Р Е Ш Е Н И Е №
.......
гр. София, ..…12.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ІV-Д
въззивен състав, в публичното заседание на петнадесети юни две хиляди и
седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
МАРИЯ БОГДАНОВА
при секретаря Поля
Георгиева, като разгледа докладваното от младши съдия Мария Богданова в. гр. д. № 16272 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 15073, постановено на 30.09.2016 г. по гр. дело № 75559/2015 г.
по описа на Софийски районен съд (СРС), ІІІ-то ГО, 88-ми състав, са отхвърлени предявените
от „П.М.“ ООД срещу С.К.Х. и Г.Х.Х. искове с правно основание чл. 75 ЗС за
възстановяване владението на ищеца върху находящ се в гр. София, район
„Панчарево“, с. Казичене недвижим имот, представляващ сграда /бивша баня/ в УПИ
ІХ, кв. 13, с. Казичене, ул. „Васил Левски“ и ул. „Кръстьо Пастухов“, състояща
се от чакалня, каса, две съблекални, две бани, пет коридора, три тоалетни,
склад, котелно, помещение към котелното, двуетажно тяло със стълбищна клетка, с
разгъната застроена площ от 363,50 кв. м. и с граници: югоизток – УПИ ХІІІ 431,
северозапад – ул. „Кръстьо Пастухов“, североизток – УПИ VІІІ 433 и трафопост,
югозапад – ул. „Васил Левски“; заедно с УПИ ІХ с площ от 1500 кв. м. и с
граници: югоизток – УПИ ХІІІ 431, северозапад – ул. „Кръстьо Пастухов“,
североизток – УПИ VІІІ 433, югозапад – ул. „Васил Левски“, като владението
върху имота е отнето от ответниците чрез поставяне на врата на незаконно
изградена ограда и недопускането на управителя на „П.М.“ ООД вътре.
Ищецът по делото – „П.М.“ ООД – е обжалвал първоинстанционния съдебен акт като
недопустим и неправилен, поради съществени нарушения на материалния и
процесуалния закон, както и поради необоснованост. Твърди се, че с решението си
районният съд се е произнесъл по незаявени в исковата молба фактически обстоятелства,
което е довело до недопустимост на акта. В жалбата са изложени доводи за осъществено
от СРС процесуално нарушение в изготвения по делото доклад, изразило се в
неправилно разпределение на доказателствената тежест между страните по делото.
Според въззивника, първоинстанционният съд не е обсъдил в цялост
доказателствения материал, събран в хода на производството, съответно – ценил е
погрешно същия, в резултат на което е постановил необосновано решение.
Направено е искане за неговата отмяна и за уважаване на предявените от дружеството
искови претенции.
От въззиваемите страни в производството – ответниците С.К.Х. и Г.Х.Х. – са постъпили
отговори в срок на подадената жалба. С тях твърденията на жалбоподателя за
недопустимост и неправилност на първоинстанционния съдебен акт се оспорват като
неоснователни по подробно изложени от въззиваемите доводи. Отправени са искания
за оставане на въззивната жалба без уважение и за потвърждаване на
постановеното от СРС решение.
Софийски градски съд, като съобрази
доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено
следното от фактическа и правна страна:
Производството е
образувано по въззивна жалба, подадена от страна с правен интерес, в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението в неговата цялост, а по допустимостта му – в обжалваната част,
като по останалите въпроси относно правилността на акта е ограничен от
посоченото в иницииралата производството жалба. Съобразно така установените си задължения, този
въззивен състав констатира, че процесното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо.
Неправилни са твърденията на въззивника, че районният съд се е произнесъл по
незаявени в исковата молба фактически обстоятелства, добавяйки към предмета на
търсената защита начина на отнемане на владението, чието възстановяване се
претендира, обективирано в израза „…
отнето от ответниците чрез поставяне на врата на незаконно изградена ограда и
недопускането на управителя на дружеството – ищец в имота“. Фактите относно
наличието в процесния имот на незаконно изградена ограда, на която впоследствие
е поставена врата, ограничила достъпа до него, както и относно недопускането на
управителя на ищцовото дружество, са изложени в абзаци ІІ-ри, ІІІ-ти и ІV-ти на
стр. 2-ра от исковата молба (л. 3 от делото), а на същата страница в абзац
VІІ-ми по ясен и недвусмислен начин е заявено, че ищецът е владеел имота „… до нарушаване на владението с поставяне
на врата на незаконно изградена ограда и недопускането на управителя на „П.М.“
ООД в имота на 14.10.2015 г.“. Явно е, предвид релевираните от ищеца в
исковата молба фактически твърдения, че съдът не е добавил незаявени факти към
предмета на търсената защита, а напротив – произнесъл се е именно в рамките на посочените
в исковата молба обстоятелствата. Не е налице, следователно, недопустимост на
постановеното от СРС решение.
Относно релевираните в
подадената жалба доводи за неправилност на първоинстанционния съдебен акт,
въззивният съд намира следното:
СРС, ІІІ-то ГО, 88-ми състав,
е бил сезиран със субективно съединени осъдителни искове с правно основание чл.
75 ЗС. Районният съд е приел, че в хода на производството ищецът не е установил
в условията на пълно и главно доказване осъществяване на владение върху
процесния имот от негова страна както към момента на твърдяното нарушение, така
и в предхождащия последното шестмесечен период.
На първо място, настоящият
съдебен състав намира, че предходната инстанция не е допуснала твърдяното от
ищеца процесуално нарушение при изготвяне доклада по делото. Действително, в
същия не е очертано детайлно разпределението на доказателствената тежест между
страните, но им е указано, че всяка от тях е длъжна да докаже положителните
факти, за които излага твърдения, както и да обори изложените от насрещната
страна отрицателни факти, които оспорва. Следователно, на ищеца е било указано
по ясен начин, че следва да докаже изложените в исковата молба фактически
обстоятелства, сред които е и продължителността на упражняваното от него
владение – съгласно изявленията при предявяването на иска, същото е продължило
от 21.11.2008 г. до 14.10.2015 г., когато именно е било отнето от ответниците.
По тази причина необосновано е оспорването на ищеца-въззивник, че не е имал
вменено от съда задължение да докаже осъществявано от него владение върху
процесния имот непрекъснато поне шест месеца преди реализираното от ответниците
нарушение, доколкото е твърдял много по-продължително осъществявана (в рамките
на почти седем години) фактическа власт.
Въззивната
инстанция споделя изцяло фактическите и правните изводи на районния съд за
неоснователност на предявените владелчески искове, поради което по силата на
чл. 272 ГПК препраща към тях, като по този начин те стават част от мотивите на
въззивния съдебен акт. С цел пълнота на изложението и с оглед релевираните във
въззивната жалба доводи, е необходимо да се добави следното:
От събраните в
хода на първоинстанционното и въззивното производство доказателства не се
установява при условията на
пълно и главно доказване ищецът да е владял процесния имот в продължение на поне шест
месеца преди извършване на нарушението от страна на ответниците. Недоказването
на това обстоятелство води до заключението, че ищцовото дружество не се явява
материалноправно легитимирано да търси защита по реда на чл. 75 ЗС.
Действително, събраните в хода на делото доказателства могат условно да бъдат
разделени в две групи в зависимост от това твърденията на коя от спорещите
страни подкрепят. Допуснатите на ищеца свидетели Б.Х.и Н.А., разпитани
съответно от районния и от въззивния съд, твърдят, че са посещавали собствения
на „П.М.“ ООД имот няколко пъти през 2015 г. заедно с управителя на дружеството,
като при последното им посещение през месец октомври 2015 г. не са били
допуснати до имота – „… имотът беше заключен,
имаше катинар и не бяхме допуснати…“ (според свидетеля Х.); „… вратата беше заключена, отвън имаше
катинар, помислих, че ключът е в него и го попитах: „Не носиш ли ключа?“, обаче
в този момент излязоха едни хора и ни изгониха…“ (според свидетеля А.). Б.Х.сочи
още, че посещението на имота през месец юни 2015 г. е имало за цел да се
подготви едно от помещенията в сградата за наемане от него, при което е бил
поставен катинар „… на входната врата на
едно от предните помещения на локалната улица…“. Тези доказателства, макар
да касаят шестмесечния период преди процесното нарушение, не установяват по
безспорен и категоричен начин упражняването на непрекъснато владение от страна
на ищеца. Тяхната доказателствена стойност е разколебана от заявените от
свидетелите В.С.(разпитан пред районния съд) и Т.Н.(разпитана пред въззивния
съд) обстоятелства. Тези двама свидетели сочат, че процесният имот се владее от
ответницата С.Х., която го обработва и чисти, сади различни насаждения и
отглежда животни, като достъпът на други лица вътре е бил възпрепятствян след
изграждането – по искане на ответницата – на ограда. В.С.твърди, че „… Откакто се постави оградата, не съм
виждал други хора да са се настанили там… В него не може да се влезе свободно,
оградата е стабилна, трябва да се среже мрежата, за да се влезе… в банята не
може да се живее. Тя не ползва тази сграда, дори тя е закована, защото щяха да
я разграбят. Затворени са и прозорците, за да не се влиза да се краде. Никой не
може да влезе там.“, а Т.Н.свидетелства как ответниците са направили
ограда, „… заградиха, посадиха дървета,
тя си пасеше козите в това място… Те си оградиха този имот и може да има вече
десетина години. Аз не съм виждала други хора в имота през тези години…“. Фактът,
че управителят на ищцовото дружество е посещавал имота заедно с трети лица, не
сочи на непрекъснато упражняване на владение, каквото се изисква за
основателността на предявените искове, доколкото по делото се установява, че в
същия период ответниците са ползвали имота за свои нужди. Осъществяваното от
тях фактическо ползване изпълва признаците на владението по смисъла на чл. 75
ЗС, за разлика от действията на ищеца, ограничили се в няколкократни посещения
на мястото. Нещо повече – упражняваното от ответниците владение е било явно за
„П.М.“ ООД, предвид поставянето на оградата, законността на която е оспорена от
ищеца. Предвид изложеното, макар и да не е спорно с оглед показанията на
свидетелите и твърденията на страните, че на 14.10.2015 г. управителят на
ищцовото дружество не е могъл да влезе в имота и не е бил допуснат в него,
поради изричното противопоставяне на ответниците, исковите претенции се явяват
неоснователни, тъй като не е доказана втората материална предпоставка за
уважаването им – предхождащо сочените като нарушение действия непрекъсното
владение от страна на ищеца.
Фактът, че владението на имота е било
предадено на ищеца от предходния собственик (Столична община) на 21.11.2008 г.
– съгласно представения по делото предавателно-приемателен протокол – не
рефлектира върху извода, че в предхождащия процесното нарушение период,
релевантен за преценка основателността на исковете, владение реално е било
упражнявано от ответниците. Защитаваното по реда на чл. 75 ЗС владение е
фактическо състояние, което търпи обективни изменения в резултат на действията
на отделни субекти, съответно – за времето от 21.11.2008 г. до 14.10.2015 г.
същото е могло, а предвид доказателствата по делото – и реално се е изменило.
По тази причина, предаването на владението от предишния на настоящия собственик
на имота в толкова отдалечен от процесния период момент е ирелевантно за изхода
на правния спор по делото.
За
основателността на предявените искове е без значение и постановеното по адм. д.
№ 969/2015 г. по описа на Административен съд – София град, ІІ-ро отделение,
23-ти състав, на 06.10.2015 г. Решение № 5872, потвърждаващо Заповед №
РД-30-114 от 09.12.2014 г. на директора на Дирекция „Общински строителен
контрол“, Столична община, с която е наредено на ответника Г.Х. да премахне
незаконен строеж „лека прогледна ограда“, находящ се в процесния имот. Така
потвърденият административен акт действително е издаден след подадена от
ищцовото дружество жалба. Подаването на същата – на 05.07.2013 г., обаче, е
значително отдалечено във времето от релевантния по делото шестмесечен период,
предшестващ процесното нарушение. Нещо повече – така предприетите от „П.М.“ ООД
действия по атакуване законността на изградената от ответниците ограда не са
тъждествени с действия по фактическо владение на имота, упражняването на каквото
е необходима предпоставка за уважаването на предявените владелчески искове.
Подаването на жалбата е насочено към защита собствеността върху процесния имот,
като ищецът безспорно е материалноправно легитимиран да брани правото си на
собственост. То, обаче, не е релевантно за основателността на владелческите
искове, предявени от дружеството. Избирайки този ред на защита на правата си –
по чл. 75 ЗС, „П.М.“ ООД се е лишило от възможността да се ползва в хода на
процеса от осъществяваните от него собственически действия, каквито са както
обжалването на незаконно изградената оградата, така и воденето в имота на лица,
имащи интерес да наемат същия.
С оглед изложеното,
исковите претенции, предмет на разглеждане в настоящото производството, се
явяват неоснователни, което налага подадената въззивна жалба да бъде оставена
без уважение, а първоинстанционното съдебно решение да бъде потвърдено като
правилно и законосъобразно.
Предвид изхода
на спора, разноски за тази инстанция могат да бъдат присъдени единствено в
полза на въззиваемите, каквито последните са претендирали с отговорите на
въззивната жалба. Липсват, обаче, доказателства, ответниците реално да са
направили разноски в производството пред въззивния съд, поради което искането
им за присъждането на такива е неоснователно.
Решението
подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните
пред Върховния касационен съд, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, при
наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 или ал. 2 ГПК.
Предвид
изложените съображения, Софийски градски съд, ІV-Д въззивен състав,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖАВА Решение № 15073,
постановено на 30.09.2016 г. по гр. дело № 75559/2015 г. по описа на Софийски
районен съд, ІІІ-то ГО, 88-ми състав, с
което са отхвърлени предявените от „П.М.“ ООД срещу С.К.Х. и Г.Х.Х. искове
с правно основание чл. 75 ЗС за възстановяване владението на ищеца върху
находящ се в гр. София, район „Панчарево“, с. Казичене недвижим имот,
представляващ сграда /бивша баня/ в УПИ ІХ, кв. 13, с. Казичене, ул. „Васил
Левски“ и ул. „Кръстьо Пастухов“, състояща се от чакалня, каса, две съблекални,
две бани, пет коридора, три тоалетни, склад, котелно, помещение към котелното,
двуетажно тяло със стълбищна клетка, с разгъната застроена площ от 363,50 кв.
м. и с граници: югоизток – УПИ ХІІІ 431, северозапад – ул. „Кръстьо Пастухов“,
североизток – УПИ VІІІ 433 и трафопост, югозапад – ул. „Васил Левски“; заедно с
УПИ ІХ с площ от 1500 кв. м. и с граници: югоизток – УПИ ХІІІ 431, северозапад
– ул. „Кръстьо Пастухов“, североизток – УПИ VІІІ 433, югозапад – ул. „Васил
Левски“, като владението върху имота е отнето от ответниците чрез поставяне на
врата на незаконно изградена ограда и недопускането на управителя на „П.М.“ ООД
вътре.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред ВКС
в едномесечен срок от връчването му на страните при наличие на основанията по
чл. 280, ал. 1 ГПК.
Препис от
решението да се връчи на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.