РЕШЕНИЕ
№320
03.12.2019 г., град Добрич
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен
съд - Добрич, търговско отделение, в публично
съдебно заседание на тридесет и първи октомври, през две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТЕМЕНУГА СТОЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ЕВА ИВАНОВА
МЛ. СЪДИЯ ГЕОРГИ
ПАШАЛИЕВ
при участието на секретаря Нели
Бъчварова, като разгледа докладваното
от
мл. съдия Георги Пашалиев въззивно гражданско дело № 691 по описа на Окръжен
съд – Добрич за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с вх. №
15895/06.08.2019 г., на „***” ЕООД, ЕИК ***, подадена от процесуалния
представител адвокат Р.М..
Предмет на въззивна проверка е Решение №
767 от 02.07.2019 г. по гр. дело № 3224/2018 г., с което Районен съд – Добрич е
отхвърлил предявените, на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК и чл. 415 от ГПК във
вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, искове за признаване за установено в отношенията
между страните, че В.Б.И., с ЕГН **********,***, в качеството на
кредитополучател по Договор за потребителски кредит от 24.04.2008 г., сключен с
„Юробанк България” АД, дължи по издадената от Добричкия районен съд заповед №
1233 от 17.05.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по
ч. гр. дело № 2028/2018 г. в полза на кредитора „***” ЕООД следните суми: 2 000
лв. /две хиляди/, представляваща част от парично задължение – главница от общо
16 779,28 лева по Договор за потребителски кредит от 24.04.2008 г., сключен
между „Юробанк България” АД и В.Б.И., и Договор за цесия от 18.01.2016 г.,
сключен между „Юробанк България” АД и „***” ЕООД, заедно със законната лихва от
датата на заявлението – 14.05.2018 г. /дата на пощенското клеймо/ до
окончателното плащане; 2 000 лв. /две хиляди лева/, представляваща част от
парично задължение – договорна
/възнаградителна/ лихва от общо 3 629, 78 лева
за периода 06.10.2008 г. – 18.01.2016 г. по посочения по-горе Договор за
потребителски кредит от 24.04.2008 г.
В жалбата се излагат доводи за
неправилност на първоинстанционното решение поради нарушение на материалния и
процесуалния закон. Прави се искане за отмяната му и постановяване на ново, с
което исковете да бъдат уважени. Претендират се и разноски за двете инстанции.
Въззивникът посочва, че в уведомлението
до длъжника е изрично отразено, че предсрочната изискуемост настъпва ако не е
настъпила крайната дата за връщане на сумата. В тази връзка сочи, че падежът на
процесния договор за кредит е на 24.04.2018 г., като изтъква, че към датата на
подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК срокът на договора е изтекъл.
В жалбата се твърди, че ищецът не е
банкова институция, поради което реда по чл. 60, ал. 2 от Закона за кредитните
институции, както и автоматичната предсрочна изискуемост са неприложими в
случая.
Сочи се още, че първостепенният съд не е
обсъдил поведението на длъжника в контекста на уговорката между страните по чл.
19 от договора за кредит, всички уведомления да се връчват на адресите,
отразени в договора.
Въззивникът се противопоставя на извода
на съда за погасяване на задължението по кредита поради изтекла давност.
Паричното задължение по договора за кредит е единно, макар и разделено на
отделни вноски. Оттук прави извод, че датата от която е започнал да тече
давностния срок е 24.04.2018 г., а не за всяка вноска отделно от датата на
падежа ѝ.
Допълва също, че въпросът за
предсрочната изискуемост е правен, поради което на него следва да отговори
съда, а не вещото лице.
В
съдебно заседание не се представлява. Изпраща молба, в която заявява, че
поддържа жалбата.
В
законоустановения срок е постъпил отговор от насрещната страна. Въззиваемият
прави искане актът на първоинстанционния съд да бъде потвърден. Намира изводите
на районния съд за правилни. Претендира разноски за въззивната инстанция.
Пред въззивната инстанция се
представлява от особения представител адвокат А.М., която се придържа към изложеното в отговора.
Въззивният
съд, като взе предвид доводите на страните и събраните по делото доказателства,
намира следното от фактическа страна:
От договор за потребителски кредит № FL 395579 от 24.04.2008 г. (л. 5 до 8 от гр. дело 3224 по описа на
Районен съд – Добрич за 2018 г.) се установява, че между „Юробанк И Еф Джи
България“ АД и ответника е възникнало заемно правоотношение, по силата на което
дружеството е предоставило на В.И. сумата от 17 800 лева.
Последният се задължил да върне сума от 34
396 лева, на 120 равни вноски, всяка от по 286, 63 лева, с изключение на
последната, чийто размер бил 287, 11 лева. Тази сума се формирала като сбор от
дължимите за всеки месец лихва и част от главницата. Падежът им настъпвал на двадесет
и четвърто число от месеца, съобразно представения погасителен план (л. 9 до 11),
а на последната на 24.04.2018 г.
Вземането по този договор било прехвърлено
от „Юробанк И Еф Джи България“ АД на „***“ ЕООД с договор за възлагане на
вземания от 18.01.2016 г. (л. 25 до 76), изводимо от Приложение № 1 към
съглашението (л. 80 до 82). Цесията между двете дружества е била потвърдена с
писмено изявление на цедента от 18.01.2016 г (л. 77 до 79).
До адреса на ответника на 21.02.2018 г.
било изпратено уведомление за извършената цесия (л. 87 до 90). От изявлението,
материализирано в документа се установява, че със същото цесионерът упражнява правото
си да направи кредита предсрочно изискуем.
От приетото по делото, и неоспорено от
страните, заключение на съдебно-счетоводната експертиза, се извежда, че
ответникът е погасил 4998, 07 лева, от които 1020, 72 лева главница; 3910, 15
лева договорни лихви; 1, 13 мораторна лихва. Неизплатената част от задължението
на ответника е в размер от 16 779, 28 лева главница и 3629, 28 лева
договорна лихва за периода 24.04.2008 г. – 18.01.2016 г. Първата забава на В.И.,
касае плащането на десета вноска по погасителния план, с падеж 24.02.2009 г.
Ищецът подал заявление по чл. 410
от ГПК до Районен съд – Добрич (л. 2 до л. 5 от ч. гр. дело 2028/2018 г. по
описа на Районен съд - Добрич) на дата 14.05.2018 г., с което искал да бъде
издадена заповед за изпълнение срещу ответника за сумата от 2000, 00 лева, представляваща
част общо дължимата главница от 16 779, 28 лева по Договор за потребителски
кредит от 24.04.2008 г.; и за сумата от 2 000, 00 лева, представляваща
част от общо дължимата договорна лихва от 3 629, 78 лева, за периода 06.10.2008
г. – 18.01.2016 г.
Първостепенният съд е издал заповед № 1233/
17.05.2018 г. по чл. 410 от ГПК, с която разпоредил на В.И. да заплати на „***“
ЕООД процесните суми. Длъжникът подал възражение по чл. 414 от ГПК.
При тази фактическа обстановка, съдът намира следното от правна страна:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваните части.
Пред първоинстанционния съд са предявени
искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 415 от ГПК във
вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД. В тежест на ищеца е да установи основанието, от
което произтича вземането, размера му, както и неговата изискуемост.
Във връзка с последната предпоставка е
необходимо да бъде отбелязано, че в настоящото производство въпросът за
предсрочната изискуемост на процесното вземане не подлежи на изследване. Това е
така, защото в заявлението по чл. 410 от ГПК много ясно е посочено, че към
момента на подаването му срокът на договора за потребителски кредит е изтекъл и
задълженията са изискуеми изцяло. Това изявление е потвърдено и в исковата
молба на ищеца. Последният не твърди да е настъпвала предсрочна изискуемост на
задълженията по кредита, а заявява, че е настъпила крайната дата на кредита.
Изобщо от изявленията на въззивника,
материализирани в заявлението по чл. 410 от ГПК, в исковата молба, а и във
въззивната жалба, става ясно, че жалбоподателят отрича делимостта на дължимите
по договора за заем суми за главница и възнаградителна лихва. Приема ги за
единни задължения, чиято изискуемост настъпва в края на договора на 24.04.2018
г.
Тези доводи не се споделят от настоящия
състав. Вземането по договора за кредит за главница и възнаградителна лихва е
разделено на периодично платими вноски, чиято изискуемост настъпва на падежната
дата за всяка вноска поотделно. Налице са периодични плащания, които
представляват самостоятелни, независими една от друга, еднородни престации.
Обединява ги единствено общият юридически факт, от който произтичат – договорът
за кредит, но този обединителен белег не противостои на характера им на
периодични плащания.
Ето защо, като възприема това становище,
въззивният съд счита, че е необходимо частичните претенции да бъдат
индивидуализирани в заповедното производство, посредством посочване на
конкретни изискуеми вноски. Нещо, което ищецът не е направил и води до
отхвърляне на исковете като неоснователни. Този извод се налага от спецификата
и строго формалния характер на заповедното производство, чието продължение се
явява настоящото исково.
Окръжният съд черпи аргументи в подкрепа
на тезата си от приетото в Тълкувателно
решение по дело № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК.
В т. 2б от тълкувателния акт се извежда,
че точната индивидуализация на вземането по основание и размер обуславя
редовността на заявлението по чл. 410 от ГПК. При липса на такава последното
подлежи на отхвърляне. Върховната инстанция категорично отрича и възможността,
при нередовност на заявлението, каквото е налице в случая, заповедният съд да
дава указания за поправянето му.
Като не е индивидуализирал вземането си
за част от общо дължимите главница и договорна лихва, посредством посочване на
конкретните вноски, които се обхващат от частичните претенции, ищецът е подал
нередовно заявление. Същото подлежи на отхвърляне на това основание и налага
извода, че предявените пред първостепенния съд искове трябва да бъдат
отхвърлени като неоснователни.
Поради съвпадане на изводите на
настоящата инстанция с тези на районния съд, Решение № 767 от
02.07.2019 г. по гр. дело № 3224/2018 г. на Районен съд – Добрич, следва
да бъде потвърдено.
По
отношение на разноските във въззивното производство:
Делото е решено в полза на лице,
освободено от разноски в производството. Поради тази причина въззивникът следва
да бъде осъден, на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК, да внесе по сметка на
Окръжен съд – Добрич сума от 510, 00 лева – възнаграждение за особен
представител.
При тези мотиви, въззивният съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 767 от 02.07.2019 г. по гр. дело № 3224/2018 г. на Районен съд – Добрич.
ОСЪЖДА „***” ЕООД,
ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. С., на основание чл. 273 във вр. с чл. 78, ал. 6
от ГПК, да заплати по сметка на Окръжен съд – Добрич сумата от 510, 00 лева,
представляваща възнаграждение за особен представител във въззивната инстанция.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: Членове: 1.
2.