№ 7934
гр. София, 05.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 82 СЪСТАВ, в публично заседание на
осми април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:**
при участието на секретаря **
като разгледа докладваното от ** Гражданско дело № 20241110165153 по
описа за 2024 година
А. Н. И. е предявила срещу „**“ ЕООД обективно кумулативно съединени искове с
правно основание чл. 22, вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за обявяване за недействителен на Договор
за потребителски кредит № 1238118, сключен между страните, в условията на евентуалност
на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 19 ЗПК, в условията на евентуалност за прогласяване
нищожността на клаузата на чл. 5 от договора и иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1
ЗЗД за връщане на сумата от 5 лева, частично от 118,48 лева, представляваща сума, платена
без основание.
Ищцата твърди, че с ответника са сключили Договор за потребителски кредит №
1238118/09.02.2023 г. при условията на ЗПФУР, по силата на който е получила сумата от 400
лева за срок от 12 месеца при ГЛП 3,38 % и ГПР 49,85%. Посочва, че общо дължимата сума,
която следвало да върне, била в размер на 413,52 лева. В чл. 5 от договора било уговорено,
че кредитът се обезпечава с поръчителство от “**”, за което била начислена такса за
обезпечение с поръчителство в размер на 118,48 лева. Твърди, че договорът са
недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, тъй като протИ.речи на
законоустановени императивни правила. Бил нищожни на основание чл. 10, ал. 1, вр. чл. 22
ЗПК, тъй като не била спазена предвидената в закона форма. Излага съображения, че
договорът е нищожен поради липсата на ясно посочена методика за формиране размера на
ГПР. Твърди, че е налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 1 ЗПК поради
невключване на таксата за поръчител, с оглед на което договорът е недействителен и по
силата на чл. 23 ЗПК заемателят дължи само връщане на реално получената сума. Излага, че
посоченият ГПР не отговаря на реалния размер, ако при изчисляването му са били включени
възнаградителни плащания. Твърди, че договорът е сключен в нарушение на изискванията
на чл. 10, ал. 1 ЗПК, както и на чл. 10, ал. 1, т. 10 ЗПК, което от своя страна води до
1
недействителност на самостоятелно основание на процесния договор за заем, доколкото
нищожните клаузи от него не могат да бъдат заместени от повелителните разпоредби на
закона. В исковата молба се твърди, че в качеството на потребител на ищцата се дължи
защита срещу неравноправните клаузи, обективирани в договора, за което съдът трябва да
следи служебно. Счита, че при сключването на договора ответникът не е предоставил
възможност на ищцата да влияе на съдържанието му, а същата се е съгласила с отнапред
определени договорни клаузи, което съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП е основание за нищожност
на същите.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът “**” ЕООД депозира отговор на исковата молба, с
който оспорва предявените искове като неоснователни. Оспорва, че е налице нарушение на
разпоредбите на чл. 11, т. 10 и чл. 19, ал. 4 ЗПК, доколкото лихвеният процент, съответно
ГПР, описани в СЕФ, са възпроизведени в договорите за кредит и дължимата лихва е
посочена в договорен размер от 3,38 %. Заявява, че законът не предвижда задължение за
включване на формулата за изчисляване на ГПР в договора, тъй като същата не може да
бъде променяна от кредитодателя. Оспорва, че е бил длъжен да включи сумата за поръчител
в ГПР по кредита, доколкото ЗПК не предвижда такова изискване. Оспорва твърдението на
ищцата, че е неоснователно начисляването на допълнителни разходи по кредита, доколкото
необходимостта от обезпечение на кредитора се явява следствие от извършената оценка на
нейната кредитоспособност. Излага, че по време на целия срок на действие на договора
ищцата е разполагала с информация за общо дължимата сума, която следва да бъде върната
по пера - главница и лихва. Оспорва твърденията на ищцата, че предоставянето на
поръчителство е условия за сключването на договора за кредит. Оспорва твърденията на
ищцата, че липсва основание, въз основа на което е получила процесната сума.
Съдът, като съобрази събраните доказателства, достигна до следните фактически и
правни изводи:
По предявените искове в доказателствена тежест на ищцата е да установи при
условията на пълно и главно доказване сключването между страните на Договор за
потребителски кредит № 1238118 с посоченото съдържание, по който ответникът е
предоставил в заем сумата от 400 лв., несъответствието на сключения договор със
законовите разпоредби, което води до неговата недействителност, твърдяната
неравноправност на чл. 5 от договора, че е платила процесната сума, а в тежест на ответника
че е било налице основанието за плащането . При установяване на горепосочените
обстоятелства в тежест на ответника е да установи възраженията си, в това число, че
процесният договор, респ. клауза е действителна.
От Договор за предоставяне на финансови услуги (заеми) от разстояние №
1238118/09.02.2023 г. се установява, че ответното дружество е предоставило в заем на
ищцата сума в размер на 400 лева за срок от 30 дни, която следвало да се върне на 11.03.2023
г. Видно от представения договор кредитът е предоставен при лихвен процент от 3,38 % и
ГПР от 49,85 %. Лихвеният процент е в размер на 13,52 лева. В договора е предвидено, че
заемът се обезпечава с поръчителство, предоставено от ** в полза на дружеството. В
2
Преддоговорната информация е посочено, че при сключване на договор за гаранция с гарант
очакваните разходи за кредитополучателя ще бъдат в размер на 118,48 лева, които не се
включват в ГПР.
По делото е представена разписка от 09.02.2023 г. за извършено плащане чрез
системата EasyPay, от която се установява, че на посочената дата ищцата е получила сумата
от 400 лева, преведена от „**“ ЕООД, с посочване на имената, ЕГН, номера на личната карта
и адреса на ищцата.
Видно от разписка от 11.02.2023 г. ищцата е превела на ответника сума в размер на
532 лева.
Ищцата има качеството на потребител по смисъла на §13, т. 1 ЗЗП на предоставяните
от ответника финансови услуги, съответно същият има качеството на търговец по § 13, т. 2
ЗЗП. В отношенията им са приложими всички правни норми, установяващи специална
защита на потребителите, като твърдение в обратна насока би било неоснователно.
Преценката за това дали се касае за иск на или срещу потребител следва да се извърши при
зачитане на общата легална дефиниция на понятието „потребител“ в § 13, т. 1 ЗЗП.
Посоченото общо определение на понятието „потребител“ отразява основните
характеристики, дадени в транспонирано със ЗЗП вторично законодателство на ЕС,
установяващо правила за защита правата на потребителите в различни сфери на
обществения и икономическия жИ.т. Тези характеристики се свеждат до това, че като страна
по договор с търговец, потребителят е винаги физическо лице, целящо задоволяване на свой
личен, а не търговски или професионален интерес. Дефинираното в ЗЗП понятие
„потребител“ се припокрива с това, дадено в чл. 2, б. “б“ от Директива 93/13 ЕИО на Съвета
относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Според него потребител е
всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени
за извършване на търговска или професионална дейност, както и всяко физическо лице,
което, като страна по договор, действа извън рамките на своята търговска или
професионална дейност. Категоричен отговор на въпроса кога страна по сключен договор с
търговец е потребител, е даден в редица решения на СЕС. Според него потребителят е
винаги и само физическо лице, което при сключване на договор с търговец цели
удовлетворяване на свои лични потребности, както е в настоящия случай.
Съдът е допуснал съдебно-счетоводна експертиза, която е констатирала размер на
усвоената сума по Договор № 1238118 за предоставяне на финансови услуги (заеми) от
разстояние на 09.02.2023 г. от 400 лв. Експертизата е установила, че на 11.02.2023 г. А. Н. И.
е заплатила сумата от 532 лв. на ответното дружество, разпределени както следва: по
Договор № 1238118 за предоставяне на финансови услуги (заеми) от разстояние от
09.02.2023 г. са заплатени: главница в размер на 400 лева; лихва в размер па 13,52 лева; по
Договор за гаранция/поръчителство, сключен между ** и А. Н. И. на 10.02.2023 г. са
заплатени 118,48 лв. При погасителен план с включена погасителна вноска, формирана от
сбора на главницата и лихвата по Договор № 1238118 за предоставяне на финансови услуги
(заеми) от разстояние от 09.02.2023 г. изчисленият размер на ГIIP е в размер на 49,85%. При
3
погасителен план с включена главница и лихва по Договор № 1238118 за предоставяне на
финансови услуги (заеми) от разстояние от 09.02.2023 г. и възнаграждение за поръчителство
по Договор за гаранция/поръчителство, сключен между ** и А. Н. И. на 10.02.2023 г.,
изчисленият размер на ГПР е в размер на 3 112,64%.
Съгласно чл. 6 ЗПФУР договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние е
всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне
на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето
на предложението до сключването на договора страните използват изключително средство за
комуникация - едно или повече. В конкретния случай договора между страните е подписан
чрез използване на едно или повече средства за комуникация от разстояние – адрес на
електронна поща и телефон, който е валиден начин за сключване на договори, съгласно
ЗПФУР и ЗЕДЕУУ. Следва да се приеме, че ищецът е дал съгласие по отношение на
същественото съдържание на договора, изразяващо се в последователно извършване на
поредица от действия, свързани с подаването на заявка, прочит на договора и ОУ,
одобрението им чрез код за потвърждение, генериран и изпратен от кредитора на посочения
от кредитополучателя телефонен номер, които в съвкупност разкриват съзнателно взето
решение за сключване на договора със соченото съдържание и привеждане в действие на
взетото решение. Разпоредбата на чл. 3, ал. 2 ЗЕДЕУУ приравнява електронния документ на
писмения му аналог, поради което правилата за връчване на писмените изявления следва да
намери приложение и относно електронните документи.
Съгласно разпоредбата на чл. 184, ал. 1 ГПК електродният документ се представя по
делото върху хартиен носител като заверен от представилата го страна препис,
възпроизвеждането му на хартиен носител не променя характера му на електронен документ
и доколкото ответникът не е поискал представянето му на дигитален носител, този препис
представлява годно доказателство за авторството на изявлението и неговото съдържание.
Ищцата не е оспорила получаване на сумата по кредита.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В
договора за кредит е посочен ГПР от 49,85 %, с което формално е изпълнено изискването на
чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК, но
реално не отразява действителния такъв, тъй като не включва част от разходите по кредита,
представляващи възнаграждението за поръчителство, което се включва в общите разходи по
кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Това възнаграждение е разход, свързан с
предмета на договора за кредит, доколкото касае обезпечение на вземанията по договора.
Сключване и получаването на сумата по кредита е било обвързано от предоставяне на
обезпечение по договора от страна на кредитополучателя, каквото изискване е изрично
заложено в договора за кредит. Обстоятелството, че е предвидено предоставянето на кредит
само заедно с предоставянето и на обезпечение съставлява неравноправно третиране на
4
потребителите, доколкото се поставя задължително условие, несвързано с договора, което
кандидатстващите следва да приемат, за да им бъде предоставен кредит.
Изложеното води и до извода, че в конкретния случай предвиденото
възнаграждението за поръчителство има за цел да обезщети кредитора за вредите от
възможна фактическа неплатежоспособност на длъжника, което влиза в протИ.речие с
предвиденото в чл. 16 ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга да оцени сам
платежоспособността на потребителя и да предложи цена за ползването на заетите средства,
съответна на получените гаранции.
Така се установява, че в договора за кредит липсва ясно посочване на действителният
процент на ГПР. Както бе посочено текстът на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК не следва да се
възприема буквално и при наличие на посочен размер на ГПР, макар и явно некоректен и
неправилно определен, да се счита изпълнено разписаното в него изискване за съдържание
на договора. ГПР е част е същественото съдържание на договора за потребителски кредит,
въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота
относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да
съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След като в
договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му
елементи, е налице неяснота за потребителя относно неговия размер и не може да се приеме,
че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Наред с това в договора липсва ясно
разписана методика на формиране ГПР по кредита - кои конкретни компоненти измежду
лихви, преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора са включени в ГПР от 49,85 % и
математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на кредита, както
и по каква причина неустойката е изключена от ГПР. Посочен е фиксиран лихвен процент по
кредита и годишно оскъпяване, но не се изяснява как тези стойности се съотнасят към ГПР
по договора. Последицата от неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е разписана в
чл. 22 ЗПК и предвижда недействителност на договора за кредит.
Поради изложеното предявения иск следва да бъде уважен като основателен, като
бъде оставен без разглеждане предявеният иск в условията на евентуалност.
Предявен е иск за връщане на недължимо платените суми. Разпоредбата на чл. 55, ал.
1, предл. 1 ЗЗД предвижда задължение за всеки, който е получил нещо без основание, да го
върне. На връщане подлежи реално полученото. В настоящия случай на доказване подлежат
следните факти: размерът на обогатяването на ответната страна и обедняването на ищцовата
страна, поради получаването на нещо без основание и причинна връзка между
обогатяването на ответника и обедняването на ищцата. Изложеното е достатъчно за извод,
че процесната сума не се дължи и че предявеният иск е основателен. Съобразявайки
изводите на експертизата съдът намира, че на връщане подлежи сума в размер на 118,48
лева, която е била недължимо платена. С протоколно определение от 08.04.2025 г. съдът е
допуснал на основание чл. 214 ГПК изменение на предявения иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1
ЗЗД, като същият да се счита предявен за сумата от 118,48 лева, което е пълният размер на
5
предявения иск.
С оглед изложеното искът по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД следва да бъде уважен в пълен
размер.
При този изход на спора право на разноски има ищцата, която е претендирала
следните разноски: 100 лева – държавна такса, 300 лева – депозит за експертиза и
адвокатско възнаграждение в общ размер на 4200 лева. Съдът намира, че на ищцата следва
да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 100 лева. За да определи
такъв размер на адвокатското възнаграждение съдът съобразява на фактическата и правна
сложност на делото, ниският материален интерес и решение от 05.01.2024 г. по дело С-
438/22 на СЕС. Предвид цената на иска би се достигнало до присъждане на разноски за
адвокатско възнаграждение, многократно надвишаващи размера на исковата сума, поради
което и съобразно практиката на ВКС, обективирана в определение № 174 от 26.04.2021 г. по
ч. гр. д. № 560/2021 г., може да се приеме, че претендирането на адвокатско възнаграждение
в размер на 4200 лева представлява злоупотреба с право по смисъла на чл. 3 ГПК, с която
злоупотреба се нарушават установените граници за упражняване на субективните права и
основните принципи на гражданския процес. С цитираното определение на ВКС е прието
още, че съдът не е длъжен да съдейства, а е длъжен да осуети такава злоупотреба. Съдът е
определил допълнителен депозит за експертизата в размер на 114,70 лева, дължим от
ищцата, за заплащането на който последната следва да бъде осъдена по реда на чл. 77 ГПК.
Така мотивиран, Софийски районен съд, 82 състав
РЕШИ:
ОБЯВЯВА ЗА НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН Договор за предоставяне на финансови услуги
(заеми) от разстояние № 1238118/09.02.2023 г., сключен между А. Н. И., ЕГН ********** и
„**“ ЕООД, ЕИК **, на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ предявения от А. Н. И., ЕГН **********, срещу
„**“ ЕООД, ЕИК **, евентуално съединен иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл.
19 ЗПК за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 5 от договора.
ОСЪЖДА „**“ ЕООД, ЕИК **, да заплати на А. Н. И., ЕГН **********, на
основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД сумата от 118,48 лева, представляваща недължимо
платена сума по Договор за предоставяне на финансови услуги (заеми) от разстояние №
1238118/09.02.2023 г., ведно със законната лихва от 01.11.2024 г. до окончателното
изплащане на вземането, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски за производството
в размер на 500 лева.
ОСЪЖДА А. Н. И., ЕГН **********, да заплати на Софийски районен съд на
основание чл. 77 ГПК сумата от 114,70 лева – допълнителен депозит за експертиза.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
6
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7