РЕШЕНИЕ
№ 2767
гр. Бургас, 08.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на четвърти декември през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:ПАНАЙОТ СТ. АТАНАСОВ
при участието на секретаря ЕЛЕНА Г. ХРИСТОВА
като разгледа докладваното от ПАНАЙОТ СТ. АТАНАСОВ Гражданско дело
№ 20252120106294 по описа за 2025 година
Производството е образувано по повод исковата молба на Н. И. Д., с
настоящ адрес в гр. Бургас, против „Аксес Файнанс“ АД, ЕИК ............., със
седалище гр. София, с която моли да бъде прогласена недействителността
(нищожността) на сключения между страните Договор за кредит „Бяла карта“
от 24.10.2014 год., на основание чл. 26, ал. 1, ЗЗД и чл. 11, ал. 1, т. 10, ЗПК.
Ищецът е изложил следните фактически и правни твърдения: на
24.10.2014 год. между страните е бил сключен договор за револвиращ кредит в
максимален размер от 400 лева, под формата на кредитен лимит, който се
усвоява чрез международна платежна карта; кредитополучателят може по
всяко време да усвоява суми до максималния размер на кредитния лимит;
уговорен е дневен лихвен процент в размер на 0.12 %; кредитополучателят се
задължил да предостави конкретно посочени обезпечения, а при неизпълнение
на това задължение е уговорена неустойка в размер на 10 % от усвоената и
непогасена главница; ако кредитополучателят не погаси текущото си
задължение на посочения в договора падеж, той бил длъжен да предостави на
кредитора както обезпечение чрез поръчителство, така и да заплати сума в
размер на 15 % от максималния кредитен лимит; при забава за плащане на
сумата от 15 % ищецът дължи разходи за действия по събиране на
1
задължението в размер на 2,50 лева за всеки ден до заплащане на сумите,
както и такса в размер на 120 лева; процесният договор е нищожен
поради изначалната недействителност на съществен елемент от договорното
съдържание по чл. 11, ал. 1, т. 9, ЗПК – договорната лихва, която не е породила
валидни правни последици на основание на противоречие с добрите нрави,
значителна нееквивалентност на насрещните престации; кредиторът не
изпълнил и изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9, ЗПК да впише в съдържанието на
договора условията за прилагане на възнаградителната лихва; договорът е
нищожен и поради неспазване изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10, той е
неточен и подвеждащ, защото в него не е включена скритата под формата на
неустойка договорна лихва; кредиторът не е посочил компонентите,
формиращи размера на ГПР; нищожна е и неустоечната клауза, която
предвижда силно ограничителни условия, препятстващи изпълнението, и не
притежава обезпечителна и обезщетителна функции, а съставлява скрито
оскъпяване на кредита; възнаградителната лихва е нищожна като
противоречаща на добрите нрави, тя е неравноправна по чл. 143, ЗЗП и
заобикаля изискванията на ЗПК; лихвеният процент от 43.20 % е прекомерно
висок, тъй като надвишава трикратния размер на законната лихва; размерът на
договорната лихва е подвеждащ, тъй като към нея би следвало да се добави
уговорената неустойка за подсигуряване на поръчител или банкова гаранция,
която се явява скрита лихва; вземането за неустойка има характер на
възнаградителна лихва, а не на неустойка; при сключване на договора
потребителят не може да прецени обхвата на поетото задължение, тъй като е
заблуден от търговеца, че ще дължи цена на кредита в размер на 43.20 %; на
заемателя не е било оповестено по обективен и прозрачен начин, ясно и
разбираемо икономическите последици от поетото от него задължение и какъв
е действителният размер на възнаградителната лихва; кредиторът е следвало
да включи в договорното съдържание условията за прилагането на лихвения
процент; под „условия за прилагане“ се има предвид предварително разяснени
на потребителя и инкорпорирани в договора предпоставки за прилагането на
лихвения процент, според които да става ясно как се начислява този процент
за възнаградителна лихва; приложеният ГПР от 45.90 % е подвеждащ и е
различен от посочения в договора; посочването в договора на по-нисък от
действителния ГПР представлява невярна информация и е нелоялна и
заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 и чл. 68д, ал. 1, ЗЗП;
2
липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР; бланкетното
посочване на крайния размер на ГПР обуславя невъзможност да се проверят
индивидуалните компоненти, от които се формира, и дали те са в съответствие
с разпоредбата на чл. 19, ал. 1, ЗПК; неустойката се дължи при неизпълнение
на договорно задължение, което не съставлява основната престация по
договора, и се престира независимо дали кредиторът е претърпял вреди от
настъпило неизпълнение; такова договаряне противоречи на изискването към
търговеца-доставчик на финансовата услуга да оцени сам
платежоспособността на потребителя; неустойката не притежава
обезпечителна функция; чл. 71 от ЗЗД предвижда различни правни последици
при непредоставяне на обезпечение, а именно право на кредитора да обяви
предсрочна изискуемост на вземанията си, отчитайки легитимния му интерес
да измени облигационната връзка при невъзможност да гарантира събирането
им; преди сключването на договора за кредит кредиторът е длъжен да направи
оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това
задължение може да включва да се направи справка в съответната база данни;
преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на
кредитоспособността на кредитополучателя допринася за постигането на
целта на Директива 2008/48/ЕО; клауза, която предвижда, че се дължи
неустойка при неосигуряване на един поръчител или банкова гаранция, което
задължение става изискуемо след неизпълнение на договора за кредит, е в
пряко противоречие с целта на Директивата; такава клауза прехвърля риска от
неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до
допълнително увеличаване на размера на задълженията; нищожна е и клаузата
за такса за извънсъдебно събиране на просрочено задължение – срещу тази
такса не се дължи никакво поведение, а изискуемостта й следва автоматично
от момента на изпадане на длъжника в забава; тя не се дължи заради
извършени разходи, а служи за обезщетение за вреди от забавата; в случая е
налице клауза за неустойка за забава; според чл. 33, ал. 1, ЗПК, при забава на
потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок
сума за времето на забавата; тази наказателна клауза е в пряко противоречие
със забраната за неоснователно обогатяване, като в същността си представлява
неустойка, излизаща извън присъщите й от закона функции, поради което се
явява нищожна; нищожността на отделни части не влече нищожност на
3
договора, когато те са заместени по право от повелителните правила на закона
или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без
недействителните й части, но в случая не е налице нито една от тези две
хипотези, поради което нищожността на посочената клауза по договора
обуславя недействителността на целия договор и той следва да бъде прогласен
за нищожен поради противоречие със закона.
Ищецът ангажира доказателства; моли за присъждане на деловодните
разноски.
Съдът намира иска за допустим, правното му основание е чл. 124, ал. 1,
ГПК във вр. с чл. 10, ал. 1, чл. 22 и чл. 23, ЗПК и чл. 26, ал. 1, ЗЗД.
Ответникът е оспорил допустимостта и основателността на иска;
изложил е следните фактически и правни твърдения: вземанията по договора
са цедирани от ответника в полза на трето лице – „Агенция за контрол на
просрочени задължения“ АД; ищецът е надлежно уведомен за извършената
цесия; ищецът не разполага с информация за размера на задължението на
ищеца, нито за статуса му; считано от 27.04.2022 год. ответникът не е
кредитор на ищеца по посочения договор за кредит; към 27.04.2022 год.
ищецът не е изпълнявал редовно задълженията си по договора за кредит, което
е довело до обявяване на предсрочна изискуемост на цялото задължение; към
момента на завеждане на делото ответникът не е кредитор по договора за
кредит; ищецът няма правен интерес от водене на дело срещу избрания
ответник, който не е предприемал никакви действия за събиране на вземането;
ответникът не притежава материално-правна легитимация и искът е
недопустим; в условие на евентуалност – претенцията на ищеца е
неоснователна; клаузите на процесния договор са в съответствие с
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 от ЗПК;
констатацията за неравноправния характер на договорни клаузи не се отразява
непосредствено на преценката на действителността на сключения договор за
кредит; когато преценява дали сключен между продавач или доставчик и
потребител договор, съдържащ една или няколко неравноправни клаузи, може
да се изпълнява и без тези клаузи, сезираната юрисдикция не може да се
основе единствено на евентуално благоприятните за една от страните;
прилагането на санкция за кредитодателя, изразяваща се в загуба на правото
му на лихви и разноски, не би могло да се смята за пропорционално, когато
липсващите данни по чл. 10, § 2 от Директивата са от такова естество, че не
4
могат да засегнат способността на потребителя да прецени обхвата на своето
задължение; нищожността на отделни договорни клаузи не влече нищожност
на целия договор, доколкото неговото изпълнение би било възможно и без
тяхното съдържание; към момента на сключване на договора в действащото
законодателство няма ограничение относно допустимите размери на
възнаградителната лихва; не е налице недобросъвестно поведение на
кредитодателя, тъй като той е информирал предварително клиента за всички
условия по кредита, включително за размера на възнаградителната лихва;
договорната лихва представлява цената, която потребителят заплаща на
кредитора за това, че ползва неговите парични средства; клаузата за
договорната лихва не е нищожна, а волята на страните следва да бъде
зачетена; договорната лихва се формира от няколко фактора – разходи на
търговеца за предоставяне на услугата заем, конкуренция на пазара, ниво на
обслужване, риск от неизпълнение от страна на заемателя; добрите нрави,
като понятие за морални норми на справедливост, следва да защитават всеки
признат от закона интерес; нарушение на добрите нрави би имало при
заблуждение относно цената на определена стока; при определяне на
допустимия размер на лихвения процент по договор за паричен заем трябва да
се изхожда от спецификата на всеки кредитен продукт; за цената по един заем
има значение дали заемът е потребителски, или ипотечен, какъв е размерът на
главницата, колко е дългосрочен заемът; поставянето на общо максимално
ограничение на договорната лихва до трикратния размер на законната лихва
за всички видове заеми, без да се държи сметка за тяхната специфика, пазара и
разходите за отпускането им, не е адекватно ограничение; силната
конкуренция е в полза на потребителите, защото тя кара търговците да се
съобразяват с пазара; отговорът на въпроса дали определена възнаградителна
лихва е прекомерна може да се търси само на плоскостта на пазарните нива на
лихвата на други подобни услуги, а не с оглед размера на законната лихва,
която няма функция да определя пазарни нива на лихвата, а да даде предел за
санкция при неизпълнение; ответникът не е банка, а за задълженията на
кредитополучателя не са дадени обезпечения, повишеният риск оскъпява
финансовия ресурс; съдебната практика, в която договорен лихвен процент
над трикратния размер на законната лихва се третира като противоречащ на
добрите нрави, се отнася до субекти, които са отпуснали паричен заем не по
занятие; има съществени разлики между заема по чл. 240, ЗЗД и
5
потребителския кредит по ЗПК; ако съдът счете, че клаузата е уговорена в
нарушение на добрите нрави, тя не следва да бъде обявявана за нищожна в
целия уговорен размер, а до допустим размер, в противен случай ищецът би
се обогатил неоснователно, тъй като би ползвала заемната сума през периода
на договора, без да е заплатил каквато и да е цена за това; ищецът оспорва
размера на възнаградителната лихва, а не цялата договорна клауза поради
липсващо в нея съдържание или некоректна формулировка; съдът може да
обяви за нищожен размера на лихвата над приетия от него за ненакърняващ
добрите нрави, по такъв начин потребителят би получил защита на правата си
и би се постигнало равноправие в отношенията; необосновано е и че лихвен
процент в размер на 72 % не отговаря на разходите, извършвани от кредитора;
единствено заемодателят може да прецени какво възнаграждение би следвало
да изисква, за да може да развива дейността си, като успява да покрива
разходите си като минимум; законната лихва има за цел да регулира лихвата
при забава за изпълнение на едно задължение, тя е санкция за неизпълнение;
размерът на договорения лихвен процент не е еквивалентен на печалбата на
търговеца; законодателят е определил минималната сума, която се дължи на
кредитора за обезщетяване на вредите, които той търпи вследствие на това, че
е лишен от възможността да ползва собствените си парични средства; ако се
приеме, че договорът е недействителен в своята цялост, това би означавало, че
потребителят би дължал връщане единствено на главницата, но след като я е
ползвал в продължение на близо осем години безплатно, което би поставило
кредитора в неблагоприятно положение; всеки размер на годишен лихвен
процент е действителен и не противоречи на добрите нрави, ако общият ГПР
не надвишава установения максимум; ГПР е изчислен при вземане предвид на
посочените допускания, по определения в Приложение 1 към ЗПК начин, като
са използвани договорените условия – размер на усвоена сума, размер и брой
на погасителни вноски, дата на плащане на всяка вноска, обща дължима сума
и пр.; ГПР и общата дължима сума по договора са изчислени към момента на
сключване на договора, съгл. чл. 11, ал. 1, т. 10, ЗПК, а тази разпоредба не
вменява задължение за описване на кои компоненти точно са включени в ГПР,
каква е неговата структура и как се формира той; ГПР е цифрова стойност,
съотношение между разходите по кредита и размера на предоставения кредит,
изразено като процент; целта му е да се предостави числово и сравнимо
представяне на разходите за кредита за потребителя; кредитополучателите
6
сами взимат решение как и кога да усвояват суми по предоставения заем;
„Бяла Карта“ не е вносков продукт, по който задължението се изплаща на
равни месечни/седмични вноски; кредитополучателите на „Бяла Карта“ сами
решават кога и как да усвоят сумата; ако кредитополучателят усвои сума чрез
платежния инструмент, той следва да заплати всичко усвоено, ведно с
начислената договорна лихва в срок до 5-о число на месеца, следващ месеца
през който има усвоена сума от кредитния лимит; уговорената в договора
неустойка не е прекомерна, нито противоречи на принципа на
справедливостта; добрите нрави не са писани, систематизирани и
конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат
от тях; ищецът следва да докаже в какво точно се изразява противоречието в
процесния случай и да наведе твърдения и доказателства за нарушаването на
определен морален принцип; понятието за добри нрави е субективно и
относително, то подлежи на изследване и доказване от страната, която желае
да се позове на него; предвидената неустойка за неизпълнение на договорно
задължение има обезпечителна, санкционна и обезщетителна функция, тя
цели да дисциплинира кредитополучателят и той да предприе действия по
осигуряване, в рамките на договорения срок, обезпечение по заемното
правоотношение; уговорената неустойка цели обезпечаване изпълнението на
задължението за представяне на поръчителство; неустойката има и
обезщетителна функция – за вредите от неизпълнение на това договорно
задължение, които са свързани със затрудняване събирането, респ.
несъбирането на предоставения заем; разпоредбите на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 от
ЗПК са императивни и не могат да се тълкуват разширително, нито да се
прилагат по аналогия за непаричните задължения на длъжника по договора за
кредит; в СЕФ, който лицето получава преди сключване на договор за кредит,
подробно са описани изискванията към обезпечението, както и размерът на
неустойката и възнаградителната лихва; ищецът е можел изобщо да не
встъпва в договорно правоотношение с ответника или да организира
предоставянето на обезпечението много преди дори да започне да тече срокът
по договора за това; ответникът не е принудил ищеца да сключи договор за
заем, нито му е наложил условията по него; решението при какви условия
ответникът ще отпуска кредити в рамките на закона е автономна, независимо
от съображенията, които трети лица могат да имат, като те биха могли да
изразят несъгласието си като не ползват услугите му; бързите или
7
потребителските кредити са различен тип услуга, която се отличава със своята
достъпност; неустойката не е предвидена от законодателя като елемент на
ГПР; разходите за събиране на вземането, посочени в чл. 21, ал. 4 от договора,
се дължат единствено и само в случай, че длъжникът не заплати общото си
задължение; разходът за събиране на вземането, посочен в чл. 21, ал. 5 от
договора, се дължи само и единствено в случай, че е обявена предсрочна
изискуемост на задължението, съобразно уговорените хипотези за това;
начисляването на тези разходи зависи само и единствено от поведението на
потребителя; изпращането на СМС за допусната забава, обаждане от оператор
на кол център, изпращане на писмо са действия, които банките и финансовите
институции извършват по отношение на някои клиенти, допуснали забава;
всички финансови институции имат специално изграден човешки и
технически ресурс, който се занимава със събиране на вземания по
извънсъдебен път; клиентът разполага с достатъчно време да прецени дали
условията по договора са приемливи за него, или не; размерът на разходите е
определен изключително просто и ясно, с точни суми, което не създава
каквито и да било затруднения в преценката за дължимото при неизпълнение.
Ответникът представя писмени доказателства; моли за отхвърляне на
иска като неоснователен и за присъждане на направените деловодни разноски.
С проекта си за доклад на делото – определение рег. № 6161/04.11.2025
год., съдът е обявил на страните, че ще се произнесе по валидността на
процесните два договора за кредит, произтичаща от спазване нормативните
изисквания на ЗЗП и ЗПК, вкл. и поради наведените от ищеца възражения за
недействителността им.
Съдът намира за неоснователно възражението на ответника за
недопустимост на предявения иск. Видно от представения по делото препис,
вземанията по процесния договор за кредит са цедирани от ответника в полза
на трето лице – „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД, на
основание договор за цесия от 11.11.2016 год. Това обстоятелство не изключва
правния интерес от предявения от кредитополучателя иск за установяване
нищожността на договора за кредит, тъй като цесионната сделка не
легитимира цесионера като страна по договора за кредит, а само като
приобретател на вземанията на цедента. Цесионният договор не е новационна
сделка, заместваща първоначалния кредитор с друг, поради което предявеният
иск срещу контрахента на кредитополучателя Н. Д. е допустим и е насочен
срещу материално-правно пасивно легитимирано лице.
Съдът, след запознаване със становищата на страните, при съвкупна
преценка на събрания по делото доказателствен материал, като съобрази
приложимите нормативни разпоредби, намира за установено от фактическа и
8
правна страна следното:
По делото не се спори, че на 24.10.2014 год. страните са сключили
договор за кредит „Бяла карта“, с предмет предоставяне на револвиращ кредит
от 400 лева, под формата на разрешен кредитен лимит. Според чл. 2, ал. 1 от
договора, ответникът-кредитор предоставя на контрахента си платежен
инструмент – кредитна карта, с валидност от 2 години. В чл. 4 на договора е
определен срокът му – 2-годишен, през който кредитополучателят следва да
заплаща договорна лихва от 43.2 %, както и дневен лихвен процент от 0.12 %
върху усвоения размер на кредита; ГПР по договора е определен на 45.9 %. В
чл. 15 на договора е вписано задължението на потребителя, при условие, че не
погаси текущото си задължение, в срок до 3 дни след падежа да представи
обезпечение в полза на кредитора – чрез поръчител-физическо лице,
отговарящо на посочените в договора 5 кумулативни изисквания. При
неизпълнение на задължението за предоставяне на посоченото обезпечение е
предвидено парично задължение за потребителя да заплати на контрахента си
неустойка в размер от 10 % върху непогасената главница – чл. 20 от договора.
Ответникът е признал обстоятелството, че тази неустойка не е
включена в ГПР.
При така изложената фактическа и правна обстановка съдът намира
предявения установителен иск за основателен. Съгласно изготвения от съда
доклад по чл. 146, ал. 1, ГПК, срещу който не са постъпили възражения от
страните, в тежест на ответника е провеждане на главно и пълно доказване на
сключения между контрахентите валиден договор за потребителски кредит,
който отговаря на императивните изисквания за ЗПК и ЗЗП. Съдът намира, че
такова доказване не е проведено. Настоящият съдебен състав се съобразява с
решение на Съда на Европейския съюз от 21.03.2024 год. по дело С-714/22,
което е задължително за всички съдилища в РБ, на основание чл. 633, ГПК. В
него се приема, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен
ГПР, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от Директива
2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 год.
разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за
освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да
води единствено до връщане от страна на съответния потребител на
предоставената в заем главница. Член 3, буква ж) от Директивата предвижда,
че „общи разходи по кредита за потребителя“ са всички разходи, включително
лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят
следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на
кредитора, с изключение на нотариалните, разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит. Според чл. 19, ал. 1, ЗПК, ГПР изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит, в т. ч. всички
други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати.
Съдът счита, че уговорената неустойка по чл. 20, ал. 1. от договора
9
представлява скрито възнаграждение за кредитора, тъй като е обща част от
разходите по кредита. Начинът на формиране на ГПР в договора е неясен и
неконкретен, а това е лишило потребителя, като икономически по-слаба
страна, от възможността да прецени последиците за себе си от сключването на
договора; посочването в договора на ГПР в по-нисък размер от действително
приложения от кредитора по същината си представлява невярна информация
за общите разходи по кредита, т. е. това е нелоялна и заблуждаваща търговска
практика по смисъла на чл. 6, пар. 1 от Директива 2005/29/ЕО. Без посочване
на точния ГПР и на общата сума по договора, която длъжникът следва да
плати, се прегражда изцяло възможността за потребителя да се запознае и
извърши преценка за икономически последици от сключване на договор с
предложените му параметри (в този смисъл е и Решение № 243/31.03.2025 год.
по възз. гр. д. № 1903/2024 год. на БсОС).
Съдът счита, че клаузата по чл. 20 във вр. с чл. 15 от договора, за
определяне на дължима неустойка за непредоставяне на обезпечение, е
нищожна; тя противоречи на чл. 92, ал. 1, ЗЗД, тъй като излиза извън рамките
на нейния обезпечителен, обезщетителен или санкционен характер, придаден
от законодателя с посочената нормативна разпоредба. Въвеждането на
кумулативните изисквания, на които следва да отговаря определеното
обезпечение, както и на изключително краткия срок за предоставянето му от
длъжника – 3-дневен от падежа на текущото му парично задължение,
мотивират съда да приеме, че договорните условия са практически
неизпълними от контрахента, а това безусловно възлага върху същата страна
заплащане на договорената неустойка (вж. Решение № 1291/25.07.2018 год. по
възз. гр. д. № 872/2018 год. на БсОС).
Нищожността на договора произтича и от клаузата по чл. 21, ал. 5,
съгласно която при забава потребителят следва да заплаща по 2,50 лева
дневно – цена на разходи на насрещната страна за действия по събиране на
вземанията. Тази клауза е нищожна поради липсата на насрещна престация,
тъй като дължимостта на дневната такса не е поставена в зависимост от
действително извършване на разноски от кредитора по събиране на
вземанията, нито е пояснено в какво се състоят тези действия.
Нормите на чл. 22 и чл. 23, ЗПК сочат, че когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т.
7-9, договорът за потребителски кредит е недействителен, а потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита. Съдът приема, че неустойката по чл. 20, ал. 1 и таксата по
10
чл. 21, ал. 5 от договора за кредит са били известни на кредитора, но не са
били отчетени при определянето на ГПР. Двете парични задължения –
неустойката и таксата, са определени в договора като безусловно дължими
парични разходи на длъжника във връзка с договора за кредит, т. е. те
представляват общ разход по кредита и компонент на ГПР. Невключването им
в ГПР води до неправилно определяне на размера му, което е нарушение на
чл. 11, ал. 1, т. 10, ЗПК, водещо до нищожност на договора.
Изложеното мотивира съда да приеме, че искът е доказан по основание,
поради което договорът следва да бъде прогласен за недействителен.
Основателността на иска налага в полза на ищеца да бъдат присъдени
деловодни разноски в общ размер от 450 лева – сбор от платените държавна
такса и адвокатско възнаграждение (чл. 78, ал. 1, ГПК). Видно от
съдържанието на договора за правна защита, договорената сума възлиза на
400 лева, този размер отговаря на долната граница по чл. 7, ал. 2, т. 1 от
Наредба № 1/2004 год., поради което не е настъпило условието, под което
ответникът е направил възражението си за прекомерност по чл. 78, ал. 5, ГПК
и съдът не дължи произнасяне по него.
Мотивиран от изложеното, на основание чл. 235, ГПК,
Бургаският районен съд
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА недействителността на Договор за кредит „Бяла карта“
от 24.10.2014 год., сключен между „Аксес Файнанс“ АД, ЕИК ....., със
седалище и адрес на управление гр. ..................., и Н. И. Д., ЕГН **********, с
адрес гр. . ....., на основание чл. 26, ал. 1, ЗЗД и чл. 11, ал. 1, т. 10, ЗПК.
ОСЪЖДА „Аксес Файнанс“ АД, ЕИК ..........., със седалище и адрес на
управление гр. . ........., на основание чл. 78, ал. 1, ГПК, да заплати на Н. И. Д.,
ЕГН **********, с адрес гр. ............., деловодни разноски в размер от 450
лева.
Решението може да бъде обжалвано от страните по въззивен ред пред
Бургаския окръжен съд в 2-седмичен срок от връчване на препис от съдебния
акт.
Съдия при Районен съд – Бургас: _______________________
11