№ 16440
гр. София, 03.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 47 СЪСТАВ, в публично заседание на
трети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:МАРИЯ В. БОГДАНОВА
НОНЧЕВА
при участието на секретаря ДЕНИЦА Ж. ВИРОНОВА
като разгледа докладваното от МАРИЯ В. БОГДАНОВА НОНЧЕВА
Гражданско дело № 20241110148181 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.
Образувано по искова молба, уточнена с молба с вх. № 310537/03.10.2024 г.,
подадени от "АПС ББ" ЕООД, с която са предявени искове за признаване за
установено между страните, че ответникът дължи на ищцовото дружество суми в
общ размер от 1107,24 лева, за които е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК.
В исковата молба се твърди, че на 31.01.2019 г. между "СК" ООД и С.
С. Ш. бил сключен Договор за потребителски кредит № ******, по силата на който
на ответника бил предоставен кредит в размер на 800,00 лева, който следвало да
бъде върнат на 10 равни месечни вноски от по 187,00 лева с падеж на последната
вноска 02.12.2019 г. при уговорен ГЛП от 40,05 % и ГПР от 48,49 %. С. Ш. усвоил
предоставения кредит, но не върнал на заемодателя същия, като не изплатил и
дължимата по кредита възнаградителна лихва в размер на 163,68 лева. С оглед
забавата в изплащането на посочените задължения била начислена и мораторна
лихва в размер от 143,56 лева, за периода от 02.12.2019 г. (последната падежна
вноска по кредита) до 20.02.2024 г. (датата, предхождаща подаването на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение). Така възникналите вземания
1
били прехвърлени от "СК" ООД на "АПС ББ" ЕООД по силата на договор за
продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 21.07.2022 г. и Приложение № 1
към него. За така извършеното цедиране длъжникът бил уведомен на посочения от
него настоящ адрес на 24.08.2022 г., както и чрез смс на предоставения телефонен
номер. Поради неизплащане на дължимата сума, "АПС ББ" ЕООД подало
заявление за издаване на заповед за изпълнение срещу С. Ш.. Издадената въз
основа на същото заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК била връчена на длъжника
по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, поради което на заявителя били дадени указания за
предявяване на иск по реда на чл. 422 ГПК за установяване дължимостта на
вземанията по заповедта за изпълнение. Поради тази причина ищецът претенидира
установяване дължимостта на процесните задължения в общ размер от 1107,24
лева и моли предявените искове да бъдат уважени изцяло, като в полза на
дружеството бъдат присъдени сторените по делото разноски.
Исковата молба и приложенията към нея са връчени надлежно на
ответника С. С. Ш. чрез назначения му особен представител по реда на чл. 47, ал. 6
ГПК. С подадения в срок отговор на исковата молба предявените искове се
оспорват като недопустими и неоснователни. Поддържа се, че от представените с
исковата молба доказателства не се установявало нито наличието на валидно
облигационно правоотношение по процесния договор за кредит, нито наличието
на реално дължими от ответника вземания по договора. Отправено е искане за
отхвърляне в цялост на исковите претенции.
Софийски районен съд, І-во ГО, 47-ми състав, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Предмет на делото са положителни установителни искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1, вр. чл.
99, ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено между страните, че С.
С. Ш. дължи на "АПС ББ" ЕООД в качеството му на цесионер по сключен между
дружеството и "СК" ООД договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия)
от 21.07.2022 г. и Приложение № 1 към него следните суми: 1/ сумата от 800,00
лева, представляваща неизплатена главница по Договор за потребителски кредит
№ ****** от 31.01.2019 г., сключен между "СК" ООД и С. С. Ш., ведно със
законната лихва върху сумата, считано от 21.02.2024 г. до окончателното
2
изплащане; 2/ сумата от 163,68 лева, представляваща договорна лихва за периода
от 31.01.2019 г. до 02.12.2019 г., и 3/ сумата от 143,56 лева, представляваща
мораторна лихва върху главницата, начислена за периода от 02.12.2019 г. до
20.02.2024 г., за които на 12.03.2024 г. е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 10435/2024 г. по описа на СРС, І-во ГО,
47-ми състав.
В тежест на ищеца по така предявените искове е да докаже: 1/ наличието на
валидно възникнало договорно правоотношение между "СК" ООД и С. С. Ш. по
Договор за потребителски кредит № ****** от 31.01.2019 г.; 2/ отпускането и
усвояването на предоставената по силата на процесния договор за кредит сума в
размер на 800,00 лева; 3/ настъпването изискуемостта на процесните вземания,
както и техния размер; 4/ наличието на валидно възникнало договорно
правоотношение между "СК" ООД и ищцовото дружество по договор за продажба
и прехвърляне на вземания (цесия) от 21.07.2022 г. и Приложение № 1 към него, въз
основа на който процесните вземания са прехвърлени на "АПС ББ" ЕООД; 5/
уведомяването на ответника за извършената цесия.
Предвид потребителския характер на процесния договор за кредит, съдът
следва да извърши служебна преценка на действителността на договора за кредит,
като не е обвързан от наличието на посочени от ответника основания, доколкото
нормите, уреждащи нищожността, са от императивен характер и за тях съдът следи
служебно, на основание чл. 6, § 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993
г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Обхватът на
проверката за недействителност на договора за кредит следва да се извърши
съобразно параметрите, установени в чл. 22 ЗПК. Съгласно посочената разпоредба,
когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 12 и 20 и ал. 2 и
чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 от същия, договорът за потребителски кредит е
недействителен.
Процесният Договор за потребителски кредит № ****** от 31.01.2019 г.
съдържа посочване на размера на отпуснатия заем /800,00 лева/, общата сума за
плащане /990,38 лева/, фиксиран годишен лихвен процент /40,05 %/, годишния
процент на разходите /48,49 %/ и погасителен план. По делото са представени
доказателства, че заемната сума от 800,00 лева е изплатена на ответника на
31.01.2019 г. чрез „ePay.bg“ /вж. л. 64 от делото/.
В случая, обаче, е предвидено и задължение за кредитополучателя /вж. чл. 6
от договора/ да предостави поръчителство под формата на поръчител или банкова
3
гаранция в срок от три дни от усвояването на заемната сума, като при
неизпълнение на това задължение автоматично се начислява неустойка в размер на
879,62 лева, заплащана разсрочено съгласно погасителния план по договора.
Настоящият съдебен състав намира, че договорната клауза, въз основа на
която е предвидено плащането на неустойка при непредставяне на обезпечение в
тридневен срок от усвояването на сумата по договора, има неравноправен
характер и противоречи на добрите нрави, което от своя страна води до нищожност
на целия договор, поради следното:
Разпоредбата на чл. 143 ЗЗП дава легално определение на понятието
"неравноправна клауза" в договор, сключен с потребител, като установява, че това
е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика, от една страна, и потребителя – от
друга. Съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са
нищожни. Тези нормативни разрешения са установени и в Директива 93/13/ЕИО
на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските
договори, която е транспонирана с нов чл. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП (ДВ бр. 64/2007 г.).
Според чл. 3 от Директивата, неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не
са индивидуално договорени и които, въпреки изискванията за добросъвестност,
създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и
задълженията, произтичащи от договора.
Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. №
1/2009 г., ОСTK, нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за
неустойка, уговорена извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции, като преценката за нищожност се прави за всеки конкретен
случай към момента на сключване на договора. Като клауза уговорена в договора,
неустойката е проявление на принципа на автономия на волята в частното право
/чл. 9 ЗЗД/. С нея страните уговарят предварително размера на обезщетението,
което ще заплати неизправната страна, в случай че не изпълни своите задължения,
без да е необходимо да се доказва размера на вредите, настъпили от
неизпълнението. Автономията на волята на страните да определят свободно
съдържанието на договора и в частност да уговарят неустойка е ограничена от
разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да
противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави.
Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение,
защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на
4
противоречието на договора със закона /чл. 26, ал. 1 ЗЗД/. Добрите нрави не са
писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи
принципи или произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на
неустойка съдът следи служебно. Един от тези принципи е принципът на
справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да
се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Разяснено е по-нататък, че
условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка, произтичат от
нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и
търговските правоотношения, като примерно са изброени следните критерии,
които следва да се съобразят при преценката дали конкретна клауза за неустойка
противоречи на добрите нрави: естеството им на парични или на непарични и
размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали
изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи-
поръчителство, залог, ипотека и др.; вид на уговорената неустойка /компенсаторна
или мораторна/ и вида на неизпълнение на задължението - съществено или за
незначителна негова част; съотношението между размера на уговорената
неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди, като при
конкретната преценка за нищожност на неустойката, могат да се използват и други
критерии, като се вземат предвид конкретните факти и обстоятелства за всеки
отделен случай.
Размерът на процесната неустойка за неизпълнение на задължение за
предоставяне на обезпечение има неравноправен характер и противоречи на
добрите нрави, тъй като размерът възлиза на повече от 109 % от размера на
предоставения заем (879,62 лева при предоставен заем в размер на 800,00 лева), т. е.
надвишава заемната сума, а същевременно начисляването се обосновава с
неизпълнение на вторично за договора за заем задължение. Основното задължение
на заемател по договор за паричен заем е да върне на датата на падежа заетата
сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва. С обсъжданата договорна
клауза, обаче, е уговорена компенсаторна неустойка за неизпълнение, но не на
главното задължение на заемателя – да върне заетата сума на датата на падежа, а
на задължението в тридневен срок от подписване на договора да представи
обезпечение за кредитора.
Съобразявайки изложеното в съответствие с критериите на Тълкувателно
решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСTK, и приложимата
в случая законодателна уредба в защита на потребителя, съдът намира, че
процесната неустойка излиза извън присъщата на неустойката обезпечителна,
5
обезщетителна и санкционна функции, противоречи на добрите нрави и е
нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Уговорена е компенсаторна
неустойка за неизпълнение на задължение, различно от главното, като начинът по
който е уговорена, сочи, че заемателят всякога ще дължи неустойка, ако в краткия
тридневен срок от подписване на договора не осигури обезпечение, дори и когато
той е изправна страна по отношение на основното си задължение – да върне на
датата на падежа главницата ведно с възнаградителната лихва. Следователно, дори
и интересът на кредитора по договора за заем да е удовлетворен – той в срок да
получи главницата и възнаграждението си – същият ще има право да получи и
допълнително неустойка, която не е свързана с неизпълнение на същественото
задължение по договора за заем и не обезпечава реално претърпени вреди. По тези
съображения съдът намира, че неустоечната клауза е нищожна поради
противоречие с добрите нрави.
Процесната клауза за неустойка представлява и начин да се уговори
допълнително възнаграждение за кредитора по договора за кредит, в нарушение на
изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК, както и на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Така
уговорената такса не е включена в ГПР по кредита. В случай че размерът бъде
съобразен при определянето на ГПР, действителният ГПР по кредита би бил
значително по-висок от посочения в договора за кредит. Това обстоятелство,
съобразено с факта, че тази неустойка е начислена за вторично спрямо предмета на
договора задължение на заемополучателя, води до извод, че същата представлява
по своята същност разход по кредита, който е следвало да бъде включен в ГПР,
съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК. Невключването му в ГПР е довело до заобикаляне на
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и нарушаване на изискването ГПР да не бъде по-
висок от пет пъти размера на законната лихва. По този начин потребителят е бил
въведен в заблуждение относно стойността на разходите, които следва да направи
по обслужване на заема, като е калкулирана допълнителна печалба към
договорената възнаградителна лихва по договора за заем. По съществото си
процесната клауза въвежда допълнително възнаграждение за кредитора по
договора за потребителски кредит, чието възникване е било известно при
сключването на договора.
По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се
изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в Приложение № 1
6
начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.
ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно § 1, т. 1 от
ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
по-специално таксата за поръчителство в случаите, когато сключването на
договора за тази услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия.
Предвид така установената нормативна уредба по отношение изискванията,
на които следва да отговоря ГПР по потребителски кредит, се налага изводът, че
ГПР по процесния кредит не отразява действителния такъв по кредитното
правоотношение, тъй като не включва част от разходите по кредита, а именно –
сумата, начислена като неустойка за непредоставяне на обезпечение по кредита,
която следва да се включи в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от
ДР на ЗПК, доколкото същата отговаря на въведените законови изисквания за това.
Последицата, свързана с неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за точно
посочване на ГПР в договора за потребителски кредит /каквато именно е налице в
процесния казус/, е уредена в нормата на чл. 22 ЗПК, която предвижда, че в тези
случаи договорът за потребителски кредит е недействителен, какъвто именно се
явява и процесният такъв. В този случай и на основание чл. 23 ЗПК потребителят
дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи (в този смисъл е Решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр. дело № 3855/2021
г. на ВКС, IV г. о. ). Това е така, дори и когато недействителността се установи в
производство по предявен иск по чл. 79 ЗЗД (включително и в хипотезата на чл.
422, ал. 1 ГПК), какъвто е настоящият случай, тъй като съдът следва да установи с
решението си дължимата сума по приетия за недействителен договор за
потребителски кредит, доколкото ЗПК се явява специален по отношение на ЗЗД и в
цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на потребителя
за връщане на чистата сума по кредита. Следователно в хода на настоящото
производство се установи единствено дължимостта на неизплатената част от
7
чистата стойност на кредита на основание чл. 23 ЗПК, като исковите претенции за
главница, възнаградителна и мораторна лихва, претендирани на договорно
основание /процесния договор за кредит/, се явяват изцяло неоснователни, тъй
като се установи недействителността на така сключеното облигационно
правоотношение.
В настоящия казус ищцовото дружество обосновава активната си
легитимация в процеса с твърдението, че имал качеството на цесионер спрямо
процесните вземания, поради прехвърлянето им от кредитодателя "СК" ЕООД въз
основа на договор за продажба и прехвърляне на вземания от 21.07.2022 г. От
съдържанието на същия се установява, че между двете дружества е възникнало
валидно облигационно правоотношение по договор за цесия, по силата на което
процесните вземания са прехвърлени от кредитодателя на ищеца /вж. находящо се
на л. 130 – 132 от делото извлечение от анекса към договора за цесия, обективиращ
прехвърлените вземания/. Налице е и надлежно уведомяване на длъжника за така
извършената цесия, доколкото към исковата молба е приложено нарочно
уведомление /вж. 16 от делото/, изходящо от ищеца-цесионер до ответника и
връчено на последния, ведно с преписа от исковата молба по делото. Получаването
от длъжника на уведомлението за извършената цесия в хода на исковото
производство е факт, който е от значение за спорното право и поради това следва
да бъде съобразен при решаването на делото, с оглед императивното правило на
чл. 235, ал. 3 ГПК (виж Тълкувателно решение № 142-7 от 11.11.1954, г., ОСГК,
както и Решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 12/2009 г., ІІ т. о.,
Решение № 137 от 02.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г., ІІІ г. о., Решение №
156 от 30.11.2015 г. на ВКС по т. д. № 2639/2014 г., ІІ т. о., Решение № 78 от
09.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/2013 г., ІІ т. о., ТК, Решение № 46/25.05.2017 г.
по т. д. № 572/2016 г. на ВКС, I т. о., и др.). Обстоятелството, че ответникът се
представлява от особен представител, съответно – че последният, а не лично
ответникът, е получил уведомлението, не рефлектира върху надлежното
извършване на уведомяването по чл. 99, ал. 4 ЗЗД – в този смисъл е Решение № 198
от 18.01.2019 г. по т. д. № 193/2018 г. на I т. о. на ВКС.
Съобразявайки изложеното, съдът намира, че ищцовото дружество се явява
легитимиран кредитор на вземането за чистата стойност на процесния кредит. В
случая предоставеният на ответника кредит е в размер на 800,00 лева, която сума се
претендира и като дължима главница по кредита в настоящото производство.
Съдът намира обаче, че са налични данни за извършени частични плащания от
страна на длъжника по процесния договор. Съгласно погасителния план към
8
същия С. Ш. дължи 800,00 лева за главница, 190,38 лева за договорна лихва и
879,62 лева за неустойка; видно от заявлението, инициирало заповедното
производство по делото, ищцовото дружество претендира като дължими 800,00
лева за главница, 163,68 лева за договорна лихва и 530,49 лева за неустойка /вж.
разпореждане от 12.03.2024 г. на л. 48 – 49 от ч. гр. д. № 10435/2024 г. по описа на
СРС, І-во ГО, 47-ми състав/. Следователно, длъжникът е направил частични
плащания в общ размер от 375,83 лева, които следва да бъдат приспаднати от
единствено дължимата от длъжника чиста стойност на процесния кредит в размер
на 800,00 лева, т. е. дължима от С. Ш. остава единствено сумата от 424,17 лева на
основание чл. 23 ЗПК, изчислена от съда по реда на чл. 162 ГПК.
По разноските:
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК право на
разноски имат и двете страни в производството, но не се установява ответникът
действително да е сторил такива. На ищеца следва да се присъдят разноски,
съразмерно с уважената част от предявените искове, в общ размер от 232,76 лева за
исковото производство за държавна такса, възнаграждение за особен представител
и юрисконсултско възнаграждение, а за заповедното производство – в общ размер
от 35,40 лева за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение.
По изложените съображения, Софийски районен съд, Първо гражданско
отделение, 47-ми състав,
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ в цялост като неоснователни предявените от "АПС ББ"
ЕООД, ЕИК: *********, в качеството му на цесионер по сключен между него и
"СК" ООД договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 21.07.2022 г.
и Анекс № 1 към него, срещу С. С. Ш., ЕГН: **********, положителни
установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1, вр. чл. 99, ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
признаване за установено между страните, че С. С. Ш. дължи на "АПС ББ" ЕООД
сумата от 800,00 лева, представляваща неизплатена главница по Договор за
потребителски кредит № ****** от 31.01.2019 г., сключен между "СК" ООД и С. С.
Ш., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 21.02.2024 г. до
окончателното изплащане, сумата от 163,68 лева, представляваща договорна
лихва за периода от 31.01.2019 г. до 02.12.2019 г., и сумата от 143,56 лева,
9
представляваща мораторна лихва върху главницата, начислена за периода от
02.12.2019 г. до 20.02.2024 г., за които на 12.03.2024 г. е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 10435/2024 г. по
описа на СРС, І-во ГО, 47-ми състав.
ОСЪЖДА С. С. Ш., ЕГН: **********, да заплати на "АПС ББ" ЕООД,
ЕИК: *********, в качеството му на цесионер по сключен със "СК" ООД договор
за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 21.07.2022 г. и Анекс № 1 към
него, на основание чл. 23 ЗПК сумата от 424,17 лева , представляваща
неизплатената част от чистата стойност на кредита по Договор за потребителски
кредит № ****** от 31.01.2019 г., сключен между "СК" ООД и С. С. Ш., ведно със
законната лихва от 21.02.2024 г. до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА С. С. Ш., ЕГН: **********, да заплати на "АПС ББ" ЕООД,
ЕИК: *********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 232,76 лева ,
представляваща сторени в хода на исковото производство разноски, и сумата от
35,40 лева, представляваща сторени в хода на заповедното производство разноски,
съразмерно с присъдената на ищеца главница по чл. 23 ЗПК.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10