РЕШЕНИЕ
№ 892
гр. Казанлък, 25.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – К., ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на трети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:СТЕЛА В. Г.ЕВА
при участието на секретаря М. Т. М.
като разгледа докладваното от СТЕЛА В. Г.ЕВА Гражданско дело №
20255510101058 по описа за 2025 година
В исковата молба ищецът, чрез пълномощника си адв. М. заявява, че
Между Г. Р. М., с ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. С., ***, в качеството
му на кредитополучател и „И.“ АД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление гр. С., ***, в качеството му на кредитодател, бил сключен Договор
за паричен заем № *** от *** година. По силата на този договор, последният е
следвало да предостави заемни средства в размер на BGN 600 /шестстотин/
лева на Г. М., а доверителят му е следвало да възстанови кредита, ведно с
възнаградителна лихва. Съгласно чл. 2, т. 6 от договора, годишен лихвен
процент по заема е 40% /четиридесет процента/, а годишният процент на
разходите е 45.53% /четиридесет и пет цяло и петдесет и три процента/.
Срокът на договора е 12 /дванадесет/ седмици.
Във връзка с Договор за паричен заем № *** от *** година и на
основание чл. 4, т. 3 от договора, доверителят му е сключил и договор за
гаранция с "Ф." ЕООД, с ЕИК ***, с цел обезпечение на вече подписания
договор за потребителски кредит. С договора за гаранция се уговаря, че
доверителят му дължи възнаграждение на втория ответник „Ф.“ ЕООД, с ЕИК
*** за това, че става гарант по кредитното правоотношение, което
възнаграждение е уговорено в размер от BGN 197,52 лева. Същото
възнаграждение се заплаща от М. директно по сметките на „И.“ АД, с ЕИК
*** ежемесечно, заедно с първоначално уговорените погасителни вноски по
кредита.
Въпреки тези факти, касаещи договора за гаранция, ответникът „И.“ АД,
1
с ЕИК *** не е отразил това обстоятелство в годишния процент на разходите и
не е включил този разход в годишния процент на разходите, въпреки че е
трябвало.
Смята, че процесният договор за кредит е недействителен на основание
чл. 19, ал. 1 и ал. 4 ЗПК, във връзка с чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 4 ЗПК, тъй като
Заемодателя е изискал и е събрал от доверителя му лихви, такси и
комисионни, свързани с договора за кредит, които не са предвидени в
сключения договор за потребителски кредит. Също така и въпреки, че в
договора е посочен лихвен процент и годишен процент на разходите,
ответникът не е пояснил по ясен и разбираем начин какви са компонентите на
ГПР, което е противоречие с чл. 19 от ЗПК.
Счита, че в договора не са включени такси, комисионни и други видове
плащания, освен договорения лихвен процент, поради което ответникът - „И.“
АД, с ЕИК *** няма право да формира ГПР в размер на 45.53% /четиридесет и
пет цяло и петдесет и три процента/.
Сочи, че предвидената сума в договора за поръчителство е скрит разход
по заема и като такъв е следвало да бъде включен в годишния процент на
разходите, съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК. /Решение № 332 от 25.04.2023 г. на PC
- Сливен по гр. д. № 3739/2022 г.; Решение № 1402 от 3.08.2021 г. на PC -
Пловдив по гр. д. № 3464/2021 г.; Решение № 70 от 11.02.2022 г. на PC - С. по
гр. д. № 3847/2021 г; Решение № 63 от 14.03.2022 г. на PC - Димитровград по
гр. д. № 1442/2021 г./
Заявява, че поставените от ответника в чл. 4 от процесния договор
условия, практически са невъзможни за изпълнение, освен последното,
посочено в т. 3 от цитирания член от договора, а именно предоставяне на
поръчителство от одобрено от ответника дружество - гарант.
Счита, че това е опит за заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от
ЗПК, като с уговорката да се заплаща гаранцията се нарушава изискването
ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения.
С цел заблуда на потребителя никъде в основания договор за заем не се
посочва, че исканото поръчителство се предоставя от свързано лице на „И.“
АД, с ЕИК ***, и че това поръчителство ще бъде възмездно. Основната
причина за сключването на акцесорния договор е чрез нелоялна търговска
практика, да се направи опит за заобикаляне ограниченията на чл. 19, ал. 4 от
ЗПК и да се постигне свръхпечалба за ответника „И.“ АД, с ЕИК ***, което от
своя страна води и до недействителност на договора за кредит.
В подкрепа на изложението, касаещо недействителността на договора за
паричен заем сочи съдебна практика.
Твърди, че Договорът за поръчителство е с акцесорен характер, поради
което може да съществува валидно само при действителен главен дълг.
Конкретния договор обаче е недействителен и на самостоятелно основание.
Договорът за поръчителство е уреден в чл. 138 от ЗЗД и представлява
съглашение между кредитора и поръчителя. За този договор длъжникът е
трето, неучастващо лице. Договорът е възмезден и каузален, като целта му е
кредиторът да бъде обезпечен срещу евентуалното неизпълнение на
2
задълженията на длъжника.
Счита, че приложената възнаградителна лихва, в размер на 40%
/четиридесет процента/, е нищожна, поради противоречие с добрите нрави.
(чл. 10, ал. 2 и чл. 9 от ЗЗД) Сочи съдебна практика.
С оглед всичко изложено, моли съда да приеме, че по Договор за
паричен заем № *** от *** г. Г. Р. М., с ЕГН ********** не е погасил всички
претендирани суми от ответника по процесния договор за кредит, но е платил
сума еквивалентна на получения заем, дори и повече.
Моли съда да постанови решение, с което да признае за установено, че
Договор за паричен заем № *** от *** г., сключен между „И.“ АД, с ЕИК ***
и Г. Р. М., с ЕГН ********** е изцяло недействителен, поради нарушение на
разпоредбите на ЗПК и ЗЗП. В хипотезата на евентуалност, в случай, че съдът
не прецени, че целият договор е недействителен, като вземе предвид
изложеното и приложените доказателства, след като се убеди в истинността на
твърдените обстоятелства, да постанови решение, с което да признае за
установено, че следните клаузи по сключения между „И.“ АД, с ЕИК *** и Г.
Р. М., с ЕГН **********, Договор за паричен заем № *** от *** година, са
нищожни, а именно: чл. 2, т. 6 от Договор за паричен заем № *** от ***
година, съгласно която се дължи възнаградителна лихва в размер от 40%
/четиридесет процента/ върху главницата; чл. 4 от Договор за паричен заем №
*** от *** година, съгласно който заемополучателят се задължава в срок до 3
дни, считано от датата на сключване на договора, да предостави обезпечение,
което да бъде - две физически лица-поръчители, които трябва да отговарят на
поставени от заемодателя условия, банкова гаранция в полза на институцията,
отпуснала кредита или одобрено от заемодателя дружество - гарант, което
предоставя гаранционни сделки, като въпросният гарант по всички договора
винаги е "Ф." ЕООД, с ЕИК ***.
Моли съда да постанови решение, с което да признае за установено, че
Договор за предоставяне на гаранция № *** от *** г., сключен във връзка с
Договор за паричен заем № *** от *** г., сключен между "Ф." ЕООД, с ЕИК
*** и Г. Р. М., с ЕГН ********** е изцяло недействителен, поради
противоречие с разпоредбите на ЗПК и ЗЗД. Претендира присъждането на
разноски. За съдебно заседание ищецът е редовно призован не се явява и не
изпраща процесуален представител.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ст. юриск. Д. К., в
качеството й на пълномощник на ответното дружество „И.“ АД, с който излага
следното становище:
Съгласно договор за паричен заем № ***, предоставената в заем сума е в
размер на 600 лв., общата дължима сума по договора е в размер на 630,48 лв., в
това число лихвено задължение в размер на 30,48 лв. Като се имат предвид
правилата на ГПК за определяне на цената на иска, посочената цена на иска -
828 лв., е очевидно неправилно определена и посочена.
И.“ АД към настоящия момент не е носител на спорното материално
право, поради което счита, че дружеството не е надлежна страна в
производството. Задълженията на ищеца към „И.“ АД по процесния договор
са погасени от „Ф." ЕООД (по силата на договор за гаранция) и това
дружество е встъпило в правата на удовлетворения кредитор. Вземанията по
3
процесния договор впоследствие са прехвърлени изцяло, с всички привилегии
и обезпечения, по силата на Договор за цесия на „АА.” ООД, ЕИК: ***, при
условията на чл. 99 от ЗЗД. Цесията замества стария кредитор на длъжника с
нов и тъй като съдържанието на правоотношението се запазва, длъжникът не
губи възраженията си, стига да се основават на отношенията му с цедента,
като може да ги предяви срещу цесионера. Срещу старият кредитор право на
иск за длъжника не съществува, няма пасивна процесуална легитимация,
поради липса на обвързващо страните правоотношение. Дори ищецът да
възрази, че не е уведомен за извършената цесия, то с получаването на
настоящия отговор, следва да се счита, че той е уведомен за това, че „АА.”
ООД, ЕИК: *** за дължимия и незаплатен остатък по договора.
С оглед на горепосоченото, счита предявения установителен иск за
недопустим и поради липсата на правен интерес. (Решение № 50048 от
13.06.2023 г. по т.д. № 605/2022 г., I т.о., Решение № 114 от 10.10.2019 г. по т.д.
№ 2704/2018 г„ II т.о. и други.)
Във връзка с гореизложеното моли съда да прекрати производството по
предявените установителни искове срещу дружеството, тъй като същите са
недопустими, поради липсата на правен интерес от предявяването им.
Моли съда да приеме, че твърденията на ищеца за недействителност на
договора или отделни негови клаузи са неоснователни, поради следните
съображения:
Твърденията на ищеца, че процесният договор за паричен заем е
недействителен на основание чл, 19. ал. 1 и 4 във връзка с чл. 10. ал, 2 и чл.
10а. ал. 4 ЗПК са неоснователни. От една страна, кредитодателят не е
изисквал, нито е събирал плащания, които не са предвидени в съответния
договор за потребителски кредит. Погасителната вноска по договора за
паричен заем включва съответната част от главницата и договорената лихва.
Както главницата, така и лихвата и общо дължимата сума са вписани в
договора за паричен заем.
Твърдението на ищеца, че заемодателят няма право да формира
посочения в договора ГПР, тъй като в договора не са включени такси,
комисионни и други видове плащания, освен договорения лихвен процент е
неоснователно и е в противоречие с разпоредбите на закона. Разходите, които
са участвали при изчислението на ГПР са именно главницата и лихвата, тъй
като в договора за паричен заем не са предвидени други разходи във връзка с
кредита, към момента на изчисляване на общата дължима сума и ГПР, това са
били единствените разходи по кредита за кредитополучателя.
От друга страна, разпоредбите на чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 4 ЗПК не
съдържат каквито и да е било условия или указания, отнасящи се до годишния
процент на разходите. Такива условия се съдържат в разпоредбата на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК.
Общата дължима сума, посочена в договора, представлява сборът от
общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя,
съобразно разпоредбата на т. 2, § 1 от Допълнителните разпоредби към закона.
Годишният процент на разходите, посочен в договора за паричен заем, е
4
изчислен по определения в Приложение 1 към Закона за потребителския
кредит начин, като са използвани договорените условия - размер на усвоена
сума, размер и брой на погасителни вноски, дата на плащане на всяка вноска,
обща дължима сума и пр.. Годишният процент на разходите по кредита,
посочен в договора за паричен заем, отразява общите разходи по кредита за
потребителя към момента на сключване на договора за потребителски кредит,
изразени като процент от общия размер на предоставения кредит.
В съответствие с разпоредбата на чл. 11, ал. 1 т. 10 ЗПК общата дължима
сума и годишният процент на разходите са изчислени към момента на
сключване на договора. Поради тази причина и в зависимост от вида на
договора за паричен заем се използват предвидените в точка 3 от Приложение
№ 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК допускания.
Възнаграждението по договора за предоставяне на
гаранция/поръчителство не се включва при изчисляване на ГПР, тъй като то не
е част от общия разход по кредита за потребителя, с оглед на дефиницията на
„общ разход по кредита за потребителя“, дадена в § 1, т. 1 ДРЗПК.
Излага подробни съображения. Сочи съдебна практика.
Счита за неоснователни и твърденията за нелоялна/заблуждаваша
търговска практика, видно и от липсата на съответна аргументация. Както
договорът за паричен заем, така и договорът за предоставяне на
гаранция/поръчителство са сключени по инициатива на ищеца. (решение по
дело С-453/10, СЕС) Счита за неоснователни и аргументите на ищеца относно
нищожността на клауза 4 от договора за паричен заем, предвиждаща
представяне на обезпечение.
Заявява, че процесната клауза не противоречи или заобикаля законови
разпоредби.
Единственото задължение на кредитора във връзка с исканите
обезпечения е да предостави информация за тях в стандартния европейски
формуляр и в договора, както се вижда от разпоредбите на чл. 11, т. 18 от
Закона за потребителския кредит, от чл. 5, ал. 1, б. „н“ от Директива
2008/48/ЕО.
Счита, че следва да се има предвид, че действителността или
недействителността на клауза 4 от договора за паричен заем не се отразява на
действителността на договора за паричен заем, тъй като оспорваната клауза не
засяга основните права и задължения на страните по договора за паричен заем
- относно размера на кредита, размера на лихвата, начина и срока за
погасяване.
Счита твърдението, че с клауза 4 от договорите за паричен заем се
заобикаля нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК за неоснователно.
Заявява, че твърдението на ищеца, че изискването за предоставяне на
обезпечение по договора за паричен заем противоречи на Директива 2008/48,
транспонирана в ЗПК е неоснователно.
Счита за невярно твърденията на ищеца, че “И.“ АД не е направил
оценка на кредитоспособността преди сключването на договорите за паричен
заем, както и твърдението, че договорената възнаградителна лихва е
5
нищожна, поради противоречието и с добрите нрави е неоснователно.
Заявява, че размерът на лихвеният процент по договора за паричен заем
е в съответствие с изискванията на Закона за потребителския кредит.
Сочи съдебна практика.
Заявява, че Договорът за потребителски кредит е в съответствие с
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. Лихвеният процент по процесния
договор е фиксиран и е ясно посочен в чл. 2, т. 6 от договора. Условията за
прилагането на лихвения процент също са записани в договора.
С оглед на гореизложеното, моли съда да прекрати производството по
делото и/или да постановите решение, с което да отхвърли изцяло като
неоснователни и недоказани предявените искове от страна на ищеца.
Претендира присъждането на разноски на основание чл. 78 от ГПК,
включително и възнаграждение за процесуално представителство в размер на
360,00 лв.
В случай, че съдът постанови решение в полза на ищцовата страна,
прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско
възнаграждение.
На основание чл. 238, ал. 2, моли съда да прекрати делото и да им
присъди сторените разноски, ако ищецът, без да е поискал разглеждане на
делото в негово отсъствие, не се яви в първото заседание по делото и не е взел
становище по отговора на исковата молба и не представи доказателства за
претендираните суми.
Моли, в случай че не се яви представител на дружеството в съдебно
заседание делото да бъде разгледано в тяхно отсъствие, като съдът да приеме,
че поддържат изложеното в настоящия отговор. За съдебно заседание
ответното дружество е редовно и своевременно призовано не изпраща
процесуален представител.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ст. юриск. М. З., в
качеството й на пълномощник на ответното дружество „Ф.“ ЕООД, с който
излага следното становище:
Счита така предявения иск за процесуално недопустим, тъй като „Ф.“
ЕООД не е пасивно процесуално легитимирана страна. Задълженията по
процесиите договори са прехвърлени изцяло, с всички привилегии и
обезпечения, по силата на Договор за цесия на „АА.“ ООД, ЕИК: ***, при
условията на чл. 99 от ЗЗД. Счита, че с извършването на цесията и
съобщаването й на длъжника, старият кредитор се заменя с нов и само спрямо
него за длъжника съществува право на иск. Срещу старият кредитор право на
иск за длъжника не съществува, няма пасивна процесуална легитимация,
поради липса на обвързващо страните правоотношение. Дори ищецът да
възрази, че не е уведомен за извършената цесия, то с получаването на
настоящия отговор, следва да се счита, че той е уведомен за това, че „АА.”
ООД, ЕИК *** е кредитор на вземането по Договор № *** за дължимия и
незаплатен остатък по процесиите договори.
С оглед на изложеното, счита предявения иск за недопустим и поради
липсата на правен интерес и моли съда да бъде прекратено производството.
6
Решението, с което искът евентуално ще бъде уважен, ще установи със сила
на присъдено нещо несъществуването на договорното правоотношение, а
оттам и липсата на задължение за длъжника, но само в отношенията между
страните по делото. Решението по делото, дори и да бъде прогласена
нищожността на договора, няма да е противопоставимо на цесионера, тъй
като същият нито е страна по делото - чл. 298, ал. 1 от ГПК, нито има
качеството на универсален или частен правоприемник на цедента - чл. 298, ал.
2 от ГПК - в този смисъл Решение № 50048 от 13.06.2023 г. по т.д. № 605/2022
г., I т.о., Решение № 114 от 10.10.2019 г. по т.д. № 2704/2018 г., II т.о. и други.
Алтернативно, в случай че съдът счете настоящия иск за процесуално
допустим, то моли съда да има предвид следното по неговата
неоснователност:
Счита претенциите на ищеца към дружеството-ответник и договора за
предоставяне на гаранция за напълно неоснователни.
Заявява, че процесният договор за предоставяне на
гаранция/поръчителство е действителен, тъй като отговаря на приложимите
изисквания на закона, тъй като е сключен валидно - между лице, което е
вписано в Регистъра на БНБ за финансовите институции по чл. За ЗКИ, в
рамките на предмета, за който е вписано и дееспособно лице, което към
момента на сключване на договора е могло да разбира свойството и
значението на постъпките си и да ги ръководи, като е спазена и изискваната
форма.
Дружеството отговаря на изискванията на закона по отношение на
лицата, които могат да предоставят гаранционни сделки по занятие. „Ф.“
ЕООД е вписано като финансова институция в Регистъра на БНБ за
финансовите институции по чл. За ЗКИ, с основен предмет на дейност:
предоставяне на гаранционни сделки по занятие. Именно в това си качество -
на търговец, Дружеството сключва гаранционни сделки (поръчителство) -
обезпечава изпълнението по договори за кредит срещу възнаграждение.
Дружеството, сключва договори за предоставяне на гаранция/поръчителство в
рамките на дейността, за която е регистрирано.
Счита твърдението на ищеца, че договорът за предоставяне на
гаранция/поръчителство е нищожен, тъй като съгласно разпоредбите на чл.
138 и сл. ЗЗД, договорът трябва да се сключи между поръчител и кредитор, а
не между длъжник и поръчител за неоснователно.
Твърди, че процесниият договор за предоставяне на гаранция не е
договор за поръчителство, каквото твърдение е наведено в исковата молба, а е
договор за предоставяне на услуга по издаване на гаранция за плащане като
обезпечение по договор за кредит, сключен между заемател и кредитор.
Договорът за предоставяне на гаранция, сключен между Г. Р. М. и „Ф.“
ЕООД, урежда отношенията между страните по договора - възложител и
гарант. По силата на договора за предоставяне на гаранция, едната страна -
„Ф.“ ЕООД се задължава да издаде гаранция за плащане в полза на „И.“ АД- с
наредител Г. Р. М., с цел гарантиране за изпълнението на задължения на
наредителя, възникнали съгласно договор за паричен заем, а другата страна -
Г. Р. М., се задължава да заплати уговореното за тази услуга възнаграждение.
7
Сключеният между ищеца и „Ф.“ ЕООД договор е с характер на двустранен
договор - Ф.“ ЕООД предоставя услуга, а потребителят следва да заплати
възнаграждение за услугата. Уговореното между „Ф.“ ЕООД и ищеца
възнаграждение по договора за предоставяне на гаранция е насрещната
престация срещу поетото задължение за обезпечаване на кредит.
Сочи за неоснователни и твърденията на ищеца, че договорът за
предоставяне на гаранция не е породил правни последици, поради неговия
акцесорен характер и на основание обстоятелството, че обезпечава нищожна
кредитна сделка.
Заявява, че действителността, както на издадената в полза на кредитора
гаранция, така и на процесния договор за предоставяне на гаранция не зависят
от действителността на договора за паричен заем. Договорът за предоставяне
на гаранция, сключен между „Ф.“ ЕООД и ищеца, не е акцесорен на договора
за паричен заем и не представлява договор за поръчителство
Счита, че твърдението на ищеца, че възнаграждението/договорът за
предоставяне на гаранция заобикалят или противоречат на разпоредби на
Закона за потребителския кредит за напълно неотносимо към договора за
предоставяне на гаранция/поръчителство или отделни негови клаузи, поради
факта, че разпоредбите на Закона за потребителския кредит и последиците от
неспазването им са относими единствено и само за договори за потребителски
кредит, каквито договорът за предоставяне на гаранция категорично не е.
Процесният договор за предоставяне на гаранция не попада в
приложното поле на Закона за потребителския кредит. По смисъла на чл. 9, ал.
1 от Закона за потребителския кредит е договор с потребител, чийто предмет е
предоставянето на кредит. Процесиите договори за предоставяне на гаранция
нямат за предмет предоставяне на кредит на потребител.
Обстоятелството, че дружеството-гарант е дъщерно дружество на „И.“
АД, не превръща „Ф.“ ЕООД в кредитор, в дружеството-кредитор „И.“ АД,
нито пък трансформира договора за предоставяне на гаранция/поръчителство
в договор за кредит. Според законодателството, „И.“ АД и „Ф.“ ЕООД са
различни правни субекти, с различен предмет на дейност. Пак според
законодателството, договорите за предоставяне на гаранция/поръчителство и
договорите за кредит са договори с различен предмет. Законът за
потребителския кредит, видно от разпоредбите му, се прилага единствено и
само към договорите за паричен заем.
Счита твърденията на ищеца за оскъпяване на договора за паричен заем,
за допълнително възнаграждение, за допълнителна печалба за кредитора за
несъстоятелни. Възнаграждението по договорите за предоставяне на
гаранция, които „Ф.“ ЕООД сключва със своите клиенти е насрещната
престация срещу поето задължение за обезпечаване на кредит. Дружеството
сключва гаранционни сделки по занятие. Като всяка стопанска/търговска
дейност, същата се осъществява с цел положителен финансов резултат.
Твърди, че договорът за предоставяне на гаранция е сключен по
инициатива на ищеца. Ищецът, при наличието на няколко алтернативни
възможности, се е обърнал към дружеството-ответник е оглед изпълнение на
поето от него задължение. Предоставянето на обезпечение от страна на
дружество-гарант е само едно от трите, обезпечения, предвидени, съгласно
8
условията по договорите за паричен заем на „И.“ АД. С оглед на това
обстоятелство, инсинуациите на ищеца за заобикаляне на Закона за
потребителския кредит от страна на дружеството-ответник са неоснователни.
„Ф.“ ЕООД сключва гаранционни сделки по занятие.
Счита за неоснователни и твърденията на ищеца, че представянето на
обезпечение противоречи Директива 2008/48.
Предвид изложеното, моли съда да прекрати настоящото производство
или да оставите без уважение предявените искове като неоснователни.
Моли, в полза на „Ф.“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: гр. С., ***, да бъдат присъдени сторените в настоящото
производство разноски на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, в това число и
разноски за процесуално представителство в размер на 360.00 лева.
В случай, че съдът постанови решение в полза на ищцовата страна,
прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско
възнаграждение и моли определеното от съда възнаграждение да бъде
съобразено е липсата на правна и фактическа сложност на делото.
В случай, че ищецът не се яви в първото по делото заседание, не вземе
становище по отговора на исковата молба и не поиска разглеждане на делото в
негово отсъствие, моли, на основание чл. 238, ал. 2 съдът да прекрати делото и
да им присъди разноски. Моли, в случай, че не се яви представител на
дружеството в съдебно заседание делото да бъде разгледано в тяхно
отсъствие, като съдът приеме, че поддържат изложеното в настоящия отговор.
За съдебно заседание ответното дружество е редовно и своевременно
призовано не изпраща процесуален представител.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и
в тяхната съвкупност и като взе предвид становищата и доводите на страните,
приема за установена следната фактическа обстановка:
По делото не е спорно че на ***г. между „И. АД като заемодател и Г. Р.
М. като заемател е сключен Договор за паричен заем № ***. Ответника -
заемодател е отпуснал на ищеца заемател сума в размер на 600 лева. Ищецът
Г. Р. М. се е задължил да върне сумата на 12 броя вноски- седмични, ведно с
уговорените лихви. Заемодателят и предоставил на заемателя паричен заем
при следните условия : сума на заема – 600 лева; срок на заема седмици – 12;
брой вноски – 12; краен срок на договора – 05.04.2024г.; размер на седмичната
погасителна вноска по заема – 52.54 лева; годишен процент на разходите /ГПР/
- 45.53 %; годишен лихвен процент /ГЛП/ - 40.00 %.
Съгласно чл.4 от Договор за паричен заем № *** от *** година
заемателят се задължава, в срок от три дни, считано от датата на сключване на
договора, същият да бъде обезпечен с гарант - две физически лица,
поръчители или банкова гаранция с бенефициер.
На *** година между „Ф." ЕООД, в качеството му на гарант и Г. Р. М.
като потребител се сключва Договора за предоставяне на гаранция №***.
Потребителят възлага, а гарантът се задължава да издаде гаранция за
плащане на парични задължения в полза на „И." АД, с цел гарантиране на
изпълнението на всички задължения, възникнали съгласно Договор за паричен
9
заем № *** от *** година, както и за всички последици от неизпълнението на
потребителя, както следва:
задължение за връщане на заемната сума в размер на 600,00 лева;
задължение за плащане на възнаградителната лихва;
задължение за плащане на законната лихва за забава в случай на забава на
плащането, разходи за събиране на вземането, съдебни разноски,
адвокатски хонорари. Гаранцията се издава от гаранта и влиза в сила в
срок от 3 дни от подписване на Договора за гаранция и в случай, че
потребителя не изпълни задължението си по чл.4, т.1 и чл. 4, т.2 от
Договора за паричен заем в указания срок за предоставяне на
обезпечение - поръчителство на две физически лица или банкова
гаранция.
Съгласно чл.З /1/ от Договора за предоставяне на гаранция №*** от ***
година потребителят дължи възнаграждение на гаранта в размер на 197,52
лева, платимо разсрочено на вноски, всяка от които в размер на 16,46 лева.
Вноските са дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по
Договор за паричен заем № *** от *** година сключен с „И." АД.
За установяване на правоотношенията между страните по делото са
приети като писмени доказателства : Договор за предоставяне на гаранция №
*** от *** г., ведно с приложение, сключен във връзка с Договор за паричен
заем № *** от *** г.; Погасителен план към Договор за паричен заем № *** от
*** г.; Справка от търговски регистър за „Ф.“ ЕООД.
По делото е изготвена и изслушана съдебно – счетоводна експертиза,
която е депозирала писмено заключение неоспоримо от страните, което съдът
възприема като компетентно и добросъвестно изготвено. От заключението на
експертизата се установява, че годишния процент на разходите /ГПР/ по
Договор за паричен заем № *** от *** година е изчислен по формулата и
съгласно изискванията, съдържащи се в чл.19 от Закона за потребителския
кредит и Приложение №1 към него. При изчисление на ГПР са взети предвид
следните допускания:
-Договорът ще е валиден за посочения в него срок;
-Всяка от страните ще изпълнява точно и в срок задълженията си,
съответно няма да бъдат начислени разходи за събиране, лихви за забава и
неустойки за неизпълнение на някое от задълженията по Договор за паричен
заем № *** от *** година както и други разходи, освен посочените в Договора.
Годишният процент на разходите /ГПР/, калкулиран по Договор за
паричен заем № *** от *** година включва единствено разходите за лихви в
размер на 30,48 лева. Същият е в размер на 45,53% и не включва разхода за
„Такса за предоставяне на гаранция" в размер на 197,52 лева. Посочено е, че
Паричните средства от Договора за предоставяне на гаранция №*** от ***
година, сключен във връзка с Договор за паричен заем № *** от *** година са
постъпвали по сметките на „И." АД с ЕИК***, след което са прехвърляни по
сметка на „Ф." ЕООД. От заключението на съдебно – счетоводната експертиза
се установява още, общият размер на извършените плащания от Г. Р. М. по
Договор за паричен заем № *** от *** година и Договор за предоставяне на
гаранция №*** от *** година е 330,00 /триста и тридесет/ лева, разпределени
10
по отделните елементи на дълга, както следва:
Главница 228,31 лева
Лихва 19,39 лева
Гаранция/поръчителство 82,30 лева
Общо: 330,00 лева
При така установената фактическа обстановка се налагат следните
правни изводи:
От изложеното от фактическа страна, безспорно по делото е, че между
страните е възникнало облигационно правоотношение по повод предоставяне
на паричен заем в размер на 600 лева. Не се спори също, че заемодателят –
настоящ ответник е небанкова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ и има
право да отпуска кредити със средства, което не са набрани чрез публично
привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо
лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т. е.
страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на
кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и
съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за
неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон -
ЗПК. За неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът
следи служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели
такива възражения или не (в този смисъл е решение № 23/07.07.2016 г. по т. д.
№ 3686/2014 г., I т. о. на ВКС). Доколкото в случая се касае за приложение на
императивни материалноправни норми, за които съдът следи служебно по
аргумент от т. 1 на ТР № 1 от 09.12.2013 г., постановено по тълк. д. № 1/2013 г.
на ВКС, ОСГТК, нищожността на уговорките в процесния договор за кредит
може да бъде установена и приложена служебно от съда без от страните да е
наведен такъв довод.
По отношение на иска, предявен срещу ответника „И." АД:
Ответникът „И." АД представлява финансова институция по смисъла на
чл. 3, ал. 2 ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са
набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства. Това определя дружеството като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4
ЗПК. Процесният договор е договор за потребителски кредит по смисъла на
чл. 9, ал. 1 ЗПК, тъй като с него кредиторът е предоставил на ищеца заемна
сума със задължение за последния да я върне, съгласно уговорени в договора
параметри и условия.
Основанията за недействителност на договора за потребителски кредит
са изброени в чл. 22 ЗПК. За да бъде валидно сключен договорът за
потребителски кредит е необходимо същият да отговаря на предвидените
изисквания в разпоредбите на чл. 10, ал. 1 ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20 и
ал. 2 ЗПК.
Първо, следва да бъде разгледано релевираното в исковата молба
възражение за недействителност на процесния договор за паричен заем
поради противоречие с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото останалите
възражения за недействителност са заявени, при условията на евентуалност.
11
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит
следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение
№ 1 начин. Видът на разходите, от които се формира ГПР са посочени в чл. 19,
ал. 1 ЗПК, а именно: настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит.
В случая не е спорно, че възнаграждението за гарант (поръчител) не е
включено в ГПР, посочен в процесния договор за заем, видно от заключението
на съдебно – счетоводна експертиза.
За да бъде извършена преценка дали в конкретния случай
възнаграждението за гаранта (поръчителя), следва да бъде включено в
годишния процент на разходите по процесния договор за кредит, следва,
първо, да се анализира функцията и характера му. Съдът намира, че
възнаграждението за поръчител, няма самостоятелен характер, тоест то може
да бъде предоставено само във връзка с договора за паричен заем и се
калкулира в месечните погасителни вноски. От изложеното може да се
направи извод, че възнаграждението за поръчител (такса гарант) спада в
изброените в чл. 19, ал. 1 ЗПК разходи и като такова следва да бъде включено
при определянето на годишния процент на разходите за съответния
потребителски кредит. В случая договорът за предоставяне на поръчителство
има за цел да обезщети вредите от фактическа неплатежоспособност на
длъжника, които кредиторът би могъл да претърпи, при неплатежоспособност
и липса на обезпечение, което влиза в противоречие с предвиденото в чл. 16 от
ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга, да оцени сам
платежоспособността на потребителя и да предложи добросъвестно цена за
ползване на заетите средства, съответна на получените гаранции.
Освен това, договорът води до значително оскъпяване на ползвания заем
като утежнява финансовото състояние на длъжника. На следващо място,
обвързването на възможността за отпускане на кредит с възмезден договор за
поръчителство с избрано и посочено от кредитора лице, на практика
прехвърля върху кредитополучателя финансовата тежест за изпълнение на
задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на
платежоспособността на кандидатстващите за кредит, за което на кредитора
не се дължат такси по силата на чл. 10а, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК. По този начин
всъщност се заобикаля и трайно установената съдебна практика да се
обявяват за нищожни клаузите от договорите, с които се предвижда
задължение за потребителя в 3 – дневен срок да представи обезпечение, като
се начислява неустойка в случай на неизпълнение на това задължение. По този
начин се заобикаля и законово определения максимален размер на ГПР
съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК и последиците от това нарушение съгласно ал. 5 от
същата разпоредба. Следва да се отбележи още, че страни по договора за
поръчителство са кредитора и поръчителя – чл. 138 и сл. ЗЗД и по правило
този договор е безвъзмезден (без да има забрана за възмездност), но в случая
се касае за възмезден договор, сключен между гаранта (поръчителя) и
12
длъжника, за който се твърди, че е договор за поръчителство, без да има
характеристиките на такъв.
Следователно, макар формално процесният договор за паричен заем да
покрива изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри на
ГПР не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 - годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, т. е.
настоящият съд приема, че нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, която
възпроизвежда текста на чл. 10(2) на Директива 2008/48 /ЕО е нарушена
поради некоректното посочване на ГПР, в който не е включена таксата
(възнаграждението) за гарант (поръчител), а е следвало да бъде сторено това.
Целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез
императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в
договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира
икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на
поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие
или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят
урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на
договора – чл. 22 ЗПК, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. От заключението на
съдебно – счетоводната експертиза се установява, че експертизата е
калкулирала ГПР, съгласно изискванията на чл.19 от ЗПК и Приложение №1
от същия закон, и с параметрите на процесния Договор за паричен заем № ***
от *** година - главница, лихвен процент, срок, ведно с включени разходи за
възнаградителна лихва в размер на 30,48 лева и разходи за такса за
предоставяне на гаранция в размер на 197,52 лева, платима с вноската по
заема. При така посочените параметри, размерът на ГПР би бил 631,05%.
В този смисъл са и дадените разрешения в решение от 21.03.2024 г. на
СЕС по дело C?714/22 г. по преюдициално запитване, направено от български
съд и те са в насока, че член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива
2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски
кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички
предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените
разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и
разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до
връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем
главница.
От горното следва неоснователността на всички възражения на
ответника „И." АД, развити в отговора на исковата молба, че не следва в ГПР
да се включва възнаграждението за гаранта (поръчителя). Неоснователно е и
възражението на този ответник за индивидуално уговорени клаузи – касае се
за изготвени от същия типови бланки на договори, върху съдържанието на
които потребителят, като икономически по – слаб участник в
правоотношението, не може да влияе.
Предвид изложеното, съдът намира, че договорът за потребителски
кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, тъй като е сключен в
противоречие с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради което предявеният главен иск
срещу „И." АД за прогласяване на неговата недействителност, на това
основание, следва да бъде уважен изцяло. Предвид че главният иск е уважен,
съдът не дължи произнасяне по евентуално предявените такива.
13
По отношение на предявения иск срещу ответника "Ф." ЕООД:
По отношение на процесния договор за предоставяне на поръчителство
/гаранция/, то същият няма характеристики на договор за поръчителство по
смисъла на чл. 138 ЗЗД - последният се сключва между кредитора и
поръчителя (както бе посочено и по-горе). Представеният договор има
правните характеристики на възмезден договор за мандат, тъй като едната
страна поема задължение да извърши едно правно действие – да сключи
договор за поръчителство, а другата да й заплати възнаграждение за това. И
предвид обвързаността му с договора за кредит, на практика ищецът се явява
потребител съгласно § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, съответно и разпоредбите на ЗЗП
следва да се приложат по отношение на този мандатен договор. Така
сключеният договор за предоставяне на поръчителство /гаранция/, както също
бе посочено по-горе, има за цел да обезщети вредите от фактическа
неплатежоспособност на длъжника, които кредиторът би могъл да претърпи
при неплатежоспособност и липса на обезпечение, което влиза в
противоречие с предвиденото в чл. 16 ЗПК изискване към доставчика на
финансова услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя и да
предложи добросъвестно цена за ползване на заетите средства, съответна на
получените гаранции. Обвързването на възможността за отпускане на кредит
с възмезден договор за предоставяне на поръчителство /гаранция/ със
свързано с кредитора лице (от служебно направена справка в търговския
регистър се установява, че кредиторът-заемодател „И." АД е едноличен
собственик на капитала на дружеството поръчител „Ф." ЕООД), поставя
ищеца в положение, в което е бил принуден от икономически по-силна страна
да сключи договор с „Ф." ЕООД и води до значително увеличаване на дълга.
Стига се до нарушаване интереса на потребителя да участва в условията на
равнопоставеност в гражданския оборот при встъпване в облигационно
отношение. Следователно договорът за предоставяне на поръчителство
/гаранция/ е нищожен поради накърняване на добрите нрави. Същият е
нищожен и на други основания, но доколкото противоречието с добрите нрави
е изведено от ищеца като главно възражение за нищожност, то останалите не
следва да бъдат разглеждани.
В разпоредбата на чл.236, ал.1, т.6 от ГПК е предвидено задължение за
съда да се произнесе в тежест на кого възлага разноските.
При този изход на спора право на разноски има ищецът на основание чл.
78, ал. 1 ГПК. Доколкото обаче същият е освободен от заплащане на държавна
такса в производството, то на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, ответниците следва
да бъдат осъдени да заплатят в полза на съда разноските за държавна такса в
размер на 100 лева и 380 лева възнаграждение за експертиза, както следва
първият ответник разноски в размер на 240 лева и 240 лева вторият ответник.
Пълномощникът на ищеца е поскал определяне и присъждане на
адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 2 от ЗА – представени
са пълномощно на адвоката и на представляваното от него еднолично
адвокатско дружество и договор за правна помощ, сключен с едноличното
адвокатско дружество, в който е обективирано изявление, че договореното
възнаграждение е съгласно чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА. Противоречивата съдебна
практика по въпроса дали в случаите по чл. 38 ЗА адвокатското
възнаграждение следва да се присъжда на адвоката или на адвокатското
14
дружество, когато последното е страна по договора за правна помощ, е
преодоляна с наложилата се съдебна практика на ВКС, която е в насока, че
адвокатското дружество може да оказва такава безплатна правна помощ и че
има право да получи от насрещната страна възнаграждението за това.
Изхождайки от буквата и смисъла на разпоредбата на чл. 38 ЗА, то съдът
следва да се съобрази с трайно възприетото от ВКС. Предвид това и на
основание чл. 38, ал. 2 от ЗА, следва да бъде осъден ответникът „И." АД да
заплати на Еднолично адвокатско дружество М. адвокатско възнаграждение в
размер на 480 лева с ДДС, с оглед фактическата и правна сложност на делото
(касае се за еднотипни дела с еднотипни доводи), проведено е само едно
съдебно заседание, в което адвокатът на ищеца не се е явил, а е депозирал
становище, както и с оглед разрешенията, дадени в решение от 25.01.2024 г. на
СЕС по дело С – 438/22 г., определение от 15.02.2024 г. по т. д. 1990/2023 г. на
ВКС, определение от 16.02.2024 г. по т. д. 1908/2022 г. на ВКС и др., които са в
насока, че Наредба 1/2004 г. не следва да бъде прилагана, тъй като не
съответства на правото на ЕС, а посочените в нея размери на адвокатски
възнаграждения могат да служат само като ориентир на съдебния състав. На
същото основание и по същите аргументи следва да бъде и осъден ответникът
"Ф." ЕООД да заплати на Еднолично адвокатско дружество М. адвокатско
възнаграждение в размер на 480 лева с ДДС.
Воден от горните мотиви, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявен иск от Г. Р. М., ЕГН **********, със
съдебен адрес град С., улица **, действащ чрез управителя адвокат М. М.
против „И." АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: град С. ***,
ЗА НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН, на основание чл. 22 ЗПК, договор за паричен заем
№ ***/*** г., сключен между „И." АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: град С. *** и Г. Р. М., ЕГН **********, със съдебен адрес град
С., улица **, действащо чрез управителя адвокат М. М. в противоречие с чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
ПРОГЛАСЯВА по предявен иск от Г. Р. М., ЕГН **********, със
съдебен адрес град С., улица **, действащ чрез управителя адвокат М. М.
против „Ф." ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: град С.
***, ЗА НИЩОЖЕН, на основание 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД, договор за
предоставяне на гаранция № ***/*** г., сключен между „Ф." ЕООД, ЕИК ***,
със седалище и адрес на управление: град С. *** и Г. Р. М., ЕГН **********,
със съдебен адрес град С., улица **, действащ чрез управителя адвокат М. М..
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, „И." АД,
ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: град С. *** да заплати на
Еднолично адвокатско дружество М., със седалище и адрес на управление
град С., улица **, БУЛСТАТ *** представлявано от адвокат М. М., сумата в
размер на 480 лева с ДДС - адвокатско възнаграждение за осъществено
безплатно процесуално представителство на Г. Р. М. по гр. дело №1058/2025г.
15
по описа на Районен съд - К..
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата „Ф."
ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: град С. *** да заплати
на Еднолично адвокатско дружество М., със седалище и адрес на управление
град С., улица **, БУЛСТАТ *** представлявано от адвокат М. М., сумата в
размер на 480 лева с ДДС - адвокатско възнаграждение за осъществено
безплатно процесуално представителство на Г. Р. М. по гр. дело №1058/2025г.
по описа на Районен съд - К..
ОСЪЖДА „И." АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: град
С. *** да заплати сумата от 240 лева в полза на бюджета на съдебната власт по
сметка на Районен съд – К., на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК.
ОСЪЖДА „Ф." ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:
град С. *** да заплати сумата от 240 лева в полза на бюджета на съдебната
власт по сметка на Районен съд – К., на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му
пред Окръжен съд - С..
Съдия при Районен съд – К.: _______________________
16