РЕШЕНИЕ
№ 86
гр. Пловдив, 10.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на втори декември през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Диляна В. Славова
при участието на секретаря Десислава В. Кръстева
като разгледа докладваното от Диляна В. Славова Гражданско дело №
20215330107585 по описа за 2021 година
Производството е образувано въз основа на искова молба, подадена от М. Н. И. с
ЕГН: **********, с адрес в гр. С., ул. „В. Л.“ № **, чрез пълномощника й – адв. К. К.
против „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление в гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет. 2, офис 40-46,
представлявано от Г. Т. и А. М. за осъждане на ответното дружество да заплати на ищцата
сумата от 102,64 лева недължимо платена по клауза за възнаградителна лихва по договор за
паричен заем № **** от 23.11.2016г., ведно със законната лихва върху главницата, считано
от подаване на исковата молба в съда до окончателното изплащане, както и сумата от 491,48
лева, недължимо платена по договор за паричен заем № ***** от 23.11.2016г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от подаване на исковата молба в съда до
окончателното изплащане.
В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за паричен заем
№ ***** от 23.11.2016г., по силата на който на ищцата била отпусната в заем сумата от 1000
лева, при годишен процент на разходите- 47,71%, фиксирана възнаградителна лихва в
размер на 35% и общ размер на плащанията-1162,04 лева.
Като обезпечение по договора се предвиждало или поръчителство на едно или две
физически лица, които следвало да отговарят на определени условия, а в противен случай се
дължала неустойка в размер на 770,22 лева, която следвало да бъде заплатена ведно с всяка
седмична вноска /общо 44 на брой/ с размер от по 52,82 лева за периода от 06.12.2016г. до
26.09.2017г.
Твърди се, че договорът за кредит е нищожен на няколко основания: На първо място
договорената възнаградителна лихва била нищожна поради противоречието й с добрите
нрави. Трайната съдебна практика предвиждала, че уговорката за лихва, чийто размер
надвишава трикратния размер на законната лихва, е в противоречие с добрите нрави. На
следващо място- по договора се предвиждало обезпечение, като при непредставянето на
1
такова, се начислявала неустойка. Тази клауза също била недействителна, защото в случая с
неизпълнението на задължението на длъжника да осигури поръчители или да представи
банкова гаранция, неустойката загубвала присъщата й обезщетителна функция, тъй като по
този начин единствено се създавали предпоставки за неоснователно обогатяване. В ущърб
на потребителя финансовата институция поставяла неизпълними изисквания за
обезпечението, за да обоснове получаването на допълнителна печалба. По практиката на
съда на ЕС кредиторът бил длъжен да направи оценка на кредитоспособността на длъжника,
преди да сключи договор за кредит, като било житейски логично при положение, че
заемателят не може да удовлетвори условията му, да не се отпуска заем, защото той няма
гаранция. Изискванията за извършване на оценка на кредитополучателя преди договора за
кредит целели да се предпазят потребителите от свръхзадлъжнялост и
неплатежоспособност. Като поел риска да отпусне необезпечен кредит, кредиторът носел и
неблагоприятните последици от неизпълнението, защото собственото му поведение
противоречало на изискванията да проучи състоянието на длъжника. Неустойката по
договора по съществото си представлявала добавка към възнаградителната лихва и така
водела до допълнителна печалба за кредитора, който не бил информирал предварително
потребителя за действителния размер на ГПР. С въвеждането на неустойката се заобикаляло
ограничението на чл. 19 ал. 4 от ЗПК при определяне на ГПР. В чл. 22 от ЗПК се
предвиждало, че при неспазване на специалните изисквания договорът за кредит бил
недействителен, като според нормата на чл. 23 от ЗПК в тази хипотеза се дължало връщане
само на заетата сума, без лихва или такси по кредита. В случая нищожните клаузи за лихва
и неустойка не можело да се заместят по право, защото от една страна съда на ЕС не
допускал подобна възможност, а и договорът нямало как да се сключи без клаузи,
допускащи възнаграждение за кредитора. Претендират се и разноски.
Ответното дружество е депозирало отговор, с който оспорва предявения иск по
основание и размер, но същия е постъпил след изтичане на предвидения в чл. 131 от ГПК
срок.
ПЛОВДИВСКИ РАЙОНЕН СЪД, 2-ри гр. състав, след като прецени събраните по
делото доказателства по реда на чл. 235, ал. 2 вр. чл. 12 ГПК, намира следното:
От приложения на л. 6 от делото Договор за паричен заем № ***** от
23.11.2016г. се установява, че на ищцата е отпусната в заем сумата от 1000 лева, при
годишен процент на разходите- 47,71%, фиксирана възнаградителна лихва в размер на 35%
и общ размер на плащанията-1162,04 лева, за срок от 44 седмици, платим на 22 равни
двуседмични погасителни вноски в размер на 52,82 лева всяка от тях.
В разпоредбата на чл. 4, ал. 1 от договора е предвидено задължение за заемателя в 3-
дневен срок от сключване на договора да предостави на заемодателя като обезпечение
поръчителство на едно или две физически лица, които да отговарят на определени условия
или банкова гаранция с бенефициер- заемодателя за сумата по чл. 2,т.7, със срок на
валидност-30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора. При
неизпълнение на това задължение е предвидена неустойка за заемополучателя в размер на
770,22 лева, която следвало да бъде заплатена ведно с всяка седмична вноска /общо 44 на
брой/, към която се прибавя сумата от 35,01 лева.
От приложената на л.34 от делото справка за извършени плащания по процесния
договор се установява, че ищцата е погасила сумата от общо 1594,12 лева, от които-
главница в размер на 1000 лева, лихва в размер на 102,64 лева и неустойка в размер на
491,48 лева.
Въз основа на така установените факти по делото, съдът достигна до следните
правни изводи:
По категоричен начин от доказателствата по делото се установи факта на
2
сключване на процесния договор за потребителски кредит, получаването на сумата от 1000
лева в заем от ищцата, както и че същата е заплатила сумата от общо 1594,12 лева, с които е
погасила главницата от 1000 лева, лихва в размер на 102,64 лева и неустойка в размер на
491,48 лева.
С оглед въведените от ищцата твърдения за нищожност на клаузата за
възнаградителна лихва и тези за нищожност на клаузата за неустойка, то съдът следва да
изследва наличието, респ. липсата на основания за недействителност на последния,
респективно- нищожността на клаузата за възнаградителна лихва и неустойка.
Съгласно редакцията на Закона за потребителските кредити, договорът за
потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за
предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен
период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно
стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното
предоставяне. Ал. 2 на същия член посочва, че страни по договора са потребител и
кредитор, като за потребител се смята всяко физическо лице, което при сключването на
договор за потребителски кредит действа извън рамките на своята професионална или
търговска дейност. Кредитор е всяко физическо или юридическо лице, което предоставя
потребителски кредит в рамките на своята професионална и търговска дейност. Предвид
изложеното, съдът намира, че възникналото правоотношение между страните попада в
приложното поле на ЗПК, като не са налице основанията за изключване на неговото
приложение, посочени в чл. 4 на същия закон.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, в договора за потребителски кредит трябва да е
посочен лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или
референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и
периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни
обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за
всички приложими лихвени проценти. В настоящия договор действително е посочен
фиксиран лихвен процент по заема в размер на /възнаградителна лихва/ в размер на 35%.
Същата надвишава повече от три пъти законната лихва, която е в размер на 10%, което я
прави нищожна поради противоречието й с добрите нрави. В този смисъл е и трайно
установената съдебна практика на Върховния касационен съд на Р. България. Установи се от
доказателствата по делото, че по договора ищцата е заплатила възнаградителна лихва в
размер на 102,64 лева, която е недължимо платена поради нищожност на цитираната по-горе
клауза, поради което и ответникът дължи връщането й, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от подаване на исковата молба до окончателното изплащане.
По отношение на възражението на ищеца за недействителност на клаузата за
неустойка като противоречаща на добрите нрави, съдът намира следното:
В разпоредбата на чл. 4 от договора е предвидено задължение за кредитополучателя
да обезпечи заема чрез поръчители, отговарящи на условията на ал. 1, т. 1 от цитираната
разпоредба или банкова гаранция при посочените в договора условия.
При неизпълнение на това задължение е предвидена неустойка за заемополучателя
в размер на 770,22 лева, платима разсрочено, заедно с всяка погасителна вноска
Установи е от обсъдената по-горе справка, че ищцата е заплатила неустойка в
размер на общо 491,48 лева.
С предвидената в договора неустойка се създават задължения, които се покриват от
ГПР, като по този начин се надвишава изискването на чл. 19. ал. 4 ЗПК. Налице е и
противоречие с материалния закон - чл. 71 от ЗЗД, както и с чл. 33 от ЗПК. Съгласно
3
цитираните разпоредби, когато длъжникът по двустранен договор не представи исканите от
кредитора обезпечения, последния може да иска изпълнение на всички задължения по
договора предсрочно. В процесния случай обаче същата има санкционен характер –
натоварва кредитополучателя с допълнителни финансови разходи, което противоречи на
материалния закон и заобикаля разпоредбата на чл. 33 от ЗПК, поради което е нищожна.
Установи се в хода на процеса, че въз основа на нищожната клауза за неустойка
ищцата е заплатила сумата от общо 491,48 лева, поради което предявеният иск за осъждане
на ответното дружество да възстанови недължимо платената сума на ищцата е основателен
и следва изцяло да се уважи.
Претендираните от ищцата суми следва да й се присъдят, ведно със законната
лихва, считано от подаване на исковата молба в съда- 12.05.2021г. до окончателното
изплащане.
По отношение на разноските:
Предвид изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК право на разноски има
ищцата и същите възлизат на сумата от 100 лева заплатена държавна такса. Съгласно чл. 38,
ал. 1, т. 2 ЗАдв., на която се позовава пълномощникът на ищеца, адвокатът може да оказва
безплатно адвокатска помощ и съдействие на материално затруднени лица. В договора за
правна защита е отразено, че същата се предоставя безплатно. Съгласно чл.38 ал. 2 от ЗАдв.,
в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за
разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Този размер - съобразно
цената на посочените искове възлиза на сумата от 360 лева с ДДС за всеки от двата
обективно съединени иска или общо дължимото възнаграждение е в размер на 720 лева.
По изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, с ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление в гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет. 2,
офис 40-46, представлявано от Г. Т. и А. М. да заплати на ищцата М. Н. И. с ЕГН:
**********, с адрес в гр. С., ул. „В. Л.“ № ** сумата от 102,64 лева /сто и два лева и
шестдесет и четири стотинки/ недължимо платена по клауза за възнаградителна лихва по
договор за паричен заем № ***** от 23.11.2016г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от подаване на исковата молба в съда до окончателното изплащане,
както и сумата от 491,48 лева /четиристотин деветдесет и един лева и четиридесет и осем
стотинки/, недължимо платена по договор за паричен заем № ***** от 23.11.2016г., ведно
със законната лихва върху главницата, считано от подаване на исковата молба в съда –
12.05.2021г. до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, с ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление в гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет. 2,
офис 40-46, представлявано от Г. Т. и А. М. да заплати на ищцата М. Н. И. с ЕГН:
**********, с адрес в гр. С., ул. „В. Л.“ № ** сумата от 100 лева /сто лева/, представляваща
направени по делото разноски за заплатена държавна такса.
ОСЪЖДА „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, с ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление в гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет. 2,
офис 40-46, представлявано от Г. Т. и А. М. да заплати на Адвокатско дружество „Г.“, с
Булстат: *****, с адрес в гр. П., ул. „Б. П.“ №*, представлявано от **** С. А. Г. сумата от
720 лева /седемстотин и двадесет лева/, представляваща определено по реда на чл. 38 от ЗА
адвокатско възнаграждение.
4
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
5