Определение по дело №318/2015 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

за да се произнесе взе в предвид следното:

Въззивното производството е образувано по въззивна жалба от Министерството на В. Р. с адрес гр.С., ул.”6. С.” № 29 чрез юрисконсулт М. Л. К. насочена против решение № 4431/07.06.2011 г., постановено по гр.д. № 3085/2010 г. по описа на РС Б..

В същата се правят оплаквания за постановяне на атакувания съдебен акт в противоречие с материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила – а от там и за необоснованост.

Като правен резултат се иска отмяна на атакувания съдебен акт и по съществото на спора постановяване отхвърляне на заявената с исковата молба претенция по чл.86 ЗЗД.

С въззивната жалба не се правят доказателствени искания.

В срока за отговор не е постъпил такъв от въззиваемия.

БОС в решаващия състав, като съобрази данните по първоинстанционно дело във връзка с наведените оплаквания във въззивната жалба, намира за установено от фактическа страна следното:

Между страните по делото не е имало спор по релевантните за предмета на спора факти, че помежду им е било налице валидно сключено служебно правоотношение, прекратено на основание чл. 245 ал. 1 т. 13 от ЗМВР във връзка с чл.69 от КСО със Заповед рег.№ К-6559/08.06.2010 г. на Министъра на В. Р..

До нейното постановяване заеманата от ищеца-въззиваем държавна служба е била на “Полицейски инспектор ІV степен към отдел “Охранителна полиция” при Областна дирекция на МВР-Б., категория Г - І степен, като С. е имал прослужено време в системата на МВР от 26 години, 9 месеца и 22 дни.

Размерът на месечното възнаграждение, определено към датата на прекратяване на служебното правоотношение, което включва основното месечно възнаграждение и допълнителните такива за продължителна работа, за специфични условия на труд, за научна степен, на база на което се определя размера на дължимото обезщетение по чл. 252 ал.1 от ЗМВР, за ищеца е бил 1 223,60 лева /така заключението на допуснатата и изслушана експертиза/.

По делото няма спор и по факта, че сумата от 24 472 лв., представляваща 20 брутни месечни възнаграждения, е била платена на въззиваемия на 22.12.2010 г., поради който факт и по отношение на първоначално предявения главен иск производството пред районния съд е било прекратено.

Спорен между страните по делото е въпроса дали се дължи мораторна лихва за забава за забава изплащането на дължимото обезщетение, от кой момент и в какъв размер, с оглед на поддържания от ищеца-въззиваем иск по чл. 86 от ЗЗД.

При безсъмнено установеното от фактическа страна, въззивната инстанция счита, че правните изводи на районния съд по тез спорни въпроси са направени в противоречие с материалния закон.

Съображенията за това са следните:

Претенцията за заплащане на еднократно обезщетение на основание чл. 252 от ЗМВР следва да бъде разглеждана по общия ред и от гражданския съд.

Поради празнотата в специалния материален закон систематичното и логическото му тълкуване, във връзка с останалите регулиращи подобен род правоотношения материални закони води на извод, че правото на едно лице да получи еднократно обезщетение не произтича от волята на административния орган, а се основава на конкретната норма на материалния закон, която определя както основанието, така и неговия размер.

Затова и субективното право на лицето имащо право да я получи не зависи от волята на административния орган.

Тъй като в специалния нормативен акт, уреждащ служебното правоотношение на служителите в системата на МВР липсва изрично предвиден правен ред за разглеждане на иска, с който се претендира обезщетение, свързано с прекратяването на служебното правоотношение, то по аналогия на чл. 46 ал.2 от ЗНА следва да се приложи нормата на чл. 125 от ЗДС, съгласно който, в тригодишен срок засегнатите могат да предявяват имуществените си спорове по общия исков ред.

В подкрепа на горното е и разпоредбата на § 1а от ЗМВР, която също препраща към ЗДС.

В случая въззивникът Г. В. С. е бил държавен служител в МВР.

Държавният служител в тази система, за заеманата от него длъжност, се назначава и освобождава от Министъра на В. Р.- чл. 185 и чл. 246 от ЗМВР.

Държавната служба е понятие на административното право и се свързва преди всичко с изпълнение на функции в държавната администрация. Тя има специфично съдържание, което се разкрива в съгласие с конкретните цели и институти, които е призвана да обслужва. Служебното правоотношение в този случай е комплексно, тъй като от един юридически факт – индивидуален административен акт на съответния министър, възникват задължително две правоотношение – административно и трудово. Административното правоотношение е водещо и определя конкретното проявление на трудово правните институти – отпуските на служителя, възникването и прекратяването на правоотношението със съответното М., обезщетенията които се изплащат при прекратяване на правоотношението и др. Страни по служебното правоотношение- което в случая е едностранно властническо по възникване и характер, и двустранно по субекти – държавен служител и органът по назначаването му, за длъжността на въззивника – Министъра на В. Р..

Заплащането на заплатата/чл. 200 от ЗМВР/, разрешаването на ползването на платения годишен отпуск/чл. 212 от ЗМВР/ или заплащане на обезщетение за него при освобождаване от служба/чл. 277 от ППЗМВР/, осигуряването на служителя/чл. 30 т.4 от ЗДС/, водене на кадрово досие и издаване на документи въз основа на него/чл. 173 ал.2 от ППЗМВР/, са правомощия осъществявани от структурата или звеното, в което служи конкретния държавен служител, по неговата месторабота, без обаче това да променя страните по правоотношението.

Организацията и управлението на структурите и звената на МВР е на принципа на централизма – чл. 29 от ППЗМВР, от което следва извода, че легитимиран да отговаря по исковете в МВР е административния орган по назначаването, респективно прекратяването, който е страна по държавнослужебното правоотношение и по имуществения спор, разглеждан по реда на чл. 125 от ЗДС /така и Решение № 14 от 17.02.2011г. по гр.д.№ 625/2010г. на ІІІ г.о. на ВКС на РБ/.

Оплакването на жалбоподателя, за ненадлежна пасивна легитимация във връзка с предявения пред съда иск за заплащане на мораторна лихва за забава срещу Министъра на В. Р., според настоящия състав на ОС Б. е неоснователно и същото следва да бъде оставено без уважение.

Доводите за него, релевирани във въззивната жалба, се основават на обстоятелството че обезщетението на служителя на основание чл. 252 от ЗМВР, в размер на 24 472 лв. е изплатено от Областна дирекция на МВР- Б., който съгласно чл. 14 ал.2 от ЗМВР е самостоятелно юридическо лице, както и второстепенен разпоредител с бюджетни кредити в МВР.

Възможността на Директора на областната дирекция да изплаща такова обезщетение в рамките на определената му от закона правна и финансова самостоятелност, не означава че същият е легитимиран да отговаря по предявени граждански искове от държавните служители в МВР срещу министерството. Подобна теза не държи сметка за водещата и определяща роля на административното правоотношение спрямо трудово правните институти във връзка с това сложно правоотношение възникнало между МВР и държавния служител.

Допълнителен аргумент в полза на изложеното е и процесуалната норма на чл. 27 ал.1 от ГПК, според която процесуално правоспособен в граждански процес, е този който е правоспособен и в материалното право. След като страни в правоотношението са МВР и въззивника като държавен служител, то пасивно легитимиран да отговаря по предявения иск с правно основание чл. 86 от ЗЗД е именно МВР представлявано от министъра – Цв. Цв.

Правото на въззивника за получаване на еднократно обезщетение по реда на чл. 252 от ЗМВР, произтича от конкретната материално правна норма на закона, в която е предвидена възможността за обезщетение при прекратяването на служебното правоотношение на държавния служител в системата на МВР, като в цитираната норма е предвидено не само основанието, но и неговия размер.

При наличието на предвидените в закона материално правни предпоставки, заплащането на еднократно обезщетение по реда на чл. 252 от ЗМВР не зависи от волята на административния орган, като субективното право на държавния служител възниква не по силата на индивидуалния административен акт, а по силата на цитираната по – горе материално правна норма.

Правото на обезщетение на държавния служител обаче не е абсолютно и безусловно, тъй като същото е свързано с предвидените в правната норма материални предпоставки. Следва в настоящия случай да се съобрази, че в разпоредбата на чл. 245 ал.1 т. 13 от ЗМВР, е предоставена възможност на административния орган – Министъра на В. Р., в условията на оперативна самостоятелност да прекрати служебното правоотношение със служителя, при наличието на предвидените в материалния закон предпоставки- поради придобиване на пенсия по реда на чл. 69 от КСО, като издаде съответната заповед за това.

Така формално юридическия факт с който законът свързва правото на съответното задължение за изплащане на еднократно обезщетение по реда на чл. 252 от ЗМВР, е прекратяването на служебното правоотношение с държавния служител, което и извършено на основание конкретна заповед като индивидуален административен акт на правоимащия орган. Основанието за възникването на субективното право обаче остава материално правната норма, в която са предвидени основанието и размера на това парично обезщетение, а не самият административен акт от който възникват материално правните последици във връзка с изплащането на това еднократно обезщетение, предвидено изрично в закона.

Поради изложените съображения възможността на административния орган, с който правоотношението на държавния служител от системата на МВР е прекратено въз основа на изрична заповед на Министъра на В. Р., да изпадне в забава във връзка със заплащането на определеното еднократно парично обезщетение по реда на чл. 252 от ЗМВР, е свързана с материално правната норма която е основание за това плащане, а не със заповедта въз основа на която правоотношението на държавния служител с МВР е прекратено.

В специалната материално правна норма от закона е предвидено изрично правото на еднократно обезщетение, посочени са основанията за неговото възникване и същото е определено по размер.

В нормата на чл. 252 от ЗМВР, както и в която и да друга норма от специалния закон, липсва обаче посочване на срок, в който това обезщетение следва да бъде изплатено.

Присъждането на лихва върху еднократното обезщетение не е предмет на регламентация в ЗМВР, поради което се изключва възможността специалния закон да дерогира общия, като следва да бъде приложена общата разпоредба на чл. 86 от ЗЗД.

След като в закона не е посочен срок за плащане на съответното обезщетение, то става изискуемо след покана съобразно разпоредбата на чл. 84 ал. 2 от ЗЗД.

За да изпадне в забава, длъжникът дължащ заплащането на обезщетение в посочения в заповедта на министъра размер, следва да е поканен преди предявяването на настоящия иск пред съда, а такива данни по настоящото дело липсват.

Претендираната законна лихва за забава след допуснатото от съда изменение на иска по период и размер в настоящия случай, се дължи от датата на предявяване на иска за обезщетение по реда на чл. 252 от ЗМВР, който след датата на завеждане на исковата молба пред съда, дължимата е както главницата, така и лихвата за забава при нейното изплащане. Така в случая предявеният иск за дължимата лихва е основателен за периода след 15.10.2010 г. до датата на плащане – 22.12.2010 г., като същият следва да бъде уважен за сумата – 24,47 лв.

В останалата част над посочения размер, до размера на предявената и уважена от районната инстанция претенция по чл. 86 ал.1 от ЗЗД за лихва за забава, предявеният иск се явява неоснователен, поради което и в същата част обжалваното решение следва да се отмени.

За пълнота на настоящото изложение следва да се отбележи, че дори и да се приеме, че плащането на дължимото еднократно обезщетение по реда на чл. 252 от ЗМВР става изискуемо и дължимо, считано от датата на издаване на заповедта на административния орган, тъй като именно тя е правопораждащия ЮФ, поради това че с нея се прекратява служебното правоотношение между страните, следва да се отчете, че в заповедта също липсва посочване на срок за изплащане на дължимото обезщетение. Това обстоятелство не може да се отрази на нейната законосъобразност, но същата не подлежи на предварително изпълнение в частта на определеното с нея обезщетение, като за да изпадне в забава, длъжника който следва да заплати еднократното обезщетение, също следва да бъде поканен да изпълни.

Съобразно изхода от спора пред настоящата инстанция основателно се явява и възражението на въззивника за това, че в негова тежест е поставено заплащането на сторените от въззиваемия по делото разноски пред първата инстанция, поради и в тази му част решението на районния съд следва да се отмени.

В останалата му част решението следва да се остави в сила, като правилно.

Мотивиран от изложеното и на осн.чл.271 ГПК, БОС

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯРешение № 4431/07,06,2011 г., постановено по гр.д. № 85/2010 г. по описа на РСБ., с което МИНИСТЕРСТВОТО НА В. Р.гр. С., ул. “6. С.” № 29, представлявано от Министъра Цв. Цв. е осъдено да заплати на Г. В. С. с ЕГН * с адрес гр.Б., ул. “С. К.”№1, сумата от 1 175,58 лв./ хиляда сто седемдесет и пет лева и петдесет и осем стотинки/ лева, представляваща обезщетение за забава /мораторна лихва/ върху изплатеното на 22.12.2010 г. обезщетение по чл. 252, ал. 1 от ЗМВР в размер на 24 472 лева, за периода от 06.07.2010 г. до 22.12.2010 г., както и за за заплащане на сторени по производството разноски в размер на 240 /двеста и четиридесет/ лева за адвокатско възнаграждение и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА МИНИСТЕРСТВОТО НА В. Р.гр. С., ул. “6. С.” № 29, представлявано от Министъра Цв. Цв., е осъдено да заплати на Г. В. С. с ЕГН * с адрес гр.Б., ул. “С. К.”№1, сумата от 24,47 лв./ двадесет и четири лева и четиридесет и седем стотинки/ , представляваща обезщетение за забава /мораторна лихва/ върху изплатеното на 22.12.2010 г. обезщетение по чл. 252, ал. 1 от ЗМВР в размер на 24 472 лева, за периода от 15.10.2010 г. до 22.12.2010 година.

ОТХВЪРЛЯ предявения иск с правно основание чл. 86 от ЗЗД от Г. В. С. с ЕГН * с адрес гр.Б., ул. “С. К.”№1 против МИНИСТЕРСТВОТО НА В. Р.гр. С., ул. “6. С.” № 29, представлявано от Министъра Цв. Цв. в останалата му част, за разликата до претендирания размер от 1 175,58 / хиляда сто седемдесет и пет лева и петдесет и осем стотинки/ и период от 06.07.2010 г. до 15.10.2010 г., като НЕОСНОВАТЕЛЕН.

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 4431/07,06,2011 г., постановено по гр.д. № 85/2010 г. по описа на РСБ. в останалата му част.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ :