Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 954 16.03.2020 година град Пловдив
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, XVI граждански състав, в публично заседание на двадесет и пети февруари две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛЕКСАНДЪР
ТОЧЕВСКИ
при участието на секретаря Ангелина Димитрова,
като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 16458 по описа на съда за 2019 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са главен и евентуален иск с правна квалификация по чл. 26 ал. 1, предложения първо и трето от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК, чл. 92 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД, както и втори евентуален иск- по чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.
Ищецът З.С.С., ЕГН: **********,***, чрез пълномощник адв. Е.И., е предявил против „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40- 46, представлявано от С.К., за признаване на установено в отношенията между страните, че сключеният между тях договор за кредит от 17.09.2014 г. е нищожен, поради несъответствие със специалните изискванията на ЗПК.
При условията на евентуалност, в случай на отхвърляне на иска, е предявен иск за признаване на установено, че предвидената в договора за кредит неустойка е нищожна, поради противоречието й с добрите нрави и с материалния закон, както и за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 115, 04 лева, като получена без основание по повод нищожност на неустойката по договора за кредит за периода 15.10.2014 г.- 07.01.2015 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба- 11.10.2019 г., до окончателното й плащане.
В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за кредит от 17.09.2014 г., по който на ищеца била предоставена сумата от 300 лева, при фиксиран лихвен процент- 40 %, ГПР- 49, 14 % и срок за погасяване на заема- 16 седмици. Като обезпечение по договора се предвиждало или поръчителство на две физически лица или представяне на банкова гаранция, а в противен случай се дължала неустойка в размер на 115, 04 лева, платима разсрочено. твърди се, че договорът за кредит бил нищожен на няколко основания: На първо място- фиксираният лихвен процент от 40 % не отговарял на действително приложения по договора такъв, защото неустойката се прибавяла към лихвата и така кредиторът допълнително се обогатявал. Трайната съдебна практика предвиждала, че уговорката за лихва, чийто размер надвишава трикратния такъв на законната лихва, е в противоречие с добрите нрави. На следващо място- по договора се предвиждало обезпечение, като при непредставянето на такова, се начислявала неустойка. Тази клауза също била недействителна, защото в случая с неизпълнението на задължението на длъжника да осигури поръчители или да представи банкова гаранция, неустойката загубвала присъщата й обезщетителна функция, тъй като по този начин единствено се създавали предпоставки за неоснователно обогатяване. В ущърб на потребителя финансовата институция поставяла неизпълними изисквания за обезпечението, за да обоснове получаването на допълнителна печалба. По практиката на съда на ЕС кредиторът бил длъжен да направи оценка на кредитоспособността на длъжника, преди да сключи договор за кредит, като било житейски логично при положение, че заемателят не може да удовлетвори условията му, да не се отпуска заем, защото той няма гаранция. Изискванията за извършване на оценка на кредитополучателя преди договора за кредит целели да се предпазят потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност. Като поел риска да отпусне необезпечен кредит, кредиторът носел и неблагоприятните последици от неизпълнението, защото собственото му поведение противоречало на изискванията да проучи състоянието на длъжника. Неустойката по договора по съществото си представлявала добавка към възнаградителната лихва и така водела до допълнителна печалба за кредитора, който не бил информирал предварително потребителя за действителния размер на ГПР. С въвеждането на неустойката се заобикаляло ограничението на чл. 19 ал. 4 от ЗПК при определяне на ГПР. Подвеждащо в договора било записано, че общата дължима сума по него е 320 лева, като неустойката въобще не се включвала в разходите по кредита и така потребителят не можел да прецени действителния размер на дълга. Това представлявало заблуждаваща търговска практика и така клаузата се явявала неравноправна. В чл. 22 от ЗПК се предвиждало, че при неспазване на специалните изисквания договорът за кредит бил недействителен, като според нормата на чл. 23 от ЗПК в тази хипотеза се дължало връщане само на заетата сума, без лихва или такси по кредита. В случая нищожните клаузи за лихва и неустойка не можело да се заместят по право, защото от една страна съда на ЕС не допускал подобна възможност, а и договорът нямало как да се сключи без клаузи, допускащи възнаграждение за кредитора. Ищецът бил заплатил изцяло задълженията си по кредита, като сумата за неустойка подлежала на връщане, защото била платена без основание по нищожен договор. Предявява се иск за прогласяване на нищожността на договора, а в случай на евентуалност- за прогласяване на нищожността на клаузата за неустойка и за връщане на платената за нея сума, ведно със законната лихва. Претендират се и разноски. В съдебно заседание страната чрез пълномощника си поддържа иска. Представя и писмена защита.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който се моли исковете да се отхвърлят изцяло. Твърди, че ищецът нямал интерес от иска, след като бил платил задълженията си по кредита, поради което претенцията била недопустима. По същество- претенцията била неоснователна, защото размерът на лихвения процент бил фиксиран и посочен в договора- 40 %, като параметрите на кредита били описани и в погасителния план. Към лихвата нямало скрити добавки, в нея не се включвала неустойката, като предвидената неустойка се плащала на вноски, съвпадащи с вноските по заема и това било направено за удобство на клиента. В договора ясно бил формулиран начинът за изчисление на ГПР, като той съответствал на предвидения в закона такъв и в него не се включвала неустойката. Лихвата представлявала цената на услугата, ищецът бил информиран за начина на определяне на лихвения процент, вноските били посочени в погасителния план и тук нямало нееквивалентност на престациите, нито пък нарушаване на добрите нрави или противоречие с морала. ГПР включвал лихвата и разходите по кредита, но те не покривали риска от неизпълнение на задълженията на заемателя и в този смисъл била предвидена неустойката, която обезщетявала вредите от неизпълнението. Така лихвата и неустойката имали различно предназначение и не покривали едно и също нещо, поради което и неустойката не се включвала в ГПР, чийто размер бил законосъобразно определен- 49, 14 %. Неустойката не била загубила присъщите й функции, тя не била неравноправна клауза, нито пък прекомерна. Заемателят още при кандидатстване за отпускане на кредита бил наясно с условията за обезпечение и се бил съгласил с тях. В случая била оценена кредитоспособността на заемателя в предложението за сключване на договора, което съдържало данни за неговото състояние и доходи и такава предварителна оценка реално била извършена. На заемателя бил предоставен предварително стандартен европейски формуляр, в който се посочвали индивидуалните условия по кредита и така потребителят бил наясно с крайните задължения по заема. Неустойката се начислявала само при неизпълнение, поради което тя не представлявала сигурен източник за доходи на заемодателя. В погасителния план неустойката била посочена отделно от другите вноски, защото се дължала на различно основание, като действително в договора общата дължима сума била посочена без неустойката, тъй като към момента на сключване на кредита нямало как да е ясно дали заемателят ще изпълнява задълженията си. В случая нямало и заблуждаваща търговска практика, защото на потребителя били предварително разяснени условията на кредита, като параметрите на заема били определени изцяло от клиента в предложението за сключване на договора. Нямало основание да се приеме, че клаузите в договора били нищожни на твърдените от ищеца основания. Прави се и възражение за изтекла погасителна давност, която тук била тригодишна, предвид периодичния характер на задълженията. Моли за отхвърляне на иска. Също претендира разноски. В с.з. страната не се явява и не се представлява, но представя писмено становище по спора.
С допълнителна молба ищецът мотивира правния си интерес от иска, като цитира и съдебна практика в тази връзка.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:
С договор за паричен заем № ****/ 17.09.2014 г., сключен между страните, на ищеца е предоставен кредит в размер на 300 лева, при следните условия: срок- 16 седмици, при фиксиран годишен лихвен процент- 40 % и годишен процент на разходите- 49, 14 %, при общ размер на всички плащания- 320 лева. Предвидена е неустойка при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение в размер на 115, 04 лева, платима разсрочено заедно с всяка вноска, при добавяне на сумата от 7, 19 лева.
Като писмени доказателства са представени копия от договора за паричен заем и от погасителния план към него.
Прието е заключение на съдебно- счетоводна експертиза, според която вещото лице в определило размера на ГПР на 49, 14 %, като е посочило, че в него се включва единствено договорната лихва. Посочени са и размерите на годишната законна лихва- 10, 03 %, както и договорната годишна лихва- 40 %. Сумата по кредита била преведена на лицето, като той платил договорна неустойка в размер на 115, 04 лева.
С молба в с.з. ищецът изменя размера на евентуалния осъдителен иск, като увеличава същия според приетото заключение на ССчЕ и същият се счита предявен не за първоначалния му размер от 93, 47 лева, а за размера от 115, 04 лева.
При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:
Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49, 14 %, а възнаградителната лихва- 40 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.
Пак в тази връзка, следва да се посочи, че още при сключването на договора е предвидено, че неустойката по чл. 4 ще се заплаща разсрочено, заедно с всяка вноска по договора, като общият й размер е 115, 04 лева (при отпусната заемна сума от 300 лева), а видно от погасителния план към всяка месечна вноска за тази неустойка се прибавя допълнително сумата от 7, 19 лева за целия срок на договора. Така въведените изисквания в цитираните клаузи от договора за вида обезпечение (банкова гаранция или поръчители) и срока за представянето му (тридневен), създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. В случая е предвидено неустойката по договора да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин тя се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката на практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че договорът е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, без да е необходимо да се обсъждат останалите аргументи на страните.
Доколкото другите два иска са предявени в условията на евентуалност, само при отхвърляне на главния иск, при несбъдване на това процесуално условие, по тях също не се дължи произнасяне от съда.
Предвид изхода
на делото, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК на ищеца се дължат
направените по делото разноски. Ищецът е заплатил държавна такса в размер на 50
лева, както и депозит за вещо лице по ССчЕ в общ размер на 250 лева, които суми
следва да му се възстановят от ответника, като законна последица от решението. Ищецът
освен това е представляван от свой пълномощник в процеса, на когото той не е
заплатил хонорар, в която връзка същият моли за определяне на неговото
възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в
представения договор за правна защита и съдействие на ищеца е посочено, че той
се представлява безплатно от адв. Е.И., поради затрудненото си материално
положение, което по смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА представлява основание
за оказването му на безплатна адвокатска помощ. Изрично в подобни хипотези
законодателят е предвидил възможността съдът да определи размер на адвокатското
възнаграждение, което с оглед цената на иска тук следва да бъде изчислено
съгласно нормите от Наредба № 1/ 09.07.2004 г., предвиждащи минимален размер на
адвокатското възнаграждение от 300 лева.
Поради изложеното, съдът
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40- 46, представлявано от С.К. и З.С.С., ЕГН: **********,***, че сключеният между тях договор за паричен заем № ****/ 17.09.2014 г. е недействителен, поради несъответствие с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от Закона за потребителския кредит.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40- 46, представлявано от С.К., да заплати на З.С.С., ЕГН: **********,***, направените разноски по делото- внесена държавна такса в размер на 50 (петдесет) лева и внесен депозит за съдебно- счетоводна експертиза в размер на 250 (двеста и петдесет) лева.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40- 46, представлявано от С.К., да заплати на адвокат Е.Г.И.- М., ЕГН: **********,***, в качеството й на пълномощник на ответника К.И.П., ЕГН: **********, адвокатско възнаграждение за осъществено на ищеца З.С.С., ЕГН: **********, безплатно процесуално представителство по делото, в размер на 300 (триста) лева, определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ : /п/
Вярно с оригинала.
АД