Р Е Ш Е Н И Е
град С., 01.02.2023г.
В И М
Е Т О Н
А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на тридесети ноември през две хиляди двадесет и
втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.:
ТЕОДОРА ИВАНОВА
при
секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА и с участието на прокурор ………… разгледа докладваното от
съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №4775 по
описа за 2021г. и за да се произнесе след съвещание, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
Производството е образувано
по въззивна жалба, подадена от ответницата – Д.П.Ю., с ЕГН **********, и въззивна
жалба, подадена от третото лице – помагач – И.Л.К., с ЕГН **********, срещу
решение №147437 от 13.07.2020г., постановено по гр.д.№34011/2014г. по описа на СРС,
ІІ Г.О., 177-ми състав, в частта, в която е признато за установено по реда на чл.422 от ГПК, че ответницата – Д.П.Ю.,
с ЕГН **********, дължи на "Т.С." ЕАД, с ЕИК********, следните суми: на основание
чл.318, ал.2 ТЗ, във вр. чл.200 ЗЗД, във вр. чл.110, ал.2 ЗС сумата от 282.83 лв., представляваща цена на доставена топлинна енергия по договор за
покупко-продажба на топлинна енергия при общи условия за топлоснабден имот,
находящ се в град С., ж.к."********ап.17, за периода м.10.2011г. до м.04.2012г., ведно със законната
лихва върху главницата за периода от 13.03.2014г. (дата на предявяване на иска)
до окончателното плащане, както и на основание чл.86,
ал.1 ЗЗД сумата от 52.98 лв., представляваща
обезщетение за забава върху сумата от 282.83 лв.
за периода от 30.11.2011г. до 24.01.2014г., както и в частта, в която е осъдена ответницата – Д.П.Ю., с
ЕГН **********, да заплати на "Т.С." ЕАД, с ЕИК********,
на основание чл.78, ал.1 и ал.8 ГПК сумата от 734.27
лв., представляваща сторени деловодни разноски и юрисконсултско
възнаграждение в заповедното и в исковото
производство,
изчислени съобразно с
уважената част от иска. В двете въззивни жалби са инвокирани идентични доводи за незаконосъобразност на съдебното решение в
обжалваните части, като постановено в нарушение на материалния закон. Поддържа
се, че в хода на съдебното производство не е доказано, че ответницата притежава
качеството потребител на топлинна енергия за процесния имот за исковия период
от време. В тази връзка се твърди, че по делото е останал недоказан факта на
възникналите договорни отношения между страните за доставка на топлинна
енергия. Твърди се, че през исковия период ответницата не е обитавала процесния
топлоснабден имот, който е бил ползван от третото лице – помагач - И.Л.К., което е реалният ползвател на имота и
спрямо него следва да бъдат предявени исковите претенции на "Т.С." ЕАД. На следващо място се оспорват констатациите на съда досежно установяване на
реалното количество на доставена топлинна енергия в процесния топлоснабден
имот. Оспорват се изводите на изслушаните по делото СТЕ и ССчЕ относно
дължимостта на претендираните от ищеца суми, като недоказващи реално
потребление. Поддържа се още, че ищецът неправилно е начислил лихви за забава върху сумите,
за които са издадени месечни прогнозни фактури. Излага се още, че
първоинстанционният съд не се е произнесъл по релевираното възражение за
недействителност на прилаганите Общи условия, доколкото клаузите в тях не са
индивидуално уговорени по смисъла на
чл.146 от ЗЗП и като такива се явяват неравноправни клаузи и не следва
да се прилагат по отношение на процесното договорно правоотношение между
страните. Предвид на изложеното молят съда да постанови съдебен акт, с който да
отмени решението на СРС в обжалваните части и да постанови друго решение, с
което да отхвърли предявените искове. Всеки от въззивниците претендира
присъждане на разноски за двете съдебни инстанции. Представят се отделни
списъци по чл.80 от ГПК.
Въззиваемата страна - "Т.С." ЕАД, с ЕИК********, депозира два отделни писмени
отговора, в които взема становище относно неоснователността на постъпилата две въззивни
жалби по изложени в отговорите съображения. Моли съда да постанови съдебен акт,
с който да потвърди решението на СРС в
обжалваните части като правилно и законосъобразно, постановено при правилно
приложение на материалния закон и при правилен анализ на събраните по делото
доказателства. Претендира присъждане на разноски за юрисконсултско
възнаграждение за въззивната инстанция.
Въззивника-ответник - Д.П.Ю., с ЕГН **********, депозира писмен
отговор, в който взема становище за основателност на подадената въззивна жалба
от третото лице – помагач – И.Л.К., като твърди, че решението на СРС в
обжалваните части е неправилно и незаконосъобразно, постановено в противоречие
на закона и събраните по делото доказателства и като такова следва да бъде
отменено.
Трето лице-помагач - „Т.С.” ЕООД не изразява становище по подадените въззивни жалби.
Предявени са от "Т.С." ЕАД, с ЕИК********, срещу Д.П.Ю., с ЕГН **********, при условията на
обективно съединяване искове с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.150 от
ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
С оглед заявения петитум
на въззивната жалба съдът приема, че предмет на въззивен контрол е
постановеното първоинстанционно решение в частта, в която са уважени предявените
от "Т.С." ЕАД срещу Д.П.Ю. искове за главница и
мораторна лихва. В останалата част като необжалваемо решението на СРС е влязло
в сила.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена
подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани
доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят установената
фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не
следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства,
които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и
обстоятелства.
В конкретния случай не е спорно
между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесните
искови суми видно от приложеното ч.гр.д. №13525/2014г. на СРС, І Г.О., 39-ти
състав, въззиваемият -ищец- „Т.С.” ЕАД
е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на 13.03.2014г. и е постановена на 07.04.2014г. заповед
за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК срещу Д.П.Ю. за заплащане на
сумите, посочени в заявлението. В
срока по чл.414 от ГПК е подадено от длъжника - Д.П.Ю. възражение, поради което дължимите от нея суми,
посочени в заповедта на изпълнение, са предмет на предявените в настоящото
производство установителни искове.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивните жалби, с които съдът е
сезиран, са допустими - подадени са в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от
легитимирани страни в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което
подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледат по същество.
Разгледани по същество въззивните жалби са НЕОСНОВАТЕЛНИ.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не
е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни
норми. За да постанови обжалваното съдебно решение в частта, в която
са уважени предявените искове с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с
чл.79, ал.1,пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.150 от ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД, първоинстанционният съд е приел, че вземането за
главница до уважения размер е дължимо поради проведено доказване на
количеството и стойността на потребената от ответницата топлоенергия, а относно
вземането за обезщетение за забава е прието, че ответницата е изпаднала в
забава, тъй като задължението за заплащане на цената на топлинната енергия е
срочно. При правилно разпределена
доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на
задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е
обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху
приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа
доводите на жалбоподателите във връзка с неговата правилност. Въззивният състав
споделя изцяло мотивите на първоинстанционния съд относно дължимостта на
вземането за доставка на топлинна енергия и на вземането за обезщетение за
забава, предмет на исковите претенции, до които размери исковете са уважени,
поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Независимо от това,
предвид доводите изложени в жалбите досежно незаконосъобразността на
обжалваното решение следва да се добави и
следното:
Във връзка с твърденията
на ищеца настоящият спор има за предмет правоотношения по повод на договор за
доставка на топлинна енергия при общи условия. Избраният от законодателя подход
във връзка с уредбата на последната облигация е същата да възниква, съществува
и да се прекратява при законовоустановените предпоставки, съобразно действащата
нормативна уредба, без да отдава правно значение на наличието или липсата,
както и без да изисква насрещни изявления от страните по облигацията. Неоснователен
е доводът, поддържан и в двете въззивни жалби, че по делото е останал недоказан
факта на възникналите договорни отношения между ищеца и ответницата за доставка
на топлинна енергия доколкото не се установява да е сключен договор между тях.
Предвид нормата на чл.153 от
Закон за енергетиката /ЗЕ/ всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или
нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия. Законова
дефиниция на понятието потребител на топлинна енергия е дадена с разпоредбата
на §1, т.42 от ДР на ЗЕ
/действаща към процесния период/, съобразно която в относимата й редакция
потребител на топлинна енергия за битови нужди, респективно задължено лице за
заплащане цената на доставена такава във връзка с чл.155 ЗЕ, е собственик или
ползвател на имот, който ползва топлинна енергия с топлоснабдител гореща вода
или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване. Горната законова
уредба определя, че потребител по
силата на закона на доставяната топлинна
енергия за битови нужди е собственикът
на топлоснабдения имот, освен в случаите, когато върху имота има учредено ограничено вещно
право на ползване. В конкретния случай по делото не е спорно
обстоятелството, което се установява и от приложения по делото нотариален акт
за покупко-продажба №182, том IА, рег.№2105, дело
№165/05.11.2001г., че ответницата - Д.П.Ю. е собственик на процесния
топлоснабден недвижим имот през исковия период,
предвид на което и по горните мотиви на съда същата се явява ползвател
на доставяната в имота топлинна енергия през процесния период. Не може да бъде
споделено наведеното възражение във въззивните жалби, че реален ползвател на
имота е третото лице – помагач - И.Л.К., в полза на което е учредено
вещно право на ползване и същият е пасивно материалноправно легитимиран да
отговоря по предявените искови претенции, доколкото от приложения по делото
нотариален акт за учредяване на вещно право на ползване върху недвижимия имот
№4, том I, рег.№1613, дело №3/23.05.2012г.
се установява, че в полза на третото лице – помагач - И.Л.К. е учредено вещно право
на ползване върху процесния топлоснабден имот на 23.05.2012г., т.е. след крайната
дата на исковия период - м.10.2011г.
до м.04.2012г.. На следващо място
въззивният съд счита за ирелевантно обстоятелството за възникването на
качеството потребител факта, че ответницата през исковия период не е живяла в
процесния топлоснабден имот. В случая единствен правнорелевантен факт досежно
възникването на договорното правоотношение между страните е факта кой е
собственикът, респективно носителят на ограничено вещно право на ползване върху
имота за исковия период от време. Както се посочи по-горе по делото не се
оспорва обстоятелството, че ответницата - Д.П.Ю. е носител на
правото на собственост върху имота през исковия период, поради което същата се явява потребител съгласно §1, т.42 от ДР на Закона за
енергетиката и е налице основание в закона за ангажиране на нейната договорна
отговорност. Наведените във въззивните жалби доводи за недоказаност на
качеството потребител на топлинна енергия са изцяло неоснователни.
На следващо място неоснователни
са възраженията във въззивните жалби за необоснованост
на решението предвид недоказан обем и качествени показатели на доставената до
топлоснабдения имот топлинна енергия. От събраните по делото писмени
доказателства и при кредитиране заключението на вещото лице по приетата СТЕ
съдът приема за установено, че при спазване на чл.125 ЗЕ, чл.139 ЗЕ и чл.141 ЗЕ в жилището на ответницата
е доставяна топлинна енергия при дялово разпределение на същата в сградата
етажна собственост и отчитане и заплащане на потребената топлинна енергия на
месечни вноски, определени по прогнозна консумация и изравнителна сметка. При
кредитиране заключението по СТЕ съдът приема за установено по делото, че количеството
на топлинна енергия, отдадена от сградна инсталация, е изчислено по формула,
съгласно приложението към чл.61, т.6.1. от Наредба №16-334. Следователно се
налага извода, че сумите за топлинна енергия за имота на ответницата са
начислени в съответствие с действащата за исковия период Наредба за
топлоснабдяване и ЗЕ. Заключението по СТЕ е дадено от вещо лице, специалист в
областта топлотехника, мотивирано е вкл. с посочени формули за извършване на
разпределението, като е даден отговор на поставените му задачи, предвид на
което и съдът във връзка с чл.202 ГПК намира, че
следва да го кредитира. Заявените във въззивните
жалби общи възражения съдът намира, че не сочат необоснованост на
заключението и като отчита че не са подкрепени от събрани по делото
доказателства, приема за неоснователни.
Решението е постановено при
правилно приложение на материалния закон
и изследване на счетоводните записвания при дружеството доставчик, а не се базира
единствено на известията за фактура, издавани от ищеца до абонатите на
топлофикационното предприятие. В този смисъл и правно обосновано СРС е
кредитирал заключението по приетата по делото ССчЕ във връзка с чл.182 ГПК и приел за
доказани количествата доставена на същия топлинна енергия.
По
инвокираните във
въззивните жалби досежно
нищожност на Общите условия на
договора, тъй като съдържат неравноправни
клаузи, настоящият съдебен състав счита, че не е
компетентен да разгледа възражение за нищожност на клаузите от Общи условия.
Съгласно разпоредбата на чл.21, ал.1, т.4 от ЗЕ за регулиране на дейностите по
производството, преноса и разпределението на електрическата енергия и природен
газ, производството и преноса на топлинна енергия, общите условия на
договорите, предвидени в този закон се одобряват от ДКЕВР. За изпълнение на
своите правомощия, комисията се произнася с мотивирани решения (чл.13, ал.2),
които съгласно чл.13. ал.7 от ЗЕ подлежат на обжалване пред Върховен
административен съд, като обжалването не спира изпълнението на решението. Освен
това Законът за енергетиката е специален по отношение на Закона за защита на
потребителите, тъй като регулира по-тесен кръг обществени отношения - доставка
на топлинна енергия. В случая следва да се има предвид и разпоредбата на
чл.98а, ал.5 от ЗЕ, която предоставя възможност за потребителите, които не са
съгласни с предвидените в Общи условия разпоредби, в срок от 30 дни след
влизането им в сила да внесат при съответния краен снабдител на топлинна енергия заявление, в което да предложат специални условия. В случая действително по делото е приложено заявление, получено
от ищеца на 29.09.2011г., с което въззивницата-ответник уведомява топлофикационното дружество, че
възразява срещу Общите условия към договора за доставка на топлинна енергия, но
липсват ангажирани
доказателства за предложени от нея специални
условия относно реда и начина на отчитане, корегиране и заплащане на сметки на
топлинна енергия. По изложените съображения релевираните доводи за нищожност на
действащите за
исковия период Общите условия
на договора са неоснователни.
На
следващо място решаващият състав намира за неоснователно наведеното във въззивите жалби възражение, черпено от Директива 2006/32/ЕО на Европейския парламент и Съвета от 05.04.2006г.. Съгласно чл.13 от същата директива държавите-членки, когато това е
уместно, технически осъществимо и финансово обосновано на крайните потребители
се осигуряват уреди за отчитане на реално потребената енергия, а също така,
когато е уместно, технически осъществимо и финансово обосновано, сметките се
изготвят на базата на реално потребена енергия. Видно от така посочената норма държавите-членки не са
безусловно задължени да въведат система на отчитане според реалното ежемесечно
потребление на топлинна енергия, а могат да използват системата на прогнозно
отчитане.
По горните аргументи съдът
приема, че поддържаният във въззивните жалби довод, че не е налице реално потребление на топлинна
енергия, се опровергава категорично от
доказателствата по делото и данните за реално потребена такава. При така обоснования извод
настоящият състав намира, че по делото е доказано потребеното количество
топлинна енергия досежно имота на ответницата за исковия период от време. До
този извод е достигнал и първоинстанционния съд в обжалвания съдебен акт, който
е правилен и законосъобразен, постановен при правилно прилагане и тълкуване на
материалния закон.
По отношение на предявения иск с
правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД настоящият
състав намира, че правилно е прието в мотивите на оспореното решение, че по
делото е доказано, че ответницата е изпаднала в забава досежно претендираните
от ищеца вземания за главница, поради което дължи лихва за забава. Предвид
разпоредбата на чл.32 от ОУ /от 2008г., действащи към релевантния период/ към
договора за доставка на топлинна енергия е определен срок за заплащане на
дължимата от купувача месечна цена на доставената топлинна енергия - 30 дни от
изтичането на периода, за който се отнася. В този смисъл и на основание чл.84, ал.1 ЗЗД, считано
от деня следващ последния ден от горния срок купувачът на топлинна енергия
изпада в забава за изпълнение на задължението си за заплащане на цената на
доставената му топлинна енергия и дължи обезщетение в размерите по чл.86 ЗЗД, независимо че
избраният ред за начисляване на енергията е по прогнозни и една изравнителна
сметки. По отношение на размера на дължимото обезщетение за забава съдът
правилно го е изчислил върху присъдената главница на основание чл.162 от ГПК.
Не е налице допуснато нарушение
от СРС и при присъждането на разноски на ищеца, като дължимостта на последните
следва от нормата на чл.78, ал.1 ГПК. Първостепенният съд при
постановяване на съдебното решение в частта на разноските се е съобразил с т.12 на ТР №4/2013г. от 18.06.2014г. на ОСГТК, съгласно
което съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл.422, респ. чл.415,
ал.1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в
заповедното производство.
С оглед на изложените съображения и поради съвпадение на
изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд атакуваното
решение в обжалваните части, вкл. и в частта на разноските определени съобразно
изхода на спора, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на
основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По разноските в настоящото
производство:
С оглед изхода на спора пред
настоящата съдебна инстанция и предвид изричната претенция на въззиваемата
страна – ищец за присъждане на разноски, на правно основание чл.81 и чл.273 във връзка
с чл.78, ал.1 от ГПК
следва да й се присъди сумата от 50.00 лв., представляваща юрисконсултско
възнаграждение за въззивната инстанция. Въззивният съд определя размера на
дължимото юрисконсултско възнаграждение като се съобразява с извършените правни
действия от процесуален представител на въззиваемата страна – подадени са два
отделни писмени отговора за всяка от двете въззивни жалби, без осъществено процесуално
представителство в съдебно заседание, както и се отчита ниската фактическа и
правна сложност на спора и при съобразяване с разпоредбата на чл.78, ал.8 от ГПК /изм.ДВ, бр.8/2017г./.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Г.О., ІІІ-В състав
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №147437 от
13.07.2020г., постановено по гр.д.№34011/2014г.
по описа на СРС, ІІ Г.О., 177-ми състав, в обжалваните части.
ОСЪЖДА Д.П.Ю., с ЕГН **********, с
адрес: ***; да заплати на "Т.С." ЕАД, с ЕИК********, със седалище и адрес на управление:***; на основание чл.78, ал.1 и ал.8
от ГПК сумата от 50.00
лв. /петдесет лева/, представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивната
инстанция.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ
: 1./
2./