РЕШЕНИЕ
№ 117
гр. З. 17.08.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ЗЛАТОГРАД в публично заседание на четиринадесети
август през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Асен Черешаров
при участието на секретаря Роска С. Юрчиева
като разгледа докладваното от Асен Черешаров Гражданско дело №
20255420100013 по описа за 2025 година
За да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба, подадена от „А.С.В.” ЕАД,
ЕИК ****, със седалище и адрес на управление гр. С., С. община, район Л.,
бул. ”Д-р П.Д.” №*, Офис сграда Лабиринт, ет. *, оф. *, представлявано от
Изпълнителния директор З.С.Б., чрез юрисконсулт Б.Д., срещу Е. М. К., ЕГН
**********.
Ищецът извежда съдебно предявеното субективно право при твърденията,
че на 28.03.2022 г. между „К.“ ЕАД ЕИК ****, в качеството на кредитодател
и Е. М. К., ЕГН **********, в качеството на кредитополучател, бил сключен
Договор за потребителски паричен кредит № ****, въз основа на който
ответникът получил кредит в размер на сумата от 2100 лв.
Ищецът сочи, че кредитополучателят се задължил да погаси
задължението си със заплащане на 24 бр. погасителни вноски до 20.04.2014 г.
(падеж на последна погасителна вноска), при договорен фиксиран лихвен
процент в размер на 40 %, както и годишен процент на разходите по кредита в
размер на 48.21 %. Сочи се още, че кредитополучателят не е изпълнил
задължението си за връщане на заемната сума.
В исковата молба се твърди, че с Договор за продажба и прехвърляне на
вземания /Цесия/ от 01.02.2022 г. „А.Т.“ ЕООД като цедент е прехвърлило
своите вземания към длъжника по описания договор за потребителски кредит
на цесионера „А.С.В.” ЕАД, за което длъжникът бил уведомен с писмо.
Излагат се съображения, че в изпълнение на чл. 99 ЗЗД, длъжникът бил
уведомен от пълномощник на цедента.
1
С оглед горното, ищецът подал заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 от Гражданския процесуален кодекс ГПК/, въз основа
на което е образувано ч.гр.д. № 366/2024 г. по описа на Районен съд З. и е
издадена Заповед за изпълнение на парично задължение. С Разпореждане,
ищецът бил уведомен, че срещу издадената Заповед за изпълнение е
постъпило възражение от длъжника, поради което предявява настоящия иск.
При тези твърдения моли да бъде признато за установено, че ответникът
му дължи сумата от 3349.91 лв., от която: 2100 лв. – главница, ведно със
законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на заявлението в
съда (28.10.2024 г.) до окончателно изплащане на вземанията; 638.31 лв. –
договорна (възнаградителна) лихва върху главницата, за периода 20.07.2022 г.
до 20.04.2014 г. и 611.60 лв. – обезщетение за забава в размер на законната
лихва, начислено за периода 21.07.2022 г. до 28.10.2024 г., представляващи
неизпълнено задължение по Договор за потребителски паричен кредит №
**** от 28.03.2022 г., за които суми е издадена Заповед № 124 за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 ГПК от 31.10.2024 г. по ч.гр.д. № 366/2024 г.
по описа на РС-З.
Претендира разноски за настоящото исково и за заповедното
производство.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който
Е. М. К., чрез адв. С.Д. оспорва предявените искове от „АСВ“ЕАД срещу нея,
като неоснователни и недоказани и поради изтекла погасителна давност на
заявените претенции, за които излага подробни съображения за това.
На първо място, оспорва се твърдението, че Е. К. е получила заемната
сума от 2100 лева като договорена такава по договора за кредит.
Алтернативно сочи, че сумата е върната в полза на кредитора по
сключените договори.
Счита, че са налице поредица нарушения на изискванията на Закона за
предоставяне на финансови услуги от разстояние, както и на Закона за
потребителския кредит при сключване на процесните договори между
ответника Е. К. и „К.” АД, както и с „А.Т.” ЕООД. Навежда доводи за
нищожност на сключените ДПК и договор за поръчителство.
Сочи се, че не са представени никакви доказателства за това дали, кога
и по какъв начин „К.“АД е превело в полза на ответника уговорената заемна
сума от 2100 лева, за да възникне задължението на ответника да върне същата
на своя кредитор при условията, визирани в Приложение № 1 към Договора.
В тази връзка сочи, че следва да се отбележи, че разпоредбата на чл.
240, ал. 1 ЗЗД установява, че договорът за заем има реален характер, поради
което несъмнено условие за възникване на задължението за връщане на
процесната сума от заемополучателя, е предоставяне на процесната сума.
От друга страна, твърди, че така подписаният договор за кредит и
приложенията към него не отговарят на императивните изискванията на чл.
11 и чл. 19, ал. 4 от Закона за потребителския кредит. Липсват данни за това
2
как се формира лихвеният процент по договора, възнаградителната лихва,
както и годишният процент на разходите.
Липсва изрично посочване дали лихвеният процент е фиксиран за
целия срок на кредита или е променлив. Нито в договора, нито в плана има
отбелязване какъв е общият размер на дължимата за срока на договора
възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита, което е
нарушение на чл. 11, ал.1, т. 9 ЗПК. От това следва, че погасителния план не
отговаря на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, тъй като в него липсва задължителна
информация по ЗПК.
Пълномощникът на ответникът сочи още, че посоченият размер на
годишния процент на разходите (ГПР) е незаконосъобразен и не съответства
на изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Налице е заблуждаваща търговска
практика от страна на кредитора по договора.
Обосновава, че в договора за потребителски кредит е посочена само
абсолютната стойност на ГПР от 48,21%. Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК договорът за кредит следва да съдържа годишен процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя изчислени към
момента на сключването му, като размерът на тези разходи не може да бъде
по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България - така чл. 19, ал. 4 ЗПК. За да бъде спазена
горепосочената разпоредба, следва в процесния договор да е посочено не
само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения
паричен заем представлява ГПР, но и изрично и изчерпателно да бъдат
посочени всички разходи, които заемателят ще направи и които са отчетени
при формирането на ГПР. Но така посочения размер от 48,21% не отразява
действителния такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а
именно - възнаграждението по договора за поръчителство, сключен между
потребителя Е. К. и „А.Т.” ЕООД, което следва да се включи в общите разходи
по кредита.
На следващо място, сочи, че при справка в Търговски регистър се
установява, че „А.Т.“ ЕООД и „К.“ ЕАД се явяват свързани лица по смисъла
на § 1, т. 5 от ДР на ТЗ, тъй като едноличен собственик на капитала на „А.Т.“
ЕООД е „К.“ ЕАД. Така чрез формално незабранени от закона средства -
обезпечаване на задълженията на кредитополучателя от свързано с кредитора
лице, чийто капитал е 100% собствен на същия този кредитор, е нарушено
изискването за добросъвестност, тъй като е постигнато заобикаляне на
нормата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, установяваща формирането на ГПР Същата
норма - ал. 4 на чл. 19 ЗПК ограничава ГПР до пет пъти размера на законната
15 лихва, а посредством договора за предоставяне на поръчителство ще се
получи плащане, което като финансов резултат ще е в полза на кредитора по
договора за кредит и което плащане не е включено в ГПР Това плащане в
същото време е съизмеримо с размера на кредитната сума - при предоставена
в заем сума от 2100 лева се предвижда възнаграждение на поръчител в общ
размер на 2100 лева. При включването му в годишния процент на разходите,
3
размерът му значително надхвърля максимално регламентирания по чл. 19, ал.
4 ЗПК. В случая не може да се приеме, че е налице и индивидуално
договаряне по договора за кредит на клаузата за предоставяне на
поръчителство, тъй като според договора за кредит условие за възникването
на задължението на кредитодателя „К.“ да предостави искания от потребителя
кредит, е или при кандидатстване за кредит без обезпечение кредиторът да
извърши одобрение на заявлението в 14 - дневен срок, или при
кандидатстване на кредит с обезпечение, длъжникът в кратък срок - до 48
часа, да сключи договор за предоставяне на поръчителство с одобрено от „К.“
юридическо лице, или да предостави банкова гаранция. По този начин е
нарушена разпоредбата на чл. 16 ЗПК, съгласно която доставчикът на
финансовата услуга има задължение да извърши оценка на
кредитоспособността на потребителя преди сключване на договора за
потребителски кредит.
Твърди, че в случая предоставената възможност на потребителя за
избор - дали да сключи договор за кредит без обезпечение или с избрано от
него обезпечение, е привидна и представлява злоупотреба с лошото му
финансово състояние, тъй като потребителят очевидно има нужда от
средствата, за които кандидатства пред доставчика на финансова услуга.
Липсата при кандидатстването за отпускане на кредит на достъпна за
потребителя информация относно предварително одобрените от „К.“ АД
юридически лица, с които дружеството би сключило договор за
поръчителство и предвиждането на банкова гаранция като единствен друг
допустим метод на обезпечаване, е индиция за осъществявана върху
потребителя скрита икономическа принуда да се сключи договор именно с
посочен от кредитора поръчител, представляващ свързано с него юридическо
лице, чийто основен предмет на дейност е сключване на гаранционни сделки.
Намира, че поради всичко изложено следва да се приеме, че клаузата за
заплащане на възнаграждение по договора за предоставяне на поръчителство
е неравноправна, не е уговорена индивидуално, не отговаря на изискванията
за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата на
потребителя и търговеца-поръчител. Горното обуславя пълна
недействителност на договора за потребителски кредит по смисъла на чл. 19,
ал. 4 вр. с чл. 22 ЗПК, поради нарушение на основни императивни изисквания
на закона.
Пълномощникът на ответника сочи още, че е налице недопустима
претенция и олихвяване на едни и същи задължения и периоди. С исковата си
молба ищецът претендира заплащането на договорна лихва за периода
20.07.2022 г.- 20.04.2024 г., както и обезщетение за забава от 611,60 лева за
същия период от 21.07.2022-20.04.2024 г. върху една и съща главница, което е
недопустимо. Отделен е аргументът, че лихва изобщо не се дължи поради
недействителността на договора за кредит, както и поради изтеклата
погасителна давност.
Освен това, сочи, че исковите претенции на „А.С.В.” АД спрямо Е. К.
са неоснователни и недоказани поради изтекла погасителна давност на
4
претендираните главници и лихви, за което навеждаме нарочно възражение.
В заключение сочи, че макар ответникът да е сключил процесните
договори за кредит и поръчителство, същият не е получил заемната сума (като
основна предпоставка за възникване задължение за връщане на последната),
както и че договорът за кредит и поръчителство се основават на
неравноправни клаузи в нарушение на императивни изисквания на Закона за
потребителския кредит, което ги прави нищожни, а на самостоятелно
основание претенциите са погасени по давност. Последното предопределя
пълна неоснователност на претенцията на „Агенция за дъбиране на
вземанията” АД спрямо ответника.
С отговора, ответникът, чрез пълномощника си, е предявил и
НАСРЕЩНА ИСКОВА МОЛБА, в която сочи, че във връзка с
гореизложеното на основание чл. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, във вр. чл. 22 и чл. 11, ал. 1,
т. 10, т. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗПК, се стига до закономерен правен извод, че
сключеният Договорът за потребителски кредит от 28.03.2022 г. между Е. К. и
„К.“ АД е изцяло недействителен, като за тях е налице правен интерес от
сeзирането на настоящия съд за прогласяване на нищожността му.
При условията на евентуалност и ако съдът счете, че не са налице
предпоставките за прогласяване нищожността на целия договор за
потребителски кредит по реда на чл. 22 от ЗПК, то счита, че клаузата на чл. 4,
ал. 1 от Договора за потребителски кредит, е нищожна на посочени от него
основания.
По-нататък сочи, че нищожен е и сключеният Договор за
поръчителство между Е. К. и „А.Т.“ ЕООД. Тъй като според чл. 138, ал. 2
ЗЗД, поръчителство може да съществува само за действително задължение, а
договора за кредит е недействителен на посочените по-горе основания, то
договора за поръчителство между заемодателя и ищцовия цедент е нищожен -
има невъзможен предмет - чл. 26, ал. 2 ЗЗД. Договорът, според насрещния
ищец, не е произвел правен ефект, доколкото липсва изначално валидно
основание за сключването му. Същият е сключен на основание нищожната
клауза на чл. 4, ал. 1 от Договора за предоставяне на кредит между К. ЕАД и
Е. К., която клауза е в противоречие с императивни изисквания на закона. Със
сключването на договора за поръчителство се цели едно допълнително
оскъпяване на договора за кредит, допълнително възнаграждение на
кредитодателя, което е уговорено по друго правоотношение, единствено с цел
да се избегнат ограниченията на чл. 19, ал. 4 ЗПК, което от своя страна води
до недействителност на договора за кредит и договора за поръчителство.
Сочи още, че при обезпечаването на кредита с поръчителство от друга
страна, ответникът е бил ограничен от изискването на чл. 4 на Договора за
потребителски кредит в правото си да избира кой да бъде поръчител по
кредита му и че това може да бъде само предварително одобрено от кредитора
юридическо лице (по списък). Едностранно от кредитора като възможни
поръчители са елиминирани физическите лица, което пряко ограничава
правата и възможностите на потребителя да обезпечи задължението си по
начин, избран от самия него. Предварително наложената идентификация от
5
кредитора кой може да бъде поръчител по отпускани от него кредити като
обезпечение, не отчита интереса на потребителя, а само този на
кредитодателя, което води до неравнопоставеност в правата и задълженията
на страните. В случая правата на потребителя не са защитени, защото той
няма свободата и неограничената възможност да избере такъв поръчител, чрез
който може успешно да обезпечи задължението си към кредитора и да си
учреди с него безплатно поръчителство, доколкото в конкретния договор за
предоставяне на поръчителство, поръчителстването е платено от потребителя
на поръчителя „А.Т.“ ЕООД с възнаграждение, което е значително в сравнение
с размера на отпускания кредит. Посоченият от „К.“ЕАД поръчител „А.Т.“
ЕООД е финансова институция, вписана в Регистъра на финансовите
институции по чл. 3, ал. 1 ЗКИ при БНБ - с право да извършва гаранционни
сделки като основна дейност и като се посочи по-горе е свързано с кредитора
лице.
Съгласно чл. 8, ал. 5 от договора за предоставяне на поръчителство, К.
ЕАД е овластено да приема вместо поръчителя възнаграждението по договора
за предоставяне на поръчителство. Тази свързаност обуславя още веднъж
извода, че разходът за възнаграждение в полза на поръчителя е всъщност
печалба за кредитора „К.“ ЕАД, респ. е част от общите разходи по договора за
потребителския кредит. Очевидно е формиран бизнес модел за разделяне на
приходите от кредита между две свързани юридически лица с цел да се
заобиколи изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК в размера на годишния процент на
разходите да се включат и тези разходи, към които те несъмнено се отнасят.
Моли съдът:
1. Да отхвърли като неоснователна и недоказана исковата претенция на
ищеца по гр.д. 13/2025 г. - „А.С.В.та” АД срещу Е. К., вкл. и поради изтекла
погасителна давност, като:
2.Да приеме за установено в отношенията между „А.С.В.” АД (като
цесионер) и Е. К., че Договор за потребителски кредит № ****/28.02.2022 г.
сключен с „К.” ЕАД (като цедент) е нищожен основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр.
с чл. 22 ЗПК, вр. с чл. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗПК, а в условията на евентуалност,
ако съдът отхвърли искането по т. 2.1, да приеме, че клаузата на чл. 4, ал. 1 от
Договор за потребителски кредит № ****/28.02.2022 г. е нищожна на
основание чл. 26, ал. 1 пр. 3 ЗЗД, както и на основание чл. 26, ал. 1 пр. 2 вр. с
чл. 19, ал. 4, от ЗПК и чл. 143 ЗЗП и чл. 146 ЗЗП;
3.Да приеме за установено в отношенията между „А.С.В.та”АД (като
цесионер) и Е. К., че Договор за поръчителство от 28.02.2022 г., сключен от Е.
К. с „А.Т.“ ЕООД (като цедент) е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3
ЗЗД, както и на основание чл. 26, ал. 1 пр. 2 вр. с чл. 19, ал. 4 ЗПК и чл. 143
ЗЗП.
Претендира за разноски пред настоящата инстанция и пред заповедния
съд, в това число и адвокатско възнаграждение.
Не оспорва представените писмени доказателства и моли да се
приемат по делото.
6
В срока по чл.131 ГПК от ищеца (ответник по насрещната искова
молба) е постъпил отговор на насрещната искова молба, с който оспорва като
неоснователен предявения от ответника Е. М. К., представлявана от адвокат
С.Д., насрещен иск, с който се сочи, че договорът за потребителски кредит от
28.03.2022 г. между Е. К. и „К.“ АД е изцяло недействителен.
Претендира разноски по делото.
В осз страните – редовно призовани, не се представляват. От тяхно
име, чрез пълномощници, се поддържат депозираните ИМ, ОИМ, НИМ и
ОНИМ.
Съдът, като прецени представените по делото доказателства и
обсъди доводите на страните по реда на чл. 235 ГПК, приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
ОТ ФАКТИЧЕСКА СТРАНА:
Между страните не се спори, а и от представените и приети по делото
доказателства, се установява, че са сключени процесните договори за
потребителски кредит между ответника и “К.” АД, и за поръчителство с
“А.Т.” ЕООД / Договор за потребителски паричен кредит № ****/28.03.2022г.
и договор за поръчителство от същата дата/, като не се оспорва и извършената
цесия в полза на ищеца, поради което този факт не подлежи на допълнително
доказване от ищеца.
Процесният договор за предоставяне на кредит от разстояние, по реда на
ЗПФУР, бил сключен за главница от 2100 лв., която кредитодателят се
задължил да предостави на кредитополучателя. От своя страна,
кредитополучателят се задължил да погаси задължението си със заплащане на
24 бр. погасителни вноски. до 20.04.2024 г. (падеж на последна погасителна
вноска), при договорен фиксиран лихвен процент в размер на 40 %, както и
годишен процент на разходите по кредита в размер на 48.21%.
Съгласно чл. 4, ал. 1 от договора, в случай че страните са договорили
обезпечение, кредитополучателят следва, в зависимост от посочения в
заявлението вид на обезпечението: (i) да предостави на "К." ЕАД банкова
гаранция съгласно общите условия в срок до 10 дни от подаване на
заявлението; или (ii) да сключи договор за предоставяне на поръчителство с
одобрено от "К." ЕАД юридическо лице ("Поръчител") в срок до 48 часа от
подаване на заявлението. Срокът за одобрение на заявлението на
кредитополучателя в хипотезата по предходното изречение е 24 часа от
предоставяне на обезпечението, като към отношенията между страните по
настоящия договор се прилагат съответните разпоредби на Общите условия
относно обезпечението.
В случай че в посочения в, ал. 1, изр. 1 срок кредитополучателят на
предостави съответното обезпечение на кредита, ще се счита, че заявлението
не е одобрено от "К." ЕАД, съответно този договор не поражда действие
между страните (чл. 4, ал. 2). Съгласно чл. 4, ал. 3 от договора, в случай че
кредитополучателят е заявил кредит без обезпечение, срокът за одобрение на
7
заявлението е 14 дни от подаването му.
Ако в същия срок липсва одобряване на заявлението, договорът не
поражда действие. Видно от инкорпорирания в Приложение № 1 погасителен
план, в последния е предвидено връщане на кредита на 24 месечни вноски,
всяка от които включваща главница и лихва.
Както се посочи, не се спори, а се установява и от представените по
делото договор за предоставяне на поръчителство от 28.03.2022 г., ведно с
Приложение № 1 към него, че между Е. М. К. и "А.Т." ЕООД е бил сключен
договор за предоставяне на поръчителство, по силата на който поръчителят се
задължил да сключи договор за поръчителство с "К." ЕАД, въз основа на
който да отговаря пред последното солидарно с потребителя за изпълнението
на всички задължения на потребителя, възникнали съгласно договора за
потребителски кредит, както и за всички последици от неизпълнението на
задълженията на потребителя по договора за потребителски кредит, срещу
възнаграждение в общ размер на 1942.83 лева и при условия съгласно
Приложение № 1, а именно на месечни вноски и което възнаграждение е
дължимо на датата на падежа на съответното плащане по кредита съгласно
погасителния план.
По посочените договори липсват плащания от страна на ответника К..
За претендираните от първоначалния ищец суми било подадено
заявление по чл. 410 от ГПК, въз основа на което било образувано ч.гр.д.№
366/2024г.на ЗРС, по което била издадена заповед за изпълнение.
Длъжникът подал възражение, което обуславяло правния интерес на
ищеца от подаване на исковата молба.
Спорен между страните е въпросът дали заемната сума е била
предоставена на ответника и съответно усвоена от него.
Видно от Раздел VI на Общите условия за предоставяне на кредити от
“К.“АД, усвояването на сумата по одобрен кредит може да стане: чрез превод
към посочена банкова сметка; в брой; чрез директен
превод към търговец, посочен от кредитополучателя; чрез предоставяне на
карта.
На л.178 от делото е приложена разписка № ****г. от 30.12.2017 г.,
издадена от „И.“ АД. Същата е приета по делото, ведно със заключение по
ССчЕ.
Според вещото лице Щ., разписката удостоверява единствено превод в
полза на К., нареден от К. ЕАД, без да се сочи основание за извършването
/това обстоятелство се възприема от съда и без да са необходими специални
познания/.
Видно от същата разписка, върху нея липсват положени подписи от
лицето, в чиято полза следва да е извършено плащането.
На електронната страница на „И.“АД - оператор на платежната система
Easypay.bg е разписана процедурата за получаване на парични суми. Според
8
нея, получателят се представя на гише за получаване на парите и посочва
следните данни: лична карта (№ и дата на издаване на личната карта) или ЕГН
и дата на превод на сумата. В случай че в системата данните за превода
съвпаднат, служителят проверява документа за самоличност на клиента и
въвежда в системата: номер на лична карта; ЕГН; трите имена на получателя;
адрес от личната карта и актуален адрес.
В случай че системата одобри въведените данни: нареждането за
изплащане се разпечатва; получателят подписва разписка в два екземпляра, от
които оригиналът остава при служителя на гише, а вторият екземпляр се
предава на получателя на сумата; служителят изплаща сумата; служителят
съхранява оригиналния екземпляр, като го подрежда по уникалния му
регистрационен номер, автоматично генериран от системата.
За изясняване на спора в тази му част, Съдът допусна и назначи
служебно ССчЕ, от която се установява, че транзакция в размер на главницата
е отчетена през „И.“АД, но не се установява дали сумата реално е получена
от него.
Заключението по ССчЕ съдът кредитира изцяло, като компетентно
изготвена, задълбочена и отговаряща в пълнота на възложената задача.
Липсата на процесуална активност у ищеца, въпреки разпределената му
доказателствена тежест, води до извод за липса на доказване изпълнението на
ДПК от страна на „К.“АД, което само по себе си прави безпредметно да се
обсъжда дали произтичащото от договора за кредит вземане съществува и
дали негов титуляр е ищеца.
По доказателствата:
Горната фактическа обстановка Съдът възприе въз основа представените
и приети по делото писмени доказателства и заключение по ССчЕ.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от
ПРАВНА СТРАНА следното:
По допустимостта на предявения/те иск/ове:
При проверка относно допустимостта на всеки иск, съдът не констатира
пречки относно неговото разглеждане - налице е правен интерес у страна на
ищеца от предявяване на иска, предвид спора с ответника относно
съществуване на вземане по процесните договори за потребителски кредит
между ответника и “К.” АД, и за поръчителство с “А.Т.” ЕООД.
От друга страна, по отношение на ответника, в последствие и ищец по
НИМ, правният интерес от предявяване на искове за прогласяване на
нищожност на процесните договори е следствие от качеството му на страна по
тях.
В тази връзка, по повод възражението на първоначалния ищец, че
предявеният насрещен иск е недопустим, доколкото ответникът по предявения
установителен иск е разполагал с възражение за нищожност на процесния
договор, съдът намира същото за неоснователно. Израз на диспозитивното
9
начало в исковия процес е волята на страните да определят обемът на
дължимата защита и съдействие /чл.6, ал.2 от ГПК/. Така при наличието на
положителните процесуални предпоставки, както и липсата на отрицателни
такива, Съдът е в невъзможност да указва на страните дали и по какъв начин
да организират правото си на защита.
Според възприетото в съдебната практика, правният интерес от
воденето на иск за нищожност на сделка е винаги налице тогава, когато
сделката смущава правното положение на лицето, търсещо защита. Щом
законът дава възможност на всеки да се позове на тази нищожност, на още по
-голямо основание следва да се признае правен интерес от иска на която и да е
от страните по сделката, целяща да се освободи от облигационна връзка, която
не поражда никакви правни последици, като това се установи по съдебен ред./
Определение № 362 от 7.06.2017 г. на ВКС по т. д. № 1046/2017 г., I т. о., ТК/.
Следователно за ищеца винаги съществува интерес от установяване със сила
на присъдено нещо на действителността на правоотношенията, в които е
встъпил.
По основателността на исковете:
Предявени са кумулативно съединени установителни искове с правно
основание чл. 422, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 430 ТЗ във вр. чл.240 от ЗЗД, вр.
чл. 99 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за установяване съществуването на вземане на
ищеца в размер на сумата от 3349.91 лв., от която: 2100 лв. – главница, ведно
със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на заявлението в
съда (28.10.2024 г.) до окончателно изплащане на вземанията; 638.31 лв. –
договорна (възнаградителна) лихва върху главницата, за периода 20.07.2022 г.
до 20.04.2014 г. и 611.60 лв. – обезщетение за забава в размер на законната
лихва, начислено за периода 21.07.2022 г. до 28.10.2024 г., представляващи
неизпълнено задължение по Договор за потребителски паричен кредит №
**** от 28.03.2022 г., за които суми е издадена Заповед № 124 за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 ГПК от 31.10.2024 г. по ч.гр.д. № 366/2024 г.
по описа на РС-З..
Предявени са и насрещни кумулативно съединени искове с правно
основание по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 22 ЗПК, вр. с чл. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗПК,
за признаване за установено по отношение на „А.С.В.та” АД:
1. че Договор за потребителски кредит № ****/28.02.2022 г. сключен с
„К.” ЕАД (като цедент) е нищожен основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 22
ЗПК, вр. с чл. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗПК, а в условията на евентуалност, ако съдът
отхвърли искането по т. 2.1, да приеме, че клаузата на чл. 4, ал. 1 от Договор
за потребителски кредит № ****/28.02.2022 г. е нищожна на основание чл. 26,
ал. 1 пр. 3 ЗЗД, както и на основание чл. 26, ал. 1 пр. 2 вр. с чл. 19, ал. 4, от
ЗПК и чл. 143 ЗЗП и чл. 146 ЗЗП;
2. че Договор за поръчителство от 28.02.2022 г., сключен от Е. К. с „А.Т.“
ЕООД (като цедент) е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, както и
на основание чл. 26, ал. 1 пр. 2 вр. с чл. 19, ал. 4 ЗПК и чл. 143 ЗЗП.
10
Доколкото предмет на делото са претенции въз основа на потребителски
кредит и приложимият закон е ЗПК, то в чл.9,ал.1 от същия е уредена легална
дефиниция на договора за потребителски кредит, според която „договорът за
потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът
1) предоставя или 2) се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на
улеснение за плащане”.
Следователно, договорът за потребителски кредит може да
бъде реален (сходно с договора за паричен заем по чл.240,ал.1 от ЗЗД)
или консенсуален (сходно с договора за банков кредит по чл.430,ал.1 от ТЗ).
В настоящия случай, видно от формулировката, дадена в самия договор-
чл. 1, а и от ОУ към договор за предоставяне на кредит от разстояние, същият
е консенсуален /уточнението се прави за пълнота, независимо от това, че дори
да се приеме конкретният договор за реален това не води до промяна в
правните изводи по същество/.
Съдът, като взе предвид установеното от фактическа страна, счита че
исковите претенции на ищеца „АПС Б.Б.“ ЕООД, ЗА ПРИЗНАВАНЕ ЗА
УСТАНОВЕНО спрямо Е. М. К., че ДЪЛЖИ следните суми: 2100 лв. –
главница, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване
на заявлението в съда (28.10.2024 г.) до окончателно изплащане на вземанията;
638.31 лв. – договорна (възнаградителна) лихва върху главницата, за периода
20.07.2022 г. до 20.04.2014 г. и 611.60 лв. – обезщетение за забава в размер на
законната лихва, начислено за периода 21.07.2022 г. до 28.10.2024 г.,
представляващи неизпълнено задължение по Договор за потребителски
паричен кредит № **** от 28.03.2022 г., за които суми е издадена Заповед №
124 за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 31.10.2024 г. по
ч.гр.д. № 366/2024 г. по описа на РС-З. са НЕОСНОВАТЕЛНИ и
НЕДОКАЗАНИ.
В Определение № 194/24.06.2025г., по чл. 140 от ГПК, съдът е съобщил
на страните проекта си за доклад по делото, като на основание чл. 140, ал. 3 от
ГПК, във вр. с чл. 146, ал. 1, т. 5 от ГПК е посочил как се разпределя
доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти.
Въз основа на събраните писмени доказателства по делото настоящият
съдебен състав приема, че между "К." ЕАД и Е. К. е бил сключен договор за
потребителски кредит от разстояние, по силата на който "К." ЕАД се задължил
да предостави на ищеца-кредитополучател потребителски кредит в размер на
сумата от 2100 лв. за срок от 24 месеца. Установява се също така, че между Е.
К. и "А.Т." ЕООД е бил сключен договор за предоставяне на поръчителство, по
силата на който поръчителят се задължил да сключи договор за поръчителство
с "К." ЕАД, въз основа на който да отговаря пред последното солидарно с
потребителя за изпълнението на всички задължения на кредитополучателя,
възникнали съгласно договора за потребителски кредит, както и за всички
последици от неизпълнението на задълженията на потребителя по договора за
11
потребителски кредит, срещу възнаграждение в размер и при условия
съгласно Приложение № 1, а именно – в общ размер от 1942.83 лева, платимо
на месечни вноски, което възнаграждение е дължимо на датата на падежа на
съответното плащане по кредита съгласно погасителния план.
Сключеният между ищеца по НИМ и "К." ЕАД договор, както вече се
посочи, е потребителски, поради което намира своята правна регламентация в
Закона за потребителския кредит (ЗПК), като според легалната дефиниция,
дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски
кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя
кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на
услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен
период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите,
съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия
период на тяхното предоставяне.
С оглед изложеното, преценката относно действителността на
процесните договор за потребителски кредит и договор за предоставяне на
поръчителство следва да се извърши както в съответствие с общите правила
на ЗЗД, така и с нормите на приложимия ЗПК, при действието на който са
сключени договорите.
Автономията на волята на страните да определят свободно
съдържанието на договора (източник в частност на претендираните от
заявителя вземания), в т.ч. да уговорят такси и неустойки, е ограничена от
разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки:
1. съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни
норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави, което ограничение се
отнася както до гражданските сделки, така и за търговските сделки (чл. 288
ТЗ) – в този смисъл и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 3
от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 г., ОСТК.
В случая и от съвкупната преценка на събраните по делото
доказателства не може да се приеме, че процесните договорни съглашения
отговарят изцяло на изискванията, съдържащи се в глава ІІІ ("Договор за
потребителски кредит. Форма и съдържание"), чл. 9 - чл. 11 ЗПК.
Договорът за кредит е сключен при спазване нормата на чл. 10, ал. 1
ЗПК, при съобразяване на обстоятелството, че преди отпускане на кредита
страните са използвали средства за комуникация от разстояние, поради което
възникналото между тях правоотношение представлява договор за
предоставяне на финансови услуги от разстояние по смисъла на чл. 6 от
Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР).
По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски
кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
12
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит.
В приложение № 1 към процесния договор за потребителски кредит е
посочен процент на ГПР 48.21 %, т. е. формално е изпълнено изискването на
чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4
ЗПК.
Този размер обаче не отразява действителният такъв, тъй като не
включва част от разходите за кредита, а именно възнаграждението по договора
за предоставяне на поръчителство, сключен от потребителя с "А.Т." ЕООД,
което се включва в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на
ЗПК.
По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за
потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия.
Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните
такси. Възнаграждението в полза на поръчителя е разход, свързан с предмета
на договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на
вземанията по договора.
От служебно извършена справка в Търговския регистър се установява,
че "К." ЕАД е едноличен собственик на капитала на "А.Т." ЕООД, като двете
дружества са с един адрес на управление, което обстоятелство е видно и от
представените по делото договори.
В същото време, съгласно чл. 8, ал. 5 от договора за предоставяне на
поръчителство, "К." ЕАД е овластено да приема вместо поръчителя
възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство.
Тази свързаност обуславя извод, че разходът за възнаграждение в полза
на поръчителя е известен на заемодателя, което се потвърждава и от
съвкупната преценка на събраните по делото доказателства.
От клаузите в договора за потребителски кредит - чл. 4, ал. 1-3 е видно,
13
че ако поръчителят е заявил обезпечение чрез поръчителство с одобрено от
заемодателя "К." юридическо лице-поръчител, то заявлението му за сключване
на договора за кредит се разглежда в рамките на 48 часа от подаване на
заявлението, като срокът за одобрение на заявлението за отпускане на кредит
в този случай е 24 часа. При непосочване обаче на посоченото обезпечение,
заявлението на лицето, кандидатстващо за кредит, се разглежда в 14-дневен
срок от подаването му. Предвид обстоятелството, че се касае за отпускане на т.
нар. "бързи кредити", при които потребителят разчита да получи заявената
сума в кратък срок, то разликата от почти две седмици в срока на одобрение за
кредит на практика превръща сключването на договора за предоставяне на
поръчителство в задължително условие за получаването на кредита.
Горното съставлява и неравноправно третиране на потребителите с оглед
срока на разглеждане на заявлението в полза на тези, които са посочили, че ще
обезпечат вземането с поръчителство на юридическо лице поръчител, което
освен това и следва да е одобрено от кредитодателя.
От анализа на клаузите относно обезпечението на кредита следва, че
потребителят, за да ускори разглеждане на заявлението си за кредит на
парична сума, от която се нуждае, следва да сключи "договор за предоставяне
на поръчителство" с посочено от кредитора юридическо лице - поръчител.
Гореизложеното води и до извода, че в конкретния случай договорът за
поръчителство има за цел да обезщети кредитора за вредите от възможна
фактическа неплатежоспособност на длъжника, което влиза в противоречие с
предвиденото в чл. 16 ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга да
оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи цена за
ползването на заетите средства, съответна на получените гаранции.
Въпреки, че всеки един от представените договори - този за кредит и
този за предоставяне на поръчителство, формално представляват
самостоятелни договори, двата договора следва да се разглеждат като едно
цяло.
Тази обвързаност се установява от уговорката за приоритетно
разглеждане на искането за предоставяне на кредит при сключване на договор
за поръчителство на кредитополучателя с одобрено от кредитодателя
юридическо лице-поръчител, сключването на договора за поръчителство в
същия ден, в който е сключен договорът за кредит, както и с изричната
уговорка за приоритетно изплащане на възнаграждението по поръчителството
пред това по основното задължение по кредита, изрично посочено в чл. 8, ал.
5 от Договор за предоставяне на поръчителство.
С оглед изложеното съдът намира, че разходът за възнаграждение на
поръчителя за обезпечаване вземанията на "К." ЕАД по процесния договор за
потребителски кредит, отговаря на поставените от ЗПК изисквания, за да се
включи в общия разход по кредита (така Решение № 264616 от 09.07.2021 г. по
в.гр. д. № 9991/2020 г. по описа на СГС и др.).
Извод за това се следва и от постановеното Решение на СЕС от
14
13.03.2025г. по дело C‑337/23, съгласно което „Член 3, букви ж) и и) от
Директива 2008/48/ЕО трябва да се тълкува в смисъл, че разходите по
договор за поръчителство, чието сключване е наложено на потребителя
с клауза в подписания от него договор за кредит, които водят до
увеличаване на общия размер на дълга, попадат в обхвата на понятието
„общи разходи по кредита за потребителя“ и следователно в обхвата на
понятието „годишен процент на разходите“.
Правото на Европейския съюз е възприело широко определение на
понятието „общи разходи по кредита за потребителя“, което означава всички
разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит
и които са известни на кредитора. В случаите с платените поръчителства по
бързи кредити на потребителя е наложено да сключи договор за
поръчителство, за да получи кредита. „Така по силата на последния договор
осигуряването на поръчителство представлява услуга, свързана с договора за
кредит, по смисъла на член 3, буква ж) от Директива 2008/48, и доколкото
сключването на договора за поръчителство е задължително за самото
получаване на кредита, свързаните с този договор разходи са част от
„общите разходи по кредита за потребителя“ съгласно тази разпоредба.
Следователно съгласно буква и) от същия член те трябва да се вземат
предвид при изчисляването на ГПР“.
СЕС постановява, че с оглед на съществения характер на посочването
на ГПР в договора, следва да се приеме, че ГПР, който не отразява точно
всички разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на
своето задължение по същия начин както непосочването на този
процент. „Следователно санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора
от правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва
всички споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и
има възпиращ и пропорционален характер“.
От заключението на съдебно-счетоводната експертиза по делото се
установи, че реалният ГПР, при вариант на изчисление, при който в ГПР се
включат и разходите за възнаграждението по договора за предоставяне на
поръчителство, размерът на ГПР възлиза на 97.86 %.
При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от
уговорките Съдът счита, че макар формално процесният договор за
потребителски кредит да покрива изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК,
вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 -
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя.
Тази част от сделката е особено съществена за интересите на
потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите
15
по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и
посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните
продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи
да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите,
вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че
изключва валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК.
Изводи в посочения смисъл следват и от постановеното Решение на СЕС
от 21.03.2024г. по дело C‑714/22 с предмет: „Преюдициално запитване —
Защита на потребителите — Договори за потребителски кредит — Директива
2008/48/EО — Член 3, буква ж), член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 —
Общи разходи по кредита за потребителя — Непосочване на релевантните
разходи — Санкция — Директива 93/13/ЕИО — Неравноправни клаузи в
потребителските договори — Член 3, параграф 1, член 4, параграф 2, член 6,
параграф 1, член 7, параграф 1 — Точка 1, буква о) от приложението към
Директива 93/13/ЕИО — Допълнителни услуги към договор за кредит —
Клаузи, които дават на закупил тези услуги потребител приоритет при
разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на
разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага или
разсрочва плащането на месечните вноски по кредита срещу заплащането на
допълнителни разходи“.
Така, като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит
кредитодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от
уговорената сделка, което обосновава извод за недействителност на договора
за кредит на основание чл. 22 от ЗПК, поради неспазването на изискванията на
чл. 11, т. 10 и 11 от ЗПК.
В тази хипотеза потребителят следва да върне само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва и или други разходи по кредита, съгласно
разпоредбата на чл. 23 ЗПК (в този смисъл са Решение № 8452/22.05.2023г. по
гр. дело № 61189/2022г. на СРС, Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр. д.
№ 13336/2019 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав, Решение № 24 от
10.01.2022 г. по в.гр. д. № 7108/2021 г. по описа на СГС, III-Б въззивен състав
и др.).
Следва да се отбележи, че договорът, сключен между потребителя и "К."
ЕАД, и договорът, сключен между потребителя и "А.Т." ЕООД, се намират във
взаимовръзка помежду си и като система от правоотношения между страните,
поради което последиците от прогласяване недействителността на договора за
потребителски кредит неминуемо рефлектират и по отношение на договора за
предоставяне на поръчителство, поради естеството на правоотношенията (така
Решение № 264616 от 09.07.2021 г. по в.гр. д. № 9991/2020 г. по описа на СГС
и др.).
Ето защо следва да се приеме, че и договора за предоставяне на
поръчителство е недействителен. Предвид гореизложеното, предявените от
С.И.А срещу "К." ЕАД и "А.Т." ЕООД искове с правно основание чл. 26, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД вр. чл. 11, ал. 1, т. 9-11 вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК вр. чл. 22 ЗПК и чл.
16
26, ал. 1, предл. 2 вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК вр. чл. 143 ЗЗП са основателни и следва
да бъдат уважени.
С оглед уважаването на главните искове, съдът намира, че не се е
сбъднало процесуалното условие за разглеждане на предявените в условията
на евентуланост искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 2, евентуално
предл. 3 ЗЗД вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК вр. чл. 143 и чл. 146 ЗЗП за прогласяване
нищожност на клаузата на чл. 4.1 от Договор за потребителски кредит от
30.12.2017 г., сключен между ответника-насрещен ищец и "К." ЕАД, поради
заобикаляне на закона, евентуално накърняване на добрите нрави, поради
което не дължи произнасяне по тях.
Съдът не дължи и произнасяне по възраженията на първоначалния
ответник и ищец по НИМ относно изтекла погасителна давност на
претендираните вземания срещу него, предвид че по делото първоначалният
ищец не установи предоставянето на заемната сума.
Съобразявайки гореизложеното, Съдът намира исковите претенции на
ищеца по НИМ за доказани и основателни.
По разноските:
При този изход на спора и на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, право на разноски
възниква единствено за ответника – ищец по НИМ. Такива се претендират,
съгласно списък на разноските по чл.80 от ГПК, на л. 175 от делото, а именно:
- Претендира се адвокатско възнаграждение за представителство по
ч.гр.д. № 366/2024 г. на ЗРС, по реда на чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗА в полза на
ЕДНОЛИЧНО АДВОКАТСКО ДРУЖЕСТВО „Д.и П.", БУЛСТАТ/ДДС
ВG177487753 в размер на 400 лева, както и адвокатско възнаграждение за
представителство по гр.д. № 13/2025 г. на ЗРС, по реда на чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗА,
в полза на ЕДНОЛИЧНО АДВОКАТСКО ДРУЖЕСТВО „Д.и П.",
БУЛСТАТ/ДДС **** в общ размер на 2100 лева, формирано както следва:
2.1. Адвокатско възнаграждение срещу исковите претенции на ищеца
срещу иска за главница от 2100 лева - 500 лева;
срещу иска за мораторна (договорна лихва) - 400 лева;
срещу иска за законна лихва - 400 лева.
2.2. Адвокатско възнаграждение за защита по насрещната искова молба
- по иска за прогласяване нищожност на договора за потребителски
кредит - 400 лева;
- по иска за прогласяване на нищожност на договора за поръчителство -
400 лева.
3. Държавна такса за водене на производството по насрещната искова
молба - 50 лева.
В производството по делото ответникът е представляван от
пълномощник, на когото не е заплатила адвокатско възнаграждение.
17
Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗА, ако в съответното производство насрещната
страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско
възнаграждение, като съдът следва да определи възнаграждението в размер не
по-нисък от предвидения в Наредбата по чл. 36, ал. 2 и да осъди другата
страна да го заплати (чл. 2, ал. 2 от ЗА).
За да упражни правото си на присъждане на адвокатско възнаграждение
по този ред, е достатъчно адвокатът да представи сключен със страната
договор за правна защита и съдействие, в който да посочи, че такава се
предоставя безплатно на някое от основанията по чл. 38, ал. 2, като наличието
на предпоставките на конкретно посоченото основание не се нуждае от
доказване /в този смисъл определение № 885 от 9.12.2014 г. по ч. т. д. №
2934/2014 г., I т. о., постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК/.
В случая такъв договор е представен и са налице доказателства по
делото за предоставена на ищцата безплатна правна помощ, с оглед на което
искането по начало следва да бъде уважено, без да се събират допълнителни
данни, така както се сочи от първоначалния ищец.
Съгласно приложимата по делото разпоредба на чл.7, ал.2,т.1 и 2 от
Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа,
определя минимален размер на адвокатския хонорар за процесуално
представителство, защита и съдействие по дела с определен интерес
възнагражденията при интерес до 1000 лв. - 400 лв, а при интерес от 1000 до
10 000 лв. – 400 лв. плюс 10% за горницата над 1000 лв.
От страна на процесуалния представител на ищеца се прави възражение
за прекомерност на адвокатското възнаграждение и искане за намаляването му
до минимум, съгласно Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за възнаграждения за
адвокатска работа /л.166/.
Съгласно чл.78, ал.5 от ГПК, ако заплатеното от страната
възнаграждение за адвокат е прекомерно, съобразно действителната правна и
фактическа сложност на делото, съдът може, по искане на насрещната страна,
да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от
минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата.
Анализът на нормативното предписание налага извод, че за да се намали
възнаграждението следва да са налице две кумулативно предвидени
предпоставки: прекомерност на заплатеното възнаграждение, съобразно
действителната правна и фактическа сложност на делото, и искане на
насрещната страна.
Липсата на първата предпоставка (материалноправна по своя характер)
ще обуслови извод за неоснователност на направеното искане за присъждане
на по-нисък размер от заплатеното адвокатско възнаграждение.
Липсата на втората предпоставка (процесуалноправна по своя характер)
е пречка съдът да присъди по-нисък размер от заплатеното адвокатско
възнаграждение, дори когато е констатирал, че то е прекомерно, защото
законът не го е овластил по своя инициатива да прилага правилото на чл.78,
18
Ал.5 от ГПК.
Съгласно разяснението в т. 3 на ТР № 6/06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС,
основанието по чл. 78, ал. 5 ГПК се свежда до преценка за съотношението на
цената на адвокатска защита и фактическата и правна сложност на делото.
Поначало, претендираните размери на адвокатското възнаграждение
както по ч.гр.д. № 366/2024 г., така и по гр.д. № 13/2025 г., и двете по описа на
ЗРС, възнагражденията са в минимален размер.
В съдебната практика се възприема принципното разбиране, че при
постановяване на решението си по установителния иск, съдът в исковото
производство разпределя отговорността за разноските, направени в
заповедното производство, като за разноските в заповедното производство
съдът дължи изрично произнасяне с осъдителен диспозитив.
Въпреки това, възражението за прекомерност е частично
основателно, при следните съображения:
Съдът намира за неправилна претенцията за дължимо адвокатско
възнаграждение по всеки от предявените искове на първоначалния ищец
срещу ответника К. /за главница; за мораторна (договорна лихва) и за
законна лихва/.
Съгласно съдебната практика, когато с една искова молба са предявени
от един ищец срещу определен ответник в обективно кумулативно съединение
оценяеми искове, интересът, върху който следва да се определи минималният
размер на адвокатското възнаграждение, е сборът от цената на всички искове -
в този смисъл е Определение № 29 от 20.01.2020 г. по ч. т. д. № 2982/2019 г.
по описа на ВКС, II т. о. и Определение № 44534/12.12.2023г. по гр. дело №
3115/2023г. на СРС, 36 състав, поради което минималното адвокатско
възнаграждение, изчислено съобразно чл. 7, ал. 2, т. 1 и 2 от Наредба № 1 от 9
юли 2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, възлиза в случая общо на
1435 лв. с ДДС.
В този смисъл и при съобразяване цената на предявените искове,
свързаният им предмет, липсата на фактическа и правна сложност на делото,
разглеждането му пред съда без участие на процесуални представители на
страните, настоящият съдебен състав приема, че в полза на Еднолично
адвокатско дружество ЕДНОЛИЧНО АДВОКАТСКО ДРУЖЕСТВО „Д.и П."
следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 1435 лв.
Съдът споделя виждането, че този вид съдебни производства не следва
да се превръщат в източник на генериране на съдебни разноски, надхвърлящи
многократно материалния интерес по делата, като следва да се съблюдава
19
разпоредбата на чл. 3 ГПК.
В резултат на посоченото, на ЕДНОЛИЧНО АДВОКАТСКО
ДРУЖЕСТВО „Д.и П." следва да се присъди адвокатско възнаграждение в
размер на 400 лв. по ч.гр.д. № 366/2024 г. на ЗРС, по реда на чл. 38, ал. 1, т. 3
ЗА, и 1435 лв. /сбор от дължимите възнаграждения по първоначалния иск и
исковете за прогласяване на нищожност на ДПК и договора за поръчителство/
по гр.д. № 13/2025 г. на ЗРС, по реда на чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗА.
Освен посочените по-горе суми, „А.С.В.” ЕАД, ЕИК ****ледва да
заплати и деловодни разноски от 50лв., представляващи платена ДТ от страна
на ищеца по НИМ.
Воден от горното, Съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „А.С.В.” ЕАД, ЕИК ****, със седалище и
адрес на управление гр. С., Столична община, район Люлин, бул. ”Д-р П.Д.”
№ 25, Офис сграда Лабиринт, ет. *, оф. *, представлявано от Изпълнителния
директор З.С.Б., искове, срещу Е. М. К., ЕГН **********, за установяване
съществуването на вземане на ищеца в размер на сумата от 3 349.91 лв., от
която: 2 100 лв. – главница, ведно със законната лихва върху нея, считано от
датата на подаване на заявлението в съда (28.10.2024 г.) до окончателно
изплащане на вземанията; 638.31 лв. – договорна (възнаградителна) лихва
върху главницата, за периода 20.07.2022 г. до 20.04.2014 г. и 611.60 лв. –
обезщетение за забава в размер на законната лихва, начислено за периода
21.07.2022 г. до 28.10.2024 г., представляващи неизпълнено задължение по
Договор за потребителски паричен кредит № **** от 28.03.2022 г., за които
суми е издадена Заповед № 124 за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК от 31.10.2024 г. по ч.гр.д. № 366/2024 г. по описа на РС-З.
като НЕОСНОВАТЕЛНИ и НЕДОКАЗАНИ.
ОСЪЖДА „А.С.В.” ЕАД, ЕИК ****, да заплати на АДВ. С.Д. – АК
С., на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, разноски за адвокатско възнаграждение в
размер на 400 лв., по ч.гр.д. № 366/2024 г. по описа на РС-Златоград .
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН Договор за потребителски паричен
кредит № **** от 28.03.2022 г., сключен между Е. М. К., ЕГН ********** И
„К.“ ЕАД ЕИК ****, по предявения от Е. М. К., ЕГН **********, срещу
„К.“ ЕАД ЕИК ****, иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл.
11, ал. 1, т. 9-11 вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК вр. чл. 22 ЗПК.
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН Договор за предоставяне на
поръчителство от 28.03.2022 г., сключен между Е. М. К., ЕГН ********** и
“А.Т.” ЕООД, ЕИК ****, по предявения от Е. М. К., ЕГН ********** срещу
“А.Т.” ЕООД, ЕИК ****, иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД
20
вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК вр. чл. 143 ЗЗП.
ОСЪЖДА „А.С.В.” ЕАД, ЕИК ****, да заплати на АДВ. С.Д. – АК
С., на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, разноски за адвокатско възнаграждение в
размер на 1435 лв., по гр.д. № 13/2025 г. по описа на РС-Златоград .
ОСЪЖДА „А.С.В.” ЕАД, ЕИК ****, да заплати на АДВ. С.Д. – АК
С., сумата от 50 лв. - съдебно деловодни разноски /ДТ по насрещна искова
молба/.
Присъдените суми могат да бъдат платени по следната банкова сметка,
посочена от процесуалния представител на ищеца: IBAN BG 14 FINV 91 50
10 BGN 0L9XC, с титуляр на сметката АДВ. С.Д.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд – С. в
двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
Съдия при Районен съд – З. ____________А.Ч.___________
21