№ 911
гр. Варна , 12.03.2021 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IV СЪСТАВ в закрито заседание на
дванадесети март, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Жана И. Маркова
Членове:Тони Кръстев
Десислава Г. Жекова
като разгледа докладваното от Жана И. Маркова Въззивно частно
гражданско дело № 20213100500569 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 274 и сл. ГПК, вр. чл. 413, ал. 2 ГПК и е образувано
по частна жалба вх. № 275070/26.02.2021 г. на „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Витоша“, № 146 (сграда А), ет. 4, Бизнес
център „България“ срещу Разпореждане № 263816/01.02.2021 г., по ч.гр.д. № 221/2021 г.,
на ВРС, XLIX с., в частта, с която е отхвърлено заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК срещу длъжника В. С. С., ЕГН **********, с местожителство в
********* за сумата 38.31 лв., представляваща административни разноски, сумата 91.23
лв., възнаграждение за предоставяне на поръчителство и сумата 17.13 лв., наказателна
лихва върху възнаграждението за периода 01.09.2019 г. – 26.10.2020 г., всички дължими по
силата на сключен Договор за предоставяне на поръчителство от 30.05.2019 г.
Частният въззивник счита постановеното разпореждане, в атакуваната му част, за
неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Оспорва извода на първоинстанционния
съд, че административните разноски целят заобикаляне на забраната, въведена с
разпоредбата на чл. 33 ЗПК и противоречат на разпоредбата на чл.10а, ал. 2 от същия Закон.
Извършването и размера на тези разходи било удостоверено с представения пред ВРС
Протокол. Излага, че касае за реално извършен разход, за събиране на вземането, който не
попада в обхвата на чл. 33, ал. 1 ЗПК. Счита, че не се касае и за такса за действия, свързани с
усвояване и управление на кредита, поради което и не противоречи на чл. 10а, ал. 2 ЗПК.
Счита, че длъжникът сам е избрал задълженията по сключения договор за кредит да бъдат
обезпечени с поръчителство и, че същият е имал възможност да избере и необезпечен
кредит или предоставяне на банкова гаранция. В този смисъл, предоставянето на
обезпечение не е било задължително условие за сключването на договора за кредит. Твърди,
че е извършена предварителна оценка на платежоспособността на кредитополучателя, която
била независима от фактическия състав при сключване на договора за поръчителство. Счита
за неправилен извода, че вземанията му следвало да се включат в ГПР като сочи, че
1
разходът на длъжника по Договора за предоставяне на поръчителство не е задължителен,
нито е предварително известен на кредитора „Кредисимо“ ЕАД. По същество, отправя
искане за отмяна на разпореждането в атакуваната част и издаване на заповед за изпълнение
като бъдат присъдени разноските в заповедното производство в пълен размер, както и да
бъдат присъдени на сторените във въззивното производство разноски.
Жалбата е подадена в срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на
правен интерес от обжалване и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е
допустима и следва да бъде разгледана по същество. Предвид разпоредбата на чл. 413, ал. 2
ГПК, насрещна страна в настоящото производство не се конституира.
След запознаване с писмените доказателства по делото и като съобрази приложимия
закон, настоящият състав на Варненски окръжен съд намира частната жалба за
неоснователна, по следните съображения:
Производството по ч.гр.д. № 221/2021 г., на ВРС, XLIX с., е образувано по заявление
за издаване на заповед по чл. 410 ГПК от „Ай Тръст” ЕООД, ЕИК ********* срещу
длъжника В. С. С., ЕГН **********, за заплащане на сумата 737.61 лв., главница по договор
за кредит, ведно със законната лихва върху главницата, считано от депозиране на
заявлението в съда – 28.10.2020 г., до изплащането, сумата 132.41 лв., договорна
възнаградителна лихва за периода 01.09.2019 г. – 30.06.2020 г., сумата 26.35 лв.,
наказателна лихва, в размер на законната такава, върху главницата по договор за кредит, за
периода 01.09.2019 – 26.10.2020 г., сумата 38.31 лв., административни разноски по кредита,
сумата 91.23 лв., възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство, сумата
17.13 лв., наказателна лихва, в размер на законната такава, върху възнаграждението за
предоставяне на поръчителство за периода 01.09.2019 г. – 26.10.2020 г. В заявлението е
посочено, че произходът на вземанията е Договор за предоставяне на поръчителство от
30.05.2019 г. и Договор за кредит № 2035997/30.05.2019 г., сключен между В.С. и
„Кредисимо“ ЕАД, задълженията, по който са платени от молителя, в качеството му на
поръчител. В т. 12 молителят е обосновал обстоятелствата, от които произтича вземането.
Компетентният районен съд е сезиран с надлежен формуляр по чл. 410 ГПК.
Във връзка с дадени указания, е депозирана уточняваща молба вх. №
266972/29.01.2021 г., в която по отношение на претендираните административни разноски
сочи, че произтичат от чл. 7, р. VI, вр. чл. 3.4., р. VIII от ОУ и сумата е начислена за
действително извършени разходи по изпращане на ежемесечни напомнителни писма,
покани с актуален размер на задължението и указания за плащане, разходи за многократно
проведени разговори за доброволно плащане. Разходите били извършени през периода
01.07.2019 г. – 13.10.2020 г. Уточнява, че на 30.05.2019 г. между „Кредисимо“ ЕАД и „Ай
тръст“ ЕООД е сключен договор, по силата на който второто дружество се задължило да
отговаря солидарно с длъжника за изпълнение на всички задължения, възникнали по
договора за кредит. Излага, че на 30.05.2019 г. бил сключен договор за предоставяне на
2
поръчителство между „Ай тръст“ ЕООД и кредитополучателя, който не бил договор за
поръчителство по см. на чл. 138 ЗЗД, а бил договор за поръчка по см. на чл. 280 ЗЗД като в
този договор било уговорено и възнаграждение, което било периодично, по 96.67 лв.,
месечно. Поради което и претендираното възнаграждение за поръчителство било частично,
в размер на 91.23 лв. и било дължимо за периода 30.06.2019 г. – 30.06.2019 г.
След като е разгледал заявлението, първоинстанционният ВРС е постановил
атакуваното Разпореждане № 263816/01.02.2021 г., с което е отхвърлил искането за издаване
на заповед за сумата 38.31 лв., административни разноски, сумата 91.23 лв., възнаграждение
за поръчителство и сумата 17.13 лв., наказателна лихва върху възнаграждението за
поръчителство, както са били конкретизирани по основание и размер от заявителя.
При произнасянето си по основателността на подаденото заявление съдът преценява,
както наличието на положителните предпоставки, визирани в чл. 410, ал. 1 ГПК, така и
липсата на отрицателни такива, съобразно разпоредбата на чл. 411, ал. 2 ГПК.
По претендираната сума 38.31 лв., административни разноски, съставът на
въззивния съд намира, че същата не следва да бъде присъждана.
На първо място, фактическото основание на тази претенция не е индивидуализирано
по начина разписан в разпоредбата на чл. 410, ал. 2 ГПК. Такава индивидуализация не е
налице и в коментираната по-горе уточняваща молба. За удостоверяването на подобни
извършени услуги е представен – Протокол № 6598/13.10.2020 г., за извършени услуги.
Протоколът съдържа изброяване на действия и период, без да ги индивидуализира в
достатъчна степен по време на извършване, брой от всеки вид и стойност. Отделно от
посоченото, Протоколът е съставен от самия кредитор - „Кредисимо“ ЕАД и удостоверява
изгодни за него факти. Не са налице доказателства за реалното извършване на посочените в
него действия или определянето на тяхната единична стойност.
Следва да бъде посочено, че разпоредбата на чл. 7, р. VI от ОУ, цитирана от
заявителя като едно от основанията за дължимост на коментираните разноски, всъщност
касае поредността на погасяване на задълженията при недостатъчност на извършено
плащане. Действително, посочената като второ основание за дължимост на разноски,
разпоредба на чл. 3.4., р. VIII от ОУ, съдържа задължение на кредитополучателя да поема
всички разноски, свързани с неизпълнение на задължението си по кредита, предвидени в
Договора и ОУ, а именно – обезщетение за забава върху всяка забаване погасителна вноска,
ведно с присъдените с влязло в сила съдебно решение или изп. титул разноски при съдебно
събиране на вземането. Тази клауза очевидно касае съдебните разноски, но не и
извънсъдебните такива. Отделно, тя по никакъв начин не освобождава кредитора от
задължението му за индивидуализиране на направените разходи по извънсъдебното
събиране на вземането, по основание и размер в достатъчна степен, както и от надлежното
им доказване, при заявяване на претенция на това основание.
3
По претендираната сума 91.23 лв., възнаграждение за поръчителство: Тази
претенция е обоснована с възмездния характер на предоставеното обезпечение,
обективирано в сключения Договор за предоставяне на поръчителство от 30.05.2019 г.
Безспорно е, че възнаграждението е уговорено в отделен договор, сключен между длъжника
и поръчителя. Видно от Приложение № 1 към този Договор е, че противно на твърденията
на частния въззивник, в действителност възнаграждението за поръчителството е изцяло
обвързано със сключения договор за кредит и погасителния план към него, както и с
падежните дати на погасителните вноски като е предвидено заедно с погасителната вноска,
длъжникът да заплаща и помесечно възнаграждение за поръчителството в размер на 64.58
лв. Прави впечатление, че уговорения размер на месечното възнаграждение за
поръчителството представлява 67 % от размера на месечната погасителна вноска по
договора за кредит – 96.67 лв. В противоречие на твърдения за самостоятелност на двата
договора – този за кредит и този за поръчителство, сключен с длъжника, е обстоятелството,
че във втория договор е предвидено месечното възнаграждение по него да се заплаща по
банковата сметка, по която се дължи заплащане и на погасителните вноски по договора за
кредит с титуляр „Кредисимо“ ЕАД. Всичко това прави възможен извода, че с уговарянето
на възнаграждение за поръчителството всъщност се цели и то има за последица скрито
оскъпяване на кредита и се явява допълнителна печалба за кредитора, без същата да е
намерила отражение в годишния процент на разходите, който изначално е уговорен в
максималния допустим размер от 50 % като по този начин се заобикаля нормативно
заложеното ограничение в размера на ГПР, установено с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Отделно, размерът на претендираното възнаграждение по договора за поръчителство е
съизмерим с размера на предоставената главница по кредита, което е в противоречие освен
със закона и с добрите нрави по см. на чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК.
Още следва да бъде посочено, че в противоречие с твърденията в жалбата за
предоставено право на избор на длъжника дали да сключи обезпечен с поръчителство
договор за кредит, анализа на фактите по делото прави възможен извода, че при
сключването на договора за поръчителство като част от договора за потребителски кредит,
длъжникът в действителност не е имал възможност за избор на поръчител и възможност за
индивидуално договаряне, предвид свързаността на юридическите лица – кредитор и
поръчител и предварителното одобряване на последния. Това води до значително
неравновесие в правата между потребителя и търговеца, и не отговаря на изискването за
добросъвестност, в частност лишава длъжника от право на избор и възможност за
индивидуално договаряне.
Следва да бъде посочено, че ЗЗД не предвижда на поръчителя да се дължи
възнаграждение, нему се дължат разноските, които е направил и законна лихва върху
заплатените суми от деня на плащането, след като обаче уведоми длъжника за насочената
срещу него претенция. В тази връзка, не могат да бъдат споделени доводите на частния
въззивник, че процесния договор за поръчителство не бил такъв по см. на чл. 138 и сл. ЗЗД,
4
а бил обикновен договор за поръчка по см. на чл. 280 и сл. ЗЗД. Ако сключеният Договор за
предоставяне на поръчителство от 30.05.2019 г., сключен между поръчителя и длъжника,
макар и именован така, в действителност е договор за поръчка, то възниква въпросът каква
тогава е ролята на сключеният Договор за поръчителство от 30.05.2019 г., между поръчителя
и кредитора.
По претендираната сума 17.13 лв., наказателна лихва върху възнаграждението за
поръчителство. С оглед недължимостта на уговореното възнаграждение по договора за
поръчителство, недължима се явява и наказателната лихва върху него, предвид акцесорния й
характер.
Като е достигнал до идентичен краен извод, първоинстанционния съд е постановил
правилен и законосъобразен акт, който следва да бъде потвърден в атакуваната му част.
С оглед изхода от спора, разноски на частния въззивник не се присъждат.
Мотивиран от изложеното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане № 263816/01.02.2021 г., по ч.гр.д. № 221/2021 г.,
на ВРС, XLIX с., в частта, с която е отхвърлено заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК, в полза на „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. София, бул. „Витоша“, № 146 (сграда А), ет. 4, Бизнес център
„България“ срещу длъжника В. С. С., ЕГН **********, с местожителство в ********* за
сумата 38.31 лв., представляваща административни разноски, сумата 91.23 лв.,
възнаграждение за предоставяне на поръчителство и сумата 17.13 лв., наказателна лихва
върху възнаграждението за периода 01.09.2019 г. – 26.10.2020 г., всички дължими по силата
на сключен Договор за предоставяне на поръчителство от 30.05.2019 г.
Определението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5