Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 14.04.2022 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав, в публично съдебно заседание на четиринадесети октомври през
две хиляди двадесет и първа година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: БЕТИНА БОШНАКОВА
при секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от
съдия ДИМОВ в.гр.дело № 11211 по
описа за 2019 год., и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273
от ГПК.
С решение от 11.03.2019 г., постановено по гр.дело № 22758/2018
г. по описа на СРС, Г.О., 128 състав, е признато за установено по отношение на Е.Х.И.,
ЕГН **********, с адрес: ***, че дължи
на „Т.С.“-ЕАД, ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление:***, представлявано от С.Ч., сума в размер на
3379, 40 лв. представляваща
стойността на ползвана, но незаплатена топлинна енергия за периода от
01.09.2014 г. до 30.04.2017 г. за абонатен № 325119, ведно със законната лихва от подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение на парично задължение - 30.10.2017
г. до окончателното плащане на дължимото, както и 307,33 лв., представляваща законна лихва за забава за
периода от 15.10.2015 г. до 12.10.2017 г., като са отхвърлени исковете за разликата над уважения размер до пълния
предявен размер на иска за главница от 3478,50 лв.
и за периода от 01.05.2014 г. до 31.08.2014 г., както и за разликата до пълния
предявен размер на иска за обезщетение за забава от 351,50 лв. С решението на съда са отхвърлени исковете на „Т.С.“-ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление:***, представлявано от С.Ч. , за признаване за установено по отношение на Е.Х.И., ЕГН **********, с адрес: ***, че последната дължи на ищеца следните суми за дялово
разпределение на имот с абонатен № 325119:
главница от 70,01 лв. за периода от м.05.2014 г. до
м.04.2017 г. и 12,02 лв. обезщетение за забава за периода от
15.10.2015 г. до 12.10.2017 г. С решението на съда е осъдена Е.Х.И., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на „Т.С.“-ЕАД, ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление:***, представлявано от С.Ч., сумата от 1407,00 лв., представляваща направени от ищеца разноски по
настоящето дело и по ч.гр.дело № 77401/2017 г. по
описа на СРС, съобразно изхода по делата.
В срока по чл.259 от ГПК, решението на СРС, Г.О., 128 състав е обжалвано и от
двете страни по делото.
Въззивникът-
ищец „Т.С.“-ЕАД,
гр.София, чрез юрк.С.Д.обжалва решението в частта, с
която са отхвърлени предявените от него искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД и
чл.86, ал.1 от ЗЗД, за
признаване за установено по отношение на ответницата Е.Х.И., че същата дължи на ищеца следните суми за дялово
разпределение на имот с абонатен № 325119:
главница от 70,01 лв. за периода от м.05.2014 г. до
м.04.2017 г. и 12,02 лв. обезщетение за забава за периода от
15.10.2015 г. до 12.10.2017 г., с искане решението да бъде
отменено в тази част и вместо
това да бъде постановено друго, с което да бъдат уважени предявените искове в обжалваната част. Твърди се, че решението в
обжалваната част е неправилно и незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалноправните разпоредби на закона, по
съображения изложени в жалбата. Претендира присъждане на направени разноски
по делото и юрисконсултско
възнаграждение.
Въззиваемата
страна – ответник Е.Х.И., чрез назначения й особен представител по делото адв.М.Т., оспорва жалбата, като неоснователна по съображения изложени в депозирания по
делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли
съда жалбата като неоснователна да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение, в обжалваната част -потвърдено,
като правилно и законосъобразно.
Въззивникът-
ответник Е.Х.И.,
чрез назначения й особен представител по делото адв.М.Т. е подала въззивна жалба, с която моли съда решението да бъде отменено, като неправилно и незаконосъобразно в частта, с която са уважени предявените установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД и
чл.86, ал.1 от ЗЗД, по съображения изложени в жалбата.
Въззиваемата страна –ищец „Т.С.“-ЕАД, гр.София, не взема становище по подадената
въззивна жалба от ответницата по делото – Е.Х.И..
Третото лице-помагач - „Т.С.”-ЕООД,
гр.София, не взема становище по жалбите.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на
чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното:
Въззивните жалби са допустими - подадени са в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирани страни в процеса срещу
първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради
което следва да се разгледат по същество.
Разгледани по същество въззивните
жалби са НЕОСНОВАТЕЛНИ.
Софийски градски
съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства
поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се
установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла
на чл.266
от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са
обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид възприемането на
установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до
следните правни изводи:
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни и процесуалноправни норми на закона. В
обжалваното съдебно решение са изложени конкретни
и ясни мотиви по отношение разкриване действителното правно положение между
страните и разрешаването на правния спор. Изводите на съда са обосновани с
оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Обжалваното
съдебно решение е обосновано. Доводите изложени в жалбите са изцяло
неоснователни. Във връзка с изложените във въззивните жалби доводи, следва да
се добави и следното:
По въззивната жалба на въззивника- ищец „Т.С.“-ЕАД,
гр.София, съдът приема следното:
С приемането на новия ГПК, в сила от
01.03.2008 г. бе въведено ограниченото въззивно обжалване. Съгласно
императивната норма на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението и по неговата допустимост- в обжалваната част, а по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Това означава, че в
решаващата си дейност въззивният съд следва да се ограничи до преценка на
валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, а на неговата правилност- само по посочените
в жалбата конкретни доводи за неправилност на това решение. Служебно
въззивният съд проверява правилността на решението само по отношение на
приложението на императивните материалноправни норми, защото прилагането на
тези норми е в обществен, а не в личен интерес и поради това не може да зависи
от волята на страните. Само в този случай диспозитивното начало и
състезателността като доминиращи принципи на гражданско- процесуалното право
следва да отстъпят пред принципа на служебното начало. /т.1 от ТР № 1/2013г. на
ОСГТК на ВКС/.
В случая обжалваното решение е валидно
и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни норми. Решението е и правилно в обжалваната от ищеца част, като на основание чл.272 ГПК
въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС обосноваващи
окончателен извод за неоснователност на предявените установителни искове с
правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, в частта, в която същите са отхвърлени. При правилно разпределена
доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на
задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е
обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал
решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон.
В жалбата на ищеца не са изложени каквито и да е конкретни доводи и
твърдения относими към предмета на спора. Жалбоподателят, чрез своя процесуален
представител юрк.С.Димитрова се е задоволил единствено да посочи общо, че
решението на СРС е неправилно, както и в коя част обжалва същото, без обаче да
излага каквито и да било конкретни оплаквания относими към предмета на правния
спор.
За разлика от въззивното обжалване по ГПК /отм./, при въззивното
обжалване по действащия ГПК – чл.269 от ГПК, порокът следва да е указан чрез
посочване в какво точно се изразява, за да може въззивният съд да извърши
проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. Ако жалбата не съдържа конкретно указание за
порочността на първоинстанционния съдебен акт, същата е допустима и подлежи на
разглеждане, но въззивният съд не може да формира собствени изводи по
съществото на спора и за правилността на първоинстанционното решение, а следва
да го потвърди – чл.271 и чл.272 ГПК. Т.е въззивна жалба без изложени конкретни
съображения за неправилност на първоинстанционното решение, макар и допустима,
е неефективна, тъй като не позволява друга проверка, освен валидността и
допустимостта на обжалвания акт. С
оглед на това, при липсата на допуснато от районния съд нарушение на
императивни материалноправни норми и при съобразяване на характера на
производството по въззивно обжалване по действащия ГПК, представляващо
ограничен въззив, при който за да се
извърши проверка на правилността на решението, въззивникът следва да посочи в
какво се изразява неправилността на първоинстанционния акт според него,
въззивният съд няма правомощието да формира собствени изводи по съществото на
спора, а с това и за правилността на съдебния акт, а следва да го потвърди в
съответната част.
Въпреки, че съгласно разпоредбата на чл.260,
т.3 от ГПК въззивната жалба следва да съдържа "указание в какво се състои
порочността на решението", липсата на указание относно порочността на
решението не прави тази жалба нередовна и съответно не е основание за
оставянето й без движение и последващото й връщане /по аргумент от чл.262, ал.1
и 2 от ГПК/. Във въззивната жалба или в подадено преди изтичане на срока за
обжалване допълнение към нея жалбоподателят следва да изчерпи всички свои
доводи срещу правилността на фактическите и правни изводи на първоинстанционния
съд. Извън този срок жалбоподателят не може да допълва въззивната си жалба с
нови доводи, обуславящи неправилност на решението, когато тези доводи не са
свързани с прилагането на императивни материалноправни норми. Да се приеме
обратното /че жалбоподателят може да допълва въззивната си жалба с доводи за
неправилност на решението неограничено, до приключване на делото пред
въззивната инстанция/ би обезсмислило въведените в чл.266, ал.2 от ГПК времеви
ограничения за попълване на делото с нови факти и доказателства. /в този смисъл
постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение № 246 от 23.10.2013 г. по гр.дело
№ 3418/2013 г., Г. К., І Г. О. на ВКС/.
С оглед
на това и предвид липсата на конкретни оплаквания в жалбата, подадена от ищеца
във връзка с незаконосъобразността на обжалваното решение, относими към предмета
на спора, въззивната проверка следва да се ограничи до въпросите, за които
въззивният съд следва да следи служебно. При тази служебна проверка се
установява, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и
правилно в обжалваната от ищеца част, като не са нарушени императивни
материалноправни норми, а по останалите въпроси въззивният състав препраща към
мотивите на СРС на основание чл. 272 ГПК.
По изложените съображения решението
на СРС, Г.О., 128 с-в, в обжалваната му от въззивника- ищец част, следва да
бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По въззивната жалба на ответницата по делото Е.Х.И.,
подадена чрез назначения й особен представител по делото адв.М.Т., съдът приема
следното:
Като неоснователни следва да се преценят основните доводи на ответницата, изложени в
жалбата за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд при постановяване на обжалваното
решение. Съдът приема,
че доводите в жалбата за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния
съд са без значение към законосъобразността на обжалваното решение. Въззивната
инстанция е такава по същество на спора, а не е контролно- отменителна, поради
което ирелевантни са процесуални нарушения, които не водят до нищожност или
недопустимост на обжалваното решение. Процесуалните нарушения могат да бъдат
само основание за събиране на нови доказателства от въззивния съд. Съдът
приема, че доводите изложени в жалбата за допуснати процесуални нарушения от
първоинстанционния съд, биха били основание за допускане на изрично посочени от
страната доказателства пред въззивната инстанция, в случай на направено искане
за събирането им на основание чл.266 от ГПК, но в случая такова искане не е
направено. С оглед на което доводите за допуснати процесуални нарушения от СРС,
изложени в депозираната въззивна жалба се явяват неоснователни. В настоящия
случай при постановяване на обжалваното решение не е допуснато от
първоинстанционният съд, нарушение на
императивни процесуалноправни норми на закона. При постановяване на обжалваното
първоинстанционно решение не е допуснато и нарушение на императивни
материалноправни норми на закона.
На следващо
място, като неоснователни следва да се преценят и доводите за неправилност и
необоснованост на обжалваното решение. Противно на изложеното във въззивната
жалба обжалваното решение е обосновано. Обжалваното решение е и правилно.
Неоснователни са изложените доводи във въззивната жалба във връзка със
събраните по делото доказателства и приетите за установи с тях обстоятелства от
първата съдебна инстанция. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по
делото и събраните по делото доказателства. В
случая ответницата не е оспорила нито едно от тези доказателства в предвидените
за това срокове и по предвидения в ГПК процесуален ред. Не е ангажирала
доказателства, оборващи представените и
ангажирани от ищеца писмени доказателства или опровергаващи установените с
последните факти и обстоятелства по делото.
С оглед на изложеното, въззивният
съд намира възивната жалба на ответницата на изложените в същата доводи за
неправилност на първоинстанционното решение в обжалваната част, за изцяло
неоснователна.
При така изложените съображения и поради
съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без
уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение, включително и в частта на
разноските, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на
основание чл.271, ал.1 от ГПК.
С оглед изхода на спора, нито на
въззивника- ищец, нито на въззивника –
ответник се следват разноски за настоящата въззивна инстанция.
На следващо място, съдът приема, че
на основание чл.77 от ГПК, ответницата
следва да бъде осъдена да заплати по сметка на СГС, сумата от 92,58 лв.- дължима държавна такса по подадената
от нея въззивна жалба.
Водим от
горното съдът
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение от 11.03.2019 г., постановено по гр.дело № 22758/2018 г. по описа
на СРС, Г.О., 128 състав, в обжалваната
част.
ОСЪЖДА Е.Х.И., ЕГН **********, с адрес: ***,
да заплати по сметка на Софийски
Градски Съд, на основание чл.77 от ГПК, сумата от 92,58 лв./ деветдесет и два
лева, и 58 стотинки/, представляваща дължима държавна такса по подадената
въззивна жалба.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно
обжалване на осн. чл.280, ал.3 ГПК.
РЕШЕНИЕТО е постановено
при участието в процеса на „Т.С.”-ЕООД, гр.София, като трето лице – помагач на
ищеца “Т.С.” ЕАД.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.