Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 22.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Е
въззивен състав, в публичното съдебно заседание на двадесет и трети април две хиляди и
двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: И. ДИМИТРОВ
мл. с. ЕВЕЛИНА МАРИНОВА
при
участието на секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от съдия
Иванка Иванова гр. д. № 8533 по
описа за 2020 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.
С решение № 56466/02.03.2020 г.,
постановено по гр. д. № 65480/2018 г. по описа на СРС, ІІІ ГО, 81 състав, е
признато за установено по реда на чл. 422 ГПК, че И.В.В. дължи на „Т.С.“ ЕАД, сума в размер на 403, 82 лв. – главница за доставена в периода
м.05.2014 г. – м.04.2017 г. топлинна енергия в имот с абонатен № 052814, ведно
със законната лихва върху главницата, считано от 02.02.2018 г. до изплащане на
вземането, сума в размер на 46, 95 лв. – лихва за забава върху главното вземане
за периода 15.09.2015 г. – 19.01.2018 г., както и сума в размер на 29, 39 лв.,
представляваща дялово разпределение за имота за периода за периода м.05.2014 г.
– м.04.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
02.02.2018 г. до изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. № 7703/2018 г. на СРС, ІІІ ГО, 81
състав. Отхвърлен е предявеният иск за главница за потребена топлинна енергия
за разликата над 403, 82 лв. до пълния предявен размер от 543, 45 лв., както и
предявения иск за заплащане на лихва за забава върху главницата за разликата
над 46, 95 лв. до пълния предявен размер
от 79, 40 лв. Отхвърлен е и предявеният иск за заплащане на начислено дялово
разпределение за сумата над 29, 39 лв. до пълния предявен размер от 39, 59 лв.,
както и иска за забава за целия предявен размер от 7, 67 лв. Ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 749, 04
лв. – разноски по исковото производство и 53, 76 лв. – разноски по заповедното
производство. Решението е постановено при участието на „Т.С.“ ЕООД като трето
лице-помагач на страната на ищеца.
Срещу постановеното съдебно решение в частта, с която
са отхвърлени предявените искове е депозирана въззивна жалба от ищеца „Т.С.“
ЕАД. Излага съображения, че решението в обжалваната част е необосновано и
неправилно, постановено в нарушение на материалния закон. Счита, че решаващият
съд неправилно е приложил давността по отношение на претендираните вземания. На
основание чл.114 ЗЗД давността започва да тече от деня, в който е станало
изискуемо вземането. На основание чл.32, ал.1 от общите му условия купувачите
са дължни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 30 – дневен
срок след изтичане на периода, за който се отнасят. На основание чл.33, ал.2
от общите условия на дружеството от 2014 г., в сила от
12.03.2014 г., след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне
на изравнителни сметки продавачът издава да отчетния период кредитни известия
на стойността на месечните фактури и една изравнителна фактура за потребеното
количество топлинна енергия за отчетния период. В ал.4 е предвидено, че
клиентите не дължат обезщетение за забава до изравняване на отчетния период.
Едва след това се начислява обезщетение за забавено плащане в размер на
законната лихва върху общата фактура. Задълженията по общата фактура от
м.07.2015 г. стават изискуеми едва м.08.2015 г. и от този момент следва да тече
давностния срок. Предмет на първоинстанционното производство е фактура №
********** с дата на издаване 31.07.2015 г. и се отнася за периода 01.05.2013 г. –
30.04.2014 г. С оглед на това счита, че към датата на завеждане на заповедното
производство вземанията по тази фактура не са погасени по давност. Твърди, че
са издадени констативни протоколи по чл.539 ГПК на съответните дати. Съдебният
състав не е указал да представи същите по делото, за да докаже исковата си претенция. Сумите за
дялово разпределение са включени в
месечните фактури на ответника, поради това със самото издаване на фактурите и качването им
в сайта на дружеството, е възниквало
задължението за плащане на паричната сума от ответника. Моли съда да
отмени решението в обжалваната част и да уважи изцяло предявените искове.
Претендира сторените по делото разноски.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК не е
постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ответника И.В.В.. В хода на
производството процесуалният му представител адв. В., назначена по реда на
чл.47, ал.5 ГПК да го представлява по делото, оспорва въззивната жалба. Счита, че
решението в обжалваната от ищеца част е правилно и законосъобразно. Моли съда
да потвърди решението в тази му част.
Постъпила е въззивна жалба и от ответника И.В.В. срещу
горепосоченото съдебно решение в частта, с която са уважени предявените искове
в горепосочените размери. Излага съображения, че решението в обжалваната част е
необосновано и неправилно. Ищецът не е представил съставените фактури относно
претендираните вземания, а единствено компютърни разпечатки, които нямат същата
доказателствена стойност. Липсват доказателства, че ответникът все още е
собственик или ползвател на процесното жилище. Моли съда да отмени решението в
обжалваната част, като отхвърли изцяло предявените искове.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК не е
постъпил писмен отговор от ищеца „Т.С.“ ЕАД.
Третото лице – помагач на ищеца -
„Т.С.“ ЕООД, не е депозирало в срока по чл.263, ал.1 ГПК писмен отговор на
въззивните жалби.
Съдът, след като прецени събраните по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК
и чл.235, ал.2 ГПК, намира следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с
обективно кумулативно съединени положителни искове с правно основание чл. 4**ал.1 ГПК вр. с чл.415, ал.1 ГПК вр. с
чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.4**ал.1 ГПК вр. с чл.415, ал.1 ГПК вр. с чл.86 ЗЗД. Ищецът
твърди, че ответникът е клиент на топлинна енергия за битови нужди по смисъла
на чл.153, ал.1 ЗЕ, за топлоснабден имот – апартамент **находящ се в гр. София,
ж. к. „*******аб. № 052814, като му дължи сумата от общо 669, 88 лв., от която:
543, 45 лв. - главница за доставена топлинна енергия за периода м.05.2014 г. –
м.04.2017 г., както и сумата от 79, 40 лв. – законната лихва за забава върху
главницата за периода 15.09.2015 г. – 19.01.2018 г. Във връзка с подадено на 02.02.2018
г. заявление, по ч. гр. д. № 7703/2018 г. на СРС, ГО, 81 състав, е постановена
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за дължимите суми, като заповедта е връчена
чрез залепване на уведомление по реда на чл.47, ал.5 ГПК. Ищецът претендира
установяване на вземанията му, предмет на издадената заповед за изпълнение,
ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата на депозиране на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение до окончателното изплащане на
вземането, както и сторените по делото разноски.
С постъпилия в срока по чл.131 ГПК
писмен отговор на исковата молба ответникът оспорва предявения иск по основание
и размер. Счита, че по делото не ангажирани доказателства, че ответникът е
собственик на имота през исковия период и съответно за договорни отношения
между страните. Не са ангажирани доказателства за отчет на реално консумираната
топлинна енергия. Направено е възражение за изтекла погасителна давност за
вземанията преди 01.01.2105 г. Моли съда да постанови решение, с което да
отхвърли предявения иск.
На 02.02.2018 г. „Т.С.“ ЕАД е депозирала
пред СРС заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу И.В.В.
за сумата от 543, 45 лв. – общата стойност на доставена до топлоснабден имот с
адрес: гр. София, община „Надежда“, ж. к. „*******ап.**абонатен № 052814 и
отразена в общи фактури с № **********/31.07.2015 г., № **********/31.07.2016
г. и № **********/31.07.2017 г., топлинна енергия за периода 05.2014 г. –
04.2017 г.; сумата от 79, 40 лв. – законна лихва за забава за периода
15.09.2015 г. – 19.01.2018 г.; сумата от 39, 59 лв. – стойността на дяловото
разпределение за периода 05.2015 г. – 04.2017 г., сумата от 7, 44 лв. –
мораторна лихва за периода 15.09.2015 г. – 19.01.2018 г. , ведно със законната
лихва върху главниците, считано от момента на завеждане на делото до
окончателното плащане, както и сторените по делото разноски.
С разпореждане от 13.02.2018 г. по
ч. гр. д. № 7703/2018 г. на СРС, 81 състав, съдът е постановил исканата заповед
за изпълнение, като е присъдил на заявителя и сторените в заповедното
производство разноски в размер на 25 лв. - държавна такса и 50 лв. - юрисконсултско възнаграждение.
Заповедта за изпълнение е връчена на
длъжника чрез залепване на уведомление при условята на чл.47, ал.5 ГПК. В срока
по чл.415, ал.4 ГПК ищецът е предявил искове за установяване на вземанията си
по исков ред.
Видно от представения
по делото нотариален акт за продажба на недвижим имот № 93, том I, рег. № 3363 по нот. дело № 103/1999 г. на
26.03.1999 г. Н.М.М., Спас Методиев Маноилов и Елизабет Методиева Тодорова са
прехвърлили на И.В.В. следния недвижим имот: апартамент № **находящ се в гр.
София, район Надежда, ж. к.
„*******заедно с мазе № 17 и 1, 322 % ид. ч. от общите части на сградата, с посочени
граници.
По делото е представено молба - декларация
с вх. № 3080/30.07.1999 г., с която И. Вълчев В. е отправил искане до
председателя на УС на „Топлофикация София“ АД да бъде открита партида на негово
име за процесното жилище.
Видно от представения протокол от проведеното на 20.01.2001 г. Общо
събрание на собствениците на етажна собственост, находяща се в гр. София, ж. к.
„******етажните собственици са взели решение да се сключи договор с „Т.С.“
ЕООД, което дружество да извършва дялово разпределение на топлинната енергия в
сградата в режим на етажна собственост. В този протокол е съставен и списък на етажните
собственици, които с подписите си са удостоверили горното решение, вкл. и ответника.
На 29.08.2002 г. е сключен договор № 3213 между „Т.С.“
ЕООД и етажната собственост с адрес: в гр. София, ж. к. ******, по силата на
който дружеството се е задължило да достави и монтира необходимите уреди за
регулиране и отчитане на консумацията на топлинна енергия, както и да изготвя и
предоставя на насрещната страна обща и индивидуални изравнителни сметки за
консумираната топлинна енергия в срок до 45 дни след предоставяне на информация
от „Т.С.“ ЕАД за показанията на топломера за отчетния период.
Пред СРС е ангажиран договор № У94/01.11.2007 г.,
сключен между „Т.С.“ ЕАД – възложител и „Т.С.“ ЕООД – изпълнител, при общи
условия за извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия по
чл.139в, ал.2 ЗЕ. По силата на договора възложителят е възложил на изпълнителя,
който е приел да извършва услугата дялово разпределение на топлинната енергия
между потребителите в сгради етажна собственост или в сграда с повече от един
потребител в гр. София, при спазване на изискванията на Общите условия за
извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия, одобрени от
ДКЕВР с решение № ОУ-024/10.08.2007 г., срещу насрещното задължение на
възложителя да заплаща договореното възнаграждение.
От заключението на вещото лице инж. Б.В.-Т.по
изслушаната пред СРС съдебно – техническа експертиза, се установява, че
доставяната до абонатната станция топлинна енергия за процесния период е
отчитана ежемесечно от служителите на дружеството - ищец, като от стойността й
са изваждани технологичните разходи. Фирмата за дялово разпределение е отчитала
индивидуалното ползване в определените срокове. В топлоснабдения имот
радиаторите са демонтирани, а единственото отоплително тяло е щранг - лира, за
чието потребление била начислявана служебно дължима сума. В имота не се ползва
течаща топла вода. За процесния период стойността на топлоенергията за
отопление била в размер на 543, 45 лв., от която: 293, 62 лв. – сградна
инсталация и 249, 83 лв. – сума за топлинна енергия за отопление на имот.
Вещото лице приема, че през исковия период отмитането на топлината енергия и
разпределението й в сградата етажна собственост, в която се намира процесни
имот, е извършвано съгласно ЗЕ и Наредбата за топлосбнабдяването. От отчетената
топлинна енергия по топломер са приспаднати технологичните разходи за
абонатната станция и така изчислената топлинна енергия е разпределяна между
потребителите в сградата. На всеки две години са извършвани периодични проверки
на топломера в абонатната станция, резултатите от които са, че съответства на
одобрения тип.
Пред СРС е изслушана и съдебно – счетоводна експертиза,
изготвена от вещото лице И.Д.от заключението му се установява, че за исковия период
липсват плащания. Размерът за дължимата главница за периода 05.2014 г. –
04.2017 г. възлиза на 543, 45 лв., а сумата за дялово разпределение е 39, 59
лв. Във връзка с направеното възражение
за настъпила погасителна давност вещото лице е изчислило, че главницата за
периода 05.2014 г. – 01.2015 г. възлиза на 149, 83 лв., а за мораторна лихва -
36, 46 лв. Така лихвата за останалия периода: м.02.2015 г. – м.04.2017 г.
възлиза на 433, 21 лв., а лихвата за периода 15.09.2016 г. – 02.02.2018 г.
възлиза на 52, 58 лв.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Въззивните жалби са подадени в срока
по чл.259, ал.1 ГПК, изхождат от легитимирани страни, като същите са процесуално
допустими. Разгледани по същество, жалбите са неоснователни.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваните му части, като по останалите въпроси той е
ограничен от посоченото в жалбата.
При извършената служебна проверка
въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално
допустимо.
В предмета на делото е включен установителен иск, предявен от кредитор, в
чиято полза е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, при направено възражение от длъжника в срока по чл.414, ал.2 ГПК, в рамките
на установения в чл.415, ал.4 ГПК срок. Целта на ищеца е да се установи със
сила на пресъдено нещо спрямо другата страна съществуването на вземането,
предмет на издадената заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.
Спори се
между страните в производството дали през исковия период между тях е
съществувало валидно договорно правоотношение за продажба на топлинна енергия.
Съгласно нормата на чл.153 ЗЕ – в редакцията,
действала до 17.07.2012 г., всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или
към нейно самостоятелно отклонение, са „потребители на топлинна енергия“.
Понятието „потребител на топлинна енергия за
битови нужди“ е определено в § 1, т.42 ДР ЗЕ (отм.), действал до 17.07.2012 г.:
физическо лице – собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна
енергия с топлопреносител гореща вода или пара за отопление, климатизация или
горещо водоснабдяване. След отмяната на §1, т.42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила
на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието „клиент на топлинна
енергия“, което е еквивалентно по смисъл на понятието „потребител на топлинна
енергия“. Съгласно новата редакция на чл.153, ал.1 ЗЕ, всички собственици и
титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени
към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на
топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на
отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.
С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по
тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т.1, са дадени задължителни разяснения
относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по
силата на договорно правоотношение, какъвто обаче не е разглежданият случай. В
мотивите на същото тълкувателно решение е посочено, че предоставяйки съгласието
си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото
вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови
нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи
условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на
топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното
предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл.153,
ал.1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия.
Собственикът
или титуляр на вещно право на ползване в имот, под режим на етажна собственост,
по презумпция на закона се смята потребител на отдадена от сградната инсталация
и отоплителните тела на общите части на сградата топлинна енергия. По силата на
закона между битовия потребител и топлопреносното предприятие възниква
правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни общи
условия, без да е необходимо изричното им приемане от потребителя. Достатъчно е
взето решение на Общото събрание на етажните собственици за присъединяване към
топлопреносната мрежа, за да бъде всеки етажен собственик потребител на
постъпилата в сградата топлинна енергия.
От представения
по делото нотариален акт, обсъден по – горе, се установи, че ответникът е
придобил на 26.03.1999 г. процесния недвижим имот. Не се твърди, а и не са
ангажирани доказателства, че същият се е разпоредил с правото на собственост по
отношение на имота и съответно, че не е негов собственик пред разглеждания
период. Ето защо възраженията на ответника в тази насока не са подкрепени с
доказателства, поради което се явяват неоснователни.
По
изложените съображения въззивният съд счита, че ищецът е изпълнил
доказателствената си тежест да установи принадлежността на правото на
собственост върху процесния имот за исковия период.
Нормата на
чл.150, ал.1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от топлопреносно
предприятие на потребители (клиенти) на топлинна енергия за битови нужди, като
постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се
урежда съдържанието на договора. С оглед тази нормативна уредба между главните
страни по спора за процесния период е сключен договор за продажба на топлинна
енергия за битови нужди при публично известни общи условия за продажба, каквито
са Общите условия на ищеца, одобрени с решение № ОУ-001/07.01.2008 г. на ДКЕВР,
публикувани във вестник „Дневник“ от 14.01.2008 г., Общите условия, одобрени с
решение № ДУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „24 часа“ –
броя от 10.02.2014 г. и вестник „19 минути“ и Общите условия, одобрени с
решение № ОУ-1/27.06.2016 г. на КЕВР, публикувани във вестник „Монитор“, в сила
от 11.08.2016 г. Разпоредбата на чл.150, ал.3 ЗЕ предоставя възможност за
потребителите (клиентите), които не са съгласни с предвидените в Общите условия
клаузи, в срок от 30 дни след влизането им в сила да внесат в съответното
топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия,
които се отразяват в допълнителни писмени споразумения. В случая ответникът не
твърди и не установява да е упражнила това право срещу Общите условия на „Т.С.“
ЕАД от 2008 г. и 2014 г.,
поради което настоящият съдебен състав намира, че същият ги е приел.
Договорното правоотношение по
продажба на топлинна енергия при общи условия възниква между топлопреносно
предприятие и потребителя (клиента), по силата на закона – чл.150 ЗЕ, без да е
необходимо изрично изявление на ответника – потребител, вкл. и относно
приемането на Общите условия. Ето защо общите условия на ищеца регулират
спорното правоотношение.
По изложените съображения се налага
изводът, че за исковия период между главните страни в процеса е съществувало
валидно облигационно правоотношение с предмет: доставката на топлинна енергия
за битови нужди относно процесния имот – обстоятелство, което обуславя
неоснователността на наведените във въззивната жалба на ответника оплаквания в
тази насока. Изводите на решаващия съд в тази насока са обосновани, формирани в
съответствие с изискванията на материалния закон.
Съгласно
разпоредбата на чл.139, ал.1 от ЗЕ разпределението на топлинната енергия в
сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение.
Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ (чл.139 –
чл.148) и Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването, обн. ДВ,
бр.34 от 24.04.2007 год.).
В случая
измерването на индивидуалното потребление на топлинна енергия и вътрешното
разпределение на разходите за отопление и топла вода между топлоснабдения имот
в сградата в режим на етажна собственост е възложено от етажните собственици на
„Т.с.“ ЕООД с договор, сключен от упълномощен представител на етажните
собственици. Третото лице – помагач е осъществявало услугата дялово
разпределение за топлоснабдения имот за исковия период.
В нормата на
чл.156 ЗЕ е регламентирано уреждане на отношенията между топлопреносното
предприятие и потребителите на топлина енергия в сгради – етажна собственост,
въз основа на принципа за реално доставената на границата на собствеността
топлинна енергия, като всеки потребител дължи заплащането на реално потребената
въз основа на отчетните единици топлинна енергия от средствата за дялово
разпределение, монтирани на отоплителните тела в жилището и съответната част от
стойността на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация.
В изпълнение
на доказателствената си тежест ищецът е поискал и съответно е допуснато
изслушването на съдебно - техническа експертиза, която е изготвена въз основа
на приложените по делото и допълнително изискани документи, въз основа на които вещото лице е дало
заключение относно потребената от ответника топлинна енергия през процесния
период, в съответствие с разпоредбите на раздел VІ от глава Х на ЗЕ. Вещото
лице е съобразило, че дяловото разпределение на топлинната енергия за имота
през процесния период е извършено правилно, съобразно изискванията на действащата
през периода нормативна уредба. От експертното заключение се установи, че за
процесния топлоснабден имот е начислявана топлинна енергия за щранг – лира и
сградна инсталация, като нейната стойност е определена съобразно нормативните
изисквания. Експертното заключение не е оспорено от страните и съдът го
възприема като компетентно дадено. Ето защо доводите на жалбоподателя –
ответник, че липсват доказателства относно реално потребеното количество
топлинна енергия за исковия период в процесния тополоснабден имот се явяват
неоснователни.
Съгласно заключението на вещото лице
по изслушаната пред СРС съдебно – техническата стойността на реално потребената
топлинна енергия за исковия период м.05.2014 г. – м.04.2017 г. възлиза на
сумата от общо 543, 45 лв. Стойността на дяловото разпределение възлиза на 39,
59 лв., в каквато насока са изводите на вещото лице по изслушаната съдебно -
счетоводна експертиза.
Ответникът
своевременно е заявил по делото – с депозирания писмен отговор на исковата
молба, възражение за изтекла погасителна давност. Ето защо то е част от спорния
предмет и е разгледано от решаващия съд с обжалваното решение. Жалбоподателят –
ищец релевира доводи за неправилно прилагане на института на погасителната
давност.
С ТР № 3 от 18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011
г. на ВКС, ОСГТК, вземанията на топлоснабдителните дружества са периодични по
смисъла на чл.111, б.„в“ ЗЗД, поради което се погасяват с изтичането на
тригодишна давност. Задълженията на потребителите на предоставяните от тези
дружества стоки и услуги са за изпълнение на повтарящи се парични задължения,
имащи единен правопораждащ факт – договор, чийто падеж настъпва през
предварително определени интервали от време, а размерите им са изначално
определяеми, независимо от това дали отделните плащания са с еднакъв или
различен размер.
Съгласно
нормата на чл.114, ал.1 ЗЗД давностният срок започва да тече от момента, в
който вземането е станало изискуемо.
За
вземанията за м.05.2014 г. – м.07.2016 г. приложение намират Общите условия за
продажба на топлинна енергия от ищцовото дружество на потребители за битови
нужди в гр.София, одобрени с решение № ДУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР,
публикувани във вестник „24 часа“ – броя от 10.02.2014 г. и вестник „19
минути“, в сила от 12.03.2014 г. Съгласно чл.33, ал.1 от Общите условия от 2014
г., купувачите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия
в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на
продавача. Ищецът не е ангажирал по делото доказателства относно момента на
публикуване на месечните суми за исковия период на интеренет страницата си, а и
липсват признания за това от насрещната страна. С изготвения докла по делото по
реда на чл.146 ГПК решаващият съд е указал на ищеца, че негова е
доказателствената тежест да докаже поставянето на ответника в забава, но същият
не е ангажирал доказателства в тази насока. Ето защо и на основание чл.114,
ал.2 ЗЗД, следва да се приеме, че давността започва да тече от деня, в който
задължението е възникнало. Предвид обстоятелството, че искът се счита предявен
на 02.02.2018 г., на основание чл.4**ал.1 ГПК, към този момент е изтекла
погасителната давност за вземания, станали изискуеми преди 02.02.2015 г. Това
са вземанията за периода м.05.2014 г. – м.01.2015 г.
Считано от
11.08.2016 г. влизат в сила общите условия от 2016 г., одобрени с решение №
ОУ-1/27.07.2016 г. на КЕВР, публикувани във вестник „Монитор“ от 11.07.2016 г.
В чл.33, ал.1 е предвидено, че клиентите са длъжни да заплащан месечните
дължими суми за топлинна енергия по чл.32, ал.1 и ал.2 в 45 – дневен срок след
изтичане на периода, за който се отнасят. Ето защо за периода м.08.2016 г. –
м.04.2017 г. длъжникът изпада в забава след изтичане на посочения срок –
15.06.2017 г. Това обстоятелство е отчетено от вещото лице по изслушаната
съдебно – счетоводна експертиза.
Неоснователно
е и възражението на жалбоподателя, че сумата по обща фактура № ********** от
31.07.2015 г. за периода м.05.2013 г. – м.04.2014 г., става изискуема едва през
м.08.2015 г. Релевантен в случая е периодът на потребление, за който се отнася
издадената обща фактура, а не датата на издаване на последната и посоченият в
нея срок за заплащането й. Издаването на обща фактура съставлява способ за
определяне окончателния размер на доставената топлинна енергия през съответния
отоплителен период, поради което погасяването на вземанията на ищеца за този
отоплителен сезон рефлектира и върху вземанията по съставената обща фактура.
Вземанията по общата фактура не се отнасят за период, различен от съответния
отоплителен сезон и са функционално свързани с него. Ето защо изводите на
решаващия съд, че вземанията по посочената обща фактура са погасени по давност
са законосъобразни.
По
изложените съображения релевираните доводи от жалбоподателя - ищец относно
приложението на давността спрямо претендираните вземания за стойността на
топлинната енергия и мораторната лихва върху нея са неоснователни.
Тъй като не са заявени оплаквания
относно определения размер на горепосочените вземания за периода, който не е
покрит от погасителна давност и на основание чл.269 ГПК, този въпрос стои извън
пределите на въззивния контрол и не следва да се обсъжда по същество.
Тъй като крайните изводи на двете
инстанции съвпадат, решението следва да се потвърди.
По разноските по производството:
При този изход на делото сторените от страните
разноски във въззивното производство следва да останат така, както са
направени.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №
56466/02.03.2020 г. по гр. дело № 65480/2018 г., Софийски районен съд, 81 състав.
Решението е постановено при
участието на трето лице – помагач на ищеца „Т.С.“ ЕООД ЕИК******, с адрес
***.
Решението
не подлежи на касационно
обжалване, на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.