Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 15.03.2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в
публично съдебно заседание на девети февруари през
две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Димитринка
Костадинова-Младенова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа
докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №9065 по
описа за 2020
год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от
27.04.2020 год., постановено по гр.дело №62851/2018 год. по описа на СРС, ГО,
87 с-в, е признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК
от „Т.С.“ ЕАД срещу М.Н.С. искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149
ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответницата дължи на ищеца сумата
от 2 020.96 лв. – главница, представляваща стойност
на потребена топлинна енергия през периода
от м.май 2014 год. до м.април 2016 год. в топлоснабден имот, находящ се в гр.
София, ж.к.“********абонатен №******сумата от 270.80 лв., представляваща
обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 15.09.2014 год.
до 03.05.2017 год. и сумата от 58.62 лв. – главница, представляваща цена на
извършената услуга дялово разпределение за периода от м.май 2014 год. до
м.април 2016 год., ведно със законната лихва върху главниците, считано от
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК по ч.гр.дело №30042/2017 год. по описа на СРС, ГО, 87 с-в – 12.05.2017
год. до окончателното им изплащане, като исковете са отхвърлени в останалата им
част /а искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 18.60 лв. – изцяло/ и
ответницата е осъдена да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
направените разноски по делото в размер на 659.10 лв., както и направените
разноски в заповедното производство в размер на 73.62 лв.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „П.И.“
ООД.
Срещу решението в
частта му, в която са отхвърлени предявените искове за стойността на
доставената топлинна енергия, цената на услугата дялово разпределение и
обезщетение за забава върху главницата, представляваща стойност на топлинна
енергия, е подадена в законоустановения
срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от
ищеца „Т.С.“ ЕАД. Жалбоподателят поддържа, че неправилно първоинстанционният
съд бил приел, че част от вземанията са погасени по давност. В раздел VІІ от
Общите условия от 2014 год. – „Заплащане на топлинна енергия“, чл. 33, ал. 1,
бил определен реда и срока, по който купувачите на топлинна енергия /в т.ч.
ответницата/ са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия,
а именно 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. В чл.
33, ал. 2 от Общите условия от 2016 год., в сила от 27.06.2016 год., било
предвидено, че клиентите следва да заплащат месечните дължими суми за топлинна
енергия по чл. 32, ал. 1 и 2 в 45-дневен срок след изтичане на периода, за
който се отнасят. След отчитане на средствата за дялово разпределение и
изготвяне на изравнителните сметки, продавачът издава за отчетния период
кредитни известия на стойността на месечните фактури и една фактура за
потребеното количество топлинна енергия за отчетния период. Клиентите не
плащали обезщетение за забава, съгласно чл. 33, ал. 4 от Общите условия, до
изравняване на отчетния период. Едва след това се начислявало обезщетение за
забавено плащане в размер на законната лихва върху общата фактура. Задълженията
по общата фактура от 31.07.2014 год. ставали изискуеми едва на 15.09.2014 год.,
като давностният срок следвало да тече именно от този момент. Издадените
кредитни известия за прогнозно начислени суми за периода погрешно били приети
от СРС като изискуеми задължения по фактури. Задължението ставала изискуемо в
посочения в Общите условия срок. Ето защо моли решението на СРС да бъде
отменено в обжалваната му част, а исковете – уважени. Претендира и присъждането
на направените разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.
Ответницата по
жалбата М.Н.С. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
ожалваната от ищеца част. Поддържа, че процесните вземания за главници се
погасявали с изтичането на тригодишна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Според
чл. 114, ал. 1 ЗЗД, давността започвала да тече от момента на изискуемостта на
вземането, като в частност вземанията на ищеца до 12.05.2014 год. били погасени
по давност, доколкото заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК било подадено на 12.05.2017 год. Същото се отнасяли и до вземането за
цена на услугата дялово разпределение. А вземанията за лихви били погасени
поради погасяване на главното вземане на основание чл. 119 ЗЗД.
Срещу решението в
частта му, в която са уважени предявените искове е подадена в законоустановения
срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответницата М.Н.С..
Жалбоподателката поддържа, че по делото не бил представен нотариален акт, от
който да е видно кой е собственик на процесния имот. Липсвали доказателства за
наличието на твърдяното облигационно правоотношение между страните – не било
установено ответницата да е подавала молба за откриване на клиентска партида на
нейно име, както и че тя именно е собственик на топлоснабдения имот, че е
живяла в него и е потребявала топлинна енергия. Независимо от това ответницата като
съсобственик на имота отговаряла за 1/4 част от задълженията. Неправилно
първоинстанционният съд бил приел, че задължението за доставена топлинна
енергия за периода от 2014/2015 год. и 2015/2016 год. възлиза на 2 020.96
лв., а задължението за лихва – в размер на 270.80 лв. Видно било от
заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза, че главното
задължение за посочения период било в размер на 1 813.57 лв., а лихвата –
в размер на 215.31 лв. Ответницата не дължала и пълната стойност на услугата
дялово разпределение. Същата била периодично задължение, което се погасявало с
изтичането на тригодишна давност. Вещото лице било посочило, че стойността на
тази услуга за 2013 год. е в размер на 18.36 лв. Следователно за останалите две
години стойността на услугата дялово разпределение била в размер на 36.72 лв.,
а лихвата – 2.61 лв. Ищецът не бил ангажирал доказателства за публикуването на
изравнителните сметки за процесния период на интернет страницата си, поради
което и следвало да се приеме, че ответницата не била изпаднала в забава и
искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД следвало да бъде отхвърлен. Ето защо моли решението
на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете – отхвърлени.
Ответникът по
жалбата „Т.С.“ ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната от ответницата част.
Привлеченото от
ищеца трето лице-помагач „П.И.“ ООД не изразява становище по въззивната жалба
на ответницата.
Софийският градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивните жалби
пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на насрещните страни, приема следното:
Предявени са за разглеждане
по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ и с
правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в
обжалваната му част, но е частично неправилно.
Първият спорен
между страните въпрос е свързан със съществуването на твърдяното облигационно
правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия за битови нужди през
исковия период.
Установено е по делото, че
процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която
се намира процесния имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа. Въз основа на съвкупната преценка на писмените
доказателствата по делото – договор за продажба на държавен недвижим имот,
съгласно Наредба за продажба и замяна на държавни жилища и удостоверения за
наследници, въззивният съд приема за доказано, че ответницата е собственик на процесния
апартамент, поради което се явява потребител на енергия за битови нужди по
смисъла на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /приложима редакция, Изм.
- ДВ, бр. 74 от 2006 год./, респ. има качеството на битов клиент по смисъла на §
1, т. 2а от ДР на ЗЕ /нова – ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012
год./ – виж и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 1 от
Тълкувателно решение № 2/2017 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2017 год., ОСГК.
Съгласно чл. 150,
ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на
потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично
известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от
ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия се
публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете
с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване,
без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2
от закона/. В случая е несъмнено, че Общите условия на ищцовото дружество са
влезли в сила, доколкото са били публикувани, като по делото не са релевирани
нито твърдения, нито има данни, че ответницата е упражнила правото си на
възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради
изложеното, настоящият съдебен състав приема, че през исковия период между
страните по делото са били налице договорни отношения по продажба на топлинна
енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на страните,
съгласно ЗЕ и Общите условия.
Според чл. 139,
ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост,
се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на
дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и в действалата
към процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването
/Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./.
Установено е въз
основа на писмените доказателства – справки за използвана топлинна енергия и
протоколи за отчет на уреди /които са били подписани от ответницата, респ. от
неин представител, като авторството им не е било оспорено и надлежно
опровергано в процеса – чл. 180 ГПК/, както и заключението на вещото лице по
допуснатата и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-техническа
експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК подлежи на
кредитиране, че през исковия период в процесния имот е имало 3 бр. радиатори,
на които са били монтирани 3 бр. топлинни разпределители, 1 бр. водомер за топла
вода и щранг-лира в банята без уред за дялово разпределение; че делът
на ответницата за
сградна инсталация, отопление и битово горещо водоснабдяване е бил изчислен в съответствие с правилата на
действащата нормативна уредба, както и че ищецът е отчитал за своя сметка
технологични разходи и че топломерът в абонатната станция на процесната сграда
е преминавал последващи метрологични проверки /т.е., че е изправен/.
Следователно
доказана е по несъмнен и категоричен начин по делото потребената от ответницата
топлоенергия в определено количество, като въззивният съд приема, че при определяне на дължимите суми с
изравнителните
сметки е
спазена нормативно установената методология.
Доказано е също
така въз основа на заключението на вещото лице по допусната и изслушана в
първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза, което при
преценката му по реда на чл. 202 ГПК с оглед останалите данни по делото
въззивният съд намира, че следва да бъде кредитирано, че за периода от м.май
2013 год. до м.април 2014 год. стойността на доставената топлинна енергия /при
съобразяване на изготвената изравнителна сметка/ е в размер на 1 807.19
лв., за което е била издадена обща фактура от 31.07.2014 год.; стойността на
топлинната енергия за периода от м.май 2014 год. до м.април 2015 год. възлизала
на 896.25 лв., а за периода от м.май 2015 год. до м.април 2016 год. – на 917.32
лв., т.е. общо 3 620.76 лв. Установено е също така, че цената на услугата
дялово разпределение за периода от м.май 2014 год. до м.април 2016 год. е в
размер на 58.62 лв. – за сумата от 18.36 лв. е била издадена фактура на
30.06.2013 год., но видно е от обстоятелствата, изложени в заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК и в обстоятелствената част и
петитума на исковата молба, че ищецът не претендира цена на услугата дялово
разпределение за период преди м.май 2014 год., поради което и СГС не следва да
обсъжда оплакванията на жалбоподателката-ответник, свързани с това дали
вземането за посочената сума е погасено по давност.
Следващите спорни между страните въпроси по същество във въззивното
производство са свързани с това дали вземанията за стойността на доставената
топлинна енергия, които се отнасят за периода от м.май 2013 год. до м.април 2014
год. включително са погасени по давност, дали ответницата е в забава по
отношение на задълженията си за заплащане на стойността на доставената топлинна
енергия /искът за сумата от 18.60 лв. – обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху цената на услуга дялово разпределение е бил отхвърлен от
СРС и в тази част първоинстанционното решение не е било обжалвано от ищеца и е
влязло в сила/, както и дали вземанията за обезщетение за забава върху
главницата, представляваща стойност на топлинната енергия, са погасени по
давност. В тази връзка настоящият съдебен състав приема следното:
Според
задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 3/2011 год. на ВКС по тълк.дело № 3/2011
год., ОСГТК, понятието „периодични плащания” по смисъла на чл.111, б.”в” ЗЗД се
характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или
други заместими вещи, имащи един правопораждащ факт, чието падеж настъпва през
предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са
изначално определени или определяеми без да е необходимо периодите да са равни
и плащанията да са еднакви. В този смисъл и по аргумент от чл. 155 и чл. 156 ЗЕ
вземанията на топлофикационното дружество съдържат всички гореизброени
признаци, поради което са периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. ”в” ЗЗД.
Съответно
вземанията за лихви се погасяват с изтичането на същия срок за погасяване на
главницата, когато те са капитализирани, когато са присъдени със съдебно
решение и когато главното вземане е погасено по давност – арг. от чл. 119 ЗЗД.
Вън от тези случаи вземанията за лихви се погасяват с изтичането на тригодишна
давност по силата на чл. 111, б. ”в” ГПК.
Съгласно
разпоредбата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от момента на
изискуемостта на вземането, като при срочните задължения /каквито са процесните
за главница/, давността тече от деня на падежа /тъй като срокът е уговорен в
полза на длъжника и кредиторът не може да иска предсрочно изпълнение/. Ако е
уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече
от деня, в който задължението е възникнало – чл. 114, ал. 2 ЗЗД.
Задълженията за
заплащане на стойността на доставената топлинна енергия за периода от м.май
2013 год. до м.февруари 2014 год. включително са възникнали като срочни – в
30-дневен срок след изтичане на месеца, за който се отнася, съгласно клаузата
на чл. 33, ал. 1 от Общите условия от 2008 год. /действали до 12.03.2014 год./.
Следователно за всяка една от претендираните от ищцовото дружество главници,
касаещи горепосочения период, тригодишният давностен срок тече от момента, в
който изтича срокът за тяхното заплащане. В този смисъл и доколкото заявлението
за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е било депозирано на 12.05.2017
год. /виж чл. 422, ал. 1 ГПК/, то СГС приема,
че вземанията на ищеца за главници, които се отнасят за периода от м.май 2013
год. до м.февруари 2014 год. включително са погасени по давност.
По отношение на
задълженията за заплащане на стойността на доставената топлинна енергия за
периода от м.март 2014 год. до м.април 2014 год. включително въззивният съд
приема, че е приложимо правилото на чл. 114, ал. 2 ЗЗД. И това е така, тъй като
страните по правоотношението не са определили срок за изпълнение, поради което
длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора /чл. 84, ал. 2 ЗЗД/, но давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало,
поради следните съображения:
Действащата през процесния период нормативна уредба – чл. 155, ал. 1 ЗЕ /изм., ДВ, бр. 54 от 2012 год., в
сила от 17.07.2012 год./, предвижда, че
потребителите на топлинна енергия в сграда – етажна собственост заплащат
доставената топлинна енергия по един от следните начини: 1/ на 11 равни месечни
вноски и една изравнителна вноска; 2/ на
месечни вноски, определени по прогнозна консумация за сградата, и една
изравнителна вноска и 3/
по реална месечна консумация. Правилата за определяне на прогнозната консумация
и изравняването на сумите за действително консумираното количество топлинна
енергия за всеки отделен потребител са уредени в действалата през процесния период Наредба за топлоснабдяването.
Анализът на цитираната
нормативна уредба води до извод, че в случаите на чл. 155, ал. 1, т. 1 или т. 2 ЗЕ задълженията на
потребителите за заплащане на месечни вноски /равни или прогнозни/ не са в
зависимост от изравнителния резултат в края на съответния отчетен период, а
имат самостоятелен характер. Изравнителният резултат не влияе на дължимостта на
месечните вноски в установените за тях срокове, а до възникване на ново вземане в
полза на една от страните по облигационното отношение в размер на разликата
между начислената суми по прогнозните
вноски и стойността на действително доставеното количество топлинна енергия,
отчетено в края на периода. В зависимост от това дали начислените прогнозни
месечни вноски са в по-голям или по-малък размер от стойността на действително
доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на периода, то това
ново вземане възниква в полза на потребителя или в полза на топлопреносното предприятие.
При всички случаи,
обаче,
това “изравнително” вземане е самостоятелно и различно от вземанията на
топлопреносното предприятие за месечни вноски /равни или прогнозни/, а не се
касае до корекция на тези вноски със задна дата. Т.е.,
задължението за заплащане на изравнителната сметка не влияе на дължимостта на
месечните вноски.
Съгласно действалите през процесния период Общи условия на ищеца, в сила
от 12.03.2014 год., месечната дължима сума за доставена топлинна енергия на
клиента се формира въз основа на определения за него дял от топлинната енергия
за разпределение в сградата – етажна собственост и обявената за периода цена,
за която сума се издава ежемесечно фактура от продавача – чл. 32, ал. 1, а след
отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните
сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни известия на
стойността на фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното количество топлинна
енергия за отчетния период, определено на база изравнителните сметки – чл. 32,
ал. 2.
Клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна
енергия по чл. 32, ал. 1 в 30-дневен срок от датата на публикуването им на
интернет страницата на продавача – чл. 33, ал. 1 от горепосочените Общи
условия. Изравнителният резултат води до възникване на ново вземане в полза на
топлопреносното предприятие, когато начислените прогнозни месечни вноски са в по-малък размер от стойността на действително доставеното
количество топлинна енергия – в този случай според чл. 33, ал. 2 от Общите
условия, клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал.
2 за потребено количество топлинна енергия за отчетния период, в 30-дневен срок
от датата на публикуването на интернет страницата на продавача.
Настоящият съдебен състав приема, че публикуването на месечните дължими
суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 от Общите условия и на стойността на
фактурата по чл. 32, ал. 2 представлява по своето естество уговорен между
страните начин, по който кредиторът отправя искането си /поканата си/ за
изпълнение, т.е. той решава кога да поиска изпълнение. Следователно и доколкото
страните по правоотношението не са определили срок за изпълнение, то следва да
се приема, че длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора –
чл. 84, ал. 2 ЗЗД, в който смисъл са и формираните от СРС изводи. И тъй като правото на иск в случая зависи от волята
му, законодателят пренася началото на погасителната давност към възникване на
задълженията, защото поканата за изпълнение може да се отправи от възникването
на правото.
В този смисъл
настоящият съдебен състав счита, че задълженията за месечни вноски /прогнозни
или равни/ възникват след изтичането на съответния месец, пред който е
доставена топлинна енергия – всяка доставка поражда вземане за месечна вноска.
Т.е. в частност тригодишната давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД за вземанията за
стойността на доставената топлинна енергия за периода от м.март 2014 год. до
м.април 2014 год. включително е започнала да тече от 1-во число на съответния
следващ месец, респективно от изготвянето на индивидуалната справка, и е
изтекла преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №30043/2017 год. по описа на СРС, ГО, 87 с-в – 12.05.2017
год. Следователно горепосочените главни вземания се явяват погасени по давност,
ведно с натрупаните върху тях лихви за забава според правилото на чл. 119 ЗЗД,
както законосъобразно е приел и СРС.
Осъщественото от
ищеца фактуриране на консумираното количество топлинна енергия въз основа на
действителното потребление по реда на чл. 32, ал. 2 от Общите условия не
променя момента на изискуемостта на месечните вноски /равни или прогнозни/.
Определянето на срок за изпълнение на задълженията в издадените от ищеца
фактури, с който същият свързва началния момент, от който започва да тече
погасителната давност, няма действие по отношение на ответника – арг. чл. 20а,
ал. 2 ЗЗД.
В контекста на
изложеното следва да се приеме, че ищецът се легитимира като кредитор на
вземания за стойността на доставената топлинна енергия и на услугата дялово
разпределение за периода от м.май 2014 год. до м.април 2016 год. в общ размер
на 2 020.96 лв. /207.43 лв. + 896.25 лв. + 917.32 лв./ и за цената на
услугата дялово разпределение в размер на 58.62 лв. за същия период, до които и
размери релевираните главни претенции законосъобразно са били уважени от
първоинстанционния съд, ведно със законната лихва върху тези суми, считано от
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК до окончателното им изплащане.
По делото обаче не са ангажирани доказателства от страна на ищеца /чиято
е била доказателствената тежест – чл. 154, ал. 1 ГПК/, че ответницата е била
поставена в забава по отношение на задълженията за заплащане на стойността на
доставената топлинна енергия за периода от м.май 2015 год. до м.април 2016 год.
/при действието на Общите условия от 2014 год./, поради което и при приложение
на неблагоприятните последици от правилата за разпределение на
доказателствената тежест въззивният съд счита, противно на приетото от СРС, че
релевираната претенция по чл. 86, ал. 1 ЗЗД се явява неоснователна и подлежи на
отхвърляне
Ето защо решението на СРС следва да бъде отменено в частта му, в която е
уважен предявения по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК иск с правно основание чл.
86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 270.80 лв. – обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху главницата, представляваща стойност на доставена топлинна
енергия, за периода от 15.09.2014 год. до 03.05.2017 год., която претенция
подлежи на отхвърляне. Първоинстанционното решение трябва да бъде отменено и в
частта му, в която ответницата е осъдена да заплати на ищеца разноски за
първоинстанционното производство за разликата над 583.16 лв. и разноски за
заповедното производство за разликата над 65.14 лв.
В останалите обжалвани части решението на СРС следва да бъде потвърдено,
като правилно.
При този изход на спора
жалбоподателят-ищец няма право на разноски.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И
:
ОТМЕНЯ решението от 27.04.2020 год., постановено по гр.дело
№62851/2018 год. по описа на СРС, ГО, 87 с-в, в частта му, в която е уважен
предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу М.Н.С. иск с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 270.80 лв., представляваща обезщетение
за забава в размер на законната лихва върху главницата, представляваща стойност
на доставената топлинна енергия, за периода от 15.09.2014 год. до 03.05.2017
год., както и в частта му, в която ответницата М.Н.С. е осъдена да
заплати на ищеца „Т.С.“ ЕАД разноски за първоинстанционното производство за
разликата над 583.16 лв. и разноски за
заповедното производство за разликата над 65.14 лв., като вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление:***, срещу М.Н.С. с ЕГН **********, с адрес: ***,
иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 270.80 лв.,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
главницата, представляваща стойност на доставена топлинна енергия, за периода
от 15.09.2014 год. до 03.05.2017 год.
ПОТВЪРЖДАВА решението
от 27.04.2020 год., постановено по гр.дело №62851/2018 год. по описа на СРС,
ГО, 87 с-в, в останалите му обжалвани части.
Решението е постановено при
участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „П.И.“ ООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/