Решение по дело №173/2025 на Административен съд - Смолян

 

Производството е по чл. 145 АПК вр.чл.118 КСО.

Образувано е по жалба на Е. Б. Б., [населено място], община Д. срещу Решение №1040-20-74 от 23.05.2025г. на директора на ТП НОИ-[област], с което е оставено в сила разпореждане [номер]-02-455-3/25.03.2025г. на ръководителя на осигуряването за безработица. С последното е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица, главно поради това, че за периода от месец ноември 2018 до м.11.2023г. лицето е имало трудова заетост в други държави-членки, а за правото на обезщетение е релевантно обичайното пребиваване през периода на последната заетост, което в случая е извън [държава]. В жалбата се излагат подробни съображения за допуснато съществено нарушение на административно-производствените правила, тъй като административният орган в разрез с правото на ЕС е спрял производството пред себе си, което съставлява „злоупотреба с власт“. Твърди се, че със спирането и забавеното произнасяне се е стигнало до влизане в сила на чл. 54б ал.8 КСО. Сочи се, че жалбоподателят към момента на подаване на заявлението отговаря на изискванията за получаване на ПОБ и е принуден да понесе последиците на новоприетия закон поради бездействието и несвоевременното произнасяне на административния орган, което е нарушение на чл. 6 АПК.

По съображения за незаконосъобразност и неправилност, в жалбата се иска отмяна на решението и връщане преписката на административния орган с указания за прилагане на относимото национално право, както и на чл.62 пар.1 и 2 от Регламент /ЕО/ № 883/2004г. на Европейския парламент и на Съвета. Претендират се разноски.

В съдебно заседание жалбоподателят редовно призован не се явява и не изпраща представител.

Ответникът – директор на ТП НОИ-[област] редовно призован, не се явява в с.з. Депозира писмено становище вх.№ 1411/ 09.07.2025г., с което оспорва жалбата; моли за нейното отхвърляне и присъждане на разноски. Излагат се подробни доводи и съображения за неоснователност на жалбата и правилност на атакувания административен акт.

Съдът счита жалбата за допустима, като подадена в законоустановения срок, от активно-легитимирано лице, при наличие на правен интерес и пред родово и местно-компетентния съд.

По същество съдът счита жалбата за неоснователна.

Установени по делото релевантни факти и обстоятелства, и доказателствата за тях:

Жалбоподателят Е. Б. Б. подава заявление за отпускане на обезщетение за безработица на 22.12.2023г. /л.103/, като декларира, че е работил във В. и [държава], и последната му заетост е на 03.11.2023г. На 18.01.2024г. /л.99/ лицето подава заявление за удостоверяване на осигурителни периоди от В., както следва: от 29.03.2021г. до 15.10.2021г., от 18.04.2022г. до 29.09.2022г. и от 03.04.2023г. до 18.10.2023г. На 18.01.2024г. лицето подава и заявление за удостоверяване на стаж от [държава], за периода от 23.10.2023г. до 03.11.2023г. /л.98/.

По делото е представена Декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65 (2) от Регламент (ЕО) № 883/2004 /л.96 и сл./, според която роднините и близките на жалбоподателя живеят в [държава], той има жилище в [държава], живял е на каравана в чужбина и там си е плащал данъците върху доходите.

Служебно, чрез „Системата за електронен обмен на социално осигурителна информация“ са изискани СЕД [Наименование]и СЕД [Наименование]от КИ на [държава]. Удостоверен е осигурителен период от 23.10.2023г. до 03.11.2023г. /л.62/, както и доход от 760,32 евро /л.57 гръб/.

Със СЕД [Наименование]е удостоверен и осигурителен период от В. от 29 март 2021г. до 18.10.2023г. /л.76/. Административният орган е поискал да се преразгледа СЕД [Наименование], тъй като лицето декларира три периода, а е удостоверен един непрекъснат период. Със СЕД 002 са удостоверени от КИ на В. следните осигурителни периоди: от 29 март 2021г. до 15.10.2021г., от 18.04.2022г. до 29.09.2022г., от 03.04.2023г. до 18.10.2023г. /л.92/.

За времето на обмен на информация между държавите-членки административното производство е спряно с разпореждане [номер]-02-455-1/ 05.01.2024г. /л.93/ и е възобновено на 11.03.2025г. /л.29/.

Със заявление от 27.03.2024г. /л.88/ лицето декларира, че от 01.04.2024г. упражнява трудова дейност, за която подлежи на задължително осигуряване. Със заявление от 15.10.24г. /л.46/ декларира, че правоотношението му е прекратено във В.. На 05.11.2024г. /л.42/ лицето подава заявление за удостоверяване на стаж във В. за периода от 1.04.2024г до 08.10.2024г. Със СЕД [Наименование]от КИ на В. е удостоверен осигурителен период от 01.04.2024г. до 08.10.2024г. /л.39/.

По делото не е спорен факта, че по повод предходни заявления за ПОБ е удостоверен стаж от В. за около 3 месеца за 2012г. и за около 6 месеца годишно за 2015г., 2016г., 2017г., 2018, 2019г. и 2020г.

От описаните писмени доказателства се установява, че жалбоподателят в периода от 2012г. до 2023г. работи годишно за по няколко месеца във В.. Прекъсванията на трудовата му дейност там, за релевантния периода, са както следва: за 2019 г.- 5 месеца и 10 дни, за 2020г. – 5 месеца и 14 дни, за 2021г. – 5 месеца и 15 дни, за 2022г. – 5 месеца и 18 дни, за 2023г. – 5 месеца и 13 дни. Установява се, че след като е приключил работа във В. на 18.10.2023г., е работил във [държава] за периода от 23.10.2023г. до 03.11.2023г. Или прекъсванията на трудовата му дейност, общо в двете държави за 2023г., са за около 5 месеца.

За релевантния за правото на ПОБ период, а именно 2019-2023г., има прекъсвания на трудовата дейност за около пет месеца годишно, през останалото време е полагал труд в чужбина.

Според СЕД Н006 /л.49 и л.50/ жалбоподателят има статут на уседналост във В..

Следва да се посочи, че правото на пребиваване е уредено в Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година относно правото на граждани на Съюза и на членове на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите–членки. В тази Директива се урежда правото на пребиваване до три месеца, правото на пребиваване над три месеца до пет години и правото на постоянно пребиваване. Посочено е, че непрекъснатостта на пребиваването не се влияе от временни отсъствия, ненадвишаващи общо шест месеца на година, както и че след като се придобие, правото на постоянно пребиваване се губи при отсъствие от приемащата държава–членка за срок, надвишаващ две последователни години / чл.16 пар.3 и пар.4 от Директивата/.В случая на жалбоподателят е даден пълен статут. Пълният статут се дава на лицата, които имат 5 резидентски години, тоест 5 години, в които са били повече от 183 дни в годината в О. К. и не са били повече от 450 дни за [възраст] период извън О. К..Той е работил в О. К. в продължение на пет поредни години – от 2019г. до 2023г., отивал е през месец март- април и е оставал там до м. [община]-октомври; бил е там за повече от 6 месеца на година. Статутът му на пълна уседналост се установява от СЕД Н006, където е посочено, че е със „[Наименование]“. Материалната и формална доказателствена сила на този документ, който е бил изискан по реда на [Наименование] /Системата за електронен обмен/ не е оборена по делото. Поради това и на основание чл. 179 ГПК този документ, тъй като е издаден от длъжностно лице в кръга на службата му по установените форма и ред, съставлява доказателство за това, че жалбоподателят е с пълен статут на уседналост в О. К..

След възобновяване на производството е издадено разпореждане от 25 март 2025г. /л.25/, с което на осн. чл. 54ж, ал. 1, вр.чл.11 пар.3 „а“ и чл. 65 пар.2 от Регламент №883/2004 е отказано отпускане на ПОБ по чл. 54а КСО. По жалба срещу разпореждането /л.24/ е постановено обжалваното решение на директора на ТП НОИ-[област]. С атакувания акт разпореждането е оставено в сила. Съображенията са свързани главно с това, че над 5 години е налице заетост извън страната във връзка с дейността на жалбоподателя; не е налице хипотезата на чл.65 пар.2 от Регламента, тъй като след прекратяване на дейността му в О. К. той се завръща в държавата си по произход, а ПОБ се предоставя от институцията по пребиваване.

Правни изводи.

Обжалваното решение на директора на ТП на НОИ - [област] и оставеното в сила с него разпореждане на ръководителя на осигуряването за безработица, са издадени в рамките на установената от закона за тези органи компетентност - чл. 117, ал. 3, вр., ал. 1, т. 2, б. "б. " от КСО, съответно чл. 54ж, ал. 1 от КСО. Издадени са в предвидената от закона форма, при липса на допуснати съществени процесуални нарушения и при правилно приложение на материалния закон.

По делото не са спорни периодите на трудовата заетост на жалбоподателя, както и не е спорно, че към датата на подаване на заявлението за отпускане на парично обезщетение за безработица, 22.12.2023г. жалбоподателят последно се е осигурявал във [държава], където е работил до 03.11.2023г., когато е и последната му заетост. Спорът се свежда до това дали правилно са приложени от страна на органа материалноправните предпоставки на вътрешното право и на Регламент (ЕО) 883/2004 г. и на Регламента по приложението му № 987/2009 ЕО, както и на практиката на СЕС по тълкуването на тези нормативи, дадено в решение по дело С-30/2022.

Безспорно е, че по отношение на жалбоподателя като [държава] са приложими нормите на Регламент (ЕО) 883/2004 /чл.2/, като в чл. 11 пар. 1 се сочи, че лицата, за които се прилага този регламент, са подчинени на законодателството само на една държава-членка, като това законодателство се определя в съответствие с дял втори. Според чл. 11 пар.3 б.“а“ на дял втори от регламента, за лицата, които упражняват дейност като наети лица /какъвто е бил жалбоподателя/ или като самостоятелно заето лице, в една държава-членка се прилага законодателството на тази държава-членка. Принципът, че държавата по последната заетост отговаря за ПОБ се намира в дял втори, озаглавен „Определяне на приложимото законодателство“. Изключенията от този принцип са посочени в чл. 65 на Регламент (ЕО) №883, където са използвани понятия като „компетентната държава-членка“, „държава-членка по пребиваване“, „последна заетост“, „последна дейност“ и др.

Компетентната държава е тази, в която лицето осъществява дейност /арг. от чл.11/, тоест където е наето, като в случая това са държавите [държава] и Великобритания.

Държавата по пребиваване е тази, която отговаря на чл. 1 пар.3, б.“й“ от регламента - това е мястото, където лицето обичайно пребивава, за разлика от „престой“, което означава временно пребиваване. Правилата за определяне на пребиваването са уредени в Регламент (ЕО) 987/2009, който е регламента по прилагане на Регламент 883/2004. Елементите за определяне на пребиваването са посочени в чл. 11 от Регламент (ЕО) 987/2009. В него се сочи, че определянето на пребиваването зависи от центъра на интересите на съответното лице. Центърът на интересите се определя на база цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти като: продължителност и непрекъснатост на пребиваването на територията на съответните държави-членки; естеството на упражняваната дейност, мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на договора за заетост; семейно положение и роднински връзки; жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му; държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане. В чл. 11, § 1 от Регламент № 987 / 2004 е въведено само примерно изброяване, което не е изчерпателно и зависи от конкретните фактически установявания, свързани с определяне на действителното място на пребиваване на лицето / Решение №10291/ 03.07.2019г. по адм.д. 15067/2018 на ВАС/. По отношение на намерението на лицето къде да живее, следва да се посочи, че според чл.11 пар.2, само когато съобразяването на тези критерии, основаващи се на приложимите факти, не води до постигане на съгласие между съответните институции, намерението на лицето, което произтича от тези факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето, се приемат за решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице.

В контекста на горните положения, заложени в регламентите и съобразно фактите по делото, съдът съобрази следното:

Жалбоподателят от 2019г. до 2023г. е работил извън [държава], като прекъсванията му за една календарна година са за период по–малък от 6 месеца. Пребиваването му в [държава] не надвишава 6 месеца на календарна година за процесния период. Няма доказателства по делото за трудова заетост на жалбоподателя в [държава] след подаване на заявлението за ПОП, има доказателства, че след подаването му е работил във Великобритания /от 01.04.2024г. до 15.10.2024г.

За правото на ПОБ е от значение обичайното пребиваване през периода на заетост, а не през друг период. В случая, обичайното пребиваване за периода на заетост, 2019-2023г., е извън [държава], доколкото трудовата дейност е осъществявана във Великобритания, а във [държава] е последната заетост. Поради това съдът счита, че се установява дългосрочна и стабилна заетост на жалбоподателя извън страната, а това е главният критерий при определяне на държавата по пребиваване по време на последната заетост, при преценка на ПОБ. Относно гражданството, роднините и семейството следва да се посочи, че гражданите, които са се установили в друга държава и това установяване е с постоянен характер, също имат роднини в държавата си по произход /[държава]/, адресната им регистрация също може да е в [държава] и да имат жилище тук. Но това не определя [държава] като държава по пребиваване за периода на тяхната заетост за целите на ПОБ. В случая, жалбоподателят има и доказан постоянен статут на уседналост във Великобритания, получил го е по свое искане, живял е там повече от 5 години като прекъсванията му не са повече от 6 месеца годишно. От доказателствата става ясно, че последната заетост на жалбоподателя е 3.11.2023г. във [държава], а преди това е работил във Великобритания. Завръщайки се в [държава], жалбоподателят се връща в държавата си по произход, а не в държавата по пребиваване в смисъла на изискванията за ПОБ. След приключване на заетостта, не може да се каже, че той се е върнал в държавата по пребиваване.

Безспорно е, че трудовата дейност на българските граждани извън страната е свързана с осигуряване на прехрана. Правото на парично обезщетение обаче зависи от периода на последната заетост, а тя в случая не е в [държава]. Както се посочи наличието на жилище в [държава] и роднини са все обстоятелства, които не променят извода, че държавата по пребиваване за периода на последна заетост не е [държава]. Настоящият съдебен състав също е приемал, че работата извън страната касае кратковременни ангажименти, свързани с осигуряване на доходи за издръжка на семейството и центърът на жизнените интереси си остава в [държава]. Подходът на Регламентите обаче не е такъв! Що се отнася специално за причините от семеен характер, то същите не следва да се вземат предвид при прилагане на чл. 65 пар. 2 и пар. 5 от Регламент 883/2004, изменен с Регламент 465/ 2012. В този смисъл е Решение от 30.09.2021г. по дело С-285/20г. на СЕС, където се сочи, че причините по специално от семеен характер, поради които едно лице е преместило пребиваването си в държава –членка, различна от компетентната държава–членка, не следва да се взимат предвид за целите на прилагане на тази разпоредба.

Другото релевантно по делото обстоятелство е, че периодът, за който следва да се прави преценката на пребиваването не следва да включва факти и обстоятелства след приключване на последната заетост. Не следва да се взема предвид също така причината, поради която лицето е напуснало държавата. По-старата практика на съдилищата е приемала, че престоят за работа извън страната е с временен характер и щом лицето не продължава да живее в чужбина след прекратяване на заетостта и се е завърнало в [държава], както и щом роднините му са в [държава] и има жилище тук, то обичайното му пребиваване е в [държава]. Настоящата съдебна инстанция е на мнение, че не следва да се измества периодът на преценката за пребиваването, даден в практиката на СЕС и европейските регламенти. А според тях, определянето на държавата по пребиваване се извършва за периода на последната трудова дейност на лицето. В случая за периода [рег. номер] 2023г. жалбоподателят е бил с място на пребиваване в О. К. и [държава]. Поради това не може да се приеме, че той попада в обхвата на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, според който отговорността за изплащане на обезщетение за безработица се прехвърля от държавата по заетостта /компетентна по силата на чл. 11, § 3, б. "а" от същия регламент/ върху държавата по пребиваване. За да е налице такава хипотеза, е необходимо напълно безработното лице, по време на последната си дейност като заето лице да е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка, да продължава да пребивава в тази различна държава-членка или да се е завърнало в нея. Завръщайки се в [държава] жалбоподателят всъщност не се връща в държавата по пребиваване, а в държавата по произход.

По отношение на получаването на ПОБ в релевантния период, то това не е доход от трудова дейност и не би следвало да се приема, че лицето има заетост в [държава] за периода на получаването на обезщетението.В случая и след като е получавал ПОБ жалбоподателят е заминал в друга държава да упражнява трудова дейност, което е още една индиция, че за релевантния [възраст] период трудовата активност на лицето е извън страната. С оглед горното, обосновано е прието от ответника, че в случая приложение намира чл. 64 от Регламент №883 - безработно лице, което има право на ПОБ от компенетна-държава членка и отива в друга държава-членка се поставя на разположение на службите по заетостта на тази друга държава-членка.

Задължителни за съда са и мотивите на Определение от 24 март 2023г. на СЕС по дело С - 30/22 по тълкуването на чл. 65 пар.2 от Регламент 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета. В решението СЕС казва, че чл. 65 ал.2 трябва да се тълкува в смисъл, че: не се прилага към положение, в което дадено лице подава заявление за получаване на обезщетения за безработица до компетентния орган на държава членка, в която не е завършило периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост и на територията на която се връща след завършен период на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост в друга държава, в която то е пребивавало по смисъла на тази разпоредба през целия този период. В случая жалбоподателят подава заявление за ПОБ в [държава], която е държавата, в която той не е завършил периода на заетост. По смисъла на чл. 61 пар.2 от Регламента, той е лице, което не е придобил „последно“ осигурителен период по българското законодателство. Поради това, че жалбоподателят не е придобил последно осигурителен период в [държава] по см. на чл. 61 пар. 2 от Регламента, то правото на обезщетение може да възникне само ако положението му съответства на визираното в чл. 65 пар. 5, б. „а“ вр. чл. 65 пар.2 от Регламента. Нормата на чл. 65 пар.5 б.“а“ гласи, че безработно лице по първото и второто изречение на пар. 2 получава обезщетения в съответствие със законодателството на държавата-членка по пребиваване, както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Тези обезщетения се предоставят от институцията по пребиваване. Обосновано е прието в оспорения акт, че [държава] не е държавата по пребиваване и държавата по последната заетост, и обезщетението не се дължи от българската институция.

Съдът счита за неоснователно главното възражение в жалбата за необосновано спиране на административното производство и нарушаването на чл. 6 АПК. В чл. 54г ал.4 КСО са посочени двете хипотези за спиране. В случая, административният орган е изложил съображения, че не може да се произнесе докато не се съберат доказателства за осигурителния доход, получен във В. и [държава]. Разпореждането за спиране не е обжалвано по реда на чл. 117 ал.1 т. 2 „ж“ КОСО в 14-дн. срок, поради което е влязло в законна сила. Твърденията в жалбата, че органът е следвало да се произнесе само на база наличните документи без да спира производството за събиране на документи за стаж и доход, е неоснователно. Нормата на чл. 54г ал.4 КОС задължава, а не дава възможност за преценка на длъжностното лице дали да спре производството, когато е необходимо събиране на доказателства за стаж и доход. Позоваването в жалбата на чл. 5 ал.4 т.1 КСО е необосновано, тъй като жалбоподателя няма доход и стаж само от осигурител в [държава], а има доход и стаж, получени и от работодатели във В. и [държава]. А според чл.8 ал.3 и ал.4 от Наредбата за отпускане и изплащане на паричните обезщетения за безработица, когато се декларира стаж, придобит в държава, с която се прилага международен договор, по който [държава] е страна, или европейските регламенти за координация на системите за социална сигурност и не се представят доказателства или е необходимо изясняване на обстоятелства, се извършва проверка и този стаж се удостоверява по установения ред. Най-накрая, неизследването на действителната фактическа обстановка от страна на административния орган, би било нарушение по чл. 35 АПК. Т. нарушение в случая административният орган не е допуснал.

Предвид гореизложеното съдът счита, че атакуваното решение е обосновано и правилно, жалбата като неоснователна следва да се отхвърли. С оглед изхода на делото, в полза на ответника следва да се присъдят разноски за юрисконсулт в размер на 100лв.

Водим от горното АССм

 

Р Е Ш И

 

ОТХВЪРЛЯ жалбата на Е. Б. Б., [населено място], община Д. срещу Решение №1040-20-74 от 23.05.2025г. на директора на ТП НОИ-[област], с което е оставено в сила разпореждане [номер]-02-455-3/25.03.2025г. на ръководителя на осигуряването за безработица.

ОСЪЖДА Е. Б. Б.,[ЕГН] [населено място], община Д. да заплати на НОИ разноски в размер на 100 лв.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.