Решение по дело №901/2023 на Административен съд - Хасково

Касационното производство е по реда на глава дванадесета от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във вр. с чл.63в от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН).

Образувано е по касационна жалба от Директора на Национално ТОЛ управление към Агенция“Пътна инфраструктура“, гр. София против Решение № 102 от 10.04.2023г. постановено по а.н.д. № 74 от 2023г. по описа на Районен съд, гр.Свиленград.

В касационната жалба се излагат подробни доводи за постановяване на оспореното решение в нарушение на закона - касационно основание по чл. 348, ал.1, т.1 вр. с ал.2, вр. чл. 63в от ЗАНН от НПК.

По изложените в касационната жалба съображения се моли обжалваното решение да бъде отменено, вместо което да бъде потвърдено отмененото с него наказателно посоановление . Претендират се разноски и се прави възражение за прекомерност на заплатения от ответника по касация адвокатски хонорар.

Ответникът, чрез процесуален представител, в писмен отговор и писмени бележки изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендират се разноски по делото.

Представителят на Окръжна прокуратура – Хасково предлага обжалваното съдебно решение да бъде оставена в сила.

Административен съд – Хасково, след проверка на контролираното решение във връзка с изложените в жалбата оплаквания, както и по реда на чл.218 ал.2 от АПК, намира за установено следното:

Касационната жалба е депозирана в законоустановения срок от активно легитимирано лице срещу акт, който подлежи на оспорване, поради което същата е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна.

С обжалваното решение Районен съд – Свиленград е отменил атакуваното пред него наказателно постановление за налагане на административно наказание за нарушение, с което на И. И. И. за извършеното нарушение на чл.179, ал.3а от ЗДвП и на основание същата норма, е наложено административно наказание „Глоба“ в размер на 1800лева.

За отмени наказателното постановление, районният съд е приел, че санкционният акт е издаден при допуснато съществено процесуално нарушение, тъй като неясно е посочено мястото на деянието, както и че неправилно НП е издадено спрямо наказаното лице – водач на моторното превозно средство, въпреки че собственика на последното е друг и той не е подал изискуемата декларация по реда на чл. 187а, ал.4 от ЗДвП. Наред с това съдът е приел и за недоказано, че на посочената в НП дата и място именно наказаното лице е управлявало процесното м.п.с. предвид, че от приобщеното във въззивното производство извлечение от дигиталния тахограф на МПС се установява, че водач е било друго физическо лице.

При извършената касационна проверка настоящият съдебен състав намира оспореното решение за правилно, като краен резултат.

Същото е постановено при напълно изяснена фактическа обстановка. Относимите факти са възприети от съда въз основа на допустими доказателствени средства, събрани по изискуемия процесуален ред.

Обществените отношения, свързани със собствеността, ползването, управлението, стопанисването, изграждането, ремонта, поддържането и финансирането на пътищата, както и с управлението на безопасността на пътната инфраструктура в Република България са предмет на уреждане в Закона за пътищата, който закон въвежда изискванията на Директива 1999/62/ЕС на Европейския парламент и на Съвета относно заплащането на такси от товарни автомобили за използване на определени инфраструктури, изменена с Директива 2006/38/EC на Европейския парламент и на Съвета - § 16 от ПЗР към ЗИД на Закона за пътищата (ДВ, бр. 43 от 29.04.2008 г.)

Чл.10, ал.1 от Закона за пътищата, в приложимата към датата на твърдяното нарушение редакция, предвижда смесена система за преминаване по платената пътна мрежа за таксуване на различните категории пътни превозни средства и такси на база време и на база изминато разстояние:

1.такса за ползване на платената пътна мрежа-винетна такса за пътни превозни средства по чл. 10а, ал. 7( с обща технически допустима максимална маса до или равна на 3,5 тона - моторните превозни средства, които имат най-малко четири колела и са предназначени за превоз на пътници; 2. моторните превозни средства, които имат най-малко четири колела и са предназначени за превоз на товари; 3. моторни превозни средства с повишена проходимост) заплащането на която дава право на едно пътно превозно средство да ползва за определен срок платената пътна мрежа или;

2. такса за изминато разстояние-тол такса за пътни превозни средства по чл. 10б, ал. 3(пътни превозни средства с обща технически допустима максимална маса над 3,5 тона, извън тези по чл. 10а, ал. 9), като заплащането на ТОЛ таксата дава право на едно пътно превозно средство да измине разстояние между две точки от съответния път или пътен участък, изминатото разстояние се изчислява въз основа на сбора на отделните тол сегменти, в които съответното пътно превозно средство е навлязло, а дължимите такси се определят въз основа на сбора на изчислените за съответните тол сегменти такси. Таксата за изминато разстояние се определя в зависимост от техническите характеристики на пътя или пътния участък, от изминатото разстояние, от категорията на пътното превозно средство, броя на осите и от екологичните му характеристики и се определя за всеки отделен път или пътен участък. Понастоящем в разпоредбата на чл.10, ал.1, т.1 са включени и м.п.с. по чл.10а, ал.7а от ЗП.

Легално определение на понятията „Платена пътна мрежа” и „Тол сегмент” са дадени в т.31 и т.35 на пар.1 от ДР на Закона за пътищата. По смисъла на същите „Платена пътна мрежа" е система от пътища и техни участъци, за преминаването по които се събира винетна такса или тол такса и които са определени за такива от Министерския съвет по реда на чл. 10, ал. 3. Съответно „Тол сегмент" е обособена част от път или пътен участък от платената пътна мрежа, индивидуализиран с идентификационен номер и посока на движение, за навлизането в който се дължи тол такса съобразно дължината на тол сегмента и определената в тарифата по чл. 10, ал. 6 ставка за съответния път или пътен участък.

Съответно на така регламентираните в ЗП условия за ползване на платената пътна мрежа, в в чл.179,ал.3а от ЗДвП е въведена наказуемост за водач на пътно превозно средство от категорията по чл. 10б, ал. 3 от Закона за пътищата който го управлява по път, включен в обхвата на платената пътна мрежа, за което не са изпълнени съответните задължения за установяване на изминатото разстояние, съгласно изискванията на Закона за пътищата, за участъка от път, включен в обхвата на платената пътна мрежа, който е започнал да ползва, или няма закупена маршрутна карта за същата, съобразно категорията на пътното превозно средство, с налагане на глоба в размер 1800 лв. Т.е. предвидената санкция е във фиксиран размер и не държи сметка за характера и тежестта на нарушението. В чл. 9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999 година относно заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури (Директива 1999/62/ЕО), е въведено задължение за държавите-членки да установят система от наказания, приложими за нарушаване на националните разпоредби, приети по същата директива, които да бъдат ефективни, съразмерни и възпиращи. Националните разпоредби приети по същата директива установяващи таксуване на ППС на база изминато разстояние в случая се съдържат именно в Закона за пътищата, а конкретните нарушения и налагането на наказания за същите се съдържат в Закона за движение по пътищата. Съгласно чл. 267 ДФЕС Съдът на ЕС разполага с изключителна компетентност относно тълкуване на правото на ЕС. В чл. 267, ал. 3 ДФЕС е установено задължение за национална юрисдикция на дадена държава, чиито решения не подлежат на обжалване съгласно националното право, за отправяне на преюдициално запитване, в случай че установи противоречие на националното право с правото на ЕС, поради което е необходимо тълкуване на последното. В практиката на Съда на ЕС (дело Case 283/81 Srl CILFIT v Ministry of Health (1982)) е възприето, че национална юрисдикция може да не сезира СЕО, когато повдигнатият въпрос е същностно идентичен с въпрос, който вече е бил предмет на преюдициално решение. Въпросът дали чл.9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейският парламент и съвета изменена с Директива 2011/76 ЕС допуска система от наказания, която да предвижда налагане на фиксирана глоба за нарушение на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им, е бил предмет на разглеждане по съединени дела C-497/15 и C-498/15. С Решение на съда от 22.03.2017г. по същите е даден отговор, че: 1) Член 9а от Директива 1999/62/ЕО трябва да се тълкува в смисъл, че предвиденото в този член изискване за пропорционалност не допуска система от наказания като разглежданата в главното производство, която предвижда налагането на фиксирана глоба за всички нарушения на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им и 2) Член 9а от Директива 1999/62, изменена с Директива 2011/76, трябва да се тълкува в смисъл, че предвиденото в този член изискване за пропорционалност допуска система от наказания, като разглежданата в главното производство, която въвежда обективна отговорност. За сметка на това посоченият член трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска предвиденото в тази система равнище на санкцията.

В случая предвиденото наказание в чл. 179, ал 3а ЗДвП е абсолютно определено, т.е. същото е фиксирано и не предвижда възможност за преценка на конкретните факти по случая, като размерът на наказанието е еднакъв без да се прави разлика например дали е налице пълна липса на плащане или има такова, но то е частично и дали пълната и частична липса на плащане се дължи на умишлени действия или това е станало поради грешка, респ. на какво се дължи тя. Безспорно е също, че съдът не може да определи и по-леко по вид наказание, като съгласно съгласно законодателната уредба не може да приеме и че деянието представлява маловажен случай, предвид наличието на законовата забрана по чл. 189з от ЗДвП.

Изложеното сочи, че фактите по настоящото дело, следва да се разглеждат като идентични с тези по съединено дело C-497/15 и С-498/15, поради което не е необходимо да се отправя ново преюдициално запитване по повод въпросите, на които СЕС е дал отговор в това съдебно производство.

Наред с това в българското законодателство в чл.10, ал.2 от ЗП е уредена възможността в случаите, при които е установено движение по платената пътна мрежа, когато за пътното превозно средство не е заплатена съответната такса по ал.1, водачът на ППС, неговият собственик или трето лице да може да заплати компенсаторна такса, в който случай същия се освобождава от административнонаказателна отговорност.

Горецитираните решения на СЕС не разглеждат този въпрос, но с Решение на съда(шести състав) от 21.11.2024г. по дело С-61/23г. СЕС постанови, че чл.9а от Директива 1999/62/ ЕО на Европейският парламент и на Съвета от 17.06.1999г. относно заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури, изменена с Директива 2011/76/ЕС на Европейския парламент и на съвета от 27.09.2011г. трябва да се тълкува в смисъл, че посоченото в него изискване за съразмерност не допуска система от наказания, която предвижда налагане на глоба или имуществена санкция с фиксиран размер за всички нарушения на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им, вкл.когато тази система предвижда възможност за освобождаване от административнонаказателна отговорност чрез заплащане на „компенсаторна такса“ с фиксиран размер.

Съответно, от възприетото в цитираните решения на СЕС следва да се направи и извода, че предвидения в чл.179, ал.3а от ЗДвП фиксиран размер на наказание противоречи на чл. 9а от Директива 1999/62, поради нарушение на изискването за пропорционалност между осъщественото конкретно нарушение и предвиденото за същото наказание, която норма като такава на общностното право има приоритет.

Съгласно чл. 4, § 3 от ДЕС, Държавите членки са длъжни да предприемат всички необходими мерки, общи или специални, за да осигурят изпълнението на задълженията си, произтичащи от Договорите или от актовете на институциите на Съюза. Ако не е изпълнила задълженията си, държавата членка трябва a fortiori да предприеме всички необходими мерки да преустанови неизпълнението и да поправи последиците от това неизпълнение.

Чл.9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейският парламент и съвета изменена с Директива 2011/76 ЕС, предоставя на частно-правните субекти правото на пропорционална, ефективна и съразмерна санкция. По същество, това означава, че държавата членка има правото да предвиди за съответното нарушение подходящите според нея санкции, чрез които ефективно да се постигат целите на административно - наказателното преследване и които да имат съответния възпиращ ефект. Същевременно, държавата членка има задължението да следи предвидените санкции да не са прекомерни съобразно извършеното нарушение, защото това води до нарушаване на въведените с директивата принципи при определяне на санкцията. Разпоредбата на чл. 179, ал.3а от Закона за движение по пътищата с оглед постановеното Решение № С-61/2023г. както се посочи е в пряко противоречие с посочения принцип за съразмерност.

Предвид това и доколкото в случая директивата и конкретно заложените в чл.9а от същата принципи са транспонирани неправилно, а тълкуване на националната норма не може да бъде осъществено, доколкото националния законодател не е предоставил на националните съдилища възможност да намалят размера на наказанието, като наложат такова под абсолютно определения в закона размер, то и в изпълнение задължението си да приложи правото на съюза в неговата цялост и така да защити правата, които то дава на частните субекти, съдът намира, че следва да остави без приложение чл. 179, ал.3а от Закона за движение по пътищата, тъй като в противен случай предвид обстоятелствата по случая би се стигнало до несъответстващ на правото на съюза резултат.

Само за пълнота на изложението по наведените от ответника по касация доводи пред настоящата инстанция е необходимо да се посочи следното: касационната инстанция не намира, че чл. 27 от ЗАНН противоречи на принципа за съответстващо тълкуване на правото на европейският съюз, а и самият ответник не сочи на коя точно конкретна правна норма от общностното право противоречи посочената национална разпоредба. Чл.11 от ЗАНН препраща към НК само по отношение изчерпателно посочените хипотези, сред които не е и начина на определяне на наказанието(Глава V, в която е вкл. и чл.55). Съдът може да намали размер на наказанието само ако законът допуска това или по-друг начин казано само когато са налице предвидени в нормативния акт предели на наказанието. Съгласно императивната разпоредба на чл. 2, ал.1 от ЗАНН деянията, които съставляват административни нарушения и съответните за тях наказания се определят със закон или указ. Съдът не разполага с нормотворческа компетентност, за да може при посочен в закон фиксиран размер на имуществена санкция да наложи друг такъв по своя преценка, непредвиден в закона.

Ето защо касационната жалба е неоснователна а проверяваното съдебно решение следва да бъде оставено в сила.

Предмет на разглеждане в производството е и частната жалба на А“ПИ“ срещу Определение № 61 от 29.05.2023г. постановено по а.н.д. № 74/2023г. по описа на РС-Свиленград с което е оставено без уважение искането на касатора за изменение на въззивното решение, в частта с която е осъдена Агенция“Пътна инфраструктура“, гр. София да заплати на И. И. И. разноски в размер на 576 лева.

За да достигне до този резултат съдът е приел, че вземането за разноски има имуществен характер и не е intuitu personae. Изложил е доводи, че в съдебната практика няма спор, че като всяко парично задължение същото може да бъде погасено не само от длъжника но и от всяко трето лице, като основанието на което третото лице е заплатило чуждото задължение е без правно значение при разпределяне отговорността за разноски. Счетено е че по делото са представени пълномощно, договор за правна защита и съдействие, анекс към него, фактура и платежно нареждане, които удостоверяват заплащането на разноски за адвокатско възнаграждение от името и в полза на жалбоподателя. Вътрешните отношения, с оглед които адвокатското възнаграждение е платено от трето лице, вместо от носителя са ирелевантни за правото на жалбоподателя да иска възстановяване на разноските направени във връзка с воденото от него дело, а и същите са присъдени в доказания по делото размер.

Частната жалба е допустима, но по същество неоснователна. Определението е правилно и законосъобразно. Доколкото доводите на въззивния съд се споделят изцяло, то не е необходимо същите да се преповтарят, а касационната инстанция препраща към тях.

С оглед изхода на спора по касационната жалба разноски за касационната инстанция се следват само на ответника по касация. Същия претендира следните разноски: 600 лева действително заплатено възнаграждение за един адвокат за производството пред касационната инстанция, 600 лева действително заплатено адвокатско възнаграждение за производството по частната жалба на касатора срещу Определение № 61/29.05.2023г. на РС-Свиленград; 650 лева адвокатско възнаграждение за изготвяне и подаване на частна жалба пред ВАС срещу определение № 2356/28.02.2024г. по адм.дело № 237/2024г. по описа на ВАС и 30 лева внесена ДТ по същата частна жалба; 600 лева заплатено адвокатско възнаграждение за изготвяне и подаване на отговор по частна жалба срещу Определение № 1097/2023г. по канд№ 901/2023г. на АдмС-Хасково и 600 лева адвокатско възнаграждение за изготвяне и подаване на отговор на частна жалба против Определение № 800 от 24.01.2024г. по адм.дело № 237/2024г. на ВАС.

Касаторът своевременно е обективирал възражение за прекомерност на така заплатения адвокатски хонорар. Минимално определеният в Наредба № 1/2004г. размер на адвокатско възнаграждение за оспорване на въззивното решение по дела с административно-наказателен характер определим по реда на чл. 18, ал.2, вр. с чл.7, ал.2 , т.2 от с.п.н.а., възлиза на 480.00 лева. Заплатения хонорар за производството по касационната жалба от 600 лева и превишава този размер, а доколкото делото не се характеризира с фактическа и правна сложност, същия се явява прекомерен. Ето защо същия следва да бъде намален на 480 лева.Не следва да се присъждат разноските заплатени от ответника по касация по повод частната жалба на касатора срещу Определение № 61/29.05.2023г. на РС – Свиленград и по повод подаването на касационна частна жалба на самия ответник срещу определение № 2356 от 28.02.2024г. по адм.дело № 237/2024г. на ВАС и заплатената ДТ в размер на 30.00 лева. На първо място в производствата по чл. 248 ГПК, приложим и в делата с предмет ЗАНН разноски не се присъждат и в тази насока е трайно установената в страната съдебна практика. На второ място частната жалба на И. И. И. е и счетена за неоснователна и отхвърлена от ВАС с Определение № 6959 от 06.06.2024г. постановено по адм.дело № 4379/2024г. на ВАС – петчленен състав. Искането за присъждане на разноски представляващи заплатено адвокатско възнаграждение в производството по частната жалба на касатора срещу Определение № 1097/2023г. по канд № 901/2023г. на АдмС-Хасково е неоснователно, тъй като по делото не е представен договор за правна защита и съдействие удостоверяващ договарянето и заплащането на такъв хонорар, нито други документи удостоверяващи осъществено заплащане на възнаграждение в този размер. Представения е договор за правна помощ и съдействие от 22.12.2023г. е неотносим, тъй като възложител по същия е лице различно от ответника, а предмета му е свързан с подаване на отговор по частна жалба срещу определение по канд на АдмС-Благоевград. Искането за присъждане на разноски представляващи адвокатско възнаграждение за изготвяне и подаване на отговор по частна жалба срещу Определение № 800 от 24.01.2024г. по адм.дело № 237/2024г. на ВАС е основателно, но същите съдът намира за прекомерни по размер. В Наредба № 1/2004г. не е изрично уреден въпроса относно минималните размери на адвокатски възнаграждения за производства по частни жалби по административни дела с наказателен характер. В чл.7, ал.4 от Наредба № 1/2004г. е посочено, че за процесуално представителство, защита и съдействие по дела от административнонаказателен характер извън случаите по ал. 2 възнаграждението е 500 лв., а същевременно в чл. 16 от наредбата е предвидено, че за частни жалби по наказателни дела възнаграждението е 300 лв., а когато жалбите се разглеждат в открито заседание - 600 лв. При това положение и като съобрази решение от 25.01.2024г. постановено по дело С-438/22г. на СЕС съдът намира, че възражението за прекомерност на касатора се явява основателно, предвид че производствата по частните жалби срещу определенията на съда за спиране на производството и по оспорване на постановените в тази връзка определения на ВАС в случая не се характеризират с фактическа и правна сложност. Ето защо за посоченото производство пред ВАС заплатеното от ответника по касация адвокатско възнаграждение следва да бъдат намалено на 300.00 лева. Предвид изложеното на ответника по касация следва да се присъдят разноски в общ размер на 780 лева.

Водим от гореизложеното и на основание чл. 221 ал.2 от АПК, съдът

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 102 от 10.04.2023г. постановено по а.н.д. № 74 от 2023г. по описа на Районен съд, гр.Свиленград.

ОСЪЖДА Агенция“Пътна инфраструктура“ да заплати на И. И. И. разноски в размер на 780 ( седемстотин и осемдесет ) лева.

ОСТАВЯ В СИЛА Определение № 61 от 29.05.2023г. постановено по а.н.д. № 74/2023г. по описа на РС-Свиленград.

Решението е окончателно.