Р
Е Ш Е Н И Е
№ ............
гр. София, 02.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, II-B въззивен
състав, в публично съдебно заседание на седми април две хиляди двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА - ТОНЕВА
мл. съдия МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Ели Гигова,
като разгледа докладваното от младши съдия Малоселска в.гр.дело № 2072 по описа за 2020 г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение
№ 293886 от 05.12.2019 г., постановено по гр. д. № 32381 по описа за
2018 г. на СРС, 153 състав, са
уважени исковете с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ,
предявени от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК********, срещу И.Н.А., като ответницата е осъдена
да заплати на ищца сумата
27,98 лв., представляваща цена за доставена топлинна енергия за имот, находящ се в гр. София, ж.к. ********,
аб.№ 148668 за периода 01.04.2015 г. –
30.04.2015 г., сумата 16,97 лв. - такса дялово разпределение за периода
01.05.2015 г. – 30.04.2016 г., ведно със законната лихва, считано от 22.05.2018
г. до плащането, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 21,76 лв. –
разноски по делото, като съдът отхвърлил иска за заплащане на цена за доставена
топлинна енергия за разликата до пълния предявен размер и период, както и
исковете по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 101,93 лв. - обезщетение
за забава върху главницата за топлинна енергия за периода 15.09.2015 г. -
20.12.2017 г., и 3,84 лв. обезщетение за забава върху главницата за дялово
разпределение за периода 10.07.2015 г. – 20.12.2017 г.
Решението е постановено при участието на трето
лице-помагач на страната на ищеца – „Т.С.“ ЕООД.
Недоволен от
постановеното решение останал ищецът „Т.С.“ ЕАД, предвид което и в срока чл. 259, ал. 1 ГПК депозирал въззивна жалба срещу съдебния акт, в частта, с която
предявените срещу ответника И.А. искове за главница и мораторни лихви са
отхвърлени. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност и
незаконосъобразност поради нарушения на материалния закон. Жалбоподателят
счита, че неправилно съдът не приложил правилата за изпадането на длъжника по
правоотношението в забава съгласно общите
условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди, в сила от 12.03.2014 г. и допуснал
процесуално нарушение, като не указал на страната да представи като писмени
доказателства по делото протоколите за публикуване на общите фактури на
интернет страницата на дружеството. Счита, че е доказал в хода на съдебното
дирене, че вземанията са ликвидни и изискуеми, с оглед което и неправилно СРС
отхвърлил претенциите по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. На следващо място неправилно,
според ищеца, първоинстанционният съд приел за основателно възражението за
погасяване по давност на част от вземанията, релевирано от ответника. Поддържа
се, че вземането по обща фактура, издадена през м.07.2015 г. става изискуемо и
давност за него започва да тече едва на 15.08.2014 г., като предвид депозиране
на заявлението по чл. 410 ГПК, тези вземания не били погасени по давност. Искането
до въззивния съд е да отмени обжалваното решение в частта, с която предявените
искове срещу този ответник са отхвърлени, същите да бъдат уважени, като
решението бъде отменено и в частта за разноските. Претендират се разноски за
въззивното производство, в това число и юрисконсултско възнаграждение.
Въззивната жалба се
оспорва от страна на ответника в първоинстанционното производство, като с
депозирания по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК отговор се поддържа, че решението в
обжалваната част е правилно и следва да бъде потвърдено.
Третото
лице-помагач не заявява становище по въззивната жалба.
Софийски
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства, взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема
следното:
Предявени са за
разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422,
ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Първоинстанционното
решение в частта, с която са уважени предявените от ищеца срещу ответницата И.Н.А.
осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ, както и
в частта, с която съдът е отхвърлил претенциите на ищеца по отношение на другия
ответник в производството В.Н.П., е влязло в сила като необжалвано.
Настоящият съдебен
състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо - в обжалваната от
ищеца част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
По същество,
въззивният съд намира, че решението на СРС в обжалваната от ищеца част е правилно,
обосновано, съответства на приложимия материален закон, като не са допуснати
сочените във въззивната жалба процесуални нарушения. Съображенията за това са следните:
С оглед правната
квалификация на предявените искове правилно и изчерпателно районният съд е
разпределил доказателствената тежест между страните по спора, като е приел, че
по исковете с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ в тежест на ищеца е да установи възникването на
облигационно отношение по договор за продажба между него и ответника, по силата
на което е доставил топлинна енергия в твърдяните количества и за ответника е
възникнало задължение за плащане на уговорената цена в претендирания размер. При
установяване на тези обстоятелства в тежест на ответника е да докаже, че е
погасил претендираните вземания. С оглед релевираното с отговора на исковата
молба възражение за погасяване на вземанията по давност, районният съд е
възложил в тежест на ищеца да установи по делото настъпването на обстоятелства,
обуславящи спиране и/или прекъсване на давността.
Съгласно чл. 153,
ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ (приложима редакция след 17.07.2012 г.)
потребител, респ. битов клиент на топлинна енергия през процесния период е
физическо лице – ползвател с вещно право на ползване или собственик на имот,
който ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или
пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за битови
нужди, т.е. лице, което ползва топлоснабдения недвижим имот въз основа на вещно
или облигационно право на ползване и купува топлинна енергия за нуждите на
домакинството си.
С оглед доводите
на въззивника, съдържащи се в сезиращата настоящата инстанция въззивна жалба,
съдът приема, че в хода на съдебното дирене пред първата инстанция е
установено, че страните са обвързани от облигационно правоотношение по договор
за доставка на топлинна енергия, съответно ответникът е задължен за заплащането
на цената на предоставените на адреса на процесния имот топлинни услуги.
На следващо място
по делото е установено, че сградата, в която се намира процесният недвижим имот
е топлоснабдена, като за това обстоятелство също са приети писмени
доказателства по делото.
Количеството на
топлинна енергия, доставяна през процесния период на ответника е установено въз
основа на намиращите се между кориците на делото писмени доказателства и
заключението на СТЕ, като с оглед липсата на доводи в тази връзка настоящият
състав на съда приема, че е верен изводът на контролираната инстанция, че за
процесния имот в имота на ответницата е доставяна топлинна енергия съобразно
уговореното, като количеството на доставената енергия е измервано коректно и
вярно е определена цената на същото.
Във връзка с
възражението на ответната страна за погасяване по давност на част от вземанията
и оплакването на ищеца във въззивната жалба относно изводите на съда в
обжалваното съдебно решение настоящата съдебна инстанция намира следното:
Първоинстанционният съд е изложил изчерпателни
мотиви относно приложението на института на погасителната давност за част от
вземанията на ищеца, като настоящата съдебна инстанция не намира за нужно да
преповтаря същите. Възражението за погасяване по давност е релевирано своевременно
- с отговора на исковата молба. Ето защо верен е изводът на районния съд, че с
оглед разпоредбите относно ежемесечното фактуриране, изискуемост и изпълняемост
на задълженията на потребителите на топлинна енергия съгласно приложимите за
съответните периоди общи условия, погасени по давност се явяват вземанията за
топлинна енергия за периода от 01.05.2014 г. до 30.03.2015 г.
Неоснователен е
доводът, поддържан от ищеца с въззивната жалба, за „изместване“ напред във
времето на изискуемостта на задълженията
по общите фактури, доколкото изложените аргументи не са в съответствие с
приложимите към договорите с потребителите общи условия. Вземането е за
доставена топлинна енергия през определен месец, като за всеки месец дружеството
издава отделна фактура. Издаването на няколко счетоводни документа от ищеца за
това вземане не е от естество да промени вземането и да обоснове извод, че
погасителната давност за него тече от последната издадена за това вземане
фактура. Да се приеме обратното би означавало да
се допусне от поведението по издаване на фактури на кредитора да зависи
началният момент на погасителната давност, което противоречи на целите на
института на погасителната давност. Моментът, от който започва да тече
погасителната давност е определен от законодателя в зависимост от възникване на
вземането и настъпването на изискуемостта. Изискуемостта на вземането и
изпадането в забава на плащането на същото са различни юридически факти, от тях
произтичат и различни последици. В случая разпоредбите на ОУ, приложими към
договора, сочат изискуемост на месечното вземане, което не е обвързано с
изравнителната сметка, поради което и обвързването от ищеца на началния момент
на погасителната давност за месечните задължения с издаването на обобщена
фактура по изравнителната сметка е неоснователно. Следователно исковете за
главници за топлинна енергия и за цена на услугата за дялово разпределение,
съобразявайки погасяването на част от вземанията с кратката тригодишна давност,
са основателни за периода от 01.04.2015 г. до 30.04.2015 г. и за сумата от 27,98
лв. и за 16,97 лв., определени от СРС въз основа на заключението на приетата по
делото съдебно-техническа експертиза.
В тази връзка и за
пълнота на мотивите въззивният състав на съда отбелязва, че за главните
вземания, оставащи необхванати от погасителна давност, изцяло са приложими общите
условия на „Т.С.“ ЕАД от 2014 г., в сила от 12.03.2014 г., а не както
неправилно сочи въззивникът в жалбата си - тези от 2008 г.
По иска с правна
квалификация чл. 86, ал. 1 ГПК въззивният съд споделя съображенията, изложени в
решението, чиято отмяна се иска с депозираната от ищеца въззивна жалба, като
аргументите за това са следните:
Основателността на
акцесорните искове предполага наличие на главни задължения и забава в
погасяването на същите. С оглед изложеното и по-горе, погасяването на главните
задължения по давност за периода до 31.05.2014 г. е обусловило погасяване и на
акцесорните задължения за лихви върху същите, за които моментът за забава се е
определял според предвиденото в общите условия от 2008 г. За вземанията, които
не са погасени по давност, приложими са по-новите общи условия /тези от 2014
г./. Моментът на забавата в случая се определя съобразно предвиденото в
клаузата на чл. 33, ал.2 от Общите условия за продажба на топлинна енергия за
битови нужди от “Топлофикация София” EАД на клиенти в град София /в сила от
12.03.2014г./ - купувачът е длъжен да заплаща стойността на реално потребеното
количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база на
изравнителна сметка, в тридесетдневен срок от датата на публикуването й на
интернет страницата на продавача. Продавачът начислява лихва за забава в размер
на законната лихва само за задълженията по чл.32, ал.2 от ОУ, а именно върху
тези, начислени с фактура за реално потребено количество топлинна енергия,
определено на база на изравнителните сметки /чл.33, ал.4 ОУ/. Съгласно чл.33,
ал.5 от цитираните Общи условия, при забава в плащането на задълженията по
чл.33, ал.2 от ОУ, потребителят дължи обезщетение в размер на законната лихва.
Ищецът обаче не твърди и не представя доказателства за публикуването на общата
фактура за двата отчетни периода, необхванати от погасителна давност, на
интернет страницата си. С оглед последното съдът приема, че без доказателства в
тази връзка забава за длъжника в плащането на установената главница до датата
на депозиране на исковата молба в съда, не е налице, както е приел в решението
си и първоинстанционният съд. Ето защо правилно СРС е заключил, че исковете за
мораторна лихва върху главните вземания са неоснователни.
Неоснователни са
доводите на въззивника, че районният съд е следвало да укаже на страната да
представи по делото констативните протоколи, удостоверяващи обявяването на
изравнителните сметки на интернет страницата на дружеството. Решаващият състав
на съда с доклада по делото е указал на ищеца, че негова е тежестта да установи
по делото изпадането на ответника в забава. Нещо повече, по реда на чл. 146,
ал. 2 ГПК СРС на ищеца изрично е указано, че не сочи доказателства относно
датата на публикуване на изравнителните сметки на сайта на дружеството.
Недопустима намеса и нарушаване на принципа за равно третиране на страните в
производството в полза на едната от тях би било съдът да даде конкретни
указания точно какви доказателства страната да представи, за да установи по
делото настъпването на правнорелевантен факт, доказването на който съдът е
възложил в нейна тежест. Ето защо и това оплакване следва да бъде преценено
като изцяло неоснователно. Не се констатират допуснати от СРС във връзка с
доклада по делото и указанията на страните относно разпределението на
доказателствената тежест, с оглед което и обжалваното решение не страда от
приписваните му с жалбата пороци.
Доколкото изводите
на настоящия въззивен състав изцяло съвпадат с тези на СРС, въззивната жалба е
неоснователна. Решението следва да се потвърди в обжалваната от ищеца част, като
правилно и постановено в съответствие с приложимия материален закон и
процесуалните правила. В необжалваната част, с която предявените от „Т.С.“ ЕАД осъдителни
искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ са уважени срещу
ответника И. Н.А., както и в частта, с която исковете срещу ответника В.Н.П. са
отхвърлени, решението е влязло в сила поради необжалването му.
По разноските:
В резултат от
изводите, до които въззивният съд достигна, решението на първоинстанционния съд
следва да се потвърди и в частта за разноските.
Доколкото въззивната
жалба е неоснователна, разноски за въззивното производство се следват само на
въззиваемата страна, която обаче не извършила такива. В производството И.Н.А. е
представлявана от назначения й по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен
представител, адв. А.С., като разноските за възнаграждението на последната са
внесени от страна на ищеца съобразно дадените в хода на производството указания
и следва да останат в тежест на тази страна.
Така мотивиран,
Софийски градски съд,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 293886 от 05.12.2019 г., постановено по гр.д. № 32381 по описа за 2018
г. на СРС, 153 състав, в обжалваната част, с която е отхвърлен иска с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ
и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, предявен от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК********, срещу И.Н.А., ЕГН **********,
за разликата над уважения с решението размер за главница за топлинна енергия до
пълния предявен размер от 445,28 лв. и за периода 01.05.2014 г. – 31.03.2015 г.,
както в частта, с която са отхвърлени исковете с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД срещу същия ответник за сумата 101,93
лв. - обезщетение за забава върху главницата за топлинна енергия за периода
15.09.2015 г. - 20.12.2017 г., и 3,84 лв. обезщетение за забава върху
главницата за дялово разпределение за периода 10.07.2015 г. – 20.12.2017 г., а
също и в частта за разноските.
Първоинстанционното
решение в частта, с която са уважени исковете с правно основание чл. 79, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ, предявени от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК********, срещу И.Н.А. за
сумата 27,98 лв., представляваща цена за доставена топлинна енергия за имот, находящ се в гр. София, ж.к. *******,
бл. *******, аб.№ 148668 за периода
01.04.2015 г. – 30.04.2015 г., и за сумата 16,97 лв. - такса дялово разпределение
за периода 01.05.2015 г. – 30.04.2016 г., ведно със законната лихва, считано от
22.05.2018 г. до плащането, както и в частта, с която са отхвърлени предявените
от ищеца срещу В.Н.П. искове, като необжалвано, е влязло в сила.
Решението е
постановено при участието на трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД на страната на въззивника
„Т.С.“ ЕАД.
Решението е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.