РЕШЕНИЕ
№ 2706
гр. Варна, 16.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 46 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и пети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Евгения Мечева
при участието на секретаря Стоянка М. Георгиева
като разгледа докладваното от Евгения Мечева Гражданско дело №
20243110102145 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по предявен от Т. С. Т., ЕГН
**********, чрез процесуалния й представител – адв. К. Д., срещу Община
Варна, ****** със седалище и адрес на управление: гр. Варна, ****** иск с
правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК да бъде прието за установено в
отношенията между страните, че ищецът е собственик на следния недвижим
имот – поземлен имот с идентификатор № 10135****** находящ се в гр.
Варна, район Младост, СО „Сълзица“, с площ 789 кв. м., предишен
идентификатор 10135****** номер по предходен план: ***** при граници и
съседи на имота: ****** ведно с изградената в имота жилищна сграда с
идентификатор № 10135******, със застроена площ 16 кв. м., брой етажи: 1,
предназначение – жилищна сграда – еднофамилна, и жилищна сграда с
идентификатор № 10135****** със застроена площ 8 кв. м., брой етажи: 1,
предназначение – складова база, склад, на основание изтекла в полза на
ищцата придобивна давност, чрез осъществяване на непрекъсната фактическа
власт, с намеР.е за своене /владение, упражнявано еднолично от ищцата в
периода от 1985 г. до настоящия момент – 22.02.2024 г. – датата на подаване на
исковата молба в съда, към което е присъединено и владението на родителите
й, осъществявано в периода от 1960 г. до 1985 г./.
В исковата си молба и уточняващата молба към нея ищцата Т. С. Т.
твърди, че е собственик по давностно владение на процесния недвижим имот,
ведно с построените в него сгради, осъществявано от нея и към настоящия
момент. Посочено е, че присъединява и владението на родителите си към
своето, доколкото в полза на бащата й С.И.С. било издадено разрешение за
стоеж и удостовеР.е от Варненски градски народен съвет за построяването на
1
находящите се в имота постройки от 1989 г. и 1990 г. Предвид липсата на
документ за собственост обаче, на 30.05.2023 г. ищцата започнала процедура
за снабдяване с КНА за процесния поземлен имот, като в тази връзка на
20.06.2023 г. депозирала пред Община Варна заявление за заверка на молба-
декларация за признаване право на собственост по обстоятелствена проверка.
Доколкото в предвидените за това срокове ответникът не извършил исканата
от ищцата услуга, независимо от отправяните няколко пъти молби за това,
било образувано адм. д. № ******2023 г. по описа на Административен съд -
Варна по жалба на лицето във връзка с мълчаливия отказ на Кмета на Община
Варна. Изложено е, че по посоченото дело било постановено решение от
18.12.2023 г., с което на ответника били дадени указания за извършването на
посочената административна услуга. Твърди се от страната, че и към момента
молбата й не е заверена. Предвид това ищцата счита, че за нея е налице правен
интерес от настоящото дело, доколкото намира поведението на ответника за
индиция за наличието на претенция от негова страна върху спорния имот.
Заедно с това посочва, че при евентуалното издаване на АЧОС за имота,
ответната община би имала възможността да се разпореди с него, като
привидно се легитимира като негов собственик, независимо че актът сам по
себе си не създава права в полза на общината. Страната счита, че е придобила
по давност спорния имот, ведно с построените в него сгради, тъй като
заплащала данъците за него от 1993 г., поставила отново ограда около същия
след кражбата на предишната, както и че помагала на баща си за изграждането
на процесните сгради. Отделно от това твърди, че са поставени табели в имота
и са засадени дървета. Съобразно изложеното се иска уважаване на
претенцията за признаване на ищцата за собственик на посочения поземлен
имот, заедно с построените в него сгради. Моли за присъждане на разноски.
Ответникът Община Варна, чрез процесуалния си представител – гл.
юрк. А. Т., е депозирал отговор на исковата молба в срока по чл. 131 ГПК.
Поддържа становище за допустимост, но неоснователност на заявената
претенция. Страната сочи, че се легитимира като собственик на процесния
недвижим имот ex lеge на основание чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ, съответно чл. 2, ал. 1,
т. 2 ЗОС. Излага се, че към настоящия момент е налице висяща процедура по
издаване на АОС. Страната излага, че към момента на приемане на ЗСПЗЗ
територията, в която попада процесният имот, съставлявала земеделска земя
по смисъла на чл. 2, т. 1 ЗСПЗЗ, поради което и до 1996 г. не би могъл да бъде
придобиван по давност, предвид статута му на държавен имот. В тази връзка
поддържа, че предоставеното на бащата на ищцата право на ползване,
съгласно Постановление № 26/1987 г. на Министерски съвет, било прекратено
по силата на закона, а възможността същият да трансформира ограниченото
си вещно право в абсолютно такова на основание пар. 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ
следвало да бъде извършено по установения законов ред, който изключвал
възможността за придобиването на имота по давност. Счита, че от
представените от ищцата доказателства не се установява надлежно
предоставеното с Решение № ****** от 01.03.1990 г. в полза на баща й С.С.
право на ползване да се е трансформирало в право на собственост по реда на
пар. 4а, ал. 1 от ПРЗ на ЗСПЗЗ. В тази връзка обръща внимание, че при
извършена служебна проверка в район Младост при Община Варна се
установило, че по Оценителния протокол от 20.09.1993 г. за имот пл. № 1159,
приложен по делото от ищцата, не е извършено плащане, което се явява
абсолютна предпоставка за придобиването на собственост върху земите,
предоставени по реда на пар. 4 ЗСПЗЗ. Независимо от това обаче са изложени
2
доводи, че евентуално давностен срок за придобиване правото на собственост
върху спорния имот би могъл да тече едва от влизането в сила на ПНИ за
местност „Соук солар“/“Сълзица“, одобрен със Заповед № РД-11-7706-
36/28.01.2011 г. на ОУ с административен център Варна. Доколкото обаче
ответникът счита, че от влизането в сила на ПНИ собственик на имота е
Община Варна, то за периода 25.03.1941 г. – 01.06.1996 г. и 31.05.2006 г. –
07.03.2022 г. намира, че давност не е текла, поради действалия мораториум за
придобиване по давност на държавни и общински имоти. Твърди се в
отговора, че по силата на приращението ответникът е станал собственик и на
изградените в процесния имот постройки, на основание чл. 92 ЗС. Развити са
подробни доводи, оспорващи представените от насрещната страна писмени
доказателства. Съобразно изложеното се моли за отхвърляне на ищцовата
претенция и присъждането на съдебно-деловодни разноски.
В проведеното по делото на 25.06.2025 г. открито съдебно заседание
ищцата се представлява от адв. К. Д., който заявява, че поддържа подадената
искова молба и моли предявеният иск да бъде уважен. В предоставения от
съда срок представя писмена защита.
Ответната страна се представлява от процесуалния си представител –
юрк. А. Т., която поддържа становище за неоснователност на исковата
претенция и моли същата да бъде отхвърлена.
Съдът, след като взе предвид становищата на страните, събраните
по делото доказателства и съобрази приложимия закон, прие за
установено от фактическа и правна страна следното:
Предявен е положителен установителен иск за собственост с правно
основание чл. 124, ал. 1 ГПК.
Съгласно разпределената доказателствена тежест в процеса, ищцата
следва да установи в условията на пълно и главно доказване, че е собственик
на процесния недвижим имот, ведно с изградените в него сгради, на
въведеното от нея основание – изтекла в нейна полза придобивна давност,
тоест че същата непрекъснато и необезпокоявано е упражнявала фактическа
власт върху този имот с намеР.е за своене, съответно, че е присъединила и
владението на родителите си.
В тежест на ответника, при условията на пълно и главно доказване, за да
бъде отхвърлен искът, е да установи правоизключващите и
правопогасяващите си възражения, от които черпи изгодни за себе си правни
последици, а именно да установи свое противопоставимо право на
собственост върху процесния имот – че е придобил имота по силата на закона
– чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ, съответно, че този имот е бил предоставен за ползване на
бащата на ищцата – С.И.С., по пар. 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, като ползвателят не е
изкупил същият по реда и при условията на пар. 4 и сл. от ПЗР на ЗСПЗЗ.
Видно от представения акт № ******2024 г. /л. 143 от делото/ за частна
общинска собственост, процесният поземлен имот с идентификатор
10135******, находящ се в гр. Варна, с. о. „Сълзица“, с площ 789 кв. м., е
актуван като собствен на Община Варна, на основание чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОС.
Съгласно заключението на вещото лице инж. Р. П. по приетата без
възражения от страните съдебно-техническа експертиза от 15.10.2024 г., което
съдът цени изцяло като обективно и компетентно дадено, действалите за
територията, в която попада процесния недвижим имот планове, са следните:
1. Кадастрален план на м-ст „Северно от Възраждане“, изготвен през 1983 г.,
3
съгласно който имот с идентификатор 10135******представлява част от имот
№ ****, записан в разписния лист като „лозе“, без име в колоната за
собственост, при граници: имоти №№***** и дере; 2. Кадастрален план на
СО „Сълзица“, одобрен със Заповед № *****1999 г. на МРРБ, съгласно който
процесният имот с идентификатор 10135.**** представлява част от ПИ №
***, с начин на трайно ползване – овощна градина, с площ 789 кв. м., без име в
кадастралния регистър, при граници: имоти №№ *****; 3. План на
новообразуваните имоти на с. о. „Соук солар“/“Сълзица“, одобрен със Заповед
№ *****2011 г. на Областен управител на Област Варна, съгласно който
процесният недвижим имот с идентификатор 10135***** е нанесен като ПИ
№ *****, с площ 789 кв. м., записан на С.И.С., с документ: протокол №
103/20.09.1993 г., при граници: ******. Вид територия: населени места. Начин
на трайно ползване: индивидуално застрояване; 4. Помощен план към прана
на новообразуваните имоти, съгласно който процесният имот 10135******
идентичен на новообразуван имот № **** попада в стар имот № **** записан
на „неидентифициран собственик“ и стар имот № ***, записан на
„неидентифициран собственик“; 5. Въпреки че изрично не е посочено в
експертизата, видно и от представената скица на поземления имот – л. 27 от
делото, следва да се приеме, че към настоящия момент е действаща
Кадастрална карта на гр. Варна, одобрена със Заповед № РД-
18-64/16.05.2008 г. на ИД на АГКК, съгласно която поземлен имот с
идентификатор 10135.***** е с площ 789 кв. м. Като собственик на имота,
както и на изградените в същия сгради с идентификатор №№ 10135****** и
10135****** към 18.05.2023 г. – датата на издаване на скиците /преди
издаване на АЧОС от м. юли 2024 г./ е посочено лицето С.И.С., съгласно
Разпределителен протокол № 103/20.09.1993 г.
Съгласно заключението, новообразуван ПИ 505.364 по ПНИ на м. „Соук
солар“/с.о. „Сълзица“ е напълно идентичен на процесния имот с
идентификатор 10135****** от действащата кадастрална карта.
Според вещото лице, теренът, в който попада имотът, е включен в
баланса на ОТКЗС „Варна“, учредено на 03.03.1959 г., след което поради
характера на същия и невъзможността да бъде обработван машинно като блок
на ТКЗС, същият терен е определен като зона за земеделско ползване,
отбелязано върху картите като ЗЗП. За конкретния поземлен имот не се
откриват писмени данни за съставен по-рано акт за държавна собственост.
Видно от представените по делото документи, процесният имот е бил
предоставен за ползване на лицето С.И.С., на основание УдостовеР.е №
223/05.04.1989 г. /л. 32 от делото/. Съставен е и оценителен протокол № 103 за
имот № 1159, местност „Сълзица“, с ползвател С.И.С. и площ по оценителен
протокол 700 кв. м. /л. 34 от делото/. В кориците на делото липсват писмени
документи за заплащане на стойността на имота, определена с оценителния
протокол. Процесният имот не представлява земя по чл. 19 ЗСПЗЗ.
Вещото лице в обясненията си, дадени в проведеното на 30.10.2024 г.
открито съдебно заседание, посочва, че до 2000 г. имотът е бил земеделска
земя. Тогава с решение на Общинския съвет са определени околовръстните
полигони на селищните образования, като от тази година досега имотът вече е
в урбанизирана територия. Експертът заявява, че е извършил проверки в ПК,
откъдето било отговорено, че не е имало реституционни претенции и имотът
не е възстановяван на бивш собственик. Имотът не е заплатен. Има
оценителен протокол, но не е заплатен. Обяснява, че всички земи, извън
4
строителните граници на населените места, са били в баланса на ТКЗС. Там,
където ТКЗС не бил в състояние да обработва машинно, всички тези трудно
обработваеми земи се раздавали на частни стопани за земеделски нужди.
Затова тези зони, включително и тази, в която попада процесният имот, се
отбелязвали като бели петна, със сигнатура ЗЗП /зона за земеделско ползване/,
тоест, това е най-старото наименование на зоните по пар. 4 ЗСПЗЗ.
По искане и на двете страни по делото са допуснати допълнителни
задачи към вещото лице, което е изготвило допълнителна съдебно-техническа
експертиза от 13.06.2025 г., приета отново без възражения по делото. Съгласно
допълнителното заключение, за терена няма предходно действащ план.
Първият такъв е този на местност „Северно от Възраждане“, изготвен 1983 г.
Имотът в този план е записан като „лозе“ и е без име в разписния лист в
колоната за собственост. Преди 1978 г. процесният имот е бил земеделска
земя. Преди колективизацията до 2000 г., когато с Решение № 322-
4/29.05.2000 г. на Общински съвет – Варна са утвърдени околовръстните
полигони на новите селищни образувания, е бил земеделски имот - лозе.
Впоследствие тези теР. попадат под разпоредбите на пар. 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ и
не губят земеделския си характер до 29.05.2000 г., с обособяване на
околовръстните полигони на селищните образувания. Всички земеделски
земи, включително и терена, в който попада процесният имот, са били на
отчет в организациите на ТКЗС, АПК и др.
Вещото лице посочва, че към момента на огледа материализираните на
място граници съответстват на кадастралните такива от действащата
кадастрална карта. При проведения оглед на място експертът е констатирал, че
е извършено скорошно машинно подравняване на терена – снимка № 1. Личат
пресните следи от гумите на машината. Източната и част от южната граници
на имота са оградени с нова ограда от метални колове и оградна мрежа. В
имота съществуват частично запазени стени от стара и нова, по-късно
изградена постройка. Поради изложеното, вещото лице не може да направи
извод доколко и в каква степен имотът е бил обработван в годините.
Представя копие от ортофотоплан за имота към 2025 г., видно от който имотът
е бил залесен/затревен.
Съгласно обясненията на вещото лице инж. П., дадени в проведеното на
25.06.2025 г. открито съдебно заседание, при огледа на имота е имало две
сгради, но не може да каже, че са сгради, тъй като и двете били събоР.. Имало
една дървена сграда, сигурно е била дървена барака, като на снимка № 4 от
експертизата се виждат едни черни дъски, събоР. от сградата. Имало още една
страда от тухли, която е със събоР. стени и без покрив. И двете сгради били
изоставени и занемаР., събоР. накратко казано.
По делото по искане на ищцата са ангажирани гласни доказателствени
средства посредством разпита на свидетелите Д.И.Д. и Й.И.Й..
Съгласно показанията на свидетеля Д., същият познава ищцата от около
20 години. Знае, че тя има недвижим имот в м. Сълзица, ходили са там да й
помагат. По негови спомени имотът представлява една къщичка, от едната
страна е гора. До имота се стига донякъде с кола, след което 200 – 300 м.
пешком. Ходили са там заедно със сина на ищцата – С. да почистват храсти.
Последно е ходил в имота преди 3-4 години. Тогава къщата – малка, в единия
край на двора, ставала за обитаване, като според свидетеля вече можела и да
не става. Не знае имената на съседите. Посочва, че ищцата Т. е поддържала
имота. Ходили са там да разкопаят, с фрезичка са минавали, окопавали са.
5
Имало някаква слива в имота. Къщичката има покрив, вътре имало някакво
легло. Оградата била стара. Не може да каже дали е правена нова такава.
Съгласно показанията на свидетеля Й., същият познава ищцата след
2000 г., откакто той самият живее в м. Кочмар, Сълзица. Заявява, че е ходил
многократно до мястото на ищцата. Достъпът до имота е труден, по една
пътека се отива, доста над пътя е – бул. Трети март и оттам, където живее, е на
около 200 м. нагоре по улицата. В имота има малка постройка още от едно
време. Представлява виличка, една стая и нещо за инструменти. Имотът е
поддържан, дори сеели домати преди и разни такива неща. С. /синът на
ищцата/ го поддържа и като идва му се обажда. За първи път посетил имота
през 2003-2005 г. От С. знае, че постройката е от 80-те години, защото и в
неговото място имало такива – едновремешни еднотипни бунгала – вилички,
които са разрешавали да се строят. Не познава съседите на имота. Имотът
частично е ограден с мрежа, частично с камъни. С. ходи да го чисти.
Съседните имоти имат много дървета, храсти, много са буренясали. Посочва,
че къщичката има покрив с керемиди и цигли, направена е от тухли четворки,
не е измазана отвън. Вътре е измазана. Има дървена дограма, една стара
спалня има вътре. В момента няма нищо засадено в имота. Преди години
имало – домати и други такива. Овошки не е виждал в имота. В имота има и
една барачка към ъгъла, но не може да се каже, че е сграда. Сградата с тухлите
и керемидите е една, около 10-12-15 кв. м. Постоянно ищцата и сина й
оправяли оградата, опъвали мрежата.
Следва да се отбележи, че самата ищца в исковата си молба представя
коментираните от вещото лице в първоначалната експертиза доказателства, а
именно: удостовеР.е № 223/05.04.1989 г. /л. 32 от делото/, с което въз основа на
Постановление № 26 на Министерския съвет и Националния съвет на
Отечествения фронт от 1987 г. и Решение № ****** от 1989 г. на ИК на ОбНС
– гр. Варна е предоставено правото на ползване на С.И.С. на място, без да се
чете конкретно площта на същото, в местност „Сълзица“.
С разрешение за строеж № 455/24.11.1978 г. /л. 31 от делото/ е
позволено на С.И.С. да направи в това лозе в м. Кочмар дървена тухлена или
каменна постройка за сезонно ползване. При прекратяване ползването на
имота изрично е посочено, че собственикът премахва постройката без право
на обезщетение.
Съгласно оценителен протокол № 103/20.09.1993 г. /л. 34 – л. 35 от
делото/, по молба на ползвателя С.И.С., имащ право да придобие право на
собственост, съгласно пар. 4а, ал. 1 и 2 от ПЗР на ЗСПЗЗ, е изготвена оценка
на предоставеното му за ползване място, с посочена площ 700 кв. м., и на
изградената в мястото сграда с площ 17 кв. м. Общата стойност на имота е
43453 лв. Няма данни тази цена да е заплатена от ползвателя, съответно
липсват и такива твърдения от страна на ищцата.
Съгласно представеното на л. 28 от делото удостовеР.е за наследници на
С.И.С., починал на 22.11.2005 г., същият след смъртта си е оставил за свои
наследници преживялата си съпруга Я.П.С. и децата си Т. С. Т. /ищцата по
делото/ и П.С.С. Я.П.С. е починала на 01.09.2021 г., видно от представеното на
л. 33 от делото удостовеР.е за наследници. След смъртта си същата е оставила
следните наследници по закон: Т. С. Т. /дъщеря/ и П.С.С./син/.
От съвкупния анализ на ангажирания в производството доказателствен
материал съдът намира, че обосновано могат да бъдат направени следните
правни изводи:
6
Категорично установено в производството е че бащата на ищцата –
С.И.С. е бил само ползвател на процесния имот, видно и от коментираното по-
горе удостовеР.е № 223/05.04.1989 г.
Съгласно разпоредбата на пар. 4, ал. 1 от ПЗР на ЗСПЗЗ, прекратява се
правото на ползуване върху земеделските земи, предоставени на граждани по
силата на актове на Президиума на Народното събрание, на Държавния съвет
и на Министерския съвет.
Пар. 4а, ал. 1 от ПЗР на ЗСПЗЗ предвижда, че гражданите, на които е
предоставено право на ползване върху земи по § 4, при спазване изискванията
на актовете на държавните органи, посочени в него, придобиват право на
собственост върху тях, когато са построили сграда върху земята до 1 март
1991 г. и заплатят земята на собственика чрез общината по цени, определени
от Министерския съвет, съгласно чл. 36, ал. 2 в тримесечен срок от влизането
в сила на оценката.
В конкретния случай, въпреки изготвения оценителен протокол,
определената цена за имота, ведно с изградената в него сграда, не е платена и
следователно ползвателят С.И.С. не е трансформирал правото си на ползване
в право на собственост. Тоест, същият има вече качеството на държател на
имота, след като вече е прекратено правото му на ползване върху същия по
силата на закона. По делото не бе проведено доказване бащата на ищцата да е
манифестирал действия по упражняване на фактическа власт, с намеР.е за
своене върху този имот след 1993 г., след изготвянето на оценителния
протокол, който е съставен именно по негова молба.
В производството изобщо не бе проведено доказване, че имотът е
владян от родителите на ищцата още от 1960 г., в който смисъл са твърденията
й в уточняващата молба от 30.10.2024 г.
Може да бъде прието за установено единствено, че съпрузите Стоеви са
влезли във владение на имота през 1978 г, когато в полза на С.И.С. е издадено
разрешение за строеж /фактически право на ползване върху имота е
предоставено през 1989 г., съгласно ПМС № 26/1987 г./.
Не бяха доказани твърденията на ищцата, че същата еднолично е
започнала да владее имота през 1985 г.
Разпитаните водени от нея свидетели имаха впечатление за мястото след
2000 г. Ето защо и доколкото баща й е починал едва в края на 2005 г., а майка
й – през 2021 г., то ищцата е наследила единствено качеството на държател на
имота, каквото е имал бившият вече ползвател С.И.С.. И това е така,
доколкото при правоприемство /универсално, както е в настоящия случай/
правоприемникът има същото правно положение като своя праводател.
Няма данни след смъртта на С.И.С. ищцата да е манифестирала промяна
относно имота, тоест, да е започнала да го владее лично за себе си.
Епизодичното посещение на имота от нея и сина й, в който смисъл са
свидетелските показания, също не обосновават такъв правен извод. Нещо
повече. Свидетелските показания противоречат на установеното от вещото
лице при извършения на 03.06.2025 г. оглед на имота. Посочената сграда с
покрив и легло в нея на практика е съборена към настоящия момент. Не
съществува и втората дървена постройка. Мястото е машинно изравнено,
както правилно посочва и процесуалният представител на ответника, за
целите на настоящото производство, което именно обяснява и забавянето по
вина на ищцата на изготвянето на допуснатата още в края на м. октомври 2024
7
г. допълнителна СТЕ /същата е изготвена едва през м. юни 2025 г./. Видно от
ортофотоснимката към допълнителното заключение, теренът към началото на
2025 г. е в гориста местност, обрасъл с храсти и висока растителност. Всичко
това дава основание на съда да направи обоснован извод, че мястото не е било
поддържано след смъртта на бащата на ищцата, показател за което е
състоянието на двете сгради в имота, които са събоР.. Ирелевантно е
обстоятелството, че ищцата е заплащала данъци за имота, доколкото същото
не доказва факта на владение върху имота.
Недоказани останаха твърденията на ищцата, че е засадила дървета в
имота.
Ето защо и само въз основа на посоченото съдът приема, че ищцата по
делото не проведе пълно и главно доказване, че е придобила собствеността
върху имота въз основа на твърдяното от нея оригинерно придобивно
основание – изтекла в нейна полза придобивна давност, осъществявана от нея
лично в периода от 1985 г. до настоящия момент, към което владение
присъединява и това на нейните родители в периода от 1960 г. до 1985 г.
За пълнота на изложението следва да се отбележи и че изрично
разпоредбата на чл. 5, ал. 3 ЗОС предвижда, че АЧОС
няма правопораждащо действие, поради което в настоящото производство
ответникът следва да установи предпоставките за издаването му, а именно
наличие на посочените като основание за издаване на акта законови
разпоредби.
Правното основание за издаване на процесния АЧОС е чл. 2, ал. 1, т. 7
ЗОС, съгласно който общинска собственост са имотите и вещите, придобити
от общината чрез правна сделка, по давност или по друг начин, определен в
закон.
Конкретно в отговора на исковата молба ответникът посочва, че имотът
е придобит по силата на чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ. Изр. първо от този текст
предвижда, че земеделската земя, която не принадлежи на граждани,
юридически лица или държавата, е общинска собственост.
В тази връзка общината следва да установи, че процесният имот има
земеделски характер, не е реституиран, съответно изкупен от ползватели по
някои от предвидените по §4 на ПЗР на ЗСПЗЗ способи, както и че не е
държавен.
Съдът приема, че по делото се установява наличието именно на тези
предпоставки.
Както посочва вещото лице, няма данни за процесния имот да е издаден
акт за държавна собственост. Преди колективизацията този имот е бил
земеделски. Имотът е включен в земеделския фонд към баланса на ОТКЗС –
Варна, учредено на 03.03.1959 г. Няма данни за постановени решения за
възстановяване на стари имоти №№ 164 и 165, в които попада и процесният с
идентификатор 10135******.
Доколкото имотът е съставлявал земеделска земя, подлежаща на
възстановяване, която не е била заявена за възстановяване, следва да се
приеме, че процесният имот е станал общинска собственост именно по силата
на императивната разпоредба на чл. 25, ал. 1, изр. първо ЗСПЗЗ, съгласно
който земеделската земя, която не принадлежи на граждани, юридически лица
или държавата, е общинска собственост.
Следва да се отбележи, че за уреденото в чл. 10 и сл. ЗСПЗЗ
8
производство по възстановяване на собствеността на бившите собственици е
от значение земеделския характер на земите към момента на
обобществяването им - образуването на ТКЗС и други подобни организации.
Съгласно чл. 10, ал. 1 ЗСПЗЗ, възстановяват се правата на собствениците или
на техните наследници върху земеделските земи, които са притежавали преди
образуването на трудовокооперативни земеделски стопанства или държавни
земеделски стопанства, независимо от това дали са били включени в тях или в
други образувани въз основа на тях селскостопански организации. Такъв
именно е и настоящият случай, доколкото, както вече се посочи, имотът е
включен в земеделския фонд към баланса на ОТКЗС – Варна.
Земеделската земя, останала след възстановяване на правата на
собствениците, се управлява от общината и след влизане в сила на плана за
земеразделяне и одобрената карта на съществуващи и възстановими стари
реални граници, тази земя става общинска собственост - чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ.
А според чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ земеделската земя, която не принадлежи на
граждани, юридически лица или на държавата, е общинска собственост.
Следователно, правото на собственост на общината върху земеделски земи е
уредено като остатъчно (резултативно) - негов обект са земеделските земи,
които са останали невъзстановени и които не са притежание на други правни
субекти. За да възникне правото на собственост на общината в хипотезата на
чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ е достатъчно да се установи, че имотът е земеделска земя,
по смисъла на чл. 2 ЗСПЗЗ, която не е притежание на гражданин, юридическо
лице или на държавата. Настъпилите промени в предназначението на земите,
от приемането на ЗСПЗЗ до настоящия момент нямат отношение към
процедурата по възстановяване на собствеността на бившите собственици и
към правото на собственост на общината, произтичащо от чл. 19, ал. 1 и чл.
25, ал. 1 ЗСПЗЗ. В този смисъл е и постановеното по реда на чл. 290 ГПК
решение № 41/26.05.2022 г. по гр. д. № 3705/2021 г. по описа на ВКС, II г. о.
Процесният имот изобщо не е заявен за възстановяване, по отношение
на него липсват каквито и да е реституционни претенции. И именно затова е
станал общински по силата на закона. Защото това именно е и целта на ЗСПЗЗ
и в частност на Закона за общинската собственост – да няма земя без
собственик, за недопускането на т. нар. безстопанствена земя.
Доколкото процесният имот е със статут на частна общинска
собственост, същият би могъл да бъде придобиван по давност след 01.06.1996
г. /влизане в сила на Закона за общинската собственост/.
Процесният имот е ясно индивидуализиран с влезлия в сила на
28.01.2011 г. ПНИ, поради което същият може да годен обект на давностно
владение, както и на всякакви други правни сделки.
По силата на чл. 86 ЗС /в редакцията, действала до 01.06.1996 г./
съществува законова забрана за придобиване по давност на държавна,
респективно общинска собственост. С приетите изменения в нормите на чл. 6
от ЗС и чл. 86, обнародвани в ДВ бр.33/19.04.1996, в сила от 01.06.1996 г., е
въведено разграничението на държавната и общинска собственост, които
могат да бъдат от публичен и от частен характер. Затова с изменението на чл.
86 ЗС въведената забрана за придобиване по давност е ограничена само по
отношение на имотите с публичен характер, тоест от обхвата на забраната са
изключени имотите, които са частна собственост на държавата и на общините.
С последващо изменение - §1 от ЗИД на ЗС /обн. ДВ бр. 46/2006 г., в сила от
01.06.2006 г., е въведен мораториум върху придобивната давност за имотите -
9
частна държавна и общинска собственост. Последното по време удължаване
на срока на мораториума до 31.12.2022 г. е прието с § 1 ЗИЗС /ДВ бр. 7 от
19.01.2018 г./, като в § 2 е посочено, че изменението влиза в сила на 31.12.2017
г., тоест, на нормата е придадено обратно действие.
С решение № 3 от 24.02.2022 г. по к. д. № 16/2021 г. на
Конституционния съд на Република България разпоредбите на § 1, ал. 1 ЗДЗС
/обн., ДВ, бр. 46 от 2006 г./ и на § 2 от заключителните разпоредби на ЗИЗС
/ДВ, бр. 7 от 2018 г./ са обявени за противоконституционни. По отношение на
придаденото с § 2 обратно действие на продължаването на срока до 31.12.2022
г., Конституционният съд е приел, че по този начин се отнема вещноправния
ефект на давностното владение, осъществявано в периода от 31.12.2017 г. до
19.01.2018 г., и се засягат вече придобити права - право на собственост,
основаващо се на изтекла в периода 31.12.2017 г. - 19.01.2018 г. придобивна
давност. От горното следва, че за периода от 31.05.2006 г. до 30.12.2017 г. и от
20.01.2018 г. до 07.03.2022 г. придобивна давност за имоти частна държавна и
общинска собственост не е текла по силата на установения от законодателя
мораториум. Давността започва да тече с влизане в сила на решението на КС
на 08.03.2022 г.
Основание за придобиване на правото на собственост по чл. 79, ал. 1 от
ЗС е изтичането на 10-годишен срок на необезпокоявано, трайно и явно
владение на имота. Владението е фактическо състояние и е дефинирано от чл.
68 от ЗС като упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът
държи като своя лично или чрез другиго. Основните признаци на владението
са обективен /corpus/ и субективен /animus/. Обективният признак е
характеристиката на владението като фактическо упражняване на власт
спрямо конкретна вещ, а субективният признак е характеристика на
субективното поведение на владелеца - да се държи вещта като своя. Да се
държи вещта като своя е равнозначно да се държи вещта от владелец със
съзнанието, че той е собственик – титуляр на вещното право. НамеР.ето е
психическо, душевно, субективно състояние и за неговото доказването
законодателят е установил законовата презумпцията на чл. 69 от ЗС, според
която се предполага, че владелецът държи вещта като своя, доколкото не се
докаже, че я държи за другиго. Презумпцията е установена в полза на
владелеца, същата е оборима и оборването е в тежест на заинтересованите
лица, които възразяват, че владелецът не държи вещта за себе си. Като
елемент от придобивната давност владението трябва да е явно и
несъмнително и да се осъществява постоянно – да няма инцидентен характер
и да е от такова естество, че да не позволява на други лица да владеят вещта.
Постоянното владение не изисква непременно фактическата власт да се
осъществява във всеки момент във времето. Може да се осъществява и чрез
периодични посещения в имота, стига същите да сочат на намеР.е имотът да
се счита за свой и да не са прекъсвани от действия на трети лица. Обективният
признак на владението изисква упражняване на непосредствена власт върху
вещта, защото по този начин се отблъсква владението на собственика. Не е
достатъчно владелецът да манифестира пред трети лица собственическото
отношение към вещта, ако за тях собственикът не може да узнае, необходимо
е да си служи с вещта, а ако се касае за недвижим имот – да осъществява
физическо присъствие в него, да го посещава и да извършва явни действия по
стопанисването му. Само при такива фактически действия собственикът ще
може да узнае, че друго лице владее неговия имот и ще има възможност да
предприеме действия по защита на собствеността си.
10
Както вече се посочи по-горе в изложението обаче ищцата не установи
нито през 1985 г., нито в по-късен момент /например след смъртта на баща си
през 2005 г./ лично да е установила фактическа власт, с намеР.е за своене
върху имота. Последният в годините е бил неподдържан, обрасъл с храсти,
намиращите се в него сгради са разрушени. Единствено в средата на 2023 г. Т.
С. Т. е започнала процедура за снабдяване с констативен нотариален акт за
собственост, което може да се приеме за индиция за своене на вещта. От този
момент до настоящия обаче е изтекъл период от малко над 2 години, който е
крайно недостатъчен да легитимира едно лице като собственик, на основание
чл. 79, ал. 1 ЗС.
По изложените съображения съдът приема, че предявеният положителен
установителен иск за собственост е неоснователен, поради което същият
следва да бъде отхвърлен.
Предвид изхода на спора, право на разноски в производството има
ответникът. Същият представя доказателства за извършени такива в размер на
850 лв. – депозит вещо лице. Претендира присъждане на юрисконсултско
възнаграждение, което съдът, предвид действителната правна и фактическа
сложност на делото, ангажирания в производството доказателствен материал,
проведените по делото четири открити съдебни заседания и проявената
процесуална активност от страна на процесуалния представител на ответната
страна, определя в размер на 300 лв., на основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 25,
ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ. Ето защо в полза на
страната следва да бъдат присъдени разноски за сумата от общо 1150 лв., на
основание чл. 78, ал. 3 вр. ал. 8 ГПК.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Т. С. Т., ЕГН **********, с адрес: гр. Долни
чифлик, ******, срещу Община Варна, ****** със седалище и адрес на
управление: гр. Варна, ****** иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за
приемане за установено в отношенията между страните, че ищцата е
собственик на следния недвижим имот – поземлен имот с идентификатор №
10135****** находящ се в гр. Варна, район Младост, СО „Сълзица“, с площ
789 кв. м., предишен идентификатор 10135****** номер по предходен план:
***** при граници и съседи на имота: ****** ведно с изградената в имота
жилищна сграда с идентификатор № 10135******, със застроена площ 16 кв.
м., брой етажи: 1, предназначение – жилищна сграда – еднофамилна, и
жилищна сграда с идентификатор № 10135****** със застроена площ 8 кв. м.,
брой етажи: 1, предназначение – складова база, склад, на основание изтекла в
полза на ищцата придобивна давност, чрез осъществяване на непрекъсната
фактическа власт, с намеР.е за своене /владение, упражнявано еднолично от
ищцата в периода от 1985 г. до настоящия момент – 22.02.2024 г. – датата на
подаване на исковата молба в съда, към което е присъединено и владението на
родителите й, осъществявано в периода от 1960 г. до 1985 г./.
ОСЪЖДА Т. С. Т., ЕГН **********, с адрес: гр. Долни чифлик, ******,
да заплати на Община Варна, ****** със седалище и адрес на управление: гр.
Варна, ****** сумата 1150 лв. /хиляда сто и петдесет лева/, представляваща
стоР.те в производството съдебно-деловодни разноски, на основание чл. 78, ал.
11
3 вр. ал. 8 ГПК.
Решението подлежи на обжалване пред Варненски окръжен съд в
двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
12