№ 7677
гр. София, 16.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на осемнадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Валерия Банкова
Членове:Петър Ив. Минчев
Йоана Кр. Кацарска
при участието на секретаря ПОЛИНА В. ВАСИЛЕВА
като разгледа докладваното от Валерия Банкова Въззивно гражданско дело №
20241100506713 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ищеца Г. Д. Б. срещу решение
№5868 от 02.04.2024 г. по гр.д. №48187/2023 г. на Софийския районен съд, 176
състав, с което е отхвърлен предявения в производство по чл.422 от ГПК от Г.
Д. Б., ЕГН **********, с адрес: гр. Стара Загора, ул. ****, срещу
„Застрахователна компания Лев Инс“ АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. „Симеоновско шосе“ 67А иск с правно
основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 286 ЗЗД, вр. чл. 36 ЗА за заплащане на
сумата от 6 120 лева, представляваща вземане за допълнително адвокатско
възнаграждение по договори за правна защита и съдействие № 305 и № 301 от
08.11.2021 г., ведно със законната лихва за периода от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК - 31.05.2023 г. до окончателното изплащане, за
която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК по ч.гр.д. № 29704/2023 г. по описа на СРС, 176 състав.
В жалбата се поддържа, че решението на СРС е неправилно поради
нарушение на материалния закон, съществено нарушение на
съдопроизводствените правиала и необоснованост. При тълкуване на
представените по делото договори, съдът бил стигнал до неправилния и
необоснован извод, че допълнителното възнаграждение, следва да бъде
определено върху общата цена на исковете по двете дела, обединени
1
впоследствие в едно. Противоречал на логиката изводът на съда, че страните
са приели за приложима в отношенията помежду им Наредбата за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, но в същото време за
се съгласили конкретна нейна разпоредба – чл.5, ал.2, да не се прилага.
Поддържа, че съгласно чл. 7, ал. 2 от посочената наредба, определянето на
адвокатското възнаграждение става съобразно материалния интерес, но при
тълкуване разпоредбите на чл. 7, ал. 2 във вр. с чл. 2, ал. 5 от НМРАВ, както и
като се вземе предвид вида на съединяване на исковете, се налага извод, че под
материален интерес по смисъла на чл. 7, ал. 2 от НМРАВ, законодателят е
имал предвид цената на всеки от обективно кумулативно съединените искове,
а не техният сбор.
В нарушение на съдопроизводствените правила, съдът не бил допуснал
съществени писмени доказателства, представени с молба от 05.03.2024г., а
именно Договор за правна помощ №213/14.07.2021г. и пълномощно;
Извлечение от банкова сметка на ищеца; Заявление за издаване на заповед за
изпълнение вх. №152642/31.05.2023; Заповед за изпълнение; Разпореждане за
издаване на изпълнителен лист и изпълнителен лист, които са от
изключително значение за тълкуване волята на страните. Обстоятелството, че
дружеството не било възразило срещу издадената заповед за изпълнение по
горецитираното дело, налагало извод, че същото е приело, че допълнителното
възнаграждение се определя съгласно Наредбата за всеки иск поотделно,
съобразно увеличения размер, а не общо върху сбора на цената на исковете.
Счита, че необосновано съдът се е позовал на решение от 25.01.2024г.,
по дело С-438/22 на СЕС, което в случая нямало отношение.
Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени
обжалваното решение и да уважи исковата претенция, ведно със законните
последици. Претендира разноски.
Въззиваемата страна ЗК „Лев Инс“ АД в срока за отговор по чл.263 ал.1
ГПК не взема становище жалбата. В открито съдебно заседание оспорва
жалбата и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено.
Претендира разноски.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно
атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до
следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е
неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя
от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС.
2
Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и
правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на
основание чл.272 ГПК препраща към тях. Във връзка с доводите в жалбата за
неправилност на решението, следва да се добави и следното:
Установява се от приетите по делото договори за правна помощ № 305/
08.11.2021 и № 301/08.11.2021 г., че ответникът е възложил на ищеца да
осъществи процесуално представителство по т.д. № 1381/2021 г. и т.д. №
1382/2021 г. по описа на ОС – Стара Загора, образувани по предявени искове
за застрахователни обезщетения от три, съответно две увредени лица.
Уговорен е размер на адвокатското възнаграждение и по двата договора, като
същият е определен в съответствие с разпоредбите на Наредба № 1/09.07.2004
г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /сега – Наредба за
възнаграждения за адвокатска работа, загл. изм. - ДВ, бр. 14 от 2025 г./, в
редакцията й към датата на сключване на договорите за правна помощ и
съдействие /08.11.2021 г./. Определеното и заплатено адвокатско
възнаграждение е изчислено съобразно материалния интерес по делата, респ.
по т.д. № 1381/2021 г. като материален интерес в договора е посочена сумата
от 78 000 лева, съответно адвокатското възнаграждение е определено в размер
на 2 870 лева, а по т.д. № 1382/2021 е изчислено адвокатско възнаграждение в
размер на 2 090 лева върху материален интерес 52 000 лева. Уговорено е още,
че в случай на увеличение на исковата претенция, ще бъде подписан анекс, в
който ще бъде договорен размерът на допълнителното възнаграждение
съобразно цената на иска.
Не е спорно между страните, че първоначално договореното
възнаграждение в размер на 4 960 лева общо по двата договора е било
заплатено от ответника.
Представена е покана за доброволно изпълнение от ищеца до ответното
дружество, за заплащане на допълнително адвокатско възнаграждение след
увеличението на исковите претенции по двете дела и обединяването им в
едно. По делото не е спорно, че ответното дружество е заплатило
допълнително адвокатско възнаграждение в размер на 16 570 лева. Същото е
изчислено на основание чл. 7, ал. 2, т. 7 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, в редакцията й към
датата на сключване на договорите за правна помощ и съдействие /08.11.2021
г./, съобразно материалния интерес по т.д. № 1381/2021 г. по описа на ОС –
Стара Загора, който след обединяването на двете дела /т.д. № 1381/2021 и т.д.
№ 1382/2021 г./ и увеличаване на претенциите на всеки от петимата ищци, е в
размер на 1 000 000 лева. Дължимото възнаграждение е определено на 21 530
лева, като ответното дружество е приспаднало вече платената обща сума в
размер на 4960 лева и е заплатило на ищеца разликата от 16 570 лв.
Спорът между страните е дали с плащането на посочената разлика
ответникът е погасил изцяло задълженията си към ищеца. Последният твърди,
че са останали дължими още 6 120 лв., тъй като изчисленото по реда на
3
Наредба № 1/09.07.2004 г. възнаграждение по процесните договори възлиза
не на сумата от 21 530 лв., а на сумата от 27 650 лева – по 5530 лева за всеки
от петте обективно съединени иска.
Следователно, спорът се свежда до това дали по съгласие между
страните дължимото възнаграждение по процесните договори за правна
защита и съдействие се изчислява, съобразно чл.7, ал.2 от посочената по-горе
Наредба №1/09.07.2004г. в приложимата й към момента на сключване на
договорите редакция върху общия сбор от цените на исковете, предмет на
делото или върху интереса на всеки от предявените искове поотделно.
Въззивният съд изцяло споделя изложените от СРС мотиви относно
правната природа и особеностите на договора за правна защита и съдействие
като разновидност на договора за поръчка, чиито специфики и обществена
значимост са наложили и специалнатата му уредба в Закона за адвокатурата
/ЗА/. С този договор адвокатът се задължава да извърши възложените му от
клиента правни действия по защита на неговите права и интереси срещу
възнаграждение, което принципно следва да се определи в договора. По
силата на специалното правило на чл.36, ал.3 от ЗА при липса на договор, по
искане на адвоката, адвоката от Европейския съюз или клиента, адвокатският
съвет определя възнаграждение съгласно наредбата на Висшия адвокатски
съвет.
Между страните не е спорно, че анекс, предвиден в чл.5 от договорите за
правна помощ, не е бил подписван, въпреки увеличението на цената на
исковите претенции. Независимо от това, въззивният съд намира, че
правилото на чл.36, ал.3 от ЗА е неприложимо в конкретния случай - от една
страна поради наличието на основни договори за правна помощ между
страните, чието сключване не е спорно, а от друга поради установеното
изплащане на допълнително възнаграждение в размер на 16 570 лв., което
навежда на постигнато съгласие между страните, че допълнително
възнграждение във връзка с увеличения размер на претенциите се дължи, като
спорен е само неговият размер.
Ето защо, правилен и обоснован е изводът на СРС, че за отговор на
поставения въпрос следва да бъдат изследвани процесните договори за правна
защита и съдействие, като при определянето на допълнителното адвокатско
възнаграждение, същите следва да бъдат тълкувани по смисъла на чл. 20 ЗЗД
и да се търси действителната обща воля на страните.
Видно от представените договори, първоначално уговореното
адвокатско възнаграждение е изчислено върху общата цена на исковете по
делата, а не върху интереса на всеки от предявените искове поотделно, поради
което, противно на поддържаното във въззивната жалба, логичният извод е, че
и след увеличените на размера на претенциите, допълнителното
възнаграждение следва да се определи върху сбора от цените по съединените
искове. Оплакването на жалбоподателя, че съдът е приел едни текстове на
Наредбата за приложими в случая, а необосновано е изключил приложението
4
на други, не намира опора в изложените от СРС мотиви. Съдът е анализирал
волята на страните, намерила израз в представените по делото договори и,
тълкувайки същата, е направил един напълно обоснован извод, в съответствие
с правилата на формалната и правна логика.
Този извод не се разколебава от приетите по делото от въззивния съд на
осн. чл.266, ал.3 от ГПК писмени доказателства. От същите се установява, че
във връзка с друг договор между същите страни, ищецът е подал заявление за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, въз основа на което е
образувано гр.д. № 29705/2023, по описа на СРС, 74 с-в. Паричното вземане
по посоченото дело е във връзка с договор за правна помощ между същите
страни от 2021г., относно процесуално представителство по друго търговско
дело, образувано пред Стара Загора. По въпросното дело срещу дружеството
са били предявени частични осъдителни искове от три увредени лица с правно
основание чл.432 ал.1 от Кодекса за застраховането, като в договора за правна
помощ е посочен материален интерес по делото 78 000 лв. - по 26 000 лева за
всеки от частичните искове. В раздел I, т.4 от договора е определено
възнаграждение в размер на 2 870 лева, като съгласно изложеното в
заявлението, впоследствие по посоченото дело също е допуснато увеличение
на размера на всяка от исковите претенции на тримата ищци от 26 000 лв. на
200 000лв. по всеки от трите иска. Ищецът се е снабдил със заповед за
изпълнение за допълнително възнаграждение в размер на 13 720 лв.,
изчислено като разликата от пълното дължимо възнаграждение по договора за
правна помощ в размер на 16 590 лв. /сбор от три възнаграждения от по 5 530
лв., изчислени по реда на Наредбата върху интереса на всеки от предявените
искове с цена от 200 000 лв./ и вече заплатеното от 2 870 лв. Срещу заповедта
за изпълнение не е било подадено възражение, при което същата е влязла в
сила и е представено разпореждане за издаване на изпълнителен лист.
Така обсъдените писмени доказателства не могат да наложат извод,
различен от направения по-горе, защото на първо място – касаят други
отношения между страните, а при тълкуване волята на страните по договора,
съдът следва да изхожда от уговорките на тълкувания договор, и на следващо
място – защото липсата на подадено възражение от ответника срещу
издадената конкретна заповед по чл.410 от ГПК не налага извод за признаване
от негова страна, че допълнителното възнаграждение по сключените с ищеца
договори се определя, съгласно Наредбата, за всеки иск поотделно – в какъвто
смисъл са доводите във въззивната жалба. Възражение срещу заповедта по
чл.410 от ГПК може да не бъде подадено в срок по много и различни причини
и съображения, вкл. и неумишлено, поради пропуск. Липсата на подадено
възражение придава безспорност на конкретното вземане по заповедта, но със
сигурност не разпростира действието си върху други договорни отношения
между страните и, при тълкуване на същите, не може да се приеме за
признание на факти или права.
Воден от гореизложеното, въззивният съд не намира основание за
ревизия на извода на СРС, че ответното дружество правилно е изчислило и
5
заплатило допълнително адвокатско възнаграждение по процесните договори
за правна помощ, след съединяването за общо разглеждане на т.д. №
1381/2021 г. и т.д. № 1382/2021 г. по описа на ОС – Стара Загора и
увеличението на исковете до пълния им размер, с което е изпълнило
задължението си по договора, поради което предявеният иск се явява
неоснователен.
Поради изложеното и при съвпадане на крайните изводи на двете
съдебни инстанции, решението на СРС следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на делото и направеното искане, на въззиваемата страна
на основание чл.78, ал.3 и ал.8 ГПК следва да се присъдят разноски във
въззивното производство за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100
лв.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №5868 от 02.04.2024 г. по гр.д. №48187/2023
г. на Софийския районен съд, 176 състав, с което, в производство по чл.422 от
ГПК е отхвърлен предявения от Г. Д. Б., ЕГН **********, с адрес: гр. Стара
Загора, ул. ****, срещу „Застрахователна компания Лев Инс“ АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Симеоновско
шосе“ 67А иск с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 286 ЗЗД, вр. чл.
36 ЗА за заплащане на сумата от 6 120 лева, представляваща вземане за
допълнително адвокатско възнаграждение по договори за правна защита и
съдействие № 305 и № 301 от 08.11.2021 г., ведно със законната лихва за
периода от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 31.05.2023 г. до
окончателното изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 29704/2023 г. по описа на
СРС, 176 състав.
ОСЪЖДА Г. Д. Б., ЕГН **********, да заплати на „ЗК Лев Инс” АД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
„Симеоновско шосе” № 67А, сумата от 100 лева – разноски за въззивното
производство.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
6
2._______________________
7