Р Е Ш Е Н И Е №
260230
гр.Пловдив, 18.02.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, ГО, XIV състав, в открито съдебно
заседание на 20.01.2021г., в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АННА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСЛАВ РАДЕВ
ИВАН
АНАСТАСОВ
при
участието на секретаря: Валентина Василева
като
разгледа докладваното от съдия Иван Анастасов въззивно гражданско дело №
2734/2020г. по описа на Пловдивски окръжен съд, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството по делото е образувано по
въззивна жалба от ГД“Изпълнение на наказанията“- гр.София против
решение № 260318/11.09.2020г. по гр.д.№ 18786/2019г. на ПдРС, VІІІ гр.с., с
което жалбоподателят е осъден да заплати на въззиваемия С.Й.А. сумата от 5658,38 лева, представляваща
обезщетение за неползвани от него 106 дни допълнителен платен годишен отпуск,
полагащи му се за положен извънреден труд през периода 25.02.2003 г. –
31.12.2011 г., ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 18.11.2019
г., до окончателното й изплащане, както и съдебни разноски в съответен размер.
Във въззивната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно и
незаконосъобразно. Твърди се, че при прекратяване на служебното правоотношение
въззиваемият е бил компенсиран с парично обезщетение за неползвания от него годишен
отпуск. Твърди се, че в първоинстанционното производство претенцията на
въззиваемия, в качеството на ищец, е останала недоказана.
От въззиваемия С.Й.А. е подаден отговор на въззивната
жалба, с който се поддържа, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно, излагат се
съответни доводи за това.
ПОС, ХІV гр.с., като се запозна с материалите по
делото, намира следното:
По гр.д.№ 18786/2019г. на ПдРС, VІІІ гр.с. са предявени
обективно съединени искове с правно основание чл.229, ал.1, т.9 във връзка с
чл.212, ал.5, т.2, предл. 2 от ЗМВР /отм./, чл.212, ал.1, т.3 във връзка с
чл.211, ал.5, т.2, предл. 2 от ЗМВР и чл.224, ал.1 от КТ, и чл.86, ал.1 от ЗЗД
от С.Й.А. против ГД“Изпълнение на наказанията“ за това ответната страна да му
заплати сумата 5658, 38 лева, представляваща обезщетение за неползвани 106 дни
допълнителен платен годишен отпуск, полагащи му се за положен извънреден труд
през периода 25.02.2003г.- 31.12.2011г., ведно със законната лихва върху главницата,
по изложените в исковата молба съображения. В исковата молба се твърди, че С.А.
е работил като държавен служител на длъжност „***“ от надзорно- изпълнителния
състав на ГД“ИН“, с местоизпълнение на служебните му задължения- ***-
гр.Пловдив, до месец май 2019г.. Той изпълнявал служебните си задължения на 8-,
12- и 24- часови смени по утвърден от Началника на *** месечен график, като
работното му време се изчислявало сумарно за тримесечен отчетен период.
Съгласно относимите разпоредби в ЗМВР, през периода от 25.02.2003г. до
31.12.2011г. следвало да бъде компенсиран с допълнително възнаграждение за
извънреден труд за часовете до 50 часа в отчетен период и с допълнителен платен
отпуск за часовете извънреден труд над 50 часа на тримесечие.Нормата работно
време варирала от 480 часа при месец с 19 работни дни до 520 часа при месец с
23 работни дни. Работодателят ГД“ИН“ не включвала в изработените часове времето
за инструктаж, развод, приемане, сдаване, развод и освобождаване от дежурство,
които представлявали „действия при изпълнение на служебните задължения“ по
смисъла на §1, т.6 от ДР на ЗМВР. По заповед на съответния началник
въззиваемият бил длъжен да пристига на работа 30 мин. Преди началото на смята и
да остава още 30 мин. След края на смяната. През процесния период не били
отчитани като част от работното време извършваните претърсвания и обиски и
т.нар. служебни занятия. Не бил отчитан и полагания нощен труд, като същият не
бил приравняван на дневен чрез приложението на съответен коефициент. Като част
от работното време не било включвано времето за почивка и за хранене, което
време, съгласно чл.2 от Директива 2003/88/ЕО на ЕС, се квалифицирало именно
като работно време. Твърди се, че през процесния период въззиваемият е положил
минимум 74 часа извънреден труд на тримесечие, за които му се полагали по 12
дни допълнителен платен отпуска годишно, които не му били платени. За тях той
претендира общо 5400 лева, ведно със законната лихва считано от завеждане на
делото. В публично съдебно заседание на 12.08.2020г. е допуснато изменение на
исковете, като общият размер на исковата претенция е завишен на 5658,38 лева за
106 дни неползван платен годишен отпуск.
С подадения от ГД“ИН“ отговор на исковата молба се
признава, че през процесния период въззиваемият е работил на длъжността „***“ в
***- гр.Пловдив на смени- така, както е посочено в исковата молба. Твърди се,
че при прекратява на служебното му правоотношение му е било изплатено дължимото
обезщетение за неползван платен годишен отпуск за текущата година и за този,
отложен по реда на чл.176 от КТ, правото за който не било погасено по давност.
Заявено е възражение за погасяване по давност на останалите претенции по
исковата молба.
Безспорно между страните е, а и от приетите по
първоинстанционното дело писмени доказателства се установява, че ищецът е
работил като държавен служител от надзорно- охранителния състав на ГД“ИН“ като ***,
а последно на длъжност „***“ от 11.02.2002г. до 16.05.2019г.. Служебното му
правоотношение е било прекратено със Заповед № Л-2291/13.05.2019г. на Главния
директор на дирекцията, връчена на С.А. на 16.05.2019г..
През процесния период са действали ЗМВР от 1997г. /
Обн., ДВ, бр. 122
от 19.12.1997г., отменен 01.05.2006г./ и ЗМВР от 2006г. / Обн., ДВ, бр. 17 от
24.02.2006 г., в сила от 01.05.2006г., отм.
2014г./. Съгласно чл.
212, ал. 5, т.2, вр. чл.229, ал.1, т.9 от ЗМВР от 1997г. и съответно чл.
211, ал.5, т. 2, вр. чл.212, ал.1, т.3 от ЗМВР от 2006г.; работата извън
редовното работно време до 50 часа през тримесечен отчетен период е следвало да
се компенсира с допълнително възнаграждение, а за извънреден труд над 50 часа
служителят е имал право на допълнителен отпуск до 12 дни годишно.
По първоинстанционното дело е прието заключение по
ССЕ, изготвено от в.л.З. М., на база на което и на база на показанията на
свидетеля Д. И. / без родство, бивш колега на въззиваемия/, които вещото лице е
ползвало, за да отговори на част от поставените задачи, се установява, че
часовете извънреден труд, положени от въззиваемия през процесния период, за
които се полага допълнителен платен годишен отпуск, са 2008 часа. За тях се
полагат общо 106 дни, както следва: 10 дни за 2003г. и по 12 дни за годините от
2004г. до 2011г. вкл.. Дължимото за тези дни неползват платен годишен отпуск е
в размер от 5658,38 лева. По отношение на заключението следва само да се
добави, че същото не е оспорено и не противоречи на представените от
жалбоподателя, в качеството му на ответник по първоинстанционното дело, писмени
доказателства.
Твърдението
на жалбоподателя, че на въззиваемия е изплатено дължимото обезщетение за
неползван платен годишен отпуск за текущата година и за този, отложен по реда
на чл.176 от КТ, правото за който не било погасено по давност, се потвърждава индиректно
от фиша за дължимите му за месец май 2019г. суми на л.49 по делото. Същественият
въпросът е, дали това е единственият неползван платен годишен отпуск, подлежащ
на заплащане или се дължи плащане и на неползвания отпуск през процесния период.
За да се отговори на този въпрос, следва да се изходи от действалата нормативна
уредба към момента на прекратяване на служебното правоотношение- месец май
2019г., а и към настоящия момент. Към месец май 2019г. е била в сила
разпоредбата на чл.234, ал.8 от действащия ЗМВР в тогавашната й редакция,
съгласно която при прекратяване на служебното правоотношение на държавните
служители се изплаща обезщетение за неизползвания отпуск по чл. 189, ал. 1, т.1-
3. Платеният годишен отпуск по т.3 на чл.189, ал.1 е допълнителният платен
годишен отпуск по чл.187, ал.6, т.1- до 12 работни дни, напълно идентичен с допълнителния
платен годишен отпуск по чл.
212, ал. 5, т.2, вр. чл.229, ал.1, т.9 от ЗМВР от 1997г. и съответно чл.211,
ал.5, т.2, вр. чл.212, ал.1, т.3 от ЗМВР от 2006г.. Следва да се отбележи,
че с разпоредбата на чл.234, ал.8 не е въведено ограничение за заплащане при
прекратяване на служебното правоотношение на неползвания платен годишен отпуск
само за текущата календарна година и на този, отложен по реда на чл.176 от КТ.
Следователно заплащане се дължи на целия натрупан допълнителен платен годишен
отпуск, като аргумент в подкрепа на горния извод е текстът на §9, ал.1 и ал.2
от ПЗР към Закона
за изменение и допълнение на Закона за Министерството на вътрешните работи
/Д.в., бр. 85 от 2020г., в сила от 1.01.2021г./, съгласно който
неизползваният от служителите допълнителен платен годишен отпуск по отменения чл.189,
ал.1, т.3, придобит до влизането в сила на този закон, се запазва и при
прекратяване на служебното правоотношение на държавните служители той се
изплаща без ограничения в зависимост от времето на натрупването му. С оглед на
горните разпоредби и предвид обстоятелството, че правото да бъде получено
заплащане на неползвания отпуска възниква при прекратяване на служебното
правоотношение, неоснователен се явява доводът на жалбоподателя за погасяване
на правата на въззиваемия по давност. Ето защо, обжалваното решение ще следва
да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
Искането
на въззиваемия за присъждане на съдебни разноски за адв.възнаграждение за
процесуалния му представител адв.Н.П. в размер от 1200 лева ще следва да бъде
оставено без уважение. На л.118 по първоинстанционното дело е налице договор за
правна защита и съдействие, с договорено възнаграждение в размер от 1200 лева,
в който предметът му е определен по същия начин като в пълномощното на л.12-
написване на искова молба и процесуално представителство и защита, без
ограничение според съдебните инстанции. Съгласно чл.34, ал.4 от ГПК,
пълномощното има сила до завършване на делото във всички инстанции, ако не е
уговорено друго. Съдържанието на представените пред първоинстанционния съд
пълномощно и договор за правна защита и съдействие не дават никакво основание
да се счита, че упълномощаването е само за представителство пред първа
инстанция и възнаграждението също е договорено само за изготвяне на искова
молба и представителство пред първа инстанция. В ЗА липсва нормативно
установено изискване за договаряне от адвокатите на отделни възнаграждения за
процесуално представителство пред всяка една съдебна инстанция. Такова правило
се съдържа в чл.2, ал.4 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, но същото не е определящо, тъй като наредбата
следва да има за предмет определяне на минималните размери на
адв.възнаграждения, а не въвеждане на ограничения при договарянето на
адв.възнаграждение за процесуално представителство и правна защита и съдействие
до приключване на делото във всички съдебни инстанции или само за една от тях.
Предвид
гореизложеното, съдът
РЕШИ :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 260318/11.09.2020г. по гр.д.№ 18786/2019г. на ПдРС, VІІІ гр.с., с
което ГД“Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието- гр.София е
осъдена да заплати на въззиваемия С.Й.А.
сумата от 5658,38 лева, представляваща обезщетение за неползвани от него 106
дни допълнителен платен годишен отпуск, полагащи му се за положен извънреден
труд през периода 25.02.2003г.- 31.12.2011 г., ведно със законната лихва върху горепосочената
сума, начиная от 18.11.2019 г., до окончателното й изплащане.
ОСТАВЯ БЕЗ
УВАЖЕНИЕ искането на въззиваемия С.Й.А. за присъждане на направени от него
съдебни разноски за адв.възнаграждение в размер от 1200 лева.
Решението
подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: