РЕШЕНИЕ
№ 446
гр. София, 10.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 87 СЪСТАВ, в публично заседание на
пети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:ЦВЕТЕЛИНА АЛ. КОСТОВА
при участието на секретаря ИЛИАНА Б. ВАКРИЛОВА
като разгледа докладваното от ЦВЕТЕЛИНА АЛ. КОСТОВА Гражданско
дело № 20211110172650 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 422 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
Образувано е по предявени от /фирма/ (ищец) срещу М. С. Л. (ответник) обективно
кумулативно съединени установителни искове, както следва:
- иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. с чл.240, ал.1 от ЗЗД за установяване съществуване на
вземане в размер на 4732,46 лева – непогасена главница по Договор за потребителски
кредит № ...5 от 19.04.2019 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на
заявлението по чл.410 ГПК в съда – 24.06.2021 г., до окончателното й плащане;
- иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. с чл.240, ал.2 ЗЗД за установяване съществуване на
вземане за сумата 2479,46 лева – договорно възнаграждение за периода 25.03.2020 г. –
03.04.2021 г;
- иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. с чл.79, ал. 1 от ЗЗД за установяване съществуване на
вземане за сумата от 3058,06 лева – възнаграждение за закупен пакет от допълнителни
услуги по договора за потребителски кредит.
- иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за установяване съществуване на
вземане за сумата от 519,15 лева – лихва за забава за периода от 26.01.2020 г. до 03.04.2021
г.;
- иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за установяване съществуване на
вземане за сумата от 231,05 лева - лихва за забава за периода от 03.04.2021 г. до 23.06.2021 г.
Ищецът твърди, че ответницата не е изпълнила задълженията си по процесния
1
договор за потребителски кредит, поради което е станала причина за търсенето им по
съдебен ред. Обосновава правен интерес от предявяване на установителни искове за
вземанията с проведено заповедно производство и издадена заповед за изпълнение, срещу
която е постъпило възражение. Претендира разноски.
Ответницата оспорва претенциите с твърдение, че договорът е недействителен, като
противоречащ на императивни разпоредби на ЗЗП. Изразява съображения, че кредиторът се
позовава на обявена предсрочна изискуемост на кредита, без да е представил доказателства
да е обявил това на кредитополучателя преди подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение. Оспорва размера на заявените лихви и прави възражение за
прекомерност на търсените разходи.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, намира от фактическа
страна следното:
По делото е представен Договор за потребителски кредит № ...5 от 19.04.2019 г. и
приложимите към него Общи условия на заемодателя, от който се установява, че /фирма/,
като заемодател, и М. С. Л., като заемополучател, са били обвързани от валидно
облигационно правоотношение, по силата на което дружеството се е задължило да
предостави на заемополучателя парична сума в размер на 5000 лв., срещу насрещното му
задължение да я върне на 36 равни месечни вноски, ведно с уговорената възнаградителна
лихва, платими на 25-то число от месеца. Месечната вноска била определена на 237,93 лева,
формирана на база годишен лихвен процент (ГЛП) от 39,10 % и годишен процент на
разходите (ГПР) – 46,08 %. Видно е от договора, че потребителят е закупил и допълнителен
пакет услуги за цена от 3361,68 лева, заплащането на която било разсрочено също за 36
месеца, поради което и стойността на услугата била калкулирана към общия размер на
месечната погасителна вноска, определена с този разход в размер на 331,31 лева. Общата
стойност за връщане била определена на 11927,18 лева. Съгласно приложимите ОУ (чл.12.3)
просрочието на две месечни погасителни вноски пораждалала право за кредитора да обяви
кредита за изцяло предсрочно изискуем. Договорът бил сключен след попълване на искане
за отпускане на потребителски кредит от страна на заемополучателя, в който същият е
посочил съществена за заемодателя информация относно финансовото си състояние и
трудовата си заетост. В приложение към договора бил изготвен погасителен план, съгласно
който крайният срок за издължаване на кредита бил определен на 25.04.2022 г.
Прието като доказателство е извлечение от сметка, видно от което сумата 1304,04
лева е била преведена от ищеца в полза на ответницата по сметка в „Банка ДСК“, а
остатъкът от уговорената главница е послужил за рефинансиране, видно от договора за
кредит.
Приети са като доказателства Анекс № 1, № 2, № 3 и № 4 към договора, видно от
които страните са договорили отлагане на вноски, като видно от последния приложен
погасителен план, крайният срок за погасяване на кредита е определен на 25.11.2022 г.
Приложено е извлечение от счетоводните записвания на ищеца по договора, видно от
2
което потребителят е заплатил по договора само четири вноски, като четвъртата е частична,
в общ размер на 1083,69 лв., с които е погасена част от главницата в размер на 267,26 лв.,
част от лихвата в размер на 506,36 лв. и част от възнаграждението за допълнителни услуги в
размер на 303,62 лв., като са останали непогасени следните суми: сумата от 4732,74 лв. -
главница по Договор за потребителски кредит № ...5 от 19.04.2019 г., сумата от 2479,46 лв.
- договорна /възнаградителна/ лихва и сумата от 3058,06 лв. - възнаграждение за закупуване
на пакет от допълнителни услуги.
Представено е уведомително писмо, с което кредиторът е известил потребителя, че
упражнява правото си да обяви кредита за изцяло предсрочно изискуем, поради
необслужването му, като е уточнил, че предсрочната изискуемост е настъпила на 03.04.2021
г. Писмото е получено лично от ответницата.
Не се твърди и не се представят доказателства от ответника за погасяване на
търсените вземания.
Въз основа на така установената фактическа обстановка, съдът намира от
правна страна следното:
Сключеният между страните договор е такъв за паричен заем по смисъла на чл.240 и
сл. от ЗЗД. Договорът съдържа всички съществени клаузи – размер и валута на
предоставените парични средства и падеж за издължаване, поради което не е налице
основание да се счете, че така сключеният договор е недействителен. Не е налице и
поддържаната от ответната страна недействителност, основана на твърдения за допуснати
нарушения на императивни норми на ЗПК, които компрометират валидността му. Видно е,
че същият е на траен носител и е написан по ясен и разбираем начин. Съдържа съществената
за потребителските договори информация, от значение за изграждане на ясна преценка от
потребителя за последиците му, вкл. размер на приложимия лихвен процент и разходите,
платими по него. Ето защо, като неоснователно съдът прецени възражението на ответника,
че лихвеният процент е неясен и няма данни при какви условия може да бъде изменен и
това е така, тъй като този процент не е променлив, а и няма данни да е бил изменян
едностранно от заемодателя. По ясен и недвусмислен начин са посочени и компонентите на
месечната погасителна вноска, което е отразено в погасителния план. Разписани са и
разходите по кредита в тарифата на кредитора, с която потребителят е запознат.
По делото се установява, че ищецът, който е небанкова финансова институция, е
предоставил заемната сума на заемополучателя, за което са представени доказателства.
Установява се също така, че ответникът е заплатил само една месечна вноска, след което не
е извършвал други плащания. Относно обстоятелството дали е налице валидно упражнено
право от страна на кредитора да обяви предсрочната изискуемост на кредита, съдът намира
следното:
Производството по предявен установителен иск по чл.422 от ГПК цели да установи
съществуване на твърдяното в заповедното производство вземане по основание и размер,
т.е. явява се негово своеобразно продължение. При просрочие на месечни погасителни
3
вноски по договор за паричен заем, кредиторът може едностранно да измени договорното
правоотношение, като при наличие на обективно установеното неплащане на месечна/и
вноска/и, упражнява субективното си право да обяви кредита за предсрочно изискуем, т.е.
отнема преимуществото на срока, уговорен за издължаване на заемната сума, и приема, че
цялата главница по договора и възнаградителна лихва стават изискуеми и дължими. В
настоящия случай, заявителят се е позовал именно на обстоятелството, че към датата на
подаване на заявлението пред заповедния съд целият кредит е станал изискуем, за което
кредиторът е направил опит да извести длъжника на посочения от него адрес.
Съгласно консолидираната практика на съдилищата, обективирана и в т.18 от ТР №
4/2013г. на ОСГТК на ВКС, настъпването на предсрочната изискуемост на целия дълг по
кредита се свързва с два факта – забава на кредитополучателя при изпълнение на
задължението му за срочно издължаване съгласно погасителния план, което в настоящия
случай е установено, и упражняване на правото на кредитора да измени договорното
правоотношение едностранно и да направи целия дълг изискуем предсрочно, като отправи
волеизявление за това до длъжника. Това разрешение е приложимо както при отпускане на
банков кредит, така и когато паричен заем е бил предоставен от небанкова институция. По
делото не се установява кредиторът да е упражнил правото си да обяви кредита за
предсрочно изискуем преди депозиране на заявлението по чл.410 ГПК, съответно преди
подаване на исковата молба. По делото са представени доказателства за връчване на такова
материално волеизявление до длъжника по договора, видно от което към дата 03.04.2021 г.
Ето защо, предявеният иск по чл. 422 от ГПК, вр. с чл. 240, ал. 1 от ЗЗД следва да
бъде уважен.
По отношение на търсената възнаградителна лихва:
Съгласно чл.19, ал.4 от ЗПК ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения. Нарушението на този императив води до
нищожност на клаузата – аргумент от чл.19, ал.5 ЗПК. Разпоредбата в сила от 23.07.201 4г.,
но и преди обективиране на ограничението в закона, съдебната практика е приемала, че
такъв размер нарушава принципа за справедливост в гражданските правоотношения и
обогатява неоснователно кредитора, което прави клаузата от договора нищожна, като
накърняваща добрите нрави – чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, а завишението над този праг не може
да се оправдае с риска на кредитора.
В настоящия случай ГПР е под нормативно установеното ограничение, а ГЛП е 39,10
%. Действително, лихвеният процент надхвърля трикратния размер на законната лихва,
който максимален праг е намерил отражение в съдебни решения на ВКС, с които
касационната инстанция е обосновала извод, че възнаградителната лихва е прекомерна и
нарушава правилото за равнопоставеност на страните в гражданските и търговските
отношения, когато заемополучателят притежава качеството потребител, както е в настоящия
случай. Преценката дали възнаградителната лихва по потребителските кредити, определена
над трикратния размер на законната лихва е прекомерна при условие, че ГПР е в рамките на
нормативно определеното ограничение, се прави с оглед конкретния спор. По процесния
4
договор е видно, че заемът не е обезпечен, което разкрива за кредитора по-висок риск от
неудовлетворяване на вземането от страна на този потребител. Именно рискът е определящ
за кредитора в решението му дали да предостави паричните средства и при какви условия. В
настоящият случай, кредиторът е предложил, а потребителя приел да погасява заема при
лихвен процент по-висок от трикратния размер на законната лихва, изхождайки от риска
при предоставяне на ресурса, изведен от финансовото положение на заемополучателя и
неговото поведение в този вид договорни отношения. В този смисъл, поетия риск за
кредитора е по-висок от обичайния, поради което и завишеният лихвен процент е разумен, а
ограничението по чл.19, ал.4 ЗПК не е нарушено. По изложените съображения, съдът
намира, че уговорката между страните за размера на възнаградителната лихва не се явява
нищожна, като накърняваща добрите нрави или противоречаща на закона, нито се явява
уговорена при нарушаване изискването за равнопоставеност на страните в гражданските
отношения, поради което предявеният от ищеца иск по чл.422 ГПК, вр.чл.240, ал.2 ЗЗД
следва да бъде уважен. Сляпото, в смисъл на неаргументирано приемане на дадена повеля,
не почива на правото и не обслужва справедливостта на гражданските отношения, щом като
не отчита фактори като приходи на потребителя, разходите му, трудова заетост, точно или
просрочено изпълнение по предходни договори за заем или пълно неизпълнение и други
значими за определяне риска на кредитора обстоятелства. Именно те в съвкупност
определят конкретните параметри, при които страните сключват договора за заем и в тях се
проявява оценката на риска, направена от кредитора, а не съставлява прехвърляне на риска
върху потребителя. По тези мотиви, настоящият съд счита, че не следва безрезервно да
прилага решенията на ВКС, в които се приема, че трикратния размер на възнаградителна
лихва е максимален праг по потребителските договори, тъй като относими по този въпрос
факти в настоящото дело са различни.
По отношение на иска по чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД:
Следва да се отбележи, че т.нар. „Споразумение за предоставяне на пакет от
допълнителни услуги“ всъщност е част от договора за кредит, но е обособено като отделен
договор, за да се заобиколи ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК, който забранява годишния
процент на разходите /ГПР/ да бъде по-голям от петкратния размер на законната лихва.
Допълнителните услуги: 1. Приоритетно разглеждане и изплащане на потребителски
кредит; 2. Възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски; 3. Възможност за
намаляване на определен брой погасителни вноски; 4. Възможност за смяна на дата на
падеж; 5. Улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства, реално не
представляват услуги, тъй като кредиторът не поема никакво конкретно задължение. Не са
конкретизирани при какви условия и какъв конкретен „определен“ брой погасителни вноски
могат да се отлагат или намаляват. За клиента е предвидена някаква неясна възможност да
получи посочените допълнителни услуги, но не е ясно дали кредиторът може да откаже да
ги предостави, без да търпи негативни последици и без някакви права на клиента в тази
хипотеза. Реално срещу тези „услуги“ клиентът не получава нищо. Още повече, че малко
след усвояването на кредита, кредитодателят е приел, че е настъпила предсрочна
5
изискуемост на кредита. Затова тази клауза е нищожна, поради липса на основание и поради
липса на достатъчно определено съгласие на страните. Тези допълнителни услуги са
свързани пряко с договора за кредит - приоритетно отпускане на кредита, възможност за
отлагане/намаляване на вноски, възможност за смяна на падежа. За това възнагражденията
за тези допълнителни услуги са възнаграждения по договора за кредит, които съгласно
чл.19, ал.1 ЗПК следва да се включат в Годишния процент на разходите /ГПР/. Тези разходи
не са включени в обявения от кредитора ГПР, което е в нарушение на закона. Тези разходи
са част от ГПР и така той надхвърля значително максималния размер по чл. 19, ал. 4 от ЗПК,
поради което на основание чл. 19, ал.5 ЗПК клаузите, които предвиждат възнагражденията
за допълнителни услуги, са нищожни. По тези съображения, вземането по договора за
допълнителни услуги не съществува.
Освен това, съгласно разпоредбата на чл. 10а от ЗПК, кредиторът може да събира от
потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за
потребителски кредит, но не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия,
свързани с усвояване и управление на кредита, като съгласно ал. 4 видът, размерът и
действието, за което се събират такси и/или комисиони, трябва да бъдат ясно и точно
определени в договора за потребителски кредит. В процесния договор е вписано, че се
дължи възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги на стойност 465,66 лв. В
договора изобщо не са посочени услугите по вид, а още по-малко по стойност. Не е ясно
защо и как, а граничи и с абсурдното, при отпуснат потребителски кредит в размер на 800
лв. да се дължат неясни по вид такси на стойност, почти равна на сумата, отпусната като
заем.
Съгласно изискването на закона, таксите трябва да са ясно и точно определени в
договора, такова определяне обаче изобщо липсва. Както беше посочено по-горе, тази
празнота не може да се замести и от ОУ, доколкото в тях са посочени видове допълнителни
услуги и ред за ползването им, но не и начин за определяна на таксите, дължими за същите.
Съдът намира и че изначално определяне на дължима такса за услуги, които не е ясно дали
ще бъдат предоставени изобщо, противоречи на целта на закона.
С оглед гореизложеното, съдът счита, че е налице нарушение на разпоредбите на чл.
10а, ал. 1, 2 и 4 от ЗПК, което обуславя недействителност на договора за кредит в частта
относно сумата в размер на 3058,06 лв. – възнаграждение за закупен пакет от допълнителни
услуги, на основание чл. 21, ал. 1 от ЗПК /Всяка клауза в договор за потребителски кредит,
имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна./.
Искът следва да бъде отхвърлен, като неоснователен.
По отношение на исковете по чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 от ЗЗД:
С оглед основателността на главната претенция и установената забава в плащанията,
то акцесорните претенции за лихви се явяват изцяло основателни.
По разноските:
В съответствие със задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
6
решение № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 12, съдът следва да се произнесе и по
разпределението на отговорността за разноски в заповедното и исковото производство.
В заповедното производство ищецът е направил разноски в общ размер от 370,41
лева, от които 220,41 лева за държавна такса и 150 лева юрисконсултско възнаграждение,
които съобразно изхода на делото следва да бъдат редуцирани до сумата от 267,63 лв.,
която ответницата следва да бъде осъдена да заплати.
В исковото производство ищецът е направил разноски в общ размер от 520,41 лева,
от които 220,41 лева за държавна такса и 300 лева юрисконсултско възнаграждение, които с
оглед уважената и отхвърлена част от исковите претенции следва да бъдат редуцирани до
сумата от 376 лева, която ответницата следва да бъде осъдена да заплати.
С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК ответникът също има
право на разноски както за заповедното, така и за настоящото исково производство, но тъй
като такива не са направени, то не следва да бъдат и присъждани.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 240, ал. 1 и ал.
2 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, че М. С. Л., ЕГН **********, с адрес: ..., дължи на /фирма/,
ЕИК ..., със седалище и адрес на управление: ..., сумата от 4732,46 лева, представляваща
остатъчна и непогасена главница по Договор за потребителски кредит № ...5 от 19.04.2019
г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението по чл.410 ГПК в
съда – 24.06.2021 г., до окончателното й плащане, сумата 2479,46 лева, представляваща
договорно възнаграждение за периода за периода 25.03.2020 г. – 03.04.2021 г., сумата от
519,15 лева, представляваща лихва за забава за периода от 26.01.2020 г. до 03.04.2021 г.,
както и сумата от 231,05 лева, представляваща лихва за забава за периода от 03.04.2021 г.
до 23.06.2021 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 36748/2021 г. по описа на СРС, 87 състав.
ОТХВЪРЛЯ предявения от /фирма/, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление: ...,
срещу М. С. Л., ЕГН **********, с адрес: ..., установителен иск с правно основание чл. 422
ГПК, вр. с чл.79, ал. 1 от ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните, че
М. С. Л. дължи на ...., сумата от 3058,06 лева, представляваща възнаграждение за закупен
пакет от допълнителни услуги по договора за потребителски кредит, за която сума е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. №
36748/2021 г. по описа на СРС, 87 състав, като неоснователен.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК М. С. Л., ЕГН **********, с адрес: ..., да
заплати на /фирма/, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление: ..., сумата от 267,63 лв. -
разноски в заповедното производство, както и сумата от 376 лева - разноски в исковото
производство.
7
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8