№ 114
гр. Велики Преслав, 18.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИКИ ПРЕСЛАВ, III СЪСТАВ, ГО, в публично
заседание на двадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Соня Анг. Стефанова
при участието на секретаря Марияна П. Василева
като разгледа докладваното от Соня Анг. Стефанова Гражданско дело №
20253610100113 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
В производството по настоящото дело съдът е сезиран с депозиран от А. И. С. срещу
„К.“ ЕООД положителен установителен иск с пр. осн. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т.10 от ЗПК за
прогласяване недействителността на сключения между страните Договор за кредит № *****
от 20.08.2024 год. В условие на евентуалност, при отхвърляне на главната искова претенция,
моли клаузата от Договора (чл. 18, ал. 1), уреждаща начисляване на неустойка при
непредоставяне на обезпечение да бъде прогласена за нищожна, на осн. чл. 26, ал. 1, предл. 3
ЗЗД.
Ищецът излага, че е кредитополучател по Договор за кредит № ***** от 20.08.2024 год.,
сключен с ответното дружество. Сочи, че му бил отпуснат кредит в размер на 1 200 лева,
била договорена възнаградителна лихва в размер на 358.12 лева, при срок за погасяване на
кредита от 10 месеца. Допълва, че по договора бил уговорен фиксиран годишен лихвен
процент от 50 %, годишен процент на разходите от 63.07 % и неустойка в размер на 1,251.88
лева.
Сочи, че по силата на чл. 6, ал. 1 от Договора за заем е следвало в срок от 2 (два) дни от
сключването на Договора за заем да предостави на Кредитора едно от следните обезпечения:
1. Безусловна банкова гаранция или 2. Поръчителство на едно или две физически лица,
които отговарят кумулативно на подробно изброените в дуговора условия. Акцентира, че
съгласно чл. 18, ал. 1 от Договора за заем в случай на неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение, кредитополучателя ще дължи на Кредитора неустойка в
размер на 1,251.88 лв. Поддържа, че за него е било невъзможно да предостави обезпечение,
което да отговаря на завишените изисквания, дадени от кредитора и неустойка в посочения
по-горе размер била начислена към общото задължение и разсрочена в погасителния план
заедно с вноските за главница и лихва по заема. По този начин, в действителност общата
сума, която ищецът следва да върне за използвания финансов ресурс не е посочената в
договора сума в размер на 1558.12 лева, а значително по-голяма - в размер на 2,810.00 лева.
Ищецът счита, че клаузата уреждаща начисляването на неустойка при непредоставяне на
1
обезпечение след сключването на договора (чл. 18 от Договора) е нищожна, тъй като чрез
нея кредиторът се стреми да заобиколи ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно който
разходите за обезщетения не се вземат предвид при изчисляване на ГПР. Заявява, че така
договорената неустойка всъщност съставлява допълнителна и гарантирана за Кредитора
икономическа облага, съставляваща печалба за търговеца, скрита под формата на неустойка.
Настоява, че предвидената „неустойка" не изпълнява обезщетителна функция, тъй като тя не
зависи от вредите от неизпълнението на основното договорно задължение. Акцентира, че
неустойката се начислява като добавък към погасителните вноски и се дължи и при редовно,
точно и в срок изпълнение на задължението за внасяне на договорените вноски.
Поддържа, че клаузите, с които е уговорена неустойката са неравноправни по смисъла на
чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП.
Счита още, че неустойката излиза извън присъщата й обезпечителна функция, като
кредиторът вместо да извърши предварителна проверка за възможностите за изпълнение от
потенциалния си клиент е прехвърлил изцяло в тежест на последния последиците от
неизпълнението на това свое задължение, което му поведение противоречи на нормата на
чл. 143, т. 3 от ЗЗП. Релевира, че неустойката не изпълнява и санкционната функция, тъй
като задължението на кредитополучателя, отнасящо се до осигуряване на банкова гаранция
или поръчители, не е определено като предварително условие за сключване на договора.
Обръща внимание, че изискванията към поръчителите са толкова завишени, че
осигуряването им като гаранти по кредита е реално невъзможно в предвидения кратък
двудневен срок от сключването на договора за кредит, като по този начин се нарушава и
принципът за добросъвестност и равнопоставеност на страните.
Застъпва становище за противоречие на въпросната клауза с нормата на чл. 33, ал. 1 ЗПК,
като счита, че неустойката е уговорена с единствената цел да предостави сигурна печалба за
кредитора, като заплащането й представлява допълнителна финансова тежест за
потребителя и в този смисъл уговорката противоречи на добрите нрави, не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя, поради което представлява неравноправна клауза
по смисъла на разпоредбата на чл. 143 ал. 1 от ЗЗП. Настоява, че клаузата е нищожна на осн.
чл. чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, тъй като е неравноправна и не е индивидуално уговорена.
Допълва, че атакуваната клауза от договора е нищожна и на осн. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, тъй
като противоречи на добрите нрави, с оглед завишения размер на неустойката спрямо
размера на отпуснатата главница.
Ищецът изтъква още, че договорът е бланков и изготвен при предварително посочени от
кредитора условия, включително клаузата за предоставяне обезпечение по договора, в срок
върху който потребителят не е могъл да влияе. Настоява, че процесната клауза е
неравноправна и съобразно възприетото в чл. 3 от Директива 93/1З/ЕИО, доколкото не е
уговорена индивидуално и е в ущърб на потребителя, доколкото създава значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора.
Ищецът поддържа, че в процесния договор е нарушено изискването на закона относно
правилното и пълно посочване на ГПР, поради което е налице нарушение на чл. 22 във вр. с
чл. 11, ал. 1, т.10 от ЗПК.
Акцентира, че в ГПР неоснователно не е включена неустойката, дължима при
непредоставяне на поръчителство, което води до неправилно посочен в договора ГПР.
Заявява, че неустойката е пряк разход по кредита и следва да бъде включена при
формирането на годишния процент на разходите ( чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 19, ал. 1 ЗПК ),
което според ищеца не е извършено. Настоява, че в случай, че неустойката се включи при
изчисляване на ГПР, императивно заложеният в чл. 19, ал. 4 от ЗПК лимит на ГПР ще се
надвиши.
2
Изтъква, че съгласно член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48,
когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в
член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да
се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да
води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем
главница.
Ищецът счита, че е налице пълно разминаване между посочения в договора ГПР и
действително прилагания. Допълва, че разминаването между посочения в договора ГПР и
реално прилагания в отношенията между страните представлява "заблуждаваща търговска
практика” по смисъла на член 6, параграф 1, буква "г" от Директива 2005/29/ЕР (Решение от
15.03.2012 г. по дело С-453/10 на СЕС), поради което целият договор за кредит е
недействителен на основание чл.22 ЗПК, вр. с чл.11, т.10 от ЗПК.
Моли главната искова претенция да бъде уважена изцяло. В условие на евентуалност, ако
съдът не уважи предявения главен положителен установителен иск за прогласяване
недействителността на сключения между страните Договор за кредит № ***** от 20.08.2024
год., моли да бъде уважен предявеният евентуален положителен установителен иск за
прогласяване нищожността на клаузата на чл. 18, ал. 1 от Договора за потребителски кредит,
уреждаща начисляване на неустойка при непредоставяне на обезпечение, на осн. чл. 26, ал.
1, предл. 3 от ЗЗД. Претендира присъждане на сторените съдебно-деловодни разноски. Моли
да бъде присъден адвокатски хонорар на процесуалния му представител (с включено ДДС)
при условията на чл. 38, ал. 1, вр. ал. 2 от Закона за адвокатурата.
В съдебно заседание ищецът не се явява и не изпраща представител. Депозирано е
писмено становище по реда на чл. 143 от ГПК, с което заявява, че поддържа исковата молба
и моли същата да бъде уважена.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответното дружество, в който не
оспорва наличието на облигационно правоотношение, възникнало между него, в качеството
му на кредитор и ищеца, в качеството на кредитополучател, при посочените в исковата
молба параметри.
Излага становище за неоснователност на предявените искови претенции като счита, че
договорената неустойка не накърнява добрите нрави. Настоява, че клаузите на договора са
съобразени с всички изисквания на ЗПК, ЗЗП, ЗЗД и Закона за предоставяне на финансови
услуги от разстояние (ЗПФУР), по реда на който е сключен същият. Заявява, че на основание
чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделна договорна клауза не влече недействителност на
целия договор, доколкото същият може да се прилага и без нея, като счита, че настоящият
случай е именно такъв. Поддържа, че неустоечната клауза не е част от съществените
параметри на договора за заем, напротив тя самата е договорена между страните, за да
обезпечи изпълнението на акцесорно задължение на заемателя. Настоява, че дори да се
приеме, че неустойката е нищожна, то същата ще се счита изначално за неуредена между
страните. Ето защо, счита, че твърдението за нищожност на целия договор поради това, че
неустойката не е включена при изчисляване на ГПР е неоснователно.
Изтъква, че всички условия, включително за плащане на неустойка, и параметри по
договора са индивидуално договорени с потребителя, като на последния е дадена пълна,
точна и максимално ясна информация за задълженията и условията по кредита още преди
сключването на договора.
Ответникът сочи, че към датата на сключване на договора нормативно определеният
лимит на ГПР е бил 67,65 %, а ГПК по договора е бил в размер на 63,07 %, поради което не
е налице нарушение на нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Настоява, че уговорената неустойка не е включена, но и не следва да бъде включвана в
ГПР, тъй като кредитодателят е длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на
3
сключване на договора. Изтъква, че неустойката е проявление на свободата на договаряне
между страните, като в настоящия случай е уговорена като плащане, в случай че
кредитополучателят не осигури обезпечение на главното вземане на кредитодателя след
сключване на договора, поради което счита, че е изначално невъзможно уговорената
неустойка да бъде включена в ГПР. Допълва, че договорената неустойка е дължима от
потребителя за неспазване на конкретно задължение по договора, освен това е с фиксиран
размер и двете страни са били напълно наясно с размера й още преди да настъпи фактът на
неизпълнение на задължението, което обезпечава. Ответникът излага, че неустойката се
дължи само при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, съгласно
чл. 18, ал. 2 и ал. 3 от договора. Заявява, че цитираната клауза не е в противоречие с нормата
на чл. 11, т. 18 от ЗПК, предвиждаща възможност за предоставяне на обезпечения при
потребителското кредитиране.
Акцентира, че цитираната от ищеца практика, обективирана в Решение по дело С-453/10
на СЕС, е неотносима в конкретния случай, тъй като в разглеждания от СЕС казус не е бил
обсъждан и разрешаван процесният въпрос представлява ли неустойката разход по кредита,
който следва да се включи в ГПР.
Допълва, че ищецът е имал възможност в рамките на 14 дни да упражни правото си на
отказ от договора съгласно чл. 29 ЗПК, бил е добре запознат с това свое право, но не се е
възползвал от него.
Акцентира още, че ищецът е можел да удължи двудневния срок за осигуряване на
обезпечение чрез предоставянето на нарочна молба до кредитора и/или предоставянето на
различно заместващо обезпечение като издаването на запис на заповед например, но същият
не се е възползвал и от тази възможност.
Категорично се противопоставя на твърдението на ищеца, че процесната неустойка
противоречала на нормата на чл. 33, ал. 1 ЗПК, доколкото цитираната разпоредба урежда
правило при забава на погасяванията на потребителя, а в настоящия случай неустойката
била уговорена за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, а не при
забавено изпълнение на потребителя.
Ответното дружество навежда твърдение, че всъщност ищецът е бил недобросъвестен,
тъй като явно изначално не е имала намерение да предостави обезпечение. Сочи, че в
качеството си на кредитор е направил предварителна оценка на вредите от липсата на
договореното обезпечение в хипотезата на несъбираемост на вземането, калкулирайки я в
договорната неустойка, като е дал възможност и допълнителен срок на клиента да
предостави такова обезпечение и съответно да не плаща неустойката.
Поддържа, че в конкретния случай не налице нито една от хипотезите на чл. 143 от ЗЗП,
като кредитполучателят е бил надлежно информиран за условията за ползване на продукта
на търговеца предварително - да върне главницата и лихвата, да представи обезпечение, като
има право на избор какво да бъде то, в случай че не го направи, да плати и фиксирана
неустойка в точен и индивидуално определен размер.
Ответникът обръща внимание, че между страните по делото за периода 2023-2024 год. са
сключени 2 договора за идентични кредитни продукти, които също съдържат уговорка за
плащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение по кредита, т.е. другият договор
има идентични условия, като тези на атакувания в настоящото производство, а ищецът
очевидно се е запознал с тях нееднократно и е бил запознат с икономическите последици на
уговорката за неустойка при непредоставяне на поръчител.
Оспорва твърдението за наличието на заблуждаваща търговска практика в конкретния
случай, като изтъква, че кредитополучателят по своя инициатива се е задължил два пъти с
уговорката за плащане на неустойка, в случай че не предостави обезпечение на кредитите, а
договорите са сключвани след като клаузата за неустойка от предходния е породила
4
действието си, което обстоятелство от своя страна, според ответника, напълно опровергава
твърдението, че е налице заблуда по отношение на условията на конкретния кредитен
продукт. Настоява процесният договор да се тълкува в контекста на трайните отношения
между страните, създадени на база двата договора за кредит, които съдържат една и съща
уговорка и предоставят идентични кредитни продукти при идентични условия.
Предвид изложените доводи, ответното дружество моли както главната, така и
евентуалната искови претенции да бъдат отхвърлени като неоснователни и недоказани.
Претендира сторените съдебно-деловодни разноски.
В съдебно заседание ответникът редовно призован не изпраща представител, като в
депозирано писмено становище по реда на чл. 143 от ГПК излага, че поддържа отговора на
исковата молба и моли исковите претенции да бъдат отхвърлени като неоснователни и
недоказани.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното от фактическа
страна:
Страните не спорят, а и от представения Договор за кредит № ***** от 20.08.2024 год.,
сключен между ответното дружество, от една страна в качеството му на кредитор и ищеца,
от друга страна в качеството му на кредитополучател се установява, че кредиторът е
предоставил на ищеца кредит в размер на 1200 лева. Видно от ангажирания погасителен
план към договора падежът на последната вноска е 20.06.2025 год. (общо 10 броя месечни
погасителни вноски), в размер на 281 лева с включена неустойка. ГПР възлиза на 63,07 %.
Уговорено е, че кредитът се олихвява с фиксиран лихвен процент, който към датата на
сключване на договора за кредит бил 50 % годишно.
В чл. 6 от договора е предвидено, че ищецът следва да представи обезпечение –
безусловна банкова гаранция или поръчителство на едно или две физически лица, които да
отговарят на кумулативно изброените условия в двудневен срок от датата на сключването на
договора, като при непредоставяне на обезпечението дължи неустойка в размер на 1251,88
лева (съгласно чл. 18 от Договора).
Приложен е и Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителските кредити (СЕФ), който съдържа всичката относима по договора информация
- размер на заявена за отпускане сума, дължима договорна лихва, размери на ГПР и ГЛП,
размер на договорена неустойка при непредоставяне на обезпечение, общ размер на
задължението и падежна дата.
С оглед така установената фактическа обстановка, съдът достигна до следните
правни изводи:
Предявен е положителен установителен иск с пр. осн. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т.10 от
ЗПК. В случай на отхвърляне на главната искова претенция, е предявен евентуален
положителен установителен иск с пр. основание чл. 26, ал. 1, предложение трето от ЗЗД
относно клаузата, предвиждаща начисляване на неустойка при непредоставяне на
обезпечение.
По допустимостта на предявените установителни претенции:
Искът за прогласяване недействителността на процесния договор за кредит, респ.
нищожността на отделни негови клаузи, е допустим. Правният интерес на ищеца произтича
от качеството му на страна по договора, която е навела доводи и възражения относно
недействителността на този договор, респ. на отделни негови клаузи.
По основателността на предявените установителни претенции:
За да бъдат основателни предявените искови претенции (главна и евентуална) ищецът
следва в условията на пълно и главно доказване да докаже: 1. сключването между него и
ответното дружество на процесния договор за паричен заем и неговото конкретно
5
съдържание – права и задължения на страните, уговарянето в полза на ответника на
процесната неустойка за непредоставяне на обезпечение в посочения размер; 2. че целият
договор е недействителен на заявеното с исковата молба основание; 3. че атакуваната клауза
от договора, уреждаща плащането на неустойка от кредитополучателя, поради
непредоставяне на обезпечение в уговорения срок, е нищожна на заявеното с исковата молба
основание, а именно поради накърняване на добрите нрави.
В тежест на ответника е да докаже всички факти, на които основава своите искания или
възражения, в това число: 1. че сключеният между страните договор е валиден; 2. че
уговорената между страните по Договора за кредит клауза за заплащане на неустойка от
кредитополучателя, поради непредоставяне на обезпечение в уговорения срок е валидна и
като такава обвързва страните; 3. че оспорената като неравноправна клауза е индивидуално
уговорена; 4. че посочения в договора ГПР е реално приложимият в отношенията между
страните; 5. че ГПР отговаря на законоустановения размер, предвиден в чл. 19, ал. 4 от ЗПК;
6. че са спазени изискванията на чл. 11. ал. 1, т. 10 от ЗПК.
С доклада по делото съдът е отделил за безспорно и ненуждаещо се от доказване между
страните наличието на валидно облигационно правоотношение между ищеца
(кредитополучател) и ответника (кредитор), по повод сключения между тях Договор за
кредит № ***** от 20.08.2024 год., при посочените в исковата молба параметри, на осн. чл.
146, ал. 1, т. 4 от ГПК.
Спорът между страните е по отношение на действителността на договора за кредит,
както и на клаузите, уреждащи дължимостта на неустойка при непредоставяне на
обезпечение. Страните също така имат разногласие и по въпроса дали тази неустойка за
непредоставяне на обезпечение следва да се включи при изчислението на ГПР или не, като
ответникът категорично заявява, че тя не е включена в ГПР и не следва да се включва, а
ищецът поддържа, че размерът й следвало да се вземе предвид при определяне на ГПР.
Процесният договор за потребителски кредит е сключен при действието на Закона за
потребителския кредит (обн. ДВ. бр. 18/05.03.2010 г., в редакцията му от 20.08.2024 год.,
действаща към момента на сключване на сделката), поради което правата и задълженията на
страните се регулират от разпоредбите на посочения специален закон.
Основните изисквания към всеки един договор за потребителски кредит са разписани
в ЗПК в нормите на чл. 10, чл. 11, чл. 12 и чл. 19, а в глава Шеста от същия закон е
регламентирана недействителността на договора за потребителски кредит. Според
императивната норма на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл.
11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен
за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва или други разходи по кредита.
Съдът, след като анализира клаузите на оспорения договор за потребителски кредит,
намира, че е нарушено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за дължимото съдържание
относно определяне размера на годишния процент на разходите по кредита, в който не е
включена договорената неустойка, дължима от кредитополучателя, в случай, че не
предостави на кредитора обезпечение. Според разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други
преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Следва да бъдат посочени основните данни, които
са послужили за изчисляване на ГПР. Целта на уредбата е чрез императивни норми да се
уеднакви по еднозначен начин изчисляването и посочването на ГПР на кредита. В
конкретния случай в процесния договор е посочен годишен процент на разходите /ГПР/, но
6
единствено като абсолютна процентна стойност – 63,07 %, като липсва ясна, разбираема и
недвусмислена информация как е формиран той. Освен това в разпоредбата на чл. 19, ал. 4
от ЗПК е предвидено, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с ПМС на РБ. Цитираният законов текст е насочен към избягване възлагането на
несъразмерни тежести върху икономически по слабата страна, като законодателят е отчел, че
размерът на договорената възнаградителна лихва за предоставяне на средства на
потребителя не винаги е константен, тъй като към него може да се насложат допълнителни
разходи като такси, комисионни и други разноски и те на практика да увеличат кредитната
тежест за кредитополучателя. Ето защо, за да бъде избегната подобна злоупотреба,
законодателят е предвидил като критерий максимален размер на ГПР, до който може да се
зачете като непротиворечащо на морала и добрите нрави общото оскъпяване на кредита.
Законната лихва по реда на чл. 86, ал.2 от ЗЗД се определя по следния начин: основния
лихвен процент на БНБ, плюс 10 пункта надбавка. Към датата на сключване на процесния
договор за кредит (20.08.2024 год.) - за периода след 01.08.2024 год. размерът на основния
лихвен процент, определен от БНБ е 3,53 на сто. Увеличен с 10 пункта означава, че ГЛП е
13,53%, трикратният размер е 40,59 %, а петкратния размер е 67,65 %. На пръв поглед, с
оглед нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, съобразена с Постановление № 426 на МС от
18.12.2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения и
размера на ОЛП на БНБ, към датата на сключване на договора договореният ГПР /63,07 %/
действително не надвишава петкратния размер на законната лихва.
Безспорно се установи, обаче, че договорената неустойка, дължима от
кредитополучателя, в случай, че не предостави на кредитора обезпечение не е включена при
изчисляване на ГПР, а доколкото тя представлява част от разходите по кредита, е следвало
да бъде включена при изчисляването на ГПР, като твърденията на ответника в обратна
насока са абсолютно несъстоятелни и недоказани. При включване на неустойката при
изчисляване на ГПР, извършено от съда на осн. чл. 162 от ГПК, посредством кредитен
калкулатор, поместен в интернет на адрес:
https://creditchoice.bg/%D0%BA%D0%B0%D0%BB%D0%BA%D1%83%D0%BB%D0%B0%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8/%D0%B3%D0%BF%D1%80-
%D0%BA%D0%B0%D0%BB%D0%BA%D1%83%D0%BB%D0%B0%D1%82%D0%BE%D1%80/,
същият би възлизал в размер на 252,38 %, т.е. надвишава 18 пъти размера на законната
лихва.
Според настоящия съдебен състав, единственото, което кредиторът се е стремил да
постигне с невключване на договорената неустойка, дължима от кредитополучателя, в
случай, че не предостави на кредитора обезпечение при изчисляване на ГПР, е да заобиколи
императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, която гласи, че годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България. Невключването в ГПР на предвидени от закона компонентни, какъвто е
настоящия случай, съдебната практика приравнява на липсващ ГПР. Съгласно възприетото в
решение на СЕС по дело С-714/2022, когато в договор за потребителски кредит не е посочен
ГПР, включващ всички предвидени разходи, този договор се счита за освободен от лихви и
разноски, така че обявяването на неговата нищожност води единствено до връщане от
страна на съответния потребител на предоставената в заем главница, откъдето се извлича и
твърдяната от ищеца нищожност на целия договор за кредит на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1
ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, т. 10 от ЗПК.
Нещо повече, очевидно е, че отразеният в договора ГПР е много по-нисък от
действително прилагания между страните (доколкото неустойката неоснователно не е
включена в ГПР), няма яснота относно методиката на формирането му, а всичко това дава
7
невярна информация на потребителя относно общите разходи по кредита, което следва да се
окачестви като нелоялна, в частност заблуждаваща търговска практика по смисъла на член
6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди
средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да
го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това от своя
страна означава, че клаузата, уреждаща формирането на ГПР (чл. 3, ал. 2, т. 4 и ал. 4 от
Договора) е неравноправна и по смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО.
Предвид всичко изложено предявеният главен иск с пр. осн. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т.10
от ЗПК е основателен и доказан и като такъв следва да бъде уважен.
Основателността на главния установителен иск не налага произнасяне на съда по
предявения в условие на евентуалност установителен иск за прогласяване нищожността на
отделни клаузи от договора за потребителски кредит.
Само за пълнота на изложението съдът намира за необходимо да отбележи, че
атакуваната клауза на чл. 18 от договора, в която е предвидено, че в случай на неизпълнение
на задължението за предоставяне на обезпечение или ако предоставеното обезпечение не
отговаря на предвидените в договора условия, кредитополучателя ще дължи на Кредитора
неустойка в размер на 1251,88 лв., действително е неравноправна.
Както по-горе се посочи, ищецът е потребител и процесният договор има елементите на
потребителски такъв, поради което спрямо него се прилагат разпоредбите на ЗЗП.
Нормата на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП дава легална дефиниция на понятието „неравноправна
клауза в договор, сключван с потребител“, а именно - уговорка във вреда на потребителя,
която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.
Съгласно постоянната практика на Съда на ЕС въпросът дали дадена договорна клауза
трябва да бъде обявена за неравноправна следва да се приравни на въпрос от обществен ред,
тъй като националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на
договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13. В този смисъл
изрично е обобщена и съдебната практика в Решение от 7.08.2018 г. по съединени дела C-
96/16 и C-94/17 на Съда на ЕС.
В конкретния случай, безспорно се установява, че клаузите относно обезпечеността на
кредита (чл. 6 и чл. 18 от Договора за заем) не сочат на доброволност при избора на
обезпечение, дори напротив: от формулировката им става ясно, че ако потребителят желае
да заплаща реалната стойност на отпуснатия му кредит, трябва да осигури обезпечение (1
или 2 физически лица гаранти, отговарящи на посочените условия, а именно: при един
поръчител – да има осигурителен доход в размер на не по-малко от 3 пъти размера на МРЗ
за страната; при двама поръчители – всеки от тях да има осигурителен доход не по-малко от
2 пъти размера на МРЗ за страната; да не е поръчител по друг договор за кредит, сключен с
кредитора; да не е заемател по договор за заем, сключен със заемодателя, по който е налице
неизпълнение; да няма кредити към банки или други финансови институции с
класификация, различна от „Редовен“, както по активни, така и по погасени задължения,
съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от
работодателя си за размера на получавания от тях доход или банкова гаранция), в противен
случай ще следва да заплаща неустойка за неизпълнение на задължението си в немалък
размер.
От прочита на цитираните по-горе клаузи от договора се налага и изводът, че същите
имат за цел единствено обезвреда на кредитора за вредите от възможна фактическа
неплатежоспособност на длъжника, което влиза в пряко противоречие с предвиденото в чл.
16 от ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга - да оцени сам
платежоспособността на потребителя и да предложи цена за ползването на заетите средства,
8
съответна на получените гаранции.
Не без значение е и обстоятелството, че кредитополучателят не е имал реална
възможност за избор на "поръчител" по договора за паричен заем. Въведен е изключително
кратък срок за представяне на тези обезпечения – 2-дневен от сключване на договора, което
задължение не е уговорено предварително, а едва след сключване на договора, което лишава
заемателя от предварителната яснота за възможните тежести, които би понесъл ако сключи
договора. Прави впечатление, че изискванията на които следва да отговарят гарантите, които
длъжникът следва да осигури в изпълнение на договореностите между страните, са
изключително високи, предвид обстоятелството, че се касае за кредитна институция,
предоставяща бързи кредити, обикновено на ниска стойност, както е и в настоящия случай –
1200 лева.
Следва да се обърне внимание още и на обстоятелството, че уговорената неустойка при
непредоставяне на изисканото обезпечение се дължи, независимо дали отговорността на
поръчителя ще бъде ангажирана при евентуално длъжниково неизпълнение или не (арг. чл.
6, ал. 5 от Договора).
Не на последно място следва да се акцентира и върху стойността на уговорената
неустойка – 1251,88 лева. Съпоставено с размера на отпуснатия кредит от 1200 лева, съдът
намира, че същата е несъразмерно висока (по-висока от размера на отпуснатия кредит) и
безспорно поставя в неравноправно положение потребителя.
Предвид изложеното, клаузата, с която е договорена неустойка за неизпълнение на
задължение на длъжника по процесния договор за заем за осигуряване на поръчители – 1
или 2 физически лица, отговарящи кумулативно на подробно изброените в чл. 6, ал. 2 от
договора условия или за предоставяне на банкова гаранция, е неравноправна по смисъла на
чл. 143, ал. 2, т. 5 и т. 19 от ЗЗПотр. и плащания по същата не се дължат.
Коментираната клауза се явява неравноправна и на основание чл. 146, ал. 4, вр. ал. 1
ЗЗПотр., доколкото липсват доказателства същата да е индивидуално уговорена. Освен това
чрез нея на практика заемодателят се стреми да получи парични суми над отпуснатата
главница и договорената възнаградителна лихва, които не му се следват, което от своя
страна води до допълнително неоснователно обременяване на потребителя на финансова
услуга по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗПотр.
Не на последно място, клаузата за неустойка е нищожна и на осн. чл. 26, ал. 1, предл. 3
от ЗЗД, поради накърняване на добрите нрави, тъй като единствената цел, за която е
уговорена излиза извън присъщите й функции - обезпечителна, обезщетителна и санкционна
(така ТР № 1/15.06.2010 г., ТД № 1/2009 г., т. 3 ОСТК).
Ирелевантно за предмета на доказване в настоящото производство е обстоятелството, че
ищецът е можел да удължи двудневния срок за осигуряване на обезпечение чрез
предоставянето на нарочна молба до кредитора, още повече, че на практика условията, на
които трябва да отговаря обезпечението са изначално неизпълними, защото са твърде
завишени.
Въпреки твърденията на ответника, в договора за заем не е предвидена възможност за
предоставяне на различно заместващо обезпечение като издаването на запис на заповед,
например.
Обстоятелството, че ищецът не се бил възползвал от възможността в рамките на 14 дни
да упражни правото си на отказ от договора съгласно чл. 28, ал. 5 от Общите условия и чл.
29 ЗПК, както и фактът, че имало други 2 договора за кредит, сключени между същите
страни, не прави цитираните по-горе клаузи от договора действителни и не променя
изводите на съда досежно тяхната неравноправност, респ. нищожност.
По изложените по-горе доводи, сключеният между страните по делото Договор за кредит
№ ***** от 20.08.2024 год. е недействителен, поради неточно посочен в него ГПР, а главната
9
искова претенция за прогласяване на недействителността му се явява основателна и доказана
и следва да бъде уважена.
По разноските:
С оглед изхода на правния спор на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК се полагат
сторените от него в настоящото производство разноски – заплатена държавна такса в размер
на 62,33 лева. Ответникът следва да заплати и адвокатско възнаграждение на адв. Г. за
осъществената от него правна помощ и съдействие на ищеца, на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2, вр. чл.
36, ал. 2 от ЗАдв., вр. чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за
адвокатска работа. Представен е списък на разноските, с който адв. Г. претендира адвокатско
възнаграждение в размер на общо 546.97 лева с ДДС.
Своевременно, с отговора на исковата молба, е релевирано възражение от страна на
ответника за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение, което съдът
намира за основателно. При определяне размера на дължимото възнаграждение съдът следва
да вземе предвид Решение на съда от 25.01.2024 год. по дело C‑438/22 год., образувано по
преюдициално запитване на съдия от Софийския районен съд, което е задължително за
всички национални съдилища (арг. чл. 633 от ГПК). В цитираното решение е възприето, че
бългapcĸитe cъдилищa не са длъжни бeзycлoвнo дa ce cъoбpaзявaт c тapифaтa зa минимaлни
aдвoĸaтcĸи възнaгpaждeния, пpиeтa oт Bиcшия aдвoĸaтcĸи cъвeт. В решението е застъпено,
че ако се ycтaнoви, чe Hapeдбa зa минимaлнитe paзмepи нa aдвoĸaтcĸитe възнaгpaждeния
пpoтивopeчи нa пpaвилaтa нa ĸoнĸypeнциятa пo члeн 101, пapaгpaф 1 и 2 ДФEC,
нaциoнaлният cъд e длъжeн дa oтĸaжe дa пpилoжи тaзи нaциoнaлнa пpaвнa ypeдбa пo
oтнoшeниe нa cтpaнaтa, ocъдeнa дa зaплaти cъдeбнитe paзнocĸи зa aдвoĸaтcĸo
възнaгpaждeниe, вĸлючитeлнo и ĸoгaтo тaзи cтpaнa нe e пoдпиcaлa ниĸaĸъв дoгoвop зa
aдвoĸaтcĸи ycлyги и aдвoĸaтcĸo възнaгpaждeниe. Съдът на ЕС категорично е посочил, че
нaциoнaлнaтa пpaвнa ypeдбa, cпopeд ĸoятo aдвoĸaтът и нeгoвият ĸлиeнт нe мoгaт дa
дoгoвopят възнaгpaждeниe в paзмep пo-ниcъĸ oт минимaлния, oпpeдeлeн c нapeдбa нa
BAдC, a cъдът съответно нямa пpaвo дa пpиcъди paзнocĸи зa възнaгpaждeниe в paзмep пo-
ниcъĸ oт минимaлния тpябвa дa ce cчитa зa oгpaничeниe нa ĸoнĸypeнциятa „c oглeд нa
цeлтa“ пo cмиcълa нa тaзи paзпopeдбa. Застъпено е още, че „пpи нaличиeтo нa тaĸoвa
oгpaничeниe нe e възмoжнo пoзoвaвaнe нa лeгитимнитe цeли, ĸoитo ce твъpди, чe пocoчeнaтa
нaциoнaлнa пpaвнa ypeдбa пpecлeдвa, зa дa нe ce пpилoжи зaбpaнaтa нa oгpaничaвaщитe
ĸoнĸypeнциятa cпopaзyмeния и пpaĸтиĸи“.
Изложените по-горе обстоятелства дават право на съда да определи размера на
адвокатското възнаграждение, като отчете правната и фактическа сложност на конкретното
дело, без да е обвързан нито от уговорения от страната и процесуалния му представител
размер на адвокатското възнаграждение, нито и от размера на адвокатските възнаграждения,
предвиден в Наредбата. В разглеждания случай става въпрос за дело с ниска фактическа и
правна сложност, било е проведено само едно открито съдебно заседание, по което
процесуалният представител на ищеца не се е явил, не са били назначавани експертизи, нито
са се събирали допълнителни доказателства, освен приложените към исковата молба. Ето
защо, в полза на адвоката следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 400
лева, което е адекватно на положения труд. При определяне на адвокатско възнаграждение в
полза на адвокат, оказал безплатна правна помощ по реда на чл. 38 от ЗА, същото следва да
бъде присъдено с дължимия ДДС, ако пълномощникът е регистриран по ЗДДС. По делото са
представени доказателства, че адв. Г. е регистриран по ЗДДС, поради което към
определеното му възнаграждение от 400 лева следва да се начисли и ДДС в размер на 80
лева.
Водим от горното, Районен съд – Велики Преслав
10
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА НЕДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА, на осн. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК
на Договор за кредит № ***** от 20.08.2024 год., сключен между „К.“ ЕООД, ЕИК: ******,
със седалище и адрес на управление: гр. С., общ. С., обл. С. (столица), бул. „Ц.Ш.“ № 115Е,
ет.5, представлявано от законния си представител Н.П.П. – Управител, от една страна в
качеството на кредитор, и А. И. С., ЕГН: **********, с пост. адрес: гр. С. общ. С. облШ. ул.
„Ц.К.“ № 7, вх. 3, ет. 1, ап. 38, от друга страна в качеството на кредитополучател.
ОСЪЖДА „К.“ ЕООД, ЕИК: ******, представлявано от законния си представител Н.П.П.
– Управител ДА ЗАПЛАТИ на А. И. С., ЕГН: ********** сумата от 62.33 лева,
представляваща заплатена държавна такса в първоинстанционното производство, на осн. чл.
78, ал. 1 от ГПК.
ОСЪЖДА „К.“ ЕООД, ЕИК: ******, представлявано от законния си представител Н.П.П.
– Управител ДА ЗАПЛАТИ на адв. Д. Г., Адвокатска колегия – Л. адвокатско
възнаграждение за първа инстанция в размер на 480 лева с включено ДДС, на осн. чл. 38,
ал. 1, т. 2, вр. чл. 36, ал. 2 от ЗАдв., вр. чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за
възнаграждения за адвокатска работа.
Решението подлежи на обжалване пред Шуменски окръжен съд в двуседмичен срок от
връчване на страните.
Препис от настоящото решение да се връчи на страните, заедно със съобщението за
постановяването му, на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.
Съдия при Районен съд – Велики Преслав: _______________________
11