Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
19.01.2021г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на двадесет и пети ноември две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря
Мариана Ружина, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело №
14144 по описа за 2019 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение от 24.06.2019г. по гр.д. № 48595/2018г. Софийски районен съд, 35 състав признал за установено по предявените
искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, че Л.П.К., ЕГН **********, дължи на „Т.С.”
ЕАД, ЕИК *******, сумата 1 371.70 лв., представляваща главница за топлинна
енергия за периода м. 01.2015г. - м. 04.2017г., сумата 47.48 лв.,
представляваща главница за дялово разпределение, ведно със законната лихва
върху главниците от 22.02.2018г. до окончателното плащане, както и по
предявения иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86 ЗЗД сумата 192.97 лв., представляваща мораторна
лихва върху главницата за топлинна енергия за периода 16.09.2015г. - 09.02.2018г.,
за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 12295/2018г. на
СРС, 35 състав, като отхвърлил иска за главница за топлинна енергия за
разликата над 1 371.70 лв. до пълния предявен размер от 1 645.09 лв. и за
периода м. 05.2014г. - м. 12.2014г., иска за мораторна лихва за разликата над
192.97 лв. до пълния предявен размер от 232.46 лв. като погасени по давност,
както и иска за лихва върху главницата за дялово разпределение за сумата 9.68
лв. - като неоснователен. Съобразно правилата на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК са
разпределени разноските за исковото и за заповедното производство. Решението е постановено
при участието на „Т.с.“ ЕООД, като трето лице помагач на ищеца.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца „Т.С.” ЕАД, който го
обжалва в частите, с които исковете за главница за топлинна енергия и за
мораторна лихва върху тази главница са отхвърлени поради погасяване по давност,
с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния закон. Неправилно
СРС приел, че са погасени по давност дължимите суми за периода 01.05.2014г. –
31.12.2014г., обективирани в обща фактура № **********/31.07.2015г. за период
м. 05.2014г. – м. 04.2015г. В чл. 33, ал. 1 от ОУ били определени реда и срока,
в който купувачите на ТЕ са длъжни да заплащат месечните дължими суми за
топлинна енергия – в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се
отнасят. Районният съд не съобразил, че сумите по обща фактура за период м.
05.2014г. – м. 04.2015г., издадена през м. 07.2015г., ставали изискуеми едва на
16.09.2015г. С подаване на заявлението по чл. 410 ГПК на 22.02.2018г. давността
била прекъсната. Поради това моли съда да отмени решението в атакуваните части,
вкл. в частта за разноските. Претендира разноските по делото, вкл. юрисконсултско
възнаграждение. Прави евентуално възражение за прекомерност на претендирано от
насрещната страна адвокатско възнаграждение.
Въззиваемата страна Л.П.К. не е депозирала отговор по реда на чл. 263, ал.
1 ГПК. В открито съдебно заседание на 25.11.2020г. чрез надлежно упълномощен
процесуален представител - адв. Г.С. от САК, оспорва жалбата и моли съда да
потвърди решението в атакуваните части като правилно. Претендира разноски за
въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК.
Третото лице помагач на ищеца – „Т.С.” ЕООД, не взема становище по жалбата.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира
следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени
положителни установителни искове:
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 1 645.09
лв. - главница, представляваща цена на доставена топлинна енергия за битови
нужди за периода м. 05.2014г. – м. 04.2017г. в топлоснабден имот на адрес: гр.
София, ж.к. “*******, аб. № 086108;
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 232.46 лв., представляваща
лихва за забава върху главницата за топлинна енергия за периода 16.09.2015г. -
09.02.2018г.;
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 247.48 лв. - главница, представляваща цена на
услугата дялово разпределение на топлинна енергия за периода м. 05.2014г. – м.
04.2017г., и
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 9.68 лв., представляваща
лихва за забава върху главницата за дялово разпределение за периода 16.09.2015г.
- 09.02.2018г.
Претендирана е и законната лихва върху главниците от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК - 22.02.2018г., до окончателното плащане. За сумите
е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр.д.
№ 12295/2018г. на СРС, 35 състав.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответницата
е оспорила предявените искове по основание и размер с възражения, че в имота
няма радиатори, както и че част от задълженията са погасени по давност.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон
(т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на
ВКС).
Атакуваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваните части. Възражението
на длъжника срещу издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК за исковите суми е постъпило в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а
установителните искове по чл. 422, ал. 1 ГПК са предявени в срока по чл. 415,
ал. 4 ГПК и същите са допустими. Настоящият състав намира, че при постановяване
на решението не са нарушени императивни материалноправни норми, а с оглед оплакванията в жалбата е
правилно по следните съображения:
Съобразно въведения с въззивната жалба предмет на въззивна проверка, спорни
пред настоящата инстанция са само въпросите погасени ли са по давност
вземанията на ищеца за главници за периода м. 05.2014г. – м. 12.2014г.,
съответно лихвите за забава върху тях.
Съгласно Тълкувателно решение № 3/18.05.2012г. по тълк.д.
№ 3/2011г. на ОСГТК на ВКС, вземанията на топлофикационните дружества съставляват
периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в”, пр. 3 ЗЗД и за тях се
прилага тригодишна погасителна давност. Задълженията на потребителите за
плащане стойността на доставената топлинна енергия са за изпълнение на
повтарящи се парични задължения, имащи единен правопораждащ факт – договор, и
чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а
размерите им са изначално определяеми, независимо от това дали отделните
плащания са с еднакъв или различен размер.
Съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД, давността почва да тече от деня, в който
вземането е станало изискуемо, а според ал. 2 ако е уговорено, че вземането
става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който
задължението е възникнало.
Съгласно чл. 116, б. „б” ЗЗД, давността се прекъсва с предявяване на иск. В
случая исковете се считат предявени от датата на подаване на заявлението по чл.
410 ГПК на 22.02.2018г. (чл. 422, ал. 1 ГПК), от която дата давността е
прекъсната и е спряла да тече – чл. 115, ал. 1, б. „ж” ЗЗД.
В процесния период м. 05.2014г. – м. 04.2017г. приложими към договорните
отношения между страните са били Общите
условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД ***, в
сила от 12.03.2014г., и сега действащите Общи условия за продажба на топлинна
енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД ***, одобрени с решение № ОУ-1/27.06.2016г.
на КЕВР.
Относими към периода – предмет на
въззивна проверка са общите условия от 2014г. Съгласно чл. 33, ал. 1 от тези общи условия, клиентите
са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен
срок от датата на публикуването им на интернет страницата на дружеството.
В чл. 32, ал. 2 от тези ОУ е предвидено, че след отчитане на средствата за
дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца, продавачът
издава за отчетния период кредитни известия на стойността на фактурите по ал. 1
и фактура за потребено количество топлинна енергия за отчетния период,
определено на база изравнителните сметки. Съгласно чл. 33, ал. 2, клиентите са
длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 за потребено
количество топлинна енергия за отчетния период в 30-дневен срок от датата
на публикуването на интернет страницата на продавача.
Според чл. 33, ал. 4, продавачът начислява обезщетение за забава в размер на
законната лихва само за задълженията по чл. 32, ал. 2, ако не са заплатени в
срока по ал. 2.
Въззивният съд намира, че по своята правна същност ежемесечното публикуване
на дължимите суми на интернет страницата на топлопреносното дружество представлява
покана от кредитора до длъжника, в която е конкретизиран размерът на дължимата
сума за изтеклия отчетен период. Следователно за задълженията, възникнали при
действието на ОУ от 2014г., давността започва да тече от датата на възникването
им - чл. 114, ал. 2 ЗЗД. Ето защо задълженията за периода от м. 05.2014г.
до м. 01.2015г. включително са погасени по давност.
Неоснователен е доводът на въззивника, че вземанията за главница за периода
м. 05.2014г. – м. 12.2014г. не били погасени по давност предвид издадената от ищеца
на основание чл. 32, ал. 2 от ОУ от 2014г. обща фактура №
**********/31.07.2015г., в която е посочен срок за плащане 15.09.2015г. Издаването
на общата фактура не променя падежа на месечните задължения за съответния отчетен
период. Общата фактура обективира месечните задължения за целия отчетен период,
след отчитане на уредите за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните
сметки, т.е. при съобразяване на резултата от изравнителните сметки и добавяне
на сумите за доплащане от клиента, респ. изваждане на сумите за връщане на
клиента. Падежът на месечните задължения за стойност на потребена топлинна
енергия обаче остава същият. Въз основа на общата фактура, отчитаща резултата
от изравнителната сметка, би могло да възникне ново вземане за ищеца само за
сумата за доплащане, но в случая тази сума за доплащане от 1.43 лв. е включена
от районния съд в размера на дълга от 1 371.70 лв., съобразно заключението
на ССЕ, неоспорено от страните.
Районният съд неправилно е приел, че главницата за м. 01.2015г. не е
погасена по давност, но предвид влизане в сила на решението в тази част и
забраната за влошаване положението на обжалващия, въззивният съд няма
правомощие да го отмени в посочената част. В обжалваната отхвърлителна част за
главницата за топлинна енергия решението следва да бъде потвърдено.
Въззивната жалба срещу решението в частта, с която акцесорният иск за лихви
върху главницата за топлинна енергия е отхвърлен като погасен по давност, е
бланкетна – в нея не са наведени никакви конкретни доводи за неправилност на
изводите на районния съд, поради което и съобразно чл. 269 ГПК първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено и в тази част.
При този изход и изричната претенция, разноски за
настоящата инстанция се следват на въззваемата. Съгласно удостовереното в представеното
пълномощно за въззивната инстанция от 24.11.2020г., същата е заплатила
адвокатско възнаграждение в размер на 700 лв. Съобразно обжалваемия интерес от
312.88 лв., минималното възнаграждение, определено по реда на чл. 7, ал. 2 от
Наредба № 1/2004г. за минималните адвокатски възнаграждения възлиза на 300 лв.
Пред настоящата инстанция делото не е било усложнено от фактическа и/или правна
страна, и предвид извършените от пълномощника процесуални действия въззивният
съд намира за основателно възражението на въззивника за прекомерност по смисъла
на чл. 78, ал. 5 ГПК. Ето защо възнаграждението следва да бъде намалено на 300
лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 24.06.2019г., постановено по гр.д. № 48595/2018г. на Софийски районен съд, 35 състав в обжалваните части, с които предявеният от „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******,
срещу Л.П.К., ЕГН **********, иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за главница за топлинна енергия е
отхвърлен за разликата над 1 371.70 лв. до пълния му предявен размер от 1 645.09
лв. и за периода м. 05.2014г. - м. 12.2014г., и предявеният иск с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за лихви за забава върху
главницата за топлинна енергия е отхвърлен за разликата над 192.97 лв. до пълния
му предявен размер от 232.46 лв. поради погасяване по давност на вземанията.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на Л.П.К., ЕГН **********, на
основание чл. 78 ГПК сумата 300.00 лв.
(триста лева), представляваща разноски за въззивното производство.
В необжалваните части решението по гр.д. № 48595/2018г. на Софийски районен съд, 35 състав е влязло в сила.
Настоящото въззивно решение е постановено при участието на „Т.С.” ЕООД,
като трето лице помагач на страната на ищеца-въззивник „Т.С.” ЕАД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.