№....................
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Гражданско отделение, II-Г въззивен състав, в публичното
съдебно заседание на шести март две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
СВЕТЛОЗАР
ДИМИТРОВ
с
участието на секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от мл. съдия
Димитров в. гр. д. № 4868 по описа
на съда за 2019г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е
по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение №
517186/26.10.2018г., постановено по гр. д. № 76547/2017г., Софийски районен съд
(СРС) е отхвърлил предявения от „Б.” ЕООД срещу М.НА Т./МТ/ иск с правно
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на сумата от 1780,03лв., получена
от ответника при начална липса на основание – неправомерно начислена и събрана
неустойка по договор за концесия от 02.02.2016г.
В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е депозирана въззивна жалба от ищеца срещу
първоинстанционното решение. Поддържа се, че районният съд е извършил
неправилна преценка на събраните в хода на процеса писмени и гласни
доказателства относно основният спорен върпос за наличието на правно основание
за начисляване на неустойка за договорно неизпълнение от страна на ищеца по
отношение задължението му да осигури водноспасителна дейност на отдадения му
под концесия плаж, констатирано при извършена на 28.06.2017г. проверка. Сочи
се, че съдът не е съобразил направените от управителя на ищцовото дружество
възражения в съставения на 28.06.2017г. протокол от служителте на МТ. Твърди
се, че ищецът е изпълнил пълно и точно задълженията си по договора и не е имало
основание за начисляване на неустойката. Излагат се съображения, че показанията
на разпитаните в процеса свидетели И.Г.и П.Г.са последователни, логични и
съответстват на останалите доказателства, поради което съдът е следвало да ги
кредитира изцяло. Ето защо се счита, че обжалваното решение е необосновано и се
моли за неговата отмяна.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил
отговор от ответника, с който се оспорва въззивна жалба, като се излагат
съображения за правилност на първоинстанционното решение и се моли за неговото
потвърждаване. Претендират се разноски.
Софийски градски съд, като прецени събраните
по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено
следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият състав приема, че
дадената от първоинстанционния съд квалификация на предявената претенция е
правилна и е по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Макар формулировката на изложените от
страна на ищеца обстоятелства и отправения петитум да не са напълно прецизни,
от същите може да се заключи, че с исковата молба се претендира връщане на
сумата от 1780,03лв., която представлява неправомерно начислена от ответника
неустойка по сключения между страните договор за концесия и е удържана от
внесената от ищеца парична гаранция.
За да постанови обжалваното
решение, районният съд е приел, че между страните по делото не е спорно, че са
обвързани от сключен договор за концесия и че процесната сума е преведена на
ответника. Съдът е приел, че съставеният констативен протокол представлява
официален документ по смисъла на чл. 179 ГПК и се ползва с обвързваща съда
доказателствена сила. Счел е, че от разпитаните в хода на производството свидетели
- Е.П.и Г. М., чиито показания са кредитирани изцяло, се установява верността
на извършените в протокола констатации. Приел е, че свидетелите И.Г.и П.Г.не
опровергават в достатъчна степен удостоверените в протокола обстоятелства.
Поради това е счел, че по делото не е доказано изпълнение на договорното
задължение на ищеца за осигуряване на двама спасители на плажа за един пост и
ответникът правомерно е начислил и удържал неустойка за това неизпълнение,
която не подлежи на връщане.
Настоящият съдебен състав приема,
че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на
императивни материални норми.
Решението на СРС е и
правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
фактическите констатации и правни изводи на съда. Независимо от това, с оглед
изложените от жалбоподателя доводи, е необходимо да се добави и следното:
Между страните по делото
не е спорно, че са били обвързани от сключен на 02.02.2016г. договор за концесия
на морски плаж „Созопол – Буджака”, както и че на концесионера е начислена и
удържана неустойка в размер на 1780,03лв. от внесената парична гаранция. Спорното
обстоятелство е дали ответникът е начислил и удържал правомерно неустойката,
респективно дали е било налице соченото договорно неизпълнение от страна на
ищеца – концесионер.
Съгласно чл. 16, ал. 1,
т. 2.3 от договора, на обекта на концесия се осигурява водно спасяване от
концесионера. В чл. 21, т. 3 е уредено задължението на концесионера да осигури
нормативно определения брой спасители и спасителни постове при спазване
изискванията на Наредбата за водноспасителната дейност и обезопасяването на
водните площи и съобразно ежегодно одобрена от министъра на регионалното
развитие и благоустройството програма за организацията на водноспасителната
дейност. Страните не спорят, че съгласно нормативните изисквания, към които
препраща договорът (чл. 12 от Наредбата), всеки един спасителен пост се състои
от най-малко двама спасители, като дежурството е ежедневно за времето от 08:00
до 18:00ч. Спорният момент е колко спасители са били налице при извършената от
служителите на МТ проверка на 28.06.2017г. на стопанисвания от ищеца плаж.
В съставения за проверката
и представен по делото протокол № 12 от 28.06.2017г. е констатирано, че при
извършената проверка на 28.06.2017г. на плаж „Созопол – Буджака” е налице един
спасителен пост, на който има един вместо двама спасители. Протоколът е
съставен и подписан от длъжностни лица – експерти към Министерство на туризма,
в кръга на службата им, по установените форма и ред, поради което правилно
районният съд е приел, че представлява официален свидетелстващ документ и на
основание чл. 179, ал. 1 ГПК се ползва с обвързваща съда доказателствена сила
досежно направените пред длъжностните лица изявления и за извършените от тях и
пред тях действия. Ето защо съдът е длъжен да приеме, до опровергаване на това
обстоятелство, че удостоверените в протокола факти действително са настъпили. В
тежест на ищеца в случая е да опровергае тези обстоятелства.
Приетите по делото
писмени доказателства – трудови договори, уведомления до НАП и ведомости за
заплати, не могат да доведат до извод за неосъществяване на посочения в
протокола отрицателен факт, тъй като същите нямат пряко отношение към него.
Обстоятелството, че дружеството – ищец има сключен трудов договор с трима
спасители не означава, че при извършване на проверката същите са се намирали на
спасителния пост и са изпълнявали вменените им задължения. Отделно, в трудовите
договори като място на работа е посочено „Ресторант Бамбу”, а по делото няма
събрани никакви доказателства къде е местонахождението на този ресторант и дали
същият се намира на територията на отдадения под концесия обект – плаж „Созопол
– Буджака”. Показанията на разпитаните в хода на процеса свидетели И.Г.и П.Г.не
са достатъчно подробни и убедителни, за да опровергаят констатациите в
протокола. Показанията на Г. са общи и описват по принцип процеса на работа, а
не събитията в конкретния случай. По време на разпита свидетелят е заявил, че
не си спомня да са го питали дали е имало други колеги на работа в този ден и
дали проверяващите са забелязали и разговаряли с другите двама спасители. Тоест
по отношение на относимите и важни за решаването на спора обстоятелства, този
свидетел заявява, че няма спомен. Свидетелят Г.посочва, че не е възприел
непосредствено проверката, а в този момент е патрулирал с третия спасител. В
същото време показанията на свидетелите Е.П.и Г. М. възпроизвеждат
непосредствено възприети обстоятелства, същите са логични и последователни и
потвърждават напълно констатираното в протокола релевантно обстоятелство, че
при проверката на поста е имало само един спасител. Свидетелят П. заявява, че
заедно с останалите проверяващи са обходили целия плаж като проверката е
продължила около 20-30 мин., но не са видели друг спасител. Свидетелят М.
посочва, че намереният на място при проверката един спасител, който е бил
свидетелят Г., е заявил, че в този ден е сам на работа. Свидетелят М.
потвърждава, че са обходили целия плаж и не са видели други спасители. Въззивната
инстанция счита показанията на П. и М. за достоверни и също ги кредитира
изцяло.
Наличието на последващи
проверки, при които не е установено нарушение от страна на концесионера, са
ирелевантни за настоящия спор. Относно направените от управителя на ищцовото
дружество възражения върху констативния протокол от 28.06.2017г. следва да се
отбележи, че същите повтарят оспорванията, изложени в исковата молба, поради
което не е необходимо да бъдат обсъждани
отделно.
По изложените
съображения, въззивната инстанция приема, че по делото не е установено
изпълнение на задължението на ищеца по концесионния договор фактически да осигури двама спасители
на поста на плажа на посочената в констативния протокол дата, тоест реално към този момент да са били
налице минималният брой от двама спасители на спасителната станция. Това
представлява нарушение на чл. 16, ал. 1, т. 2.3 и 21, т. 3 от концесионния
договор, поради което правомерно е начислена неустойка в размер на 5 на сто от
концесионното плащане за съответна година съгласно уговореното в чл. 45, ал. 1
от договора. По делото няма спор, че сумата от 1780,03лв. съответства на договорения
размер на неустойката. Ето защо съдът намира, че ответникът не е получил тази
сума без основание и не дължи връщането й на ищеца. Предявеният иск по чл. 55,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД се явява неоснователен и подлежи на отхвърляне.
Като е достигнал до
същите изводи, районният съд е постановил правилно решение, което следва да
бъде потвърдено.
При този изход на спора,
право на разноски за въззивното производство има въззиваемата страна. С
отговора на въззивната жалба същата е направила искане за присъждане на
юрисконсултско възнаграждение, но в откритото съдебно заседание на 06.03.2020г.
представителят на ответника е заявил, че не претендира такова. Съдът счита, че
трябва да се съобрази с по-късно направеното изявление и затова не следва да
бъдат присъждани разноски.
С оглед цената на исковата претенция и на основание чл.
280, ал. 3, т. 1 ГПК, решението на въззивния съд е окончателно.
Воден от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 517186/26.10.2018г., постановено по
гр. д. № 76547/2017г. по описа на Софийски районен съд, I ГО,
48-ми състав.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.