№ 203
гр. Шумен, 07.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ШУМЕН, СЪСТАВ II, в публично заседание на
двадесет и осми септември през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Мирослав Г. Маринов
Членове:Азадухи Ов. Карагьозян
Константин Г. Моллов
при участието на секретаря Таня Й. Кавърджикова
като разгледа докладваното от Азадухи Ов. Карагьозян Въззивно гражданско
дело № 20223600500151 по описа за 2022 година
Производство по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение №179/10.12.2021г. по гр.д.№496/2021г. по описа на НПРС , съдът е
признал за установено, че И. А. М., с ЕГН ********** от гр. Каспичан, обл.Шумен, ул.
“.....“ №57Б ДЪЛЖИ на “ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ” ЕАД , с ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление – гр. София, представлявано от Д.К.К. и М.С., с пълномощник по
делото адвокат В. Г. от АК - София, сумата от 62, 08 лева (шестдесет и два лева и осем ст.),
представляваща незаплатени месечни абонаментни такси за потребление на мобилни услуги
за периода 20.01.2019 г. – 19.03.2019 г. по договор за мобилни услуги от 16.07.2018 г. с
предпочетен №+359*********, отхвърлил е предявената от “ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ” ЕАД ,
с ЕИК ********* установителна претенция на основание по чл.92 от ЗЗД, предявена по реда
на чл.422, ал.1 във вр. с чл.415, ал.1 от ГПК против И. А. М., с ЕГН ********** с цена на
иска от 293, 69 лв. (двеста деветдесет и три лева и шестдесет и девет ст.), представляваща
неустойка за предсрочното прекратяване на договор, включваща 92, 46 лева - три месечни
абонаментни такси и 201, 23 лева - неустойка по предоставеното ползване на мобилното
устройство по договор за мобилни услуги от 16.07.2018 г. с предпочетен №+359*********,
осъдил е И. А. М. ДА ЗАПЛАТИ на “ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ” ЕАД, с ЕИК *********,
направените разноски по ч. гр. д. №59/2021 г. по описа на РС – Нови пазар, съобразнто
уважената част от исковата молба, в размер 34, 85 лв., както и направените разноски по
настоящото дело, съобразно уважената част от исковата молба от 34, 85 лв.
1
Решението е обжалвано от „Теленор България“ ЕАД, сега с наименование „Йетел
България“ ЕАД , действащо ,чрез пълномощника си адв.В. Г. от САК , в частта му с която
съдът е отхвърлил иска на ищеца за сумата от 293, 69 лв. представляваща неустойка за
предсрочното прекратяване на договор, включваща 92, 46 лева - три месечни абонаментни
такси и 201, 23 лева - неустойка по предоставеното ползване на мобилното устройство по
договор за мобилни услуги от 16.07.2018г. с предпочетен №+359********* като
незаконосъобразно и неправилно по изложените в жалбата съображения. Жалбоподателят
моли решението да бъде отменено в тази му част и вместо това предявеният иск за
неустойки да бъде уважен
Въззиваемият И. А. М. не е депозирал отговор на въззивната жалба ,не се явява в
съдебно заседание и не взема становище по въззивната жалба.
След проверка по реда на чл. 269 от ГПК, въззивният съд намери, че обжалваното
решение е валидно и допустимо, като в хода на процеса и при постановяването му не са
допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259 ал.1 от ГПК от надлежна страна, при
наличие на правен интерес и е допустима. Разгледана по същество жалбата е
неоснователна.
Като обсъди основанията и доводите изложени от страните ,както и събраните по
делото доказателства ,съдът приема за установено следното от фактическа и правна страна:
Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на
първоинстанционният съд и на осн.чл.272 ГПК препраща към мотивите на ШРС , като по
този начин те стават част от съжденията на настоящия съдебен състав.
Независимо от това и във връзка с оплакванията наведени във въззивната жалба е
необходимо да се добави и следното :
Предмет на настоящото въззивно производство е дължимостта от ответника на
сумата от 293,69 лв. - договорна неустойка за предсрочното прекратяване, включваща 92,46
лева - три месечни абонаментни такси и 201,23 лева - неустойка по предоставеното ползване
на мобилното устройство .
За сумата от 293,69 лв. неустойки по образувано ЧГД №59/2021 г., по описа на
НПРС, срещу ответника е издадена Заповед №260034/14.01.2021г. за изпълнение на
парично задължение по чл.410 от ГПК до окончателното плащане.
Поради връчването на заповедта на длъжника по реда на чл.47 от ГПК, съдът дал
указания на заявителя да предяви искове за вземанията си, което заявителя-ищец сторил в
срок.
Досежно изискуемостта на вземането за неустойка, съдът съобрази следното:
При паричното задължение на основание чл. 81, ал. 2 от ЗЗД длъжникът не може
да се освободи от отговорност за неизпълнението. Паричното задължение е винаги
възможно. Законодателят е предвидил, че при неизпълнение на парично задължение винаги
2
се дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата – чл. 86 от ЗЗД, в
който случай кредиторът не доказва вредите си, тъй като законодателят е приел, че
задължително при неизпълнение на парично задължение е налице намаляване на
имуществото на кредитора с поне стойността на законната лихва. За действително
претърпените вреди в по-висок размер от неизпълнение или прекратяване на договора по
вина на длъжника, кредиторът може да иска обезщетение съобразно общите правила. С
оглед нормите на чл. 9 и чл. 92 от ЗЗД следва да се приеме, че страните са свободни да
уговорят обезщетение за вида неизпълнение, който са приели, че може да настъпи.
Неустойката, предвидена за неизпълнение на парично задължение има за цел да обезпечи
изпълнение на задължението и да служи като обезщетение на вредите от неизпълнението,
без да е нужно те да се доказват. Свободата на договаряне на основание чл. 9 и чл. 92 от ЗЗД
може да се упражни като страните със сключените помежду си уговорки за неустойки не
нарушават забранителни императивни норми и нормите на добрите нрави, както и други
основания, които да са предвидени от законодателя.
Константната съдебна практика приема, че неустойката се дължи при следните
условия: първо, страните да са я уговорили изрично за неточно или пълно неизпълнение на
договора, респ. – при прекратяването му по вина на някоя от тях, и второ, длъжникът
виновно да не изпълнил задължението си, т. е. необходимо е да се установи, че между
страните по делото е налице сключен договор, въз основа на който да е надлежно
възникнало за ответника задължение, което той да не е изпълнил, по причина, за която
отговаря. При наличие на договорна клауза за неустойка, такава се дължи при поискване от
изправната страна по договора, т. е. изискуемостта на вземането възниква от датата на
поканата до неизправната страна по договора.
Разглежданата в случая претенция е за установяване на вземене за неустойки за
разваляне на процесният договор едностранно от кредитора, поради виновно забавено
изпълнение от страна на длъжника. Със силата на пресъдено нещо между страните е
признато за установено, че процесният договор е валиден и, че ответникът е допуснал
виновно неизпълнение по тях. В конкретната хипотеза страните са постигнали съгласие
единствено относно основанията за едностранно прекратяване на договора от страна на
дружеството – доставчик, но не и досежно формата на изявлението и реда за уведомяване на
другата страна, поради което, по отношение прекратяването на процеснят договор,
сключени между страните следва да намери приложение общата разпоредба на чл. 87, ал. 1
от ЗЗД, доколкото от ищеца не се твърди наличие на обстоятелствата по чл. 87, ал. 2 от ЗЗД.
Според правилото на чл. 87, ал. 1 от ЗЗД, при неизпълнение задълженията на длъжника по
един двустранен договор, кредиторът може да развали договора, като даде на длъжника
подходящ срок за изпълнение, с предупреждение, че след изтичането му ще смята договора
за прекратен. Когато договорът е писмен, предупреждението трябва също да се направи
писмено. Според трайната и непротивореча съдебна практика в тежест на кредитора е да
установи отправяне на надлежна покана за изпълнение до длъжника с предупреждение за
развялане на договора и, че тя е достигнала до знанието му. От събраните по делото
3
доказателства обаче не се установи ищецът да е отправял писмена покана до длъжника със
съдържанието по чл. 87, ал. 1 от ЗЗД, респ. да го е уведомил писмено за прекратяване на
договорните им отношения преди завеждане на исковата молба по процесният договор,
което е основание за съда да заключи, че към датата на подаване на заявлението по чл. 410
от ГПК процесният договор не е бил прекратен предсрочно, съответно претендираните
вземания за неустойки не са били изискуеми.
Във въззивната си жалба жалбоподателят твърди , че клаузите от ОУ не
предвиждали особена форма в която изявлението на кредитора да бъде отправено към
длъжника ,поради което следвало да се приеме ,че волеизявлението можело да бъде и
конклудентно , с предприети от доставчика действия по ограничаване на ползваните услуги.
Съдът не сподeля това възражение на жалбоподателя, тъй като при липсата на изрична
регламентация относно формата и начина на разваляне на договора от страна на доставчика
на мобилните услуги се прилагат императивните правила на чл.87 от ЗЗД за развалянето и
кредитора следва да докаже по делото отправяне на надлежна покана за изпълнение до
длъжника с предупреждение за развялане на договора и, че тя е достигнала до знанието му.
В настоящия случай ищцовата страна претендира неустойка на основание прекратен
договор. Но по делото липсват доказателства договорът да е прекратен от ищцовата страна
на основание т.75 във вр. с т.19б от Общите условия. Последните не предвиждат
автоматично прекратяване на договора, поради неплащане на задължение от страна на
потребителя, а предвиждат право и възможност ищцовата страна да извърши прекратяване.
В случая то следва да бъде направено по общия ред /чл.87 от ЗЗД/, за което по делото няма
доказателства.
Ето защо, съдът приема, че исковата претенция за установяване вземане в общ
размер от 293,69 лв., представляваща неустойка за предсрочното прекратяване на договора,
включваща 92, 46 лева - три месечни абонаментни такси и 201, 23 лева - неустойка по
предоставеното ползване на мобилното устройство е изцяло неоснователна и недоказана и
следва да бъде отхвърлена.
В съотвествие с изложените фактически и правни доводи, настоящата инстанция
приема, че обжалваното решение е правилно в обжалваната му част и следва да се потвърди
.
Решението в останалата му част не е било обжалвано и е влязло в сила.
Предвид изхода от спора пред ШОС на жалбоподателя не се следват разноски по
делото , а въззиваемата страна не претендира такива.
Водим от гореизложеното и на осн. чл.271 от ГПК , съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №179/10.12.2021г. по гр.д.№496/2021г. по описа на
4
НПРС в обжалваната му част.
Решението в останалата му част е влязло в сила.
Решението не подлежи на обжалване на осн.чл.280 ал.3 т.1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5