№ 949
гр. Благоевград, 02.10.2025 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на втори октомври през две
хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Съдия:Атанас Иванов
като разгледа докладваното от Атанас Иванов Въззивно гражданско дело №
20251200501019 по описа за 2025 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Въззивното производство е образувано по въззивна жалба от Етажна
собственост на сграда Флоримонт Хайтс (Florimont Heghts), с
административен адрес гр. Банско, местност „Грамаде“, имот № 011014, чрез
адв. Б. Б., против решение № 383/ 25.12.2024 г., постановено по гр. д. № 1601/
2021 г. по описа на РС – Благоевград, с искане за отмяната му изцяло.
Във въззивната жалба се правят оплаквания за недопустимост на
атакувания акт, както и оплаквания, които могат да се квалифицират като
такива за постановяване на атакувания съдебен акт в противоречие с
материалния закон и противоречие с процесуалния закон. Навежда се, че,
изводите на съда не намират опора в материалния закон, и дори в пълно
противоречие с него и с трайната съдебна практика.
Поддържа се, че правилно в мотивите на съдебното решение съставът на
районен съд Разлог е приел, че ответника е бил собственик на процесния
недвижим имот; наличие на годен акт - Решения на ОСЕС. с който са
определени дължимите такса поддръжка на етажните собственици по смисъла
на чл. 6. ал. I, т. 10 ЗУЕС, както и че решенията са законосъобразни и влезли в
сила. Прави се довод, че след влизането им в сила решенията на етажните
собственици са задължителни за всички и за собствениците в етажната
собственост е възникнало задължението да направят съответните вноски в
съответствие с гласуваните решения на общото събрание на етажната
собственост.
1
Прави се довод, че първостепенният съд е стигнал до правилния извод,
че решенията на ОСЕС са влезли в сила и подлежат на изпълнение,
следователно са задължителни за всички етажни собственици и по силата на
представените по делото и описани решения на ОСЕС имат действие до
тяхната промяна/отмяна и за ответника е възникнало задължение да заплаща
определената с решението на ОСЕС такса.
Оспорва се, че съдът неправилно е приел възражението по чл. 51, ад. 2
ЗУЕС за доказано. Навежда се, че неправилно и в противоречие със събрания
по делото доказателствен материал и с трайната съдебна практика, съдебното
решение, с което се отхвърлят предявените искове за дължими такса
поддръжка за периода 2019, 2020. 2021 г. и с което съдът е приел за доказано
възражението на ответника по чл. 51, ал. 2 ЗУЕС, а именно, че не е пребивавал
лично повече от 30 дни в имота, през релевантния период. Поддържа се, че за
доказване на възражението си по чл. 51, ал. 2 ЗУЕС ответната страна е
представила единствено удостоверение с рег.№328200-18918, ЕКз. №5/2024г.
издадено от МВР. ГД „Гранична полиция“ съгласно което се установява, че за
процесния период от 2019г. до 2021 г. ответникю А.К. е посещавал България
единствено през периода 26.02.2020г. до 04.03.2020 г., като се прави довод, че
ответника лично не е използвал имота повече от 30 дена за една календарна
година.
Оспорва се от въззивника, че априори представеният документ не е
достатъчен за доказване на необитаване на собствения на ответника Карин
имот- ат.40Б, респ. възражение по чл. 51, ал2 ЗУЕС, тъй като се твърди, че
имотът е обитаван повече от 30 дни през всяка една от годините от процесния
период. Доказването на възражението по чл. 51, ал. 2 ЗУЕС е възможно с
всички допустими доказателствени средства от страна на ответника.
Ответникът е представил единствено описаното по-горе писмо с цел да
установи, само н единствено дали лично е влизал /излизал в/от Република
България през релевантния период, респ. дали лично е ползвал собствения си
имот.
Поддържа се, че погрешно и лишено от правна логика е изложеното в
мотивите на съдебното, решение, че след, като съдът е приел за установено/
погрешно, без да са налице категорични доказателства/, че ответникът не е
посещавал имота си лично - се доказва изцяло възражението по чл. 51. ал. 2
2
ЗУЕС. Подобна логика би освободила собственици на повече от един имот
(какъвто е ответника) изобщо от изпълнение на задълженията по заплащане на
такса поддръжка за повече от един имот, въпреки, че се използва активно от
наематели, приятели и/или семейството, ако тази логика на съставът на
Районен съд Разлог беше правилна, то никога не би било възможно да се
заплаща за два имота такса поддръжка, ако ответник е едно физическо лице
собственик на повече от един имот и физически е невъзможно само да ползва
лично същите едновременно, което би довело до освобождаване от дължимите
и такси поддръжка въпреки, че цялата фамилия / приятели, наематели
обитават имотите /.
Навежда се, че в конкретния случай, законодателната формулировка на
разпоредбата на чл. 51. чл. 2 ЗУЕС изисква лицето „да е пребивавало“ в имота
„не повече от 30 дни за една календарна година". Когато в тази хипотеза
страната се позовава на правната възможност да не заплаша разходи за
управление и поддръжка на ЕС, в нейна тежест е да установи и докаже
обстоятелствата, които твърди, в т.ч. - както личното си отсъствие от
обекта, така и това на други ползватели н/илн обитатели за правно
релевантното време, като ангажира доказателства, изключващи
възможността обектът да е бил обитаван./ Определение №264/06.04.2021 по
дело М>3899/2020 ни ВКС, ГК, III г.о./
Навежда се, че в доказателствена тежест на ответника е да докаже
възраженията си, че не дължи плащане на осн. чл. 51, ал. 2 ЗУЕС, т.е., че е
пребивавано в етажната собственост не повече от 30 дни годишно и че за това
е уведомен писмено председателят на управителния съвет/респ. управителя.
Поддържа се, че всъщност не се спори, че не е налице писмено уведомление
към управителя, ответната страна не твърди че е уведомила писмено Етажната
собственост.
Поддържа се, че заинтересованият, в чийто интерес законът допуска
възможността да се освободи oт задължението си за заплащане на текущите
разходи за управление и поддръжка на ЕС, носи доказателствената тежест да
установи с всички допустими доказателствени средства фактът, че е
пребивано в съответния имот за „не повече от 30 дни в една календарна
година“. Законодателят не е предвидил изрично задължение за собственика да
уведомява орган на етажната собственост, че ще пребивава в нея не повече от
3
30 дни в рамките на една календарна година. Въпреки това. в практиката се
приема, че такова задължение съществува, като мотивите за това са следните:
Според разпоредбата на чл. 7, ал. 2 от ЗУЕС в книгата на етажната
собственост се вписват имената (фирмата) на собственика на самостоятелния
обект, както и времето, през което той и членовете на неговото домакинство
не ползват самостоятелния обект - т. 2 и т. 4. Достъп до тази книга има
управителят, т.е. той ще знае, че конкретен собственик не пребивава в имота
си.
Навежда се, че се установило по делото/ не се спори/, че ответника не е
уведомил писмено управителя на ЕС, че няма да ползва имота и ще пребивава
в тях не повече от 30 дни годишно, затова следва да докаже необитаването на
имота с всички възможни доказателствени средства.
Навежда се, че в съдебното решение е посочена съдебна практика на
ВКС {едно и също решение. посочено два пъти), която не кореспондира с
настоящия случай в който възражението по чл. 51, ал. 2 ЗУЕС намира, че е
останало недоказано. Поддържа се, че съставът на РРС дори не е коментирал
липсата на доказателства от ответната страна, необходими за установяване на
неизползването на имота oт страна на гости, наематели семейство в
собствените им имоти, което е задължително, за да се приеме възражението по
чл. 5 Е ал.2 ЗУЕС, за доказано.
Поддържа се, че абсолютно погрешна и лишена от правна логика е
частта от мотивите на съдебното решение, с която съставът на РРС едва с
оспорвания съдебен акт измества доказателствената тежест от ответната
страна за доказване на възражението си по чл. 51, ал.2 ЗУЕС към ищцовата
страна да доказва кой е пребивавал в имота на ответната страна.
Поддържа се, че първостепенният съд погрешно вменява задължения на
ЕС, каквито не произтичат от ЗУЕС за етажната собственост, без съдействието
и искането на съответния собственик. Задължението възниква при
предоставяне на информацията и искане от собственика. Разпоредбата на чл,
23, ал. 1, т. 6 от ЗУЕС сочи единствено, че ЕС поддържа книга на ЕС, но
задължението е за самия собственик да представи данни за вписване по чл. 7
ал. 3 - Всеки собственик или ползвател е длъжен в 15-дневен срок от
придобиване правото на собственост или ползване да впише в книгата на
етажната собственост данните по ал. 2, съответно промяната на
4
обстоятелствата. Обитателят вписва в срока по изречение първо данните по
ал. 2. т. 6. Прави се довод, че съставът на РРС мотивира решението си да
отхвърли иска и в защита на неизправния собственик с факта, че същия не е
изпълнил едно свое задължение. Не е възможно Етажната собственост в
лицето на управителя да иска насила данни, каквито собственика, респ.
обитателя не е пожелал да предостави и не предоставя.
Поддържа се, че бзпротиворечиво в практиката на ВКС е приемано, че
всяка страна следва да докаже фактите, от които черпи изгодни за себе си
правни последици (чл. 154, ал.1 ГПК), защото ако не ги докаже, съдът е
длъжен да приеме, че твърдяните от страната правни последици не са се
осъществили. Именно до последното се свежда и задължението на съда да
разпредели доказателствената тежест между страните - да не зачете правните
последици на фактите, които са останали недоказани в процеса. Със събраните
по делото доказателства- писмо от „Гранична полиция" МВР, се цели да се
установи дали ответника лично е пребивавал в имота, по не и ползването на
същия от нейното семейство, близки и приятели/ наематели. С така събраните
доказателства не би могло да се установи неизползването изобщо на самия
имот от 3-ти лица близки/семейство. За установяване на това обстоятелство би
следвало да ангажира други релевантни доказателства, от които да е видно,
или да е налице индиция, че имота не е бил обитаван.
Навежда се, че по никакъв начин със събраните но делото доказателства
не се установява неизползване на имота на ответника - ат.40Б. Единствените
представени доказателства не установяват неизползване на имота изобщо -
чрез наематели, приятели семейство, за това не бяха ангажирани никакви
доказателства. За установяване на това обстоятелство, представляващо
отрицателно твърдение, би следвало да се докаже посредством установяване
на положителни факти, които да изключват обитаването на имота за повече oт
30 дена в календарна година. Би следвало да ангажира други доказателства, а
именно доказателства за изразходвани консумативи в процесния имот или др.
подходящи документи от които да е видно, или да е налице индиция, че
имотът не е бил обитаван.
Поддържа се, че когато в тази хипотеза страната се позовава на правната
възможност да не заплаща разходи за управление и поддръжка на ЕС. в нейна
тежест е да установи и докаже обстоятелствата, които твърди, в т. ч. - както
5
личното си отсъствие от обекта, така и това на други ползватели н/илн
обитатели за правно релевантното време, като ангажира доказателства,
изключващи възможността обектът да е бил обитаван./ определение
№264/06.04.2021 по дело №3899/2020 на ВКС, ГК, III г.о./.
Прави се довод, че съставът на РРС, неправилно е приел за доказано
възражението по чл. 51. ал. 2 ЗУЕС, като задължението за периода 2019-2021 г.
за такса поддръжка намира въззивника за дължимо, също и претендираните
неустойки за забава върху дължимата сума.
Прави се искане пред въззивният съд за отмяна на решението, като
съдът постанови друго такова, с което да се осъди етажната собственост да
заплати разноски на ищеца.
Във въззивната жалба не се правят искания за събиране на нови
доказателства при въззивната проверка, като се иска присъждане на сторените
при второинстанционната проверка разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК, е постъпил отговор по въззивната
жалба.
Поддържа се в отговора на въззивната жалба, че същата е
неоснователна, а обжалваното решение за правилно и законосъобразно.
Поддържа се, че в хода на делото А.К. ангажирал доказателства,
изключващи възможността сградата, в която е бил процесният обект да е
била обитавана. В тази насока са показанията на свидетеля Петьо П., който
познава сградата на ЕС „Флоримонт Хайтс" от 2017 до настоящия момент,
който сочи, че тази сграда е била практически зарязана и неподдържана от
етажната собственост и от „Гранд хотел Банско“, чиято собственост са били
по-голямата част от имотите в сградата и който преди е бил собственик на
цялата сграда като четиризвезден хотел „Флоримонт Хайтс". Навежда се, че
сградата вероятно е била поддържана, докато е функционирала като хотел, но
не и през процесния период. Установява се от показанията на Петьо П.,
кредитирани от съда, че през посочените години - 2019, 2020 и 2021 сградата е
била изоставена. Асансьорът не е функционирал. Това последното се доказва
и от справката на фирмата „Гордил лифт", която единствена в град Банско е
поддържала асансьори. Същият повторно е пуснат в експлоатация едва през
2024 година. Имало е проблем с канализацията за отходни води в приземната
част на сградата, която е била запушена. Приземната част е била наводнена с
6
отпадни води и в сградата се е носела миризма на фекалии и отпадни води. Не
са функционирали нито спа центъра, нито приземните гаражи в сградата.
Установява се още, че голяма част от апартаментите са били с разбити врати
като имуществото в тях е било разграбено. На входната врата бравата не се е
заключвала. Нямало е рецепция. Осветлението по коридорите не е
функционирало и се е налагало идващите в сградата да си осветяват с
телефони. В сградата не е имало Интернет, топла вода и локално отопление.
През посочения период в сградата не е имало охрана и чистачка. Установено е
още, че отделните обекти в сградата не са имали самостоятелни партиди за
електроенергия и водоподаване. Такива няма и до настоящия момент.
Задължение на етажната собственост е било да снабди обектите със
самостоятелни партиди за електричество и вода, но такива действия не са
били предприети от нейна страна. Прави се довод, че при тези установени
фактически положения е очевидно, че възможността обектът да е бил
обитаван от когото и да било през процесния период е била изключена,
защото локалното парно не е работило и не е имало отопление, а също и
топла вода, тъй като в апартаментите е липсвал поставен бойлер.
Навежда се, че Банско е курортен град и никой не би отседнал в подобна
изоставена и необитаема сграда. Навежда се, че в обжалваното решение не се
казва никъде, че доказателствената тежест за ползване на процесния
апартамент е на ищеца, а точно обратното, с определението по доклада по
делото, съдията изрично е указал, че в тежест на ответника е да установи
настъпването на правопогасаващи или правоизключващи факти, които водят
до неоснователност на исковата претенция. Навежда се, че ответникът е
сторил това, като А.К. е доказал обстоятелства, които изключват
възможността сградата да е била обитавана.
Прави се довод, че тъй като сградата е била напълно негодна за
обитаване през негодна за обитаване през процесния период, то решението на
Районен съд - Разлог е в съответствие и с цитираната от жалбоподателя
практика в Определение № 264/06.04.2021 година по дело № 3899/2020 г. на
ВКС, ГК, III- то г.о. Поради това доводът на жалбоподателя, че
първостепенният съд измествал доказателствената тежест от ответната страна
за доказване на възражението по чл. 51 ал. 2 от ЗУЕС е несъстоятелен.
Поддържа се, че едва след 2022 година са били предприети действия от
новия управител на ЕС - К.Г. за възстановяване на сградата. Същият е вложил
7
значителни собствени средства за ремонт на канализацията и на сградата. С
протокол от 29.06.2024 година, Общото събрание на етажната собственост е
взело решение на същия да се възстанови сумата от 24 517 лв. / двадесет и
четири хиляди петстотин и седемнадесет/ лева, която той е изразходвал по
възстановяване на сградата.
Оспорва се като неверен доводът на жалбоподателя, че от мотивите на
съда не ставало ясно защо е възприел за достоверни показанията на единия
свидетел - П., а тези на свидетелката П. не възприел. На страници 8 и 9 от
решението съдът е коментирал изрично защо не кредитира с доверие
показанията на свидетелката П., относно обстоятелствата, за които тя
свидетелства, а именно поддържането на чистотата в сградата, охраната и
сигурността на сградата и поддръжката на асансьор в сградата. Съдът е
коментирал противоречията в показанията й. Тя твърди, че сигурността се
осъществявало от двама охранители, а в същото време на два пъти
отбелязвала, че достъпът до сградата бил свободен. От друга страна твърдяла,
че поддръжката на асансьора се осъществявала от фирма „Гордил лифт“, а от
уведомлението на същата фирма до съда се установява, че за процесния
период 2019 - 2021 година фирмата не е имала договорни отношения за
поддръжка на асансьорната уредба и не е получавала заплащане срещу услуга
относно асансьора в бившия хотел „Флоримонт Хайтс“.
Навежда се, че във въззивната жалба се свежда и довод, че ответникът е
бил длъжен да впише в книгата на ЕС обстоятелството, че няма да ползва
имота за повече от 30 дни през съответната година, което той не бил сторил.
Практиката на ВКС е категорична, че нормата на чл. 51, ал. 2 от ЗУЕС е
императивна и е без значение дали е бил уведомен управителят/управителният
съвет, че собственикът няма да ползва обекта за повече от 30 дни през
годината. В този смисъл е Решение № 60181 от 20.10.2021 г. по гр. д. №
86/2021 Г., Г. К., IV Г. О. на ВКС. Навежда се, че ищецът не е представил като
писмено доказателство по делото Книга на Етажната собственост „Флоримонт
Хайтс", тъй като такава книга не е съществувала и не е водена в тази етажна
собственост през процесния период.
Прави искане за потвърждаване на атакуваното решение.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК и отговаря
на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, поради което е процесуално
8
допустимо.
Постъпила е частна жалба от Анатолий Николаевич Карин, чрез адв. А.
К., против определение per. № 695/ 25.04.2025 г. по гр. Д. № 1601/ 2021 г. по
описа на РС – Разлог, с което съдът е оставил без уважение молба за
допълване на постановеното по делото Решение № 383 от 25.12.2024 година в
частта за разноските.
Поддържа се, че съдът се е мотивирал, че при отсъствие на договор или
на друг документ, от който може да се направи извод за конкретната хипотеза
по чл. 38, ал. 1, т. 1-3 от ЗАдв, в която е възложено оказването на безплатна
адвокатска защита пред съда и за изразено насрещно съгласие от
упълномощения адвокат да окаже такава защита, няма основание на
пълномощника - адвокат да се присъди адвокатско възнаграждение при
предпоставките на чл. 38 ал. 2 от ЗАдв. Посочва се, че с пълномощното А.К. е
упълномощил адвокат К. да го представлява пред съда, а в договора е
посочено, че представителството е при условията на чл. 38 от ЗАдв без да е
посочено в коя от хипотезите на чл. 38 ал. 1 т.т. 1-3 от ЗАдв е извършено
упълномощаването. Сочи се още, че пропускът в договора не може да се
санира с релевираните твърдения в молбата за допълване на съдебното
решение. В определението е цитирана и съдебна практика на ВКС на РБ.
Поддържа се в частната жалба, че посочената съдебна практика на ВКС
не е константна и безпротиворечива. В обратния смисъл са Определение №
528 от 20.06.2012 година по частно търговско дело № 195/2012 година на ТК,
II- ро т.о. на ВКС и Определение № 515 от 02.10.2015 година по частно
търговско дело № 2340/2015 година на ТК, I-во т.о. на ВКС. В двата казуса
касационната инстанция е била сезирана със случаи, при които основният и
въззивният съд са били сезирани с искане за допълване на съдебно решение на
основание чл. 78 ал. 1 от ГПК във връзка с чл. 38 ал. 2 от ЗАдв. Двете
инстанции са отказали присъждането на разноските с мотива, че в
пълномощните и в договора между адвокатите и клиентите не са приложени и
липсва съответно и отразяване на сочената за договорена безплатна
адвокатска защита. На това основание присъждането на разноски е било
отказано. В първото определение Върховният съд е посочил, че доказателства
за осъществена безплатна правна помощ могат да са и само изричните
съвпадащи волеизявления на страните по упълномощителната сделка. Също и
9
че независимо от всичко минималният размер определим съгласно Наредба №
1/09.07.2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения
се явява гарантиран винаги в съответствие с принципа за възмездност на
адвокатския труд, дори при липса на договор. Предпоставка за заплащане на
този минимален размер е единствено постановяване на позитивно за страната
решение, което в настоящия случай е налице. В този случай интересите на
насрещната страна не се явяват накърнени, тъй като недоказването на
договорен размер на възнаграждение над гарантирания от Наредбата
минимален размер е в ущърб на страната имаща право на възмездяването му.
Във второто сочено определение касационният състав е приел, че липсата на
писмен договор не е пречка да бъде удостоверено в процеса постигнатото
съгласие, че учредената с пълномощното процесуална представителна власт за
адвокатска защита ще бъде предоставена безплатно. Изявлението за наличие
на конкретно основание за предоставяне на безплатна помош по чл. 38 ал. 1 от
ЗАдв обвързват съда и той не дължи проверка за съществуването на
конкретната хипотеза. Достатъчно за уважаване на искането по чл. 38 ал. 2 от
ЗАдв е правната помощ по делото да е осъществена без данни за договорен в
тежест на доверителя размер на_възнаграждението, заявление че
предоставената помощ е договорена като безвъзмездна и липса на данни,
които да го опровергават.
Поддържа се в частната жалба, че в настоящия случай изложените по-
горе предпоставки са налице. Постановено е позитивно за А.К. решение на
първоинстанционния съд, налице е изявление по делото, че А.К. и адвокат К.
са станали близки, тъй като първият й е учредил вещно право на ползване
върху недвижим имот през 2023 година. В тази насока е представен и
нотариален акт. В съдебно заседание е направено уточнение, че предвид
санкциите срещу Руската федерация е невъзможно превеждането на парични
суми от Руската федерация към Република България през системата SWIFT.
Последното е ноторно известен факт. При това положение с оглед изхода на
делото на адвокат К. се дължи присъждане на адвокатско възнаграждение от
ищеца в минималния размер, съгласно Наредбата.
Прави искане за определение per. № 695/ 25.04.2025 г. по гр. Д. № 1601/
2021 г. по описа на РС – Разлог, с което съдът е оставил без уважение молба за
допълване на постановеното по делото Решение № 383 от 25.12.2024 година в
частта за разноските, като се присъдят разноски за адвокат.
10
Постъпил е отговор на частната жалба, в който се навежда, че частната
жалба е неоснователна и следва да се остави без уважение, а обжалваното
Определение № 695/25.04.2025 г. гр. д. № 1601/ 2021 г. на РС-Разлог като
правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено.
Сочи се, че изложените в жалбата мотиви са идентични с възраженията
на ответника, изложени и в хода на делото. По всички тези възражения,
решаващият съдия се е произнесъл с обжалвания съдебен акт, като по всяко
едно от посочените възражения е изложил подробни мотиви. В постановения
съдебен акт съдът се е произнесъл мотивирано по отношение на всички
направени искания, респ. възражения относно присъждане на разноски в
производството.
Поддържа се, че съдът правилно е приел в обжалваното определение, че
искането на процесуалния представител на ответника за присъждане на
разноски на посоченото от същата основание е неоснователно, поради което
право на присъждане на разноски на това основание не възниква. Както съда е
посочил в обжалваното определение на РС- Разлог, само формалното
позоваване на разпоредбата на чл. 38 или на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. не е
достатъчно, за да възникне в полза на адвоката основание да претендира и
получи възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ, без да е
посочено и установено конкретно основание от кръга на изчерпателно
визираните в законовата разпоредба, т.е. в коя категория лица по т.1 -т. 3 на чл.
38, ал. 1 от ЗАдв. попада страната,при които само конкретно посочени
категории лица законът допуска уговаряне на безплатна адвокатска защита по
делата, в който смисъл е посочил и приложима практиката на ВКС (Решение
№165 от 26.10.2010г. по т.д.№ 93/20 Юг., ТК,
II т.о. на ВКС, Определение № 507/19.09.2018г. по ч.т.д.№ 1972/2018г., ТК, II
т.о. на ВКС, Определение №119 от 29.03.2022г. по гр.д.№ 1071/2022г., ГК, IV
г.о. на ВКС и др.
Навежда се, че по делото не са представени каквито и да е доказателства,
от които да се установява, че представляваното от адв. К. лице попада в някоя
от категориите, посочени в цитираната разпоредба. Ответникът А.К. не е нито
роднина на адв. К., нито е нейн близък, какъвто смисъл е вложил законодателя
в това понятие на сочената разпоредба, нито е друг юрист, нито пък подобни
обстоятелства се твърдят по делото.
11
Ето защо, се прави довод, че обжалваното Определение рег.№ 695/
25.04.2025г. по гр.д.№ 1601/2021г. на РС-Разлог е правилно и
законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.
Предвид, че както във въззивната жалба, така и в писмени отговор по
нея от страните не се правят искания за събиране на нови доказателства, както
и въззивната инстанция не констатира необходимостта от събиране на такива
във връзка защита на интересите на лица или за приложение на императивна
правна норма, за които следва да следи служебно, не са налице, поради което
делото следва да се насрочи за разглеждане в открито съдебно заседание.
Водим от горното и на основание чл. 267 и сл. от ГПК, Окръжен съд -
Благоевград
РАЗПОРЕДИ:
НАСРОЧВА в. гражданско дело № 1019/ 2025 г. по описа на ОС -
Благоевград в открито съдебно заседание за 06.11.2025 г. от 09.00 часа, за
която дата да се призоват страните.
Съдът приканва страните към спогодба, както и указва на
последните, че има и друг способ за разрешаване на спора- медиацията,
която според Закона за медиацията е доброволна и поверителна
процедура за извънсъдебно разрешаване на спорове, при която трето
лице- медиатор, подпомага спорещите страни да постигнат споразумение.
Определението не подлежи на обжалване.
Този съдебен акт е издаден в електронна форма и е подписан електронно
/ чл. 102а, ал. 1 ГПК/, поради което не носи саморъчен подпис на съдиите.
Съдия при Окръжен съд – Благоевград: _______________________
12