Решение по адм. дело №2281/2025 на Административен съд - Пловдив

Производството е по реда на чл. 156 и сл. от ДОПК.

Образувано е по жалба на С. Й. К. от [населено място] срещу акт за установяване на задължения по чл. 107, ал. 3 ДОПК № 322-1 от 16.04.2025 г., издаден от Е. М., главен инспектор „Ревизии и контрол“ в отдел „Местни данъци и такси“ при община Родопи, мълчаливо потвърден от началник отдел „Местни данъци и такси“ при община Родопи, в частта на установените задължения за данък върху превозните средства за периода 2016 г. – 2019 г.

Според жалбоподателката актът в обжалваната част е незаконосъобразен, защото процесните задължения са погасени по давност, но решаващият орган не се е произнесъл по направеното възражение за давност, както не е съобразен и направеният отказ от наследство от брата на жалбоподателката. Иска се отмяна на оспорения акт в обжалваната част. Допълнителни съображения по съществото на спора са изложени в писменото становище от 18.11.2025 г.

Ответникът чрез процесуалния си представител оспорва жалбата и моли тя да се отхвърли по съображенията, изложени в писмената защита от 26.11.2025 г.

Съдът намира, че жалбата е подадена от активно легитимирана страна, адресат на акта, чийто правен интерес е неблагоприятно засегнат от оспорения акт, който установява публични задължения за адресата. Актът е обжалван по административен ред, което е абсолютна положителна процесуална предпоставка за допустимост на съдебното обжалване. Спазен е преклузивният срок по чл. 156, ал. 5 ДОПК за обжалване пред съд. Всичко изложено налага извод, че жалбата е допустима, а разгледана по същество, тя е неоснователна поради следните съображения:

Производство по издаване на частично оспорения акт за установяване на задължения по чл. 107, ал. 3 ДОПК е образувано във връзка с извършена служебна проверка за данък върху превозните средства на С. Т. К., починала на 17.09.2018 г., майка на жалбоподателката, при която проверка (протокол № 69 от 07.03.2024 г. – л.23) е установено, че с декларация от 02.04.2015 г. (л.22) С. К. е декларирала лек автомобил [Марка], модел 200, с рег.№ [рег. номер], лична собственост. Собствеността върху МПС е потвърдена от сектор „Пътна полиция“ при ОДМВР Пловдив (л.27). Тъй като наследниците на С. К. – жалбоподателката С. К. и нейният брат И. К. – не са се явили в община Родопи в законоопределения срок, за да предекларират МПС, е прието, че следва да се пристъпи към служебно отразяване на обстоятелството в регистрите на сектор „МДТ – събиране и контрол“ и наследниците да се отразят като собственици на идеалните части от превозното средство, собственост на С. К., както и да се извърши прехвърляне на начислените задължения на наследодателката за данъка върху превозните средства на нейните наследници.

Във връзка с протокол № 69 от 07.03.2024 г. (л.23) на 15.03.2024 г. е издадена декларация по чл. 54 ЗМДТ за притежаван лек автомобил (л.29) на жалбоподателката С. К. в качеството на данъчнозадължено лице и собственик на 1/2 идеална част от лекия автомобил [Марка]. На 21.03.2024 г. на жалбоподателката е изпратено съобщение (л.30) за дължимите данък и лихви за процесното МПС. Съобщението е изпратено на постоянния адрес на жалбоподателката и е получено от нейна родственица от адреса.

Поради неплащане на задълженията на 16.04.2024 г. е издаден оспореният акт за установяване на задължения по чл. 107, ал. 3 ДОПК № 322-1 – предмет на настоящото съдебно производство, с който по отношение на жалбоподателката са установени задължения за данък върху лекия автомобил [Марка] за периода 2016 г. – 2024 г. в общ размер на 675,28 лева главница и 330,61 лева лихва или общо задължение в размер на 1005,89 лева. Актът е съобщен на жалбоподателката на 10.06.2025 г. (л.17). На 25.06.2025 г. в община Родопи е заведена жалбата на С. К., подадена чрез ССЕВ на 24.06.2025 г. (л.63), срещу акта за установяване на задължения по чл. 107, ал. 3 ДОПК, с която е направено възражение за погасяване по давност на задълженията за лекия автомобил за периода от 2016 г. до 2019 г., включително. Началникът на отдел МДТ при община Родопи не се е произнесъл по подадената жалба в законоустановения срок, т.е., налице е мълчаливо потвърждаване на акта по силата на нормата на чл. 156, ал. 4 ДОПК, към която препраща чл. 4, ал. 1 ЗМДТ.

Установява се от приложените към административната преписка движения по код за плащане и справка за прихващане (л.32-35), че на 23.06.2025 г. жалбоподателката е заплатила 157,32 лева за ДНИ и 1369,74 лева за ТБО по издадения акт за установяване на задължения по чл. 107, ал. 3 ДОПК № 322-1 от 16.04.2025 г., като с остатъците в размер на 57,97 лева за ДНИ и 567,53 лева за ТБО, представляващи надвнесени суми, е извършено служебно прихващане на задълженията за 2016 г. – 2020 г. и първата половина на 2021 г., установени с процесния акт.

В хода на съдебното производство не са събирани нови доказателства. Страните нямат спор по фактите, спорът е относно правилното приложение на материалния закон.

При тези факти съдът намира, че обжалваният акт е законосъобразен.

Съгласно чл. 171, ал. 1 ДОПК публичните вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок.

В този смисъл твърдението на жалбоподателката, че установените задължения за периода от 2016 г. до 2019 г., включително, са погасени по давност по принцип е правилно, защото давността за задълженията от 2016 г. започва да тече от 01.01.2017 г. и изтича на 01.01.2022 г., за задълженията от 2017 г. започва да тече от 01.01.2018 г. и изтича на 01.01.2023 г., за задълженията от 2018 г. започва да тече от 01.01.2019 г. и изтича на 01.01.2024 г., за задълженията от 2019 г. започва да тече от 01.01.2020 г. и изтича на 01.01.2025 г. Съответно жалбоподателката е могла да направи възражението си за изтекла погасителна давност и по този начин да погаси задълженията си за 2016 г., 2017 г., 2018 г. и 2019 г., тъй като съгласно чл. 168, т. 3 ДОПК давността е способ за погасяване на публичните задължения.

В случая, обаче, преди да направи (на 24.06.2025 г.) възражението си за изтекла давност жалбоподателката е извършила доброволно плащане (на 23.06.2025 г.) на публичните задължения, което също е способ за погасяване съгласно чл. 168, т. 1 ДОПК и то основен способ за погасяване на публичните задължения. Следователно жалбоподателката не може да иска погасяване на публичните си задължения по давност, след като вече е погасила същите задължения чрез плащане. Плащането е погасило публичните задължения, поради което към момента, в който жалбоподателката е направила възражението за изтекла давност, вече не са съществували задълженията, по отношението на които да се преценява от решаващия орган основателно ли е така направеното възражение. В този смисъл няма нарушение на материалния закон от страна на административния орган.

Изтичането на погасителната давност е основание за погасяване на публичните вземания и отписването им съгласно чл. 173, ал. 1 ДОПК, което отписване на основание чл. 173, ал. 2 ДОПК се извършва служебно, когато е изтекла абсолютната 10-годишна давност по чл. 171, ал. 2 ДОПК. По аргумент от противното във всички останали случаи при изтичане на обикновената петгодишна погасителна давност същата се прилага по възражение на заинтересуваното лице. В случая възражението на жалбоподателката за изтекла петгодишна погасителна давност вече не може да произведе търсения правен резултат, тъй като е направено след погасяване на публичните задължения чрез плащане.

Отказът от наследство на другия съсобственик няма отношение към съществуването и погасяването на публичните задължения на жалбоподателката, поради което не следва да бъде коментиран.

Не се споделя възражението на жалбоподателката за нарушение на чл. 109 ДОПК. Действително изтичането на срока по чл. 109, ал. 1 ДОПК представлява отрицателна процесуална предпоставка, която е пречка за образуване на административно производство по установяване на публични задължения по ЗМДТ, за които този срок е изтекъл. В случая, обаче, срокът не е изтекъл, защото, както посочва това и самата жалбоподателка, декларацията по чл. 54 ЗМДТ е следвало да бъде подадена в 6-месечен срок от откриване на наследството на 17.09.2018 г., т.е., до 17.03.2019 г. Съответно срокът по чл. 109, ал. 1 ДОПК е започнал да тече от 01.01.2020 г. и е изтекъл на 01.01.2025 г., но оспореният акт е издаден на 16.04.2024 г., т.е., преди изтичането на срока по чл. 109 ДОПК и в случая не е налице съществено нарушение на административнопроизводствените правила, което да е основание за незаконосъобразност на оспорения акт само на това основание.

Предвид всичко изложено съдът намира, че жалбата като неоснователна и недоказана следва да се отхвърли. Затова и на основание чл.160, ал.1 ДОПК Административен съд Пловдив, І отделение, ІV състав,

Р Е Ш И:

ОТХВЪРЛЯ жалбата на С. Й. К., [ЕГН], от [населено място], община Родопи, област Пловдив, [улица], срещу акт за установяване на задължения по чл. 107, ал. 3 ДОПК № 322-1 от 16.04.2025 г., издаден от Е. М., главен инспектор „Ревизии и контрол“ в отдел „Местни данъци и такси“ при община Родопи, мълчаливо потвърден от началник отдел „Местни данъци и такси“ при община Родопи, в частта на установените задължения за данък върху превозните средства за периода 2016 г. – 2019 г.

Решението подлежи на обжалване пред Върховния административен съд с касационна жалба в 14-дневен срок от съобщаването.