№ 82
гр. Кюстендил, 04.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, IV СЪСТАВ, в публично заседание
на единадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Веселина Д. Джонева
Членове:Елисавета Г. Деянчева
Мина Цв. П.
при участието на секретаря Теодора С. Димитрова
като разгледа докладваното от Веселина Д. Джонева Въззивно гражданско
дело № 20241500500249 по описа за 2024 година
Производството е по реда на Глава Двадесета „Въззивно обжалване“, чл.258
и сл. от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.
Делото има за предмет разглеждане на въззивна жалба с вх.№1704/09.02.2024г.,
подадена от Н. Б. Е., с ЕГН ********** и К. С. Е., с ЕГН **********, двамата с адрес
в гр.С., ж.к.*****, чрез пълномощника им адв.Н. П. от САК, с адрес за
кореспонденция: гр.С., ж.к.******, насочена срещу решение №1039 от 15.11.2023г.,
постановено от Районен съд - Кюстендил по гр.д.№257/2023г. по описа на същия съд.
С обжалваното решение Кюстендилският районен съд е признал за установено,
на основание чл.124 от ГПК, спрямо С. П. А., ЕГН ********** и Р. П. А., ЕГН
**********, с адрес за призоваване: гр.К., ул.****, че И. Л. С., ЕГН: **********,
адрес: общ.К., с.Ш., ул.****, Н. Б. Е., ЕГН: **********, адрес: гр.С., ж.к.******, и К.
С. Е., ЕГН: **********, адрес: гр.С., ж.к.******, не са собственици, на основание
давностно владение, на 1/2 ид.ч. от УПИ III-258, квартал 20 по плана на с.Ш., общ.К.,
одобрен със Заповед №1334/23.04.1981г., целият с площ от 549 кв. м., ведно с
построените в същия поземлен имот жилищна сграда със застроена площ от 56 кв.м. и
жилищна сграда със застроена площ от 48 кв. м., при съседи на поземления имот: от
две страни улица, УПИ IV-259, УПИ II-261, като, на основание чл.537 ал.2 от ГПК, е
отменил нотариален акт за собственост на недвижим имот №67, том IV, рег.№4488,
дело №549 от 2016г. на нотариус П., въз основа на обстоятелствена проверка, с който е
призната Н. Б. Е., ЕГН: **********, за собственик на целия УПИ, представляващ
парцел III, пл. номер 258 в квартал 20 по плана на с.Ш., общ.К., одобрен със заповед
№1334/23.04.1981г., целият с площ от 549 кв.м., ведно с построените в същия поземлен
1
имот жилищна сграда със застроена площ от 56 кв.м. и жилищна сграда със застроена
площ от 48 кв.м., при съседи на поземления имот: от две страни улица, УПИ IV-259,
УПИ II-261, в частта, с която Е. е призната за собственик на 1/2 ид.ч. от същия на
основание давностно владение. Със същото решение И. Л. С., Н. Б. Е. и К. С. Е. са
осъдени да платят на С. П. А. и Р. П. А. сума в размер на 1 302 лева - разноски в
производството.
Решението се обжалва изцяло, с оплаквания за неговата неправилност,
произтичаща от противоречието му с процесуалния и материалния закон и се
претендира отмяната му; моли се оставяне в сила на нотариалния акт за собственост
на недвижим имот №67, том IV, рег. №4488, дело №549 от 2016г.
Твърди се нарушение от страна на районния съд на разпоредбите на чл.79 ал.2 и
чл.83 от ЗС, които се определят като специални норми спрямо давността при
недвижимите имоти. Изтъква се, че съгласно дългогодишната съдебна практика, при
придобИ.нето на имот или част от имот на основание нотариален акт, какъвто се сочи
да е и настоящият случай, приобретателят се смята за добросъвестен и спрямо него
тече кратка пет годишна давност. В тази връзка се изтъква, че приобретателят Н. Е. е
придобила добросъвестно процесната 1/2 ид.ч., поради което дори да имало някакви
пороци при издаването на нотариалния акт, на това основание на 28.12.2021г. същата е
станала законен собственик на целия имот. Изтъква се, че през цялото време – от
придобИ.нето на имота до датата на изтичане на петгодишния срок добросъвестно
владение наследодателят на ищците П.Х. бил жив и не се противопоставил на същото,
тъй като е знаел за това придобИ.не и е бил съглА. с него, а исковата молба била
подадена след изтичане на срока на придобивната давност. Според жалбоподателите,
районният съд е бил длъжен да констатира придобИ.нето на процесната 1/2 ид.ч. по
давност и да прекрати делото на това основание. Наред с посоченото, се прави
оплакване, че КнРС неоснователно бил кредитирал показания на свидетелите,
посочени от ищците, тъй като свидетелите Б.Б. и И.Ш. били внуци на предишния
собственик П.Х., поради което били заинтересовани от това искът да бъде уважен, а
свидетелката И.П. не установявала да е съществувало наемно правоотношение, по
силата на което трето лице да е обитавало имота. Изтъква се, че съгласно съдебната
практика, намерението да се владее един имот може да бъде оповестявано по
множество начини, а не само с посещаването му. Възразява се срещу възприетото от
районния съд разбиране, че ищците следвало да бъдат уведомени за съществуването
на нотариалния акт, което, според жалбоподателите, отменя значението на Имотния
регистър, който цели публичното оповестяване на фактите, касаещи недвижимите
имоти. В обобщение се сочи, че наследодателят на ищците, макар да е бил собственик
на процесната 1/2 ид.ч. от имота, тъй като повече от пет години не е оспорил
придобИ.нето й от Н. Е., защото е бил съглА. с него, е загубил собствеността върху
същата, а дори да се допуснело, че не е бил съглА. с придобИ.нето, последицата била
същата, тъй като Х. не упражнил правото да го оспори до 28.12.2021г. (когато все още
бил жив) и тъй като ищците–наследници на П.Х., биха могли да наследят само това,
което същият притежава, то искът им се явява неоснователен.
В законоустановения срок по чл.263 ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор на
въззивната жалба от насрещните страни – С. П. А. и Р. П. А., чрез пълномощника им
адв.О. П., с който се изразява становище за неоснователност на депозираната въззивна
жалба и се оспорват изложените в нея оплаквания по пространно изложени
съображения. Поддържа се, че констативният нотариален акт за собственост по
обстоятелствена проверка не се ползва с обвързваща съда материална доказателствена
2
сила относно принадлежността на правото на собственост. Възразява се по отношение
на Н. Е. да е текла кратката придобивна давност и придобивна давност въобще, като се
счита, че ответниците не били доказали да са упражнявали владение, което да са
манифестирали спрямо ищците.
Иска се отхвърляне на въззивната жалба като неоснователна и потвърждаване
на обжалваното решение. Претендират се присъждане на разноски в производството.
В хипотезата на чл.265 ал.1 от ГПК, необжалвалата решението на КнРС страна
– И. Л. С., имаща процесуалното качество на обикновен другар на жалбоподателите,
своевременно и по надлежния ред се е присъединила към въззивната жалба. Чрез
пълномощника си адв.Ас.И., тази страна претендира отмяна на решението на КнРС,
поддържайки неговата неправилност, поради липсата на цялостен и всеобхватен
анализ на събрания доказателствен материал, който, според тази жалбоподателка,
подкрепа изцяло извод за неоснователност на иска. Моли се потвърждаване на
обжалваното решение и присъждане на разноски.
ОС-Кюстендил, след като се запозна с материалите по делото, намери за
установено следното:
РС-Кюстендил е бил сезиран с исковата молба на С. П. А., с ЕГН ********** и
Р. П. А., с ЕГН **********, двамата с адрес, уточнен във въззивното производство, а
именно – гр.Б., ул.*****, против И. Л. С., с ЕГН **********, с адрес в с.Ш., общ.К.,
ул.****, Н. Б. Е., с ЕГН ********** и К. С. Е., с ЕГН **********, двамата с адрес в
гр.С., ж.к.******.
Ищците са предявили срещу тримата ответници отрицателен установителен
иск, с който да се признае за установено спрямо същите, че те не са собственици на 1/2
ид.ч. от УПИ III-258, в кв.20 по плана на с.Ш., общ.К., одобрен със Заповед
№1334/23.04.1981г., целият с площ от 549 кв.м., ведно с построените в същия поземлен
имот жилищна сграда със застроена площ от 56 кв.м. и жилищна сграда със застроена
площ от 48 кв.м., с прилагане на правната последица на чл.537 ал.2 от ГПК относно
констативен нотариален акт за собственост на недвижим имот №67, том IV, рег.№4488,
дело №549 от 2016г. на нотариус Ев.П..
Ищците са аргументирали правния си интерес от предявяване на иска с
твърдения в посока, че: 1/ ищците са наследници по закон на П.Х., починал на
31.08.2022г.; 2/ приживе наследодателят им е бил собственик на 1/2 ид.ч. от
процесните УПИ III-258 и сгради, не е преставал да се интересува от имота си и не е
губил собствеността върху него; 3/ ответницата Н. Е. по наследство е била собственик
на другата 1/2 ид.ч. от процесния имот; 4/ изненадващо за ищците се оказало, че Н. Е.
се е снабдила с нотариален акт за собственост на недвижим имот №67, том IV, рег.
№4488, дело №549 от 2016г. по описа на нотариус Ев.П., с който същата по време на
брака й с К. Е., е била призната за собственик на целия имот, 1/2 ид.ч. от
собствеността върху който придобита по наследство, а останалата 1/2 ид.ч – придобита
по давностно владение; 4/ с нотариален акт за продажба на недвижим имот с №49, том
III, рег.№2848, дело №416/2022г. от 02.09.2022г. Н. Е. и К. Е. продали на И. С.
процесния УПИ III-258 и изградените д него две жилищни сгради.
Ищците са оспорили в някакъв момент ответницата Н. Е. да е установила
фактическа власт върху целия имот, в частност върху частта, притежавана приживе от
наследодателя им и са отрекли възможността същата да е упражнявала владение, което
да е довело до придобИ.не на другата 1/2 ид.ч. от имота по давност. С тези доводи са
възразили и срещу възможността Н. и К. Е.и да са могли да прехвърлят на ответницата
3
И. С. повече права отколкото притежават, т.е. повече от 1/2 ид.ч.
Ответниците са оспорили иска, като са противопоставили своите възражения
относно наличието на придобивно основание на правото на собственост за всеки от
тях.
Районният съд, в съгласие със задължителната практика, касаеща вида искове,
към които принадлежи и предявения, е указал своевременно на страните, че
ответниците носят тежестта да докажат осъществяване на основанията, на които
претендират да са собственици на спорния имот, а ищците дължат доказване
наличието на правен интерес от предявяване на иска.
Със заключителния съдебен акт, който е предмет на настоящата въззивна
проверка, КнРС, след като е намерил иска за основателен, е постановил, че признава за
установено, на основание чл.124 от ГПК, спрямо С. П. А. и Р. П. А., че И. Л. С., Н. Б.
Е. и К. С. Е., не са собственици, на основание давностно владение, на 1/2 ид.ч. от УПИ
III-258, квартал 20 по плана на с.Ш., целият с площ от 549 кв.м., ведно с построените в
същия поземлен имот жилищна сграда със застроена площ от 56 кв.м. и жилищна
сграда със застроена площ от 48 кв. м.; приложил е чл.537 ал.2 от ГПК и е разпределил
отговорността за разноски.
В проведеното пред настоящата инстанция производство са предприети
действия по конкретизиране на част от твърденията на страните и са използвани
специални знания, целящи да проследят кадастралните заснемания и регулационните
отреждания, касаещи спорния имот и находящите се в него сгради.
Въззивният съд, в съответствие с правомощията си по чл.269 от ГПК, извърши
служебно проверка на валидността на решението и прецени допустимостта му. При
така извършената проверка, в контекста на материалите по делото, съдът намира, че
обжалваното решение е валидно, но е недопустимо и подлежи на обезсилване.
Съображенията за този извод са свързани с несъответствието между естеството на
предявения за разглеждане иск и произнасянето по него, като се заключват в следното:
Предмет на делото е спорното материално субективно право, което се въвежда
от ищеца с исковата молба чрез основанието /фактическите твърдения/ и петитума на
иска.
При отрицателния установителен иск има специфики, които много прецизно са
изяснени в Тълкувателно решение №8 от 27.11.2013г. на ВКС по тълк.д.№8/2012г.,
ОСГТК, което представлява задължителна за прилагане от съдилищата практика.
При тези искове, според посоченото ТР, в най-голяма степен се откроява
разликата между спорното право и правото, което може да се окаже засегнато от
правния спор. Първото има качеството „предмет на иска“, защото е обект на
противоречиви правни твърдения на страните по спора. Когато ищецът твърди, че
определено право не съществува, предмет на спора и на исковия процес е отричаното
от него право. При отрицателния установителен иск, за разлика от всички останали
искове, основанието на иска не е негов индивидуализиращ белег. Щом твърди, че
оспорваното право никога не е възниквало, ищецът не би могъл и да сочи юридически
факт, от който такова право се поражда, но може да оспори съществуването му .
В конкретния случай ищците са оспорили съществуването в патримониума на
ответниците Е.и на правото на собственост върху 1/2 ид.ч. от имота, придобита по
силата на давностно владение, но давностното владение не е основание на иска.
Ищците са оспорили и, че ответницата И. С. е придобила чрез покупко-продажба
въпросната 1/2 ид.ч., но – поради вече посоченото – покупко-продажбата отново не е
4
основание на иска. Т.е. от правото на ищците да оспорят наличието на конкретно
придобивно основание за ответниците, не произтича и не би могло да произтича
съществуването при отрицателния установителен иск на основание на иска по смисъла
на чл.127 ал.1 т.4 от ГПК, което основание да създаде и задължение за съда да се
произнесе по него. Основание на иска не е и не може да бъде поддържаното от
ответниците придобивно основание.
Напротив, задължителната практика приема, че при отрицателния
установителен иск за собственост, след като ищецът изобщо отрича правото на
ответника, последният трябва да изчерпи в процеса всички основания, на които то е
могло да се породи. Нещо повече - когато е уважен отрицателен установителен иск за
собственост, това претендирано от ответника право е отречено, без оглед на конкретно
определено правопораждащо основание, а с оглед на всички възможни негови
основания. Такава е правната природа на този иск и тя не може да бъде изменяна нито
по волята на страните (след като ищецът е предявил този иск, той ще получи тази
защита), още по-малко по почин на съда, който е длъжен да разгледа именно
предявения иск и да даде защитата, която той предоставя.
Съотнасянето на тези принципни разрешения към произнасянето по
конкретното дело, явно сочи на извод, че районният съд се е отклонил съществено от
претенцията, с която е бил сезиран и е подменил предмета на спора, несъобразявайки
разясненията на ТР №8/2013г. на ОСГК на ВКС по въпросите на отрицателния
установителен иск, тъй като, уважавайки иска, е отрекъл правото на собственост на
тримата ответници на конкретно придобивно основание – давностно владение.
Както стана ясно, искът на ищците не е имал и не е могъл да има като
основание конкретен придобивен способ. В производството ответниците са били
длъжни да посочат всички основания, на които са могли да придобият собствеността, а
уважаването на иска отрича правото на всички възможни негови основания. Като е
конкретизирал, че ответниците не са собственици на имота само на основание
давностно владение, районният съд се е произнесъл по иск, който не е бил предявен.
Ирелевантно е, че ответниците Н. и К. Е.и са противопоставили възражение за
придобИ.не на спорните идеални части по силата на давностно владение, тъй като
поддържаното от тях придобивно основание ще бъде предмет на установяване, но не е
основание на иска и не променя неговата правна същност.
Начинът, по който районният съд е процедирал, би довел до формиране на сила
на пресъдено нещо по разгледания иск, която е различна от силата на пресъдено нещо,
присъща на отрицателните установителни искове.
Видът на иска е призван да гарантира постигането на необходимата и
достатъчна по вид и обем защита на материалните права, избрана да бъде потърсена от
ищеца. Такава защита в случаите на уважаване на отрицателен установителен иск за
собственост би се постигнала чрез отричане със сила на пресъдено нещо на правото на
собственост на ответника на всяко възможно основание, осъществило се до момента
на приключване на устните състезания пред съответната инстанция.
В конкретния случай, с посочването в решението на конкретен придобивен
способ, който съдът е намерил, че не се е осъществил, би останала отворена
възможността ответниците Е.и в нов процес да твърдят наличие на друго придобивно
основание, по силата на което са притежавали собствеността върху имота, с който са
се разпоредили в полза на ответницата С.. Но не това е защитата, която ищците са
търсили с предявения иск.
5
Още по-малко относимо към претенцията, с която е бил сезиран, е
произнасянето, касаещо отричането на правото на собственост на И. С.. Тази
ответница не е твърдяла да е собственик на имота на основание давностно владение, а
е противопоставяла довод, че е закупила имота от лица, легитимирали се като негови
собственици, поради което произнасянето на съда в смисъл, че С. не е собственик на
имота на основание давностно владение няма общо с твърденията и исканията на
страните и не постига никакъв правен резултат.
В обобщение може да се посочи, че в нарушение на диспозитивното начало в
гражданския процес, при избраната форма на защита от страна на ищците с
отрицателен установителен иск и искане да се отрече правото на собственост на
ответниците, районният съд е необосновано е стеснил предмета на спора и се е
произнесъл по иск, който не съответства на предявения. Налице е порок на съдебния
акт, изразяващ се в неговата процесуална недопустимост.
Според чл.270 ал.3 от ГПК, когато решението е недопустимо, въззивният съд го
обезсилва, а когато основанието за обезсилване се изразява в разглеждането на
непредявен иск, делото се връща на първоинстанционния съд за произнасяне по
предявения иск.
Изложените съображения налагат извод за наличие на предпоставки за
обезсилване на обжалваното решение на районния съд и връщане на делото на тази
инстанция за постановяване на законосъобразен съдебен акт, в предметната рамка на
спора за отреченото право на собственост на ответниците по иска, при съобразяване на
разясненията относно защитата, предоставяна с отрицателния установителен иск,
дадени с Тълкувателно решение №8 от 27.11.2013г. на ВКС по тълк.д.№8/2012г.,
ОСГТК.
С оглед извода за недопустимост на обжалваното решение, въззивният съд не
дължи излагане на доводи по съществото на спора, тъй като въпросът за правилността
на съдебния акт може да бъде повдиган само при положение, че същият е валиден и
допустим.
С оглед изхода на делото пред въззивната инстанция, разноски не следва да се
възлагат на страните, но същите ще следва да се разпределят, съобразно общите
правила при решаването на делото.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
О Б Е З С И Л В А решение №1039 от 15.11.2023г., постановено от Районен съд
- Кюстендил по гр.д.№257/2023г. по описа на същия съд.
В Р Ъ Щ А делото на РС-Кюстендил за ново разглеждане от друг състав на
съда, при съобразяване на предметната рамка на спора по предявения отрицателен
установителен иск, съгласно мотивите на настоящото решение.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС на РБ в
едномесечен срок, считано от датата на получаване на препис.
6
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7