПК, поради което и намира приложение
разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД – срокът на новата давност е всякога пет
години. Неподаването на възражение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК може да се
приравни по правни последици на признание на вземането от длъжника по чл.
116, б. "а" ЗЗД – целта на регламентираното в действащия ГПК заповедно
производство е да се установи дали претендираното вземане е спорно, а
признанието на дълга може да бъде изразено и с конклудентни действия,
доколкото същите манифестират в достатъчна степен волята на длъжника да
потвърди съществуването на конкретен дълг към кредитора – в този смисъл
10
са решение № 100 от 20.06.2011г. на ВКС по т.д. № 194/2010г., II ТО, решение
№ 131 от 23.06.2016г. на ВКС по гр.д. № 5140/2015г., ІV ГО. Аргумент за
противното не следва от обстоятелството, че заповедното производство се
развива без участието на длъжника. Действително, длъжникът няма
възможност да възпрепятства самото издаване на заповедта за изпълнение,
доколкото научава за същата едва с връчването й. Въпреки това обаче
законодателят е уредил възможност за участие и защита на длъжника в хода
на производството – чрез подаване на възражение, като в този смисъл е
осигурена гаранция за правата му, което обстоятелство не може да се
пренебрегне. Наред с изложеното, в постановеното по реда на чл. 274, ал. 3
ГПК определение № 214 от 15.05.2018г. на ВКС по ч.гр.д. № 1528/2018г., ІV
ГО, изрично е посочено, че влязлата в сила заповед за изпълнение формира
сила на пресъдено нещо и установява с обвързваща страните сила, че
вземането съществува към момента на изтичането на срока за подаване на
възражение. Следователно по действащия ГПК няма основание да се отрече
приравняването на влязлата в сила заповед за изпълнение към съдебно
решение по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. В подобен смисъл са и други актове
на ВКС – решение № 37 от 24.02.2021г., на ВКС по гр.д. № 1747/2020г., IV
ГО; определение № 480 от 27.07.2010г. на ВКС по ч.гр.д. № 221/2010г., IV
ГО, определение № 443 от 30.07.2015г. на ВКС по ч.т.д. № 1366/2015г., II ТО,
определение № 576 от 16.09.2015г. на ВКС по ч.гр.д. № 4647/2015г., IV ГО,
определение № 480 от 19.07.2013г. на ВКС по ч.гр.д. № 2566/2013г., IV ГО. В
решение № 3 от 04.02.2022г., постановено по гр.д. № 1722/2021г. по описа на
ВКС също е застъпено становище, че нормата на чл. 117, ал. 2 от ЗЗД се
прилага, когато вземането е определено по основание и размер с влязло в сила
решение, така и когато е определено по основание и размер с влязла в сила
заповед за изпълнение. Идентично становище е застъпено и в решение от
23.01.2023г., постановено по гр.д. № 1030/2022г. по описа на ВКС, Четвърто
ГО. В този смисъл и с оглед нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, считано от влизане
в сила на процесната заповед за изпълнение на посочената по-горе дата, по
отношение на длъжниците е започнала да тече нова петгодишна давност за
всички вземания.
Според разпоредбата на чл. 116, б. „в“ ЗЗД, давността се прекъсва с
предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането.
Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени в т. 10 от
11
Тълкувателно решение № 2/2013 год. на ВКС по тълкувателно дело № 2/2013
год., ОСГТК, прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително
действие в рамките на определен изпълнителен способ /независимо от това
дали прилагането му е поискано от взискателя или е предприето по
инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане, съгласно чл. 18
ЗЧСИ, като примерно и неизчерпателно са изброени изпълнителните
действия, прекъсващи давността, в т.ч. налагане на запор. Взискателят има
задължение със свои действия да поддържа висящността на изпълнителния
процес, извършвайки изпълнителни действия, изграждащи посочения от него
изпълнителен способ, включително като иска повтаряне на неуспешните
изпълнителни действия и прилагането на нови изпълнителни способи. В
изпълнителния процес давността не спира, именно защото кредиторът може
да избере дали да действа /да иска нови изпълнителни способи, защото все
още не е удовлетворен/, или да не действа /да не иска нови изпълнителни
способи/. Когато взискателят не поиска извършването на изпълнителни
действия в продължение на две години, изпълнителното производство се
прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК по право, без значение дали и
кога съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на
принудителното изпълнение, тъй като актът има само декларативен, а не
конститутивен характер. Поради това новата давност започва да тече не от
датата на постановлението за прекратяване на изпълнителното производство,
а от датата на предприемането от страна на взискателя на последното по
време валидно изпълнително действие.
Налагането на запор или възбрана в изпълнително производство,
съгласно т. 1 ТР № 2/2013, ВКС, ОСГТК, съставлява насочване на
изпълнението върху отделен имуществен обект на длъжника. То прекъсва
давността, тъй като с него започва да се осъществява принудата в
изпълнителния процес – длъжникът започва да търпи ограничение в правната
си сфера – неговите актове на разпореждане стават непротивопоставими на
първоначалния и присъединените кредитори.
Съгласно чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК изпълнителното изпълнителното
производство се прекратява с постановление, когато взискателят не поиска
извършването на изпълнителни действия в продължение на две години.
Основанието за прекратяване, предвидено в цитираната норма, предпоставя
бездействие на взискателя по образувано изпълнително дело за период от
12
време, надвишаващ две години. Изтичането на този срок води само до
прекратяване на започналото изпълнително производство, но не и до
погасяване на материалното право на взискателя. Прекратяването настъпва по
силата на закона (вж. ТР № 47/65 г. на ОСГК на ВС и ТР № 2 от 26.06.2015г.
по тълк. дело № 282013г., ОСГТК на ВКС), а с постановлението си съдебният
изпълнител само констатира настъпилото прекратяване, като издаването му,
сега предвидено изрично в разпоредбата на чл. 433, ал. 1 ГПК, е необходимо
не само с оглед прогласяване на това прекратяване, а и за да се приложат
някои от последиците му (напр. чл. 433, ал. 3 ГПК). В конкретния случай не
се установява взискателят да е бездействал и да не е искал извършване на
изпълнителни действия спрямо наследодателя на ищците в продължение на
повече от две години, считано от датата на образуване на изпълнителното
дело до 13.09.2019г., когато е наложен запор върху вземанията по банкови
сметки, а на 25.11.2020г. длъжникът е починал.
Към датата на влизане в сила на заповедта за изпълнение на парично
задължение /м.04.2021г./, когато е започнала да тече нова петгодишна
погасителна давност за вземането, същото не е било погасено по давност.
Давността за вземането е била прекъсвана многократно с налагането на запор
върху вземания на длъжника както следва: на 30.06.2015г., на 04.04.2016г., на
13.06.2016г., на 17.10.2016г., на 10.03.2017г. и на 13.09.2019г., и до
м.04.2021г. не е изтекъл законоустановения давностен срок. От прекъсването
на давността с влизане в сила на заповедта за изпълнение и до приключване
на устните състезания пред настоящата инстанция не е изтекъл изискуемият
петгодишен срок по чл. 117, ал. 2 от ЗЗД. Неоснователно длъжниците отричат
съществуването на правото на принудително изпълнение, а предявеният
отрицателен установителен иск е неоснователен.
Като е достигнал до други изводи първоинстанционният съд е
постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено и вместо
него да се постанови друго, с което предявените искове да се отхвърлят.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в полза на
въззивника следва да се присъдят сторените по делото разноски в общ размер
на 150 лева, от които 50 лева за държавна такса и 100 лева юрисконсултско
възнаграждение, определено по реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 25, ал. 1
13
от Наредба за заплащането на правната помощ.
В полза на ответното дружество следва да се присъдят и сторените в
първоинстанционното производство съдебни разноски в размер на 100 лева за
юрисконсултско възнаграждение, определено по реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК,
вр. чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ.
На основание чл. 280, ал. 3 от ГПК и с оглед цената на иска настоящото
решение не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран Софийският градски съд,
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 20011071 от 07.02.2022г., постановено по гр.д.
№ 16077/2021г. по описа на СРС, ГО, 155 състав и ВМЕСТО ТОВА
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от Д. Й. В., ЕГН ********** и В. С. Д., ЕГН
**********, и двете с адрес гр. София, жк „******* срещу „АГЕНЦИЯ ЗА
СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, с ЕИК *******, седалище и адрес на
управление гр. София, жк „******* „******* *******, офис сграда „*******
искове с правно основание чл. 439, ал. 1 от ГПК за установяване
несъществуване в полза на ответника на правото на принудително изпълнение
поради изтекла погасителна давност за следните суми /заявени в условията на
разделност – по ½ част от всяка от ищците/, предмет на издадени срещу
техния наследодател Й.А.В. заповед за изпълнение на парично задължение
въз основа на документ по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д. №
20924/2015г. по описа на СРС, ГО, 69 състав, както следва: сумата от общо
897, 20 лева – задължение по запис на заповед, издаден на 11.09.2013г. с
падеж – 08.05.2014г., прехвърлен от поемателя „И.А. МЕНИДЖМЪНТ“ АД
на кредитора с джиро от 25.03.2015г., ведно със законната лихва от
16.04.2015г. до изплащане на вземането и сумата от общо 325 лева – съдебни
разноски, за принудителното събиране на които е образувано изпълнително
дело № 20157840400691 по описа на ЧСИ Й.Ц., с район на действие – СГС.
ОСЪЖДА Д. Й. В., ЕГН ********** и В. С. Д., ЕГН **********, и
14
двете с адрес гр. София, жк „******* да заплатят на „АГЕНЦИЯ ЗА
СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, с ЕИК *******, седалище и адрес на
управление гр. София, жк „******* „******* *******, офис сграда „*******,
на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 100 /сто/ лева – съдебни разноски
в първоинстанционното производство, както и да заплатят на основание чл.
273, вр. чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 150 /сто и петдесет/ лева – съдебни
разноски във въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
15