Р
Е Ш Е Н И Е
№…………………/…………….2022 г.
гр.София
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Софийски
градски съд, II-Б въззивен състав, гражданско
отделение, в публичното заседание на двадесети
юни две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ:
КАЛИНА АНАСТАСОВА
мл.с. ГОСПОДИН ТОНЕВ
при
секретаря Д. Шулева,
като разгледа докладваното от младши съдия
Тонев в.гр.д.№ 12554 по описа за 2019 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С
Решение №136548/08.06.2019г., постановено по гр. д. №15421/2017г. по описа на
Софийски районен съд, I ГО, 127-ми състав,
е признато за установено по предявените от „Т.Б.А.Б.“ ЕАД,
срещу Н.Т. искове с правно
основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 и 2 и чл. 92, ал. 1 и чл. 33Д, че Т. дължи на „Т.Б.А.Б.“
ЕАД сумата от 2057, 97 лв., представляваща непогасена главница по сключен на
05.06.2015 г. договор за потребителски кредит № **********, ведно със законната лихва върху сумата
от 765, 71 лв. от 17.09.2016 г. до окончателното й изплащане, както и законна лихва върху
сумата от 1292, 26 лв. от 14.07.2017 г. до окончателното й изплащане, сумата от
474, 68 лв., договорна (възнаградителна) лихва за периода от 05.02.2016 г. до
06.04.2016 г. ведно със законната лихва върху сумата от 17.09.2016 г. до
окончателното й
изплащане, сумата от 21, 54 лв., представляващо мораторна неустойка, предвидена
в чл. чл. 9, ал. 4 (9. 4) от договора, възлизаща в размер на законната лихва,
начислена за периода от 05.02.2016 г. до 02.09.2016 г., върху главницата, чиито
падежи са настъпили в периода от 05.02.2016 г. до 05.08.2016 г., за които
вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК
и изпълнителен лист от 15.11.2016 г. по ч. гр. д. № 52729/2016 г. по описа на
СРС, 127-ми състав, като е отхвърлен искът с правно основание чл.
422 ГПК, вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД за разликата над уважения размер от 21, 54 лв.
до пълния предявен размер от 74, 24 лв. С оглед изхода на
спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК,
ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 100,08 лв. – разноски за заповедното производство, както и сумата от 434,84 лв. – разноски за
първоинстанционното производство, а на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да
заплати на ответника сумата от 6,49 лв.– разноски за заповедното производство,
както и сумата от 9,10 лв. – разноски за първоинстанционното производство. Без
разглеждане са оставени предявените от „Т.Б.А.Б.“ ЕАД срещу Т. в условията на
евентуалност, осъдителни искове с правно основание чл. 240, ал. 1 и 2 и чл. 92,
ал. 1 ЗЗД, за сумата от 2057, 97 лв., представляваща непогасена главница по
сключен на 05.06.2015 г. договор за потребителски кредит №**********, ведно със
законната лихва върху сумата от 13.03.2017 г. до окончателното й изплащане,
сумата от 474, 68 лв., договорна (възнаградителна) лихва за периода от
05.02.2016 г. до 06.04.2016 г. ведно със законната лихва върху сумата от
13.03.2017 г. до окончателното й изплащане.
В
законоустановения срок срещу решението е постъпила въззивна жалба от ответника Т., в която се
излагат оплаквания, че първоинстанционното решение е неправилно и необосновано. Въззивникът излага, че неправилно СРС
присъдил възнаградителна лихва в тежест на ответника по вноските с настъпил
падеж в хода на установителното производство.
Жалбоподателят се противопоставя на становището на първоинстанционния съд относно предсрочната изискуемост в хода на установителния
исков процес. Възразява срещу прилагането на нормата на чл. 235, ал. 3 ГПК.
Излага, че няма как да се уважи иск за вземане, което не е било изискуемо към
датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение,
поради което претенциите на ищеца следвало да се отхвърлят, а не да се уважават
при различно основание. Твърди, че решението било немотивирано, тъй като съдът
не обсъдил възраженията за недействителност на клаузите, с който е уговорено
заплащане на застрахователни премии. Възразява, че съдът не е изпълнил
задължението се да установява служебно недействителност на клаузи,
противоречащи на ЗПК. Излага, че ГПР бил 73 %, а не 44,71 %, както приел СРС,
поради което имало надхвърляне на размера по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Иска при
отхвърляне на главния иск да бъде отхвърлен и евентуалния като недоказан по
основание и размер. Иска се отмяна на решението и отхвърляне на претенциите. Претендират
се разноски.
В
срока за отговор на въззивната жалба от „Т.Б.А.Б.“
ЕАД е постъпил такъв, в който се излагат подробни съображения в подкрепа на
обжалваното решение. Моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение, а
решението да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Софийски
градски съд, след като съобрази доводите и твърденията на страните и събраните
писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата
на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
основания във въззивната жалба.
Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо.
Съгласно чл. 269, изр. 2 ГПК при
преценка на правилността на първоинстанционното решение в обжалваната му част,
съдебният състав намира следното:
Съдът
е сезиран с установителни
искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 и 2 и чл. 92, ал. 1 и
чл. 33Д, и предявени в условията на евентуалност осъдителни искове с правно
основание чл. 240, ал. 1 и 2 и чл. 92, ал. 1 ЗЗД.
Основателността
на предявените искове се обуславя на първо място от наличието на валиден
договор за предоставяне на потребителкси кредит, сключен между страните по
делото, сумата по който да е предоствена от кредитора и усвоена от длъжника,
като задълженията на последния за връщане на предоставената му в заем главница
и заплащане на уговорената възнаградителна лихва да не са били изпълнени на
уговорените падежи, в резултат на което в полза на кредитора да е възникнало
правото да направи кредита предсрочно изискуем. На следващо място следва да
бъде установено надлежното упражняване на правото на кредитора да обяви кредита
за предсрочно изискуем.
Не
се спори между страните, а и се установява от представения по делото Договор за
потребителски кредит № ********** от 05.06.2015
г., че между „Т.Б.А.Б.“
ЕАД, от една страна, и Н.Т., от друга, е сключен
договор за кредит, по силата на който банката се е задължила да предостави на
ответницата кредит в общ размер от 2628,23 лв., включващ 2000 лв. главница,
171,60 лв. Застраховка „BANK КОМБО ЖИВОТ“ и 175,03 лв.
застраховка „BANK КОМБО БЕЗРАБОТИЦА“.
Страните са постигнали съгласие за възникване в тежест на ответницата на
еднократна такса за оценка на риска в размер на 281, 60 лв., дължима към момента
на подписване на договора, която такса е финансирана от ищеца и се възстановява
от ответницата с дължимите месечни вноски съгласно погасителния план. Между
страните е договорен годишен лихвен процент за ползване на кредита в размер от
26,02 %, начисляван ежемесечно по метода на простата лихва върху остатъчния
размер на главницата на база 30 дни в месеца и 360 дни в годината. В договора е
посочен годишен процент на разходите по кредита, който страните са договорили в
размер на 44,71 % (чл. 10). За обезпечаване изпълнението на задълженията на
ответницата, в клаузата на чл. 9.4 от договора страните са постигнали
неустоечно съглашение, реализиращо се в случай на неизпълнение на задълженията
от ответницата на посочените в погасителния план падежи, при което е предвидена
мораторна неустойка в размер на законната лихва върху просрочената сума за
периода на просрочието.
Страните
са договорили получения кредит да бъде погасен на равни 25 месечни вноски с
падежи на всяко 5-то число от месеца - от 05.07.2015 г. до 05.07.2017 г., всяка
в размер от 133,32 лв. и една последна вноска в размер от 133,20 лв., дължима
на 05.08.2017 г., като общият договорен размер на сумата, която ответницата е
приела да върне на ищеца е била в размер от 3466,20 лв.
Неоснователно
е възражението на въззивника ответник, че при сключване на договора за
потребителски кредит ответникът не е дал съгласие за сключване на договори за
застраховки по които е застрахован,
след като изрично такова съгласие е обективирано с подписване на договора от 05.06.2015 год. в чл. 7.2.2,
където са посочени двете застраховки и дължимата по тях сума. Такова съгласие е
обективирано в т. 6 от искане-декларация за потребителски кредит, също
подписано от ответника, в което изрично е заявил, че дава съгласие за сключване
на застраховка живот, още повече, че не се оспорва, че договорите са сключени и
е приложено застрахователно удостоверение с посочване на името на ответника
като застрахован кредитополучател,
като удостоверението е подписано и от кредитополучателя.
По
отношение на клаузата за включване в задълженията на заемополучателя и на
еднократна такса за оценка на риска в размер на 281,60
лв., съдът е длъжен и служебно и без да е направено възражение от страна на
ответника да извърши преценка за наличие на нищожна клауза след като ищецът
основава вземането си на нея и при преценка на същата с оглед на чл. 10а ЗПК, който е приложим
намира, че същата е нищожна. Съгласно чл. 10а, ал. 1 и ал. 2 ЗПК кредиторът може
да събира от потребителя такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с
договора за потребителски кредит, но не и такива за действия, свързани с
усвояване и управление на кредита. Доколкото извършването на оценката на риска
предхожда сключването на договора, както и с оглед на чл. 16, ал. 1 ЗПК, който
предвижда, че преди сключване на договора за кредит, кредиторът оценява
кредитоспособността на потребителя въз основа на достатъчно информация,
включително и такава представена от потребителя или в действителност се касае
за осъществяване на същинска и присъща на банката дейност, за да вземе решение
и да даде съгласие за отпускане на заема, не се касае за извършване на услуга,
още повече, че не е ясно посочено еднократната такса за оценка на риска как е
определена и за какво точно действие се дължи /чл. 10а, ал. 4 ЗПК/.
Поради което доколкото оценката на риска предхожда сключването на договора, то
тази дейност касае усвояването на кредита във връзка с което обаче с оглед
на чл. 10а, ал. 2 ЗПК е
предвидена забрана за кредитора да не може да изисква заплащане на такси и
комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. С оглед на
което настоящият състав на съда приема, че задължението за главница по договора
за кредит е за сума от 2346,63
лв. без в нея да е включена сумата от 281,60
лв. - еднократна такса за оценка на риска, а възнаградителната лихва е при
годишен лихвен процент от 26,02%, начисляван ежемесечно по метода на простата
лихва върху остатъчния размер на главницата на база 30 дни в месеца и 360 дни в
годината. Крайният срок на договора е 05.08.2017 год. при двадесет
и шест погасителни вноски с падежи на всяко 5-то число от месеца.
Между
страните по делото не се спори, а и се установява от приетото по делото
заключение на съдебно-счетоводната експертиза, че банката е изпълнила
задължението си да предостави на кредитополчателя уговорения заем в размер на
сумата от 2346,63
лв. по предвидения в договора начин, а именно – като е превел сумата от 2000 лв. в полза на кредитополучателя,
съответно като е платил дължимите от кредитополучателя премии на застрахователите
– "Застрахователна компания УНИКА Живот" АД и "Застрахователна
компания УНИКА" АД. С предоставяне на сумата по кредита в тежест на
кредитополучателя е възникнало задължението да върне отпуснатата му в заем сума
главница, както и да заплати уговорената между страните възнаградителна лихва
съгласно установения погасителния план по договора.
По
делото не е спорно, а и от заключението на съдебно-счетоводната експертиза се
установява, че след усвояване на заема кредитополучателят е извършил шест плащания по кредита,
като на 23.07.2015 г. е платил сумата от 134,70 лв., на 26.08.2015
г. е платил сумата от 134,96
лв., на 14.10.2015
г. е платил сумата от 135,55
лв., на 17.11.2015 г. е платил сумата
от 136,64 лв., на 22.12.2015 г. е платил сумата от 136,80 лв., на 13.01.2016 г. е
платил сумата от 284,30 лв., или общо сумата от 962,95 лв. С тази сума, съгласно заключението на вещото лице по
ССчЕ, са погасени 570,26 лв. главница, 363,29 лв. договорна лихва и 17,40 лв.
лихва за забава, както и 12,00 лв. за издаване на удостоверение, която сума не
се ползва за погасяване на задълженията по кредите. От приетата във въззивното
производство експертиза се установява извършването на още едно плащане,
постъпило по сметка на ищеца на 06.01.2017 г., в размер на сумата от 533,77 лв.
В практиката на ВКС /Решение № 99 на ВКС, ГК, първо отделение, по гражданско дело № 60330/2016 год./ се
приема, че по правилото на чл. 235, ал. 3 ГПК съдът взема предвид и фактите,
настъпилите след предявяване на иска (подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение) до приключване на съдебното дирене. В хипотезата на чл.
418, ал. 1 ГПК заповедта подлежи на изпълнение преди да е влязла в сила, поради
което събрание по принудителен ред в изпълнителното производство суми, са на основание
издаден съдебен акт – разпореждане за незабавно изпълнение, поради което не
подлежат на проверка в исковия процес. Приема се още, че постъпилата сума по
сметка на ищеца след издаден съдебен акт – разпореждане за незабавно изпълнение
следва да бъде взета предвид в изпълнителното производство, но тъй като
плащането е направено на основание различно от това, на което е предявен иска
по чл. 422 ГПК, този факт е неотносим към предмета на спора. С оглед на
изложеното и доколкото в настоящото производство се установява, че сумата от
533,77 лв. е постъпила по сметка на ищеца след образуване на изпълнителното
дело за събиране на вземанията по издадената заповед за незабавно изпълнение,
следва това погашение да не се взема предвид по чл. 235, ал. 3 ГПК, а да се
отчете в изпълнителния процес.
Спорен
по делото е въпросът за това дали задължението на кредитополучателя да върне
отпуснатия му заем е станало изискуемо преди уговорения срок, съответно за датата,
на която е настъпила предсрочната изискуемост.
Съгласно
даденото разрешение в т. 18 на Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС
в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК вземането,
произтичащо от договор за банков кредит, става изискуемо, ако кредиторът е
упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем. Ако предсрочната
изискуемост е уговорена в договора при настъпване на определени обстоятелства
или се обявява по реда на чл. 60, ал. 2 от
Закона за кредитните институции кредиторът
следва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на
кредита. Волеизявлението на банката следва да бъде обективирано в писмен
документ, да бъде изрично и недвусмислено заявено, да съдържа ясно изразено
позоваване на обстоятелствата по чл. 60, ал. 2 на
Закона за кредитните институции или
на обстоятелства, уговорени в договора, които дават право на кредитора да
упражни правото да обяви предсрочна изискуемост на кредита. Предсрочната
изискуемост на кредита настъпва в резултат на едностранно волеизявление на
кредитора, адресирано до длъжника, че счита кредита за изискуем преди
уговорения срок, като длъжникът изгубва предимството на срока от момента на
получаване на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили
обективните факти, обуславящи настъпването й.
В този смисъл за настъпване на предсрочната изискуемост на кредита на първо
място от значение е осъществяването на обективните предпоставки, обуславящи
възникване на правото на кредитора да внесе съответната промяна в съдържанието
на кредитното правоотношение като обяви кредита за предсрочно изискуем с
едностранно волеизявление, отправено до длъжника.
В
разпоредбата на чл. 16. 2. от договора за потребителски кредит, е уговорено, че
при допуснато от кредитополучателя пълно или частично просрочие на три поредни
месечни погасителни вноски в полза банката възниква правото да обяви
непадежиралия остатък от задължението за връщане на главницата по кредита за
изискуем преди уговорения срок. При съобразяване на извършените плащания по кредита
се установява, че към 06.04.2016
г. кредитополучателят е бил в забава по отношение на погасителните вноските,
падежирали съответно на 05.02.2016,
на 05.03.2016 г. и на 05.04.2016 г., с което за
банката е възникнало правото да направи кредита предсрочно изискуем с нарочно
волеизявление в този смисъл, отправено до длъжника, като предсрочната
изискуемост на вземането настъпва от датата, на която на кредитополучателя е
връчен документа, съдържащ волеизявлението на банката.
Законът
не предписва конкретен способ за връчване на писмени съобщения между страните
по договорните правоотношения, поради което кредиторът не е ограничен в избора
на способ за уведомяване на длъжника за предсрочната изискуемост на кредита.
Съгласно трайната практика на Върховния касационен съд обективирана в решение №
148 от 02.12.2016 г. по т. д. № 2072/2015 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 208
от 09.02.2018 г. по т. д. № 394/2017 г. на ВКС, ТК, I т. о. и решение № 293 от
28.12.2018 г. по т. д. № 2201/2017 г. на ВКС, ТК, II т. о., начинът на
удостоверяване на връчването на документа, в който е обективирано
волеизявлението на кредитора, с което кредитът се обявява за предсрочно
изискуем, е поставен в зависимост от избрания от кредитора способ за
уведомяване, какъвто би могъл да бъде уговорен и в договора между страните.
В
хипотезата на връчване на уведомлението на длъжника чрез пощенска пратка
приложение намират условията за доставяне на пощенски пратки, определени в Общи
правила, приети с решение № 581/27.05.2010 г. от Комисията за регулиране на
съобщенията на основание чл. 36, ал. 2 от
Закона за пощенските услуги /ЗПУ/.
В този случай връчването трябва да е удостоверено по реда на чл. 5, ал. 1 и ал. 2 на Общите правила за условията за доставяне на пощенските пратки и
пощенските колети, като за редовно се
приема връчването, извършено лично на адресата на пощенската пратка срещу
подпис, или на лице, пълнолетен член на домакинството на получателя, живеещо на
адреса, посочен в пратката, срещу подпис и документ за самоличност, в който
случай в служебните документи се вписват трите имена на лицето, получило
пратката. В случаите, при които пощенската пратка не може да бъде доставена,
разпоредбата на чл. 5, ал. 3 от Общите правила предвижда в пощенската кутия на
получателя да бъде оставено служебно писмено известие с покана до него да се
яви за получаване на пратката в пощенската служба, без обаче да въвежда фикция,
че пратката ще се счита доставена на получателя, в който смисъл е разрешението,
възприето в решение № 180 от 23.11.2016 г. по т. д. № 2400/2015 г. на ВКС, ТК,
I т. о. В случай, че в договора е предвиден конкретен способ за връчване на
кореспонденция между страните, редовността на връчването на уведомлението на
кредитора за предсрочна изискуемост на вземането се преценява съгласно
уговореното, при условие, че не се ограничават правата на получаващата страна,
поставяйки я в позиция, включително и при полагане на дължимата грижа, да не е
в състояние да получи изявлението на своя контрагент. В този смисъл клауза, с
която се урежда фикция, че недоставено или само изпратено до страната съобщение
се счита получено от нея, би била в съответствие с принципите на добросъвестно
упражняване на правата на кредитора, ако ясно разписва определени предпоставки,
при наличието на които ще се счита, че е положена дължимата грижа, както и ако
от уговорката ясно следва, че опитът за връчване на съобщението се приравнява
на фактическото му получаване.
При
съобразяване на избрания от банката способ за връчване на уведомлението за
обявяване на предсрочната изискуемост на кредита, настоящият състав намира, че
задължението на кредитополучателя да върне непадежиралия остатък от отпуснатата
му в заем главница по кредита не е станало изискуемо в посочения срок. Този
извод се налага независимо от обстоятелството, че за банката е възникнало
правото да направи кредита предсрочно изискуем, доколкото по делото не се
установява това право да е било упражнено надлежно с връчването на уведомление
за предсрочната изискуемост на кредитополучателя.
От
представените по делото писмени доказателства, в това число уведомително писмо
на банката, адресирано до Н.Т., че
счита кредита за предсрочно изискуем, изпратено до посочения в договора адрес
на длъжника, и известие за доставяне на уведомлението се установява, че писмото
е върнато в пощенската служба с отбелязване от „Български пощи“ ЕАД, че пратката не е
потърсена от получателя. Представеното известие за доставяне не удостоверява
връчването на уведомлението. От друга страна настоящият състав намира, че са
налице предпоставките за прилагане на фингирано връчване на уведомлението за
предсрочна изискуемост. Съгласно чл. 25. 11 от договора всички писма,
независимо от съдържанието им, изпратени до последния посочен писмено от
страната адрес, се смятат за получени от страната и в случаите, когато страната
е променила адреса си за кореспонденция и контакти. При тълкуване на цитираната
клауза от договора съгласно правилата на чл. 20 ЗЗД съдът
намира, че в същата не е предвидено фингиране на опита за доставяне на
съобщението на действителното му получаване от адресата. Смисълът на уговорка,
която фингира недоставено или само изпратено съобщение да се счита за получено,
е в осигуряване защита на
страната, която изпраща съобщението, срещу недобросъвестно поведение на
получателя, до когото същото е адресирано. В случай, че в договора не са
установени ясно и недвусмислено предпоставките или фактическите констатации,
при които ще се счита, че от страната, изпратила съобщението, е положена
дължимата грижа същото да достигне до получателя, съответно ако неуспешният
опит за връчване не е приравнен недвусмислено на фактуческото му получаване и
не е обвързан с кокретни последици за страната, до която е отправено, то не може
да се приеме, че съответната клауза урежда фингирано връчване на съобщения. В
конкретния случай нито в посочената клауза на чл. 25. 11, нито в останалите
договорни клаузи са предвидени ясни правила относно предпоставките, при които
опитът за връчване на съобщението ще представлява полагане на дължима грижа за
реалното му достигане до неговия адресат. Предвид изложеното съдът намира, че
отправеното до кредитополучателя писмено изявление на банката за обявяване на
кредита за предсрочно изискуем не е произвело целените правни последици,
доколкото уведомлението не е било връчено на кредитополучателя. По делото не се
твърди, съответно не се и установява до кредитополучателя да са отправяни
последващи изявления за обявяване предсрочната изискуемост на кредита.
Съгласно
т. 1 от Тълкувателно решение № 8 от 02.04.2019 г., постановено по тълк. д. №
8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, в случай, че предмет на производството по реда
на чл. 422, ал. 1 ГПК е
вземане, произтичащо от договор за банков кредит, чиято предсрочна изискуемост
не е настъпила преди подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, съществуващата между страните облигационна обвързаност не следва да
се игнорира. В исковото производство следва да бъде съобразено действителното
съдържание на кредитното правоотношение при условията, договорени между
страните. Претендираното вземане, произтича от договор за кредит с определени
срокове за плащане на главницата и лихвите. Размерът и падежът на задълженията
е определен в договора, като за настъпването на изискуемостта им не е
необходимо удостоверяването на допълнителни обстоятелства по чл. 418, ал. 3 ГПК. В случай, че
не са настъпили последиците на претендираната от страна на заявителя в
заповедното производство предсрочна изискуемост, липсата на точно изпълнение,
съобразно уговореното между страните, следва да бъде съобразено в
производството по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК.
Длъжникът е задължен по отношение на онази част от дълга, по отношение на която
е настъпил уговореният между страните падеж, а в случая в хода на първоинстанционното
производство е настъпил и крайния срок за връщане на кредита 05.08.2017 год. Ето защо
предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск
за установяване на дължимост на вземане по договор за кредит поради предсрочна
изискуемост следва да бъде уважен за вземанията с настъпил към датата на
формиране на силата на пресъдено нещо падеж, въпреки че предсрочната
изискуемост не е настъпила преди подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение.
С
оглед на главницата по договора за кредит от 2346,63 лв., годишния лихвен процент от 26,02% и броя на вноските 26
и крайния срок на договора, общият размер
на дължимите суми по кредита е 3094,63 лв., от които 2346,63 лв. главница и
748,00 лв. договорна лихва, както се установява от ССчЕ, приета във въззивното
производство. При отчитане на извършените плащания
от ответника до издаването на заповедта за
незабавно изпълнение и образуването на изпълнително дело и
съобразно заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че със
сумите, платени от кредитополучателя в общ размер на 962,95
лв. са погасени задължения за главница в размер на 570,26 лв., договорна лихва
в размер на 363,29 лв. и лихва за забава в размер на 17,40 лв. При
общо погасена главница от 570,26
лв. остава непогасена част от главницата в размер на 1776,37 лв. По отношение на
възнаградителната лихва следва да се вземат
предвид постановките, приети в ТР №8/2019 г. по ТД №8/2017 г. на ВКС, ОСГТК, а
именно, че в производството по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК съдът е обвързан от посочения в петитума на исковата молба размер и период
на претенциите за главница, възнаградителна лихва, мораторно обезщетение.
Поради това, присъждайки вноските с настъпил падеж в хода на производството,
съдът следва да съобразява дали възнаградителната лихва, съставляваща компонент
от тези вноски, е включена в общия заявен размер и период на исковите
претенции. Ако кредиторът претендира присъждане на цялата главница като предсрочно
изискуема, ведно с обезщетение за забава, но възнаградителната лихва е поискана
само за периода до твърдяното от кредитора настъпване на предросрочна
изискуемост, съдът не може да присъди възнаградителната лихва, чиято
изискуемост ще настъпи в хода на производството по иска по реда на чл. 422, ал.
1 ГПК. Поради това от вноските с настъпил падеж в хода на производството ще
следва да се присъди само частта, съставляваща главница съгласно погасителния
план. В настоящия случай, ищецът е формулирал искане за
договорна лихва за периода 05.02.2016г. – 06.04.2016г., за който период задължението
възлиза на сумата от 75,05
лв.
Изискуемостта
на отделните вноски по главницата е настъпила последователно на уговорените в
погасителния план падежи, като считано от датата на изпадане на длъжника в
забава за всяка отделна вноска по главницата в негова тежест е законна лихва за
забава, като общия размер на лихвата, начислена за периода за който се претендира
присъждането й
– 05.02.2016 г. – 02.09.2016 г.
– възлиза на сумата от 71,40
лв. От тази сума първоинстанционният съд е уважил иска за
21,54 лв. и доколкото няма въззивна жалба от ищеца, то сумата над 21,54 лв. не
следва да се признава за дължима.
С
оглед на изложеното установителният иск с предмет вземането на ищеца за
главница по кредита следва да бъде уважен за сумата от 1776,37 лв., представляваща
главница по Договор за потребителски кредит
от 05.06.2015
г., като за разликата над тази сума до пълня предявен размер от 2057,97 лв., претенцията
следва да бъде отхвърлена.
При
съобразяване на извършените плащания по кредита по делото се установява, че непогасените вноски за възнаградителна лихва за периода
05.02.2016 г. – 06.04.2016 г., представляващи непогасени суми по вноска 8 с
падеж на 05.02.2016 г. /частично погасена/ и вноски 9-10 с падежи на 05.03.2016
г. – 05.04.2016 г., възлизат на сумата от 75,05 лв.
От изложеното следва, че непогасеният остатък от задълженията на
кредитополучателя за заплащане на възнаградителна лихва, начислена за претендирания от ищеца период
от 05.02.2016 г. до 06.04.2016 г. е в размер на 75,05 лв, до който предел следва да се
уважи установителният иск, отнасящ се до
възнаградителната лихва, като за разликата над тази сума до пълния предявен
размер от 474,68
лв. следва да бъде отхвърлен.
По
осъдителните искове, предявени в условията на евентуалност:
С
оглед приетото, че установителните искове по чл. 422, ал. 1 ГПК следва да бъдат
частично уважени, то не се сбъднало вътрешно процесуалното условие за
разглеждане на предявените при условията на евентуалност осъдителни искове по
чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 430 ТЗ. Частичното уважаване на главния иск е
процесуална пречка за произнасяне по евентуално съединения иск. В този смисъл
Решение № 135 от 26.09.2018 г. по т. д. № 230/2017 г., т. к., ІІ т. о. на ВКС,
Решение № 210 от 27.07.2015 г. по гр. д. № 5600/2014 г., г. к., ІV г. о. на
ВКС.
По
делото се установява, че за периода от 05.02.2016
г. до 02.09.2016г., за който ищецът претендира присъждането на законна лихва за
забава върху главницата, длъжникът последователно е изпаднал в забава за вноските, падежирали през посочения период,
като за този период в негова тежест е начислена законна лихва, възлизаща в
размер на сумата от 71,40
лв., но доколкото искът е уважен от районния съд за 21,54
лв. и няма въззивна жалба от ищеца, то решението следва да бъде потвърдено за
21.54 лв.
Поради
изложеното въззивната жалба е частично основателна, като решението е неправилно
в частта, в която е признато за установено, че Н.Р.Т. дължи на „Т.Б.А.Б.“ ЕАД главница за разликата над
сумата от 1776,37
лв. до пълния претендиран размер от 2057,97
лв., както и със законната лихва върху главницата от 765,71 лв. от 17.09.2016 г. до окончателното изплащане, както и
законната лихва върху сумата от 1292,26 лв. от 14.07.2017 г. до окончателното
изплащане. Ответникът дължи законна лихва за забава
върху главницата от 586,17 лв. от 17.09.2016 г.
до окончателното изплащане, както и законната лихва върху сумата от 1190,20 лв. от 14.07.2017 г.
до окончателното изплащане. На следващо място решението е неправилно и в
частта, в която е признато за установено че ответникът дължи възнаградителна
лихва за периода от 05.02.2016
г. до 05.04.2016 г. за разликата
над сумата от 75,05
лв. до пълния предявен размер на сумата от 474,78
лв. При съвпадане на крайните изводи на въззивния съд с тези на
първоинстанционния в останалата уважена част за дължимост на сумата от 1776,37 лв., представляваща
главница по Договор за потребителски кредит, сумата от 75,05 лв., представляваща
възнаградителна лихва по договора за периода от 05.02.2016 г. до 05.04.2016г., както и за
сумата от 21,54
лв., представляваща лихва за забава върху главницата по кредита за периода от 05.02.2016 г. до 02.09.2016 г. решението
следва да бъде потвърдено.
При
този изход на делото и предвид направените искания и от двете страни за
присъждане на разноски отговорността за разноските следва да бъде разпределена
между страните съразмерно с оглед на уважената, респективно отхвърлената част
от предявените искове и като се вземат
предвид възраженията за прекомерност на претендираните юрисконсултски и
адвокатски възнаграждения, направени от двете страни, които настоящият състав
намира за основателни. С оглед на уважената
част от исковете от общо направените от ищеца за заповедното производство
разноски от 102,14
лв., включващи държавна такса от 52,14
лв. и 50 лв. - за
юрисконсултско възнаграждение за подаване на заявление и което съдът определя с
оглед извършеното по делото на ищеца се следват разноски от 73,39 лв. От направените в
първоинстанционното производство разноски от 476,26 лв. / за държавни такси от 156,26 лв., 220 лв. -за депозит за ССчЕ и 100 лв. -за
юрисконсултско възнаграждание/ се дължат разноски от 342,19 лв. За сумите над така определените разноски
първоинстанционното решение следва да се отмени. За въззивна инстанция на ищеца-въззиваем следва
да се присъдят разноски
съобразно отхвърлената част от въззивната жалба на
ответника. Разноските на ищеца пред СГС настоящият състав определя на 550 лв.,
от които 450 лв. депозит за възнаграждение на вещо лице и 100 лв.
юрисконсултско възнаграждение. От така определения размер на ищеца следва да се
присъдят 403,32 лв. С оглед на отхвърлителната част от
исковете при направени разноски от ответника за заповедното производство от 868 лв. за адвокатско
възнаграждение при направено възражение за прекомерност на същото от ищеца и
което съдът намира за основателно и което с оглед на чл. 7, ал. 7 НМРАВ е в размер
на 321,24 лв. следва да се
присъдят разноски в размер на 90,43
лв. За първоинстанционното производство от направените
разноски от ответника за адвокатско възнаграждение от 975 лв. и при направено
възражение за прекомерност от страна на ищеца и което възражение съдът намира
за основателно, като с оглед на чл. 7, ал. 2 от НМРАВ и в размер на 450 лв. следва да се
присъдят с оглед на отхвърлителната част разноски в размер на 126,68 лв.,
а за въззивното производство от общо направени разноски за 51,08 лв. за държавна такса
се дължат 13,62
лв. За въззивното производство от направените разноски от ответника за
адвокатско възнаграждение от 975 лв. и при направено възражение за прекомерност
от страна на ищеца и което възражение съдът намира за основателно, като с оглед
на чл. 7, ал. 2 от НМРАВ и в размер на 450 лв. следва да се присъдят с оглед на
отхвърлителната част разноски в размер на 120,02 лв.
Воден
от гореизложеното, Софийският градски съд
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ
Решение №136548/08.06.2019г., постановено по гр. д. №15421/2017г. по описа на
Софийски районен съд, I ГО, 127-ми състав, в частта, с която е признато за
установено на основание чл. 422 ГПК във
вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД във
вр. с чл. 9 ЗПК,
че Н.Р.Т. дължи на „Т.Б.А.Б.“ ЕАД непогасена главница
по договор за потребителски кредит №**********/05.06.2015
г.
за разликата над сумата от 1776,37 лв. до пълния предявен
размер от сумата от 2057,97
лв., както и за законна лихва върху главницата от 765,71 лв. за периода от
17.09.2016 г. до окончателното изплащане, както и за законна лихва върху главницата от 1292,26 лв. от
14.07.2017 г. до окончателното й изплащане, както и
възнаградителна лихва за периода от 05.02.2016
г. до 06.04.2016 г. за
разликата над сумата от 75,05
лв. до пълния предявен размер на сумата от 474,68
лв., ведно със законната лихва върху сумата от 17.09.2016 г.
до окончателното й изплащане, както и частта за
разноските в полза на „Т.Б.А.Б.“
ЕАД за разликата над 73,39
лв. – разноски за заповедното производство, и над 342,19 лв. – разноски за
първоинстанционното производство като вместо това постановява:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения от „Т.Б.А.Б.“ ЕАД срещу Н.Р.Т. иск с правно
основание чл. 422 ГПК във
вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД във
вр. с чл. 9 ЗПК за
признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 218,60 лв. /разлика над
1776,37 лв. до пълния предявен
размер на сумата от 2057,97
лв./, представляваща такса за озенка на риска, част от главница
по договор за кредит №**********/05.06.2015 г., ведно със законната лихва върху сумата от 218,60 лв. от
12.10.2016 г. до окончателното й изплащане.
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения от „Т.Б.А.Б.“ ЕАД срещу
Н.Р.Т. иск с правно
основание чл. 422 ГПК във
вр. с чл. 240, ал. 2 ЗЗД във
вр. с чл. 9 ЗПК за
признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата над 75,05 лв. до пълния предявен
размер от 474,68
лв., представляваща възнаградителна лихва за периода от 05.02.2016 г. до 06.04.2016 г. по Договор
за потребителски кредит №**********/05.06.2015г.
ПОТВЪРЖДАВА
Решение №136548/08.06.2019г., постановено по гр. д. №15421/2017г. по описа на
Софийски районен съд, I ГО, 127-ми състав в останалата част, с която на
основание чл. 422 ГПК във
вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД във
вр. с чл. 9 ЗПК, чл. 422 ГПК във вр. с чл. 240, ал. 2 ЗЗД във вр.
с чл. 9 ЗПК и чл. 422 ГПК във вр. с чл. 86 ЗЗД е признато за
установено, че Н.Р.Т.
дължи на „Т.Б.А.Б.“
ЕАД сумата от 1776,37
лв., представляваща непогасена главница по Договор за потребителски кредит №**********/05.06.2015г., ведно със законна
лихва за забава върху главницата от 586,17 лв. от 17.09.2016 г. до
окончателното изплащане, както и законната лихва върху сумата от 1190,20 лв. от
14.07.2017 г. до окончателното изплащане;
сумата от 75,05
лв. - представляваща
възнаградителна лихва по договора за периода от 05.02.2016 г. до 06.04.2016 г.; сумата от 21,54 лв. - представляваща лихва
за забава върху главницата по кредита за периода от 05.02.2016 г. до
02.09.2016 г., както и в частта
за разноските, с която
в полза на „Т.Б.А.Б.“
ЕАД сумата от 73,39 лв. – разноски за
заповедното производство и сумата от 342,19 лв. – разноски за
първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА
„Т.Б.А.Б.“ ЕАД да заплати на Н.Р.Т. сумата от 90,43 лв лв. – разноски за заповедното производство,
сумата от 126,68 лв. – разноски за
първоинстанционното производство, и сумата от 133,64 лв. – разноски за въззивното
производство.
ОСЪЖДА
Н.Р.Т. да заплати на „Т.Б.А.Б.“ ЕАД сумата от 403,32 лв. - разноски за въззивното
производство.
Решението
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.