Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 18.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Б въззивен състав, в публичното съдебно заседание на осми март
две хиляди и двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ:
КАЛИНА АНАСТАСОВА
мл. с. ИВАН КИРИМОВ
при участието на секретаря Донка
Шулева, като разгледа докладваното от мл.съдия Евелина Маринова в. гр. д. № 9107 по описа за 2020 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба на ищцата М.И.Г. чрез адв. М.П. срещу решение №
160040 от 24.07.2020 г., постановено по гр.д. № 53437/2019 г. на СРС, I ГО, 166
състав, с което е отхвърлен предявеният от М.И.Г. срещу „Т.С.“ ЕАД отрицателен установителен иск за сумата по изпълнителен лист, изд. по
гр.д. № 68854/2014 г. на СРС, 42 състав, в размер на 641, 50 лв., представляваща
припадаща се част от главница за топлинна енергия за периода м.04.2009 г. –
м.04.2014 г., за събирането на която е образувано изп.дело
№ 20198560401129 по описа на ЧСИ Б.Б., рег. № 856 на
КЧСИ.
В жалбата са изложени доводи, че решението е
неправилно, тъй като е постановено в противоречие с материалния закон и е
необосновано. Навежда се оплакване, че неправилно първоинстанционният
съд е приел, че към момента на завеждане на иска процесното
вземане не е погасено по давност. Поддържа се, че исковата сума е предмет на
влязла в сила заповед за изпълнение, която не следва да се приравнява на влязло
в сила съдебно решение, поради което нормата на чл.117, ал.2 ЗЗД не намира
приложение и давността за вземането не е 5-годишна, а е 3-годишна, на основание чл.111, б.„в“ ЗЗД.
Навежда се оплакване за неправилност на изводите на съда, че по време на
изпълнителното производство давност не тече. Отправя се искане за отмяна на
обжалваното решение и постановяване на друго, с което искът да бъде уважен.
Претендират се разноски.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор
на въззивната жалба от ответника „Т.С.“ ЕАД. Изложени
са съображения за неоснователност на въззивната
жалба. Отправено е искане за потвърждаване на обжалваното решение и присъждане
на направените по делото разноски и юрисконсултско
възнаграждение.
Страните не са заявили доказателствени
искания.
Съдът, след
като прецени представените по делото доказателства и обсъди доводите на
страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, приема за
установено следното от фактическа
страна:
Първоинстанционният съд е сезиран
с искове с правна квалификация чл.439 ГПК.
Ищцата твърди, че срещу нея се води изпълнително дело № 20198560401129 на ЧСИ Б.Б. от ответникът „Т.С.“ ЕАД, образувано въз основа на
изпълнителен лист от 21.07.2015 г. по ч.гр.д. № 68854/2014 г. на СРС, 42 състав,
издаден въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК от
30.04.2015 г. за сумата от 3 849,03 лв., представляваща главница за незаплатена
топлинна енергия за периода м.04.2009 г. – м.04.2014 г., ведно със законната
лихва от 12.12.2014 г. до окончателното изплащане, сумата
от 1079, 07 лв., представляваща лихва за забава за периода 31.05.2009 г. –
10.11.2014 г., сумата от 518, 19 лв., представляваща разноски по делото. Сочи
се, че ищцата дължи горепосочените суми разделно със съдлъжниците
А.Г. и Б.С., като същата е осъдена за сумата от 641,50 лева – главница, ведно
със законната лихва върху главницата, считано от 12.12.2014
г. до окончателното изплащане на вземането, лихва за забава в размер на 179,84
лева за периода от 31.05.2009 г. до 10.11.2014 г. и 92,08 лева разноски.
Считат, че вземанията по изпълнителния лист са погасени по давност. Твърди се,
че вземанията на „Т.С.“ ЕАД произтичат от влязла в сила заповед за изпълнение,
поради което по отношение на тях се прилага давността за самото вземане, в
случая: кратката 3-годишна, тъй като се касае за периодични вземания. Не намира
приложение 5-годишната давност, тъй като вземането не е установено със съдебно
решение, съгласно изискването на чл.117, ал.2 ЗЗД. Сочи, че доколкото
изпълнителният лист е издаден на 21.07.2015 г. то погасителната давност е
изтекла на 21.07.2018 г., а ответникът е предприел действия за събиране на
сумите по изпълнителния лист едва през 2019 г.. Моли съда да постанови решение, с което да признае за установено, че не
дължи на ответника посочените по-горе суми, като и присъди сторените по делото
разноски.
С постъпилия в срока по чл.131 ГПК писмен отговор
ответникът оспорва предявения иск. Твърди, че вземанията му произтичат от
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, срещу която длъжницата не е депозирала
възражение, поради което същата е влязла в сила. Счита, че вземанията му се погасяват
с изтичане на 5-годишна давност. Позовава се на ППВС № 3/1980 г., според което
давност не тече, докато трае изпълнителното производство. Сочи, че е образувано
изпълнително производство, с което е прекъсната давността. Посочва, че
ответникът е искал извършване на принудителни действия за събиране на дължимите
суми, с което е прекъсвал давността.
По делото е представен изпълнителен лист от 21.07.2015
г., издаден въз основа на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК от 30.04.2015
г., постановена по гр.д. № 68854/2014 г.
на СРС, 42 състав, с който А.Т.Г., М.И.Г. и Б.И.С.са осъдени да заплатят
разделно на кредитора „Т.С.“ ЕАД сумата от 3849,03 лева за доставена топлинна
енергия през периода м.04.2009 г. до м.04.2014 г., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от 12.12.2014 г. до
окончателното изплащане на вземането, мораторна лихва
в размер на 1079,07 лева за периода от 31.05.2009 г. до 10.11.2014 г. и 518,19
лева разноски, като сумата разпределена за М.И.Г. е 641,50 лева, ведно със
законната лихва за периода от 12.12.2014 г. до
окончателното изплащане на вземането, лихва за забава в размер на 179,84 лева
за периода 31.05.2009 г. до 10.11.2014 г. и 92,08 лева разноски по делото.
Видно от приложеното в настоящото производство
заверено копие на изп. дело № 20198560401129 на ЧСИ Б.Б.,
с молба от 19.07.2019 г. „Т.С.“ ЕАД е поискала образуване на изпълнително дело
въз основа на горепосочения изпълнителен лист, като на основание чл. 18, ал. 1
от ЗЧСИ на съдебния изпълнител е възложено да определи начина на изпълнение.
До длъжницата е изпратена покана за доброволно
изпълнение изх. № 30890/08.08.2019 г..
Съдебният изпълнител е изпратил запорно съобщение до банка „ОББ“ АД, с изх. № 30891/08.08.2019 г., от където се е върнал отговор, че жалбоподателката има открита банкова сметка, ***на, поради
липса на авоар /л. 38/.
При така установената фактическа обстановка,
съдът приема от правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в
срока по чл.259, ал.1 ГПК, изхожда от легитимирана страна, като същата е
процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в
жалбата.
При извършената служебна проверка въззивният съд
установи, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо.
В предмета на делото се включват отрицателен
установителен иск, че ищцата не дължат на ответника исковата сума.
Разпоредбата на чл.439 ГПК предвижда защита на
длъжника по исков ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни действия
въз основа на изпълнителното основание. Законодателят е уредил защитата на
длъжника да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното
дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. По реда
на действащия ГПК, в сила от 01.03.2008 г., заповедите за изпълнение се ползват
със стабилитет, тъй като влизат в сила, за разликата от несъдебните
изпълнителни основания по чл.237 ГПК (отм.). По тези съображения разпоредбата
на чл.439, ал.2 ГПК следва да се прилага и за факти, настъпили след влизане в
сила на заповедта за изпълнение, когато заповедното производство е приключило,
независимо че съдебно дирене не се провежда (определение № 956 от
22.12.2010 г. по ч. т. д. № 886/2010 г. на ВКС, ТК, I ТО).
В случая ищцата основа исковата си претенция на
обстоятелството, че е изтекла давността за вземането, считано от влизане в сила
заповедта за изпълнение. С оглед на това следва да се приеме, че се позовава на
юридически факт, настъпил след влизане в сила на заповедта, което обуславя приложимост на защитата по реда на чл.439 ГПК. Ето защо, спорът следва да се разгледа по същество.
Нормата на чл.117, ал.2 ЗЗД регламентира, че ако
вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога
5 години. Заповедта за изпълнение замества съдебното решение като изпълнително
основание, но при оспорването й от длъжника чрез възражение по реда на чл.414 ГПК проверката дали вземането съществува се извършва в общия исков процес. По
силата на чл.416 ГПК, когато възражение не е подадено в срок, какъвто е
разглежданият случай /доколкото няма данни изобщо да е подавано възражение по
чл. 410 от ГПК/, заповедта за изпълнение влиза в сила. Не е налице изрична
правна норма, която да предвижда, че съществуването на вземането в този случай
е установено със сила на пресъдено нещо. Следва да се съобрази обаче
обстоятелството, че ако длъжникът не възрази в рамките на установения в нормата
на чл.414, ал.2 ГПК преклузивен двуседмичен срок,
заповедта влиза в сила, като се получава ефект, близък до силата на пресъдено
нещо, тъй като единствената възможност за оспорване на вземането са основанията
по иска с правно основание чл.424 ГПК – при новооткрити обстоятелства и нови
писмени доказателства /в посочения смисъл – определение № 480 от 19.07.2013 г.
по ч. гр. д. № 2566/2013 г. на ВКС, ГК, IV ГО, постановено по реда на чл.274, ал.3, т.1 ГПК/.
Извън иска по чл.424 ГПК длъжникът не може да се ползва от друга форма на
искова защита, с която да оспорва самото вземане. Когато длъжникът е бил лишен
от възможност да оспори вземането, може да поиска от въззивния съд отмяна на
заповедта за изпълнение на основание чл.423 ГПК. Този режим се различава от
регламентирания в ГПК (отм.) във връзка с издаването на изпълнителен лист въз
основа на несъдебно изпълнително основание, в който се предвиждаше възможност
за предявяване искове – чл.252 ГПК (отм.), чл.254 ГПК (отм.), чл.255 ГПК (отм.),
които не се преклудират със специални срокове. В
действащия ГПК с изтичане на преклузивния срок за подаване на възражение против
заповедта се получава крайният ефект именно на окончателно разрешен правен спор
относно съществуването на вземането.
За пълнота на изложението следва да се отбележи,
че не може да се прави аналогия с вземания, за които е издаден изпълнителен
лист въз основа не несъдебно изпълнително основание по чл.237 ГПК (отм.).
Въпреки съществуващите сходства между уредбата на несъдебните изпълнителни
основания по ГПК (отм.) и заповедното производство, уредено в Глава XXXVII на действащия ГПК, последното има съществени специфики, които правят
недопустимо приравняването им. Стабилитетът на заповедта за изпълнение
произтича от това, че тя влиза в законна сила, за разлика от несъдебните
изпълнителни основания по чл.237 ГПК (отм). С оглед
на това съдебната практика, постановена по отношение на несъдебните
изпълнителни основания, няма отношение към процесния случай, като следва да
намери приложение актуалната задължителна съдебна практика, постановена във
връзка с регламентираното в действащия процесуален закон заповедно
производство.
Съгласно т.14 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д.
№ 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, новият ГПК урежда заповедното производство като
част от изпълнителния процес и затова заявлението за издаване на заповед за
изпълнение не прекъсва давността. Тя се прекъсва с предявяването на иска за
съществуване на вземането, но съгласно чл.422, ал.1 ГПК предявяването на този
иск има обратно действие, само ако е спазен срокът по чл.415, ал.1 ГПК. Ако иск не е предявен или
ако е предявен след изтичането на срока по чл.415, ал.1 ГПК, давността не се
счита прекъсната със заявлението. Неподаването на възражение от страна на
длъжника създава презумпция, че вземането е безспорно, поради което заповедта
за изпълнение влиза в сила и въз основа на нея се издава изпълнителен лист,
съгласно нормата на чл.416 ГПК.
По изложените съображения нормата на чл.117, ал.2 ГПК следва да намери приложение и по отношение на вземане, за което е налице
постановена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, влязла в сила поради
неподаване на възражение от страна на длъжника в срока по чл.414, ал.2 ГПК.
Според установената от ВКС константна съдебна
практика по приложението на чл. 116, б. „б“ ЗЗД погасителната давност се счита
прекъсната с предявяването на иск от носителя на спорното вземане – кредитора,
чрез осъдителен иск (в това число и насрещен осъдителен иск) или респ. чрез
предявяване на притезанието в заповедно производство.
Предявяването на отрицателен установителен иск няма за последица предвиденото в
чл.116, б. „б“ ЗЗД и чл.115 б. „ж“ ЗЗД действие (решение № 235 от 21.09.2012 г.
по гр. д. № 1762/2011 г., на ВКС, ГК, III ГО; решение № 57/27.06.2018 г.по гр.
д. № 591/2017 г. на ВКС, ГК, ІІ ГО; решение № 99/23.10.2018 г. по гр. д. №
4991/2017 г. на ВКС, ГК, ІІ ГО; решение № 705/29.10.2010 г. по гр. д. №
1744/2009 г. на ВКС, ГК, І ГО; решение № 99/10.05.2013 г. по гр. д. № 681/2012
г. на ВКС, ГК, І ГО, постановени по реда на чл.290 ГПК и др.). Ето защо, в
случая давността не се прекъсва с депозиране на исковата молба, както и не
спира да тече по време на процеса. Противното би означавало, че с реализиране
на защитата чрез оспорване на вземането от страна на длъжника по изпълнителното
дело, се прекъсва или спира течащата в негова полза погасителна давност,
какъвто не е смисълът на разглежданите норми.
Съдът приема, че в случая заповедта за изпълнение
е влязла в сила на 30.06.2015 г., доколкото не се установява да е подадено
възражение по чл. 414 от ГПК от ищцата, след като е получила същата на
12.06.2015 г.. Също така следва да се съобрази, че страните не спорят относно
обстоятелството, че срещу заповедта за изпълнение не е депозирано възражение по
реда на чл. 414 от ГПК. От този момент – 30.06.2015 г. е започнала да тече
давността по чл.117, ал.2 ЗЗД, която изтича на 30.06.2020 г.
Съгласно чл.116, б.„в“ ЗЗД давността се прекъсва
с предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането. Съгласно
задължителните разяснения по т.10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. дело №
2/2013 г. на ВКС, ОСГТК, прекъсва давността предприемането на кое да е
изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от
това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по
инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно
чл.18, ал.1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез налагане на запор или
възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или
вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач,
насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от
проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и
не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и
връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото
състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа
и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от
дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила
разпределение и др.
От приложеното в настоящото производство заверено
копие на изпълнителното дело се установи, че съдебният изпълнител е изпратил запорно съобщение до банка „ОББ“ АД, с изх. № 30891/08.08.2019 г., от където се е върнал отговор, че жалбоподателката има открита банкова сметка, ***на, поради
липса на авоар /л. 38/. С оглед на изложеното следва изводът, че погасителната
давност е била прекъсната на 08.08.2019 г. и от този
момент е започнала да тече нова пет годишна погасителна давност.
По изложените съображения въззивният
съд счита, че вземанията на „Т.С.“ ЕАД, за които е издаден процесният
изпълнителен лист от 21.07.2015 г., не са погасени по давност към настоящия
момент.
Тъй като крайните изводи на двете инстанции
съвпадат, обжалваното решение следва да се потвърди.
По разноските:
С оглед неоснователността на въззивната жалба, на
жалбоподателя не се дължат разноски.
Ответникът по жалбата има право на разноски за
въззивното производство и е заявил претенция за присъждане на такива – за един
юрисконсулт, като на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК настоящата инстанция ги
определя в размер на 100 лева.
Воден от
гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 160040 от 24.07.2020 г., постановено по
гр.д. № 53437/2019 г. на СРС, I ГО, 166 състав.
ОСЪЖДА М.И.Г., ЕГН **********, с адрес *** да
заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление *** на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 100 лева разноски пред въззивната инстанция за юрисконсултско
възнаграждение.
Решението
не подлежи на касационно
обжалване, на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.