№ 18378
гр. София, 13.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 171 СЪСТАВ, в публично заседание на
тринадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ТЕОДОРА М. ИВАНОВА
при участието на секретаря АНИТА Р. СТАМЕНОВА
като разгледа докладваното от ТЕОДОРА М. ИВАНОВА Гражданско дело №
20241110102265 по описа за 2024 година
Производството е образувано по предявени от И. ********** П., чрез адв. Л. Г.,
против „**********“ АД и „*************“ ЕООД искове:
1. Искове за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 4 от договор за
паричен заем № *********** г., сключен между ищцата и „**********“ АД,
предвиждаща задължение за заемателя да предостави на заемодателя обезпечение,
както и нищожността на договор за предоставяне на поръчителство № ***********
г., сключен между ищцата и „*************“ ЕООД, неразривно свързан с договора
за паричен заем № *********** г., на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД – като
поредица от сделки, сключени с цел заобикаляне на императивни законови
разпоредби – на императивната забрана на чл. 19, ал. 4 ЗПК относно максимално
допустимия от закона размер на ГПР по договори за потребителски кредити, както и
на императивното изискване на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за посочване в договора за
паричен заем на действителния размер на ГПР.
2. Предявен срещу „*************“ ЕООД иск с правно основание чл. 55, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД за осъждане на дружеството да възстанови на ищцата сумата 885,80 лв. (с
протоколно определение от 08.11.2024 г. е допуснато, на основание чл. 214 ГПК,
изменение размера на иска от сумата 50 лв. на сумата 885,80 лв., представляваща
пълния размер на вземането), получена без основание – по нищожен договор за
поръчителство, от „*************“ ЕООД, чрез овластения от последното
представител „**********“ АД, ведно със законната лихва върху посочената сума от
11.01.2024 г. (датата на предявяване на иска) до окончателното й изплащане,.
Твърди се, че с договор за паричен заем № *********** г., сключен с
1
„**********“ АД, ищцата е получила потребителски кредит в размер 1250 лв., усвоен
чрез предоставяне на сумата в брой, при годишен лихвен процент 35% и уговорено
погасяване на 20 вноски, с краен падеж 06.06.2022 г., с ГПР 40,70%, като общата
дължима сума е в размер на 1434,20 лв. В чл. 4 от договора е предвидено, че
кредитополучателят следва да предостави на кредитодателя обезпечение,
представляващо банкова гаранция или поръчителство от две физически лица, одобрени
от заемодателя. Във връзка с тази клауза, на 27.08.2021 г. между ищцата и
„*************“ ЕООД бил сключен договор за предоставяне на поръчителство №
*********** г., по силата на който на дружеството се дължи възнаграждение в размер
на 885,80 лв., платимо разсрочено, заедно с месечните вноски по договора за кредит,
на кредитодателя „**********“ АД, в полза на „*************“ ЕООД. С
възнаграждението за поръчителство общо дължимите суми възлизат на 2320 лв., а не
на 1434,20 лв., както е посочено в договора за паричен заем. Твърди се, че клаузата на
чл. 4 от договора за кредит, както и договорът за поръчителство са нищожни, тъй като
със сключването на двете сделки, свързани помежду си, се цели не да се обезпечи
договора за кредит, а да се генерира допълнително възнаграждение за кредитодателя,
като се преодолее забраната на ч. 19, ал. 4 ЗПК и не се спази изискването на чл. 11, ал.
1, т. 10 ПК. Твърди се, че ищцата е заплатила уговореното с договора за поръчителство
възнаграждение от 885,80 лв., която сума е платена при начална липса на основание и
подлежи на връщане. Иска се уважаване на предявените искове и присъждане на
разноски по делото.
С отговори на исковата молба, подадени от „**********“ АД на 04.04.20204 г. и
08.04.20204 г., с идентично съдържание, подадени чрез юрк. М. К., се поддържа
неоснователност на предявения срещу него установителен иск, с твърдение, че
изискването за предоставяне на обезпечение на кредит е напълно допустимо и
законно, съгласно чл. 11, т. 18 ЗПК, чл. 5, ал. 1, б. „н“ от Директива 2008/48/ЕО и от
ЗЗД. Това е стандартна практика в сферата на кредитирането и не противоречи на
добрите нрави. Твърди се, че дружеството е действало добросъвестно, тъй като е
предоставил стандартен европейски формуляр, в който са описани параметрите и
условията на кредита. След като ищцата се е запознала с него и е изразила съгласие за
сключване на договора при тези условия, то е налице индивидуално уговорена клауза.
Иска се отхвърляне на предявения срещу него иск и присъждане на разноски. Прави
се възражение по чл.78, ал. 5 ГПК по отношение на адвокатското възнаграждение на
насрещната страна.
С отговора на исковата молба, подаден от „*************“ ЕООД, чрез юрк.
******* К., се твърди недопустимост на установителния иск за нищожност на
договора за поръчителство, тъй като е предявен при липса на правен интерес от
предявяването му, с оглед възможността да се предяви иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, в
рамките на който да се установи и нищожност на договора. Излага се, че
2
установителният и осъдителният иск имат идентичност на предмета на спора, поради
което съединяването им е недопустимо. Поддържа се, че договорът за поръчителство е
действителен, тъй като нееквивалентността на престациите не води до нищожност на
договора, а е основание за унищожаването му, като сключен при крайна нужда, в
едногодишен срок. Твърди се, че клаузите на договора са формулирани ясно и
разбираемо, поради което не са неравноправни, съгласно чл. 145, ал. 2 ЗЗП. Иска се
отхвърляне на предявения срещу него иск и присъждане на разноски. Прави се
възражение по чл.78, ал. 5 ГПК по отношение на адвокатското възнаграждение на
насрещната страна.
Софийският районен съд, като прецени доводите на страните и събраните
по делото доказателства, прие следното:
Исковете са допустими.
Възражението на „*************“ ЕООД за недопустимост на предявения
срещу него установителен иск, е неоснователно. Възможността в рамките на
осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД да се въведе и установи възражение за
нищожност на сделката, на основание на която е дадена престацията, чието връщане се
иска, не лишава ищеца от правен интерес да прогласи нищожността на целия договор
на заявеното основание със сила на пресъдено нещо. По осъдителния иск ще се приеме
за установено със сила на пресъдено нещо, че даденото по договора е при начална
липса на основание, тоест при липса на облигационно отношение между страните,
като само в мотивите към решението ще бъде посочено защо е налице липса на
основание за извършване на престацията, а по установителния иск за нищожност на
договора ще се реши със сила на пресъдено нещо спорът нищожен ли е целият
договор, което ще създаде установеност в отношенията между страните относно
действителността на цялата сделка, а не само на клаузата, във връзка с която е
извършено плащането на сумата, предмет на иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД. В този смисъл
няма дублиране на предмета на двата иска.
От фактическа страна:
От договор за паричен заем № *********** г. и стандартен европейски
формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити, се установява,
че между ищцата И. Б. П., като заемател, и ответника „**********“ АД, като
заемодател, е сключен договор за потребителски кредит, по силата на който
ответникът й предоставил назаем 1250 лв., със срок на погасяване 40 седмици – до
06.06.2022 г., при лихвен процент за кредита 35%, ГПР 40,70 % и обща сума за
връщане – 1434,20 лв. В чл. 4 от договора е предвидено, че заемателят се задължава в
срок до три дни, считано от датата на сключване на договора да предостави на
заемодателя едно от следните обезпечения: 1/. две физически лица, които да отговарят
на специалните условия на заемодателя, посочени в чл. 4, т. 1 от договора; 2/. банкова
3
гаранция с бенефициер – заемодателя, при посочените в чл. 4, т. 2 от договора
условия; 3/. одобрено от заемодателя дружество-гарант, което предоставя гаранционни
сделки.
От договор за предоставяне на гаранция № *********** г. се установява, че
между ищцата И. Б. П., като потребител, и ответника „*************“ ЕООД, като
гарант, е сключен договор, по силата на който гарантът се е задължил да гарантира
изпълнението на всички задължения на потребителя, възникнали към „**********“
АД във връзка с договора за паричен заем № *********** г., както и изпълнението на
всички задължения, възникнали вследствие на неизпълнението на задълженията на
потребителя по посочения договор за заем. В чл. 3 от договора е предвидено, че
потребителят дължи възнаграждение на гаранта в размер на 885,80 лв., платимо
разсрочено, на вноски, по начина за плащане, предвиден в договора за паричен заем,
като „**********“ АД е овластено да приема вместо „*************“ ЕООД
изпълнението на задължението на потребителя за плащане на възнаграждението на
гаранта.
Видно от погасителния план към договора за паричен заем № *********** г.,
ищцата е следвало да плаща на заемодателя, на посочените в плана падежни дати,
вноски по 116 лв. (общо 20 бр.), с които същата да погасява задълженията си за
връщане на главница и заплащане на възнаградителна лихва по договора за заем и
задължението си за заплащане на възнаграждение по договора за гаранция.
От заключението на приетата по делото съдебносчетоводна експертиза се
установява, че предоставеният заем е бил усвоен, като ищцата е погасила
задълженията си по договора за заем в общ размер на 1434,20 лв. (1250 лв. – главница
и 184,20 лв. възнаградителна лихва), както и задължението си по договора за гаранция
– 885,80 лв. Установява се и че максимално допустимият ГПР към сключване на
договор за кредит и договора за гаранция – 27.08.2021 г. е бил 50%, а ГПР по
процесния договор, с включено възнаграждение по договора за поръчителство, е в
размер на 111,59 %.
При тези данни съдът намира следното от правна страна:
1. По исковете за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 4 от договор за
паричен заем № *********** г., сключен между ищцата и „**********“ АД,
предвиждаща задължение за заемателя да предостави на заемодателя обезпечение,
както и нищожността на договор за предоставяне на поръчителство № ***********
г., сключен между ищцата и „*************“ ЕООД, неразривно свързан с договора
за паричен заем № *********** г., на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД – като
поредица от сделки, сключени с цел заобикаляне на императивни законови
разпоредби – на императивната забрана на чл. 19, ал. 4 ЗПК относно максимално
допустимия от закона размер на ГПР по договори за потребителски кредити, както и
4
на императивното изискване на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за посочване в договора за
паричен заем на действителния размер на ГПР.
Исковете са основателни.
Процесните договори – за паричен заем от 27.08.2021 г. и за предоставяне на
гаранция от 27.08.2021 г. са сключени при действието на Закона за потребителския
кредит и Закона за защита на потребителите и представлява договор за потребителски
кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, тъй като е сключен с физическо лице -
потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и § 13 ДР към ЗЗП. Ето защо са приложими
разпоредбите на Закона за потребителския кредит (ЗПК) и Закона за защита на
потребителите (ЗЗП).
Според разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски
кредит трябва да бъде изготвен на разбираем език и да съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента
на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин. Според практиката на ВКС, неточното посочване на ГЛП
и/или ГПР, представляващи задължително съдържание на договора за
потребителски кредит, има същата последица, както и непосочването им (решение
№ 50013 от 5.08.2024 г. по т. д. № 1646/2022 г., II т. о. на ВКС и др.).
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит. При изчисляване на годишния процент на
разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит (чл. 19, ал. 3,
т. 1 ЗПК). Според разпоредбата на § 1, т. 1 ДР ЗПК, „общ разход по кредита за
потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането
на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва
нотариалните такси.
В случая в ГПР, посочен в чл. 2, т. 8 от договора за заем, е включена само
посочената в договора възнаградителна лихва, като в нейния размер не е включено
5
изрично неуговореното в договора за потребителски кредит, но фактически
начисленото и събрано от ищцата възнаграждение за предоставяне на обезпечение в
размер на 885,80 лв. (уговорено в чл. 3, ал. 1 от договора за гаранция), което е довело
до неточно посочване на действителния размер на ГПР. Възнаграждението за
предоставяне на обезпечение е следвало да бъде включено в ГПК по следните
съображения:
На първо място, по своята същност представлява допълнително
възнаграждение на кредитодателя. То е било предварително заложено в погасителния
план към договора за кредит, като част от месечните погасителни вноски, платими
чрез кредитодателя на юридическо лице, в което кредитодателят притежава 100 % от
капитала, пряко свързано е с договора за кредит и с оглед начина на уговаряне и
предвидения начин за заплащането му се явяват част от възнаградителната лихва.
Следва да се посочи също, че като се съобразят другите възможни обезпечения,
уредени в чл. 4 от договора за заем, и срока за предоставянето им, за заемателя
съществува само една реална възможност за изпълнение изискванията на заемодателя
за предоставяне на обезпечение – тази по чл. 4, т. 3 от договора за заем (одобрено от
заемодателя дружество-гарант). Изискванията за представянето на такъв вид
обезпечение задължава лицето да сключи договор за предоставяне на поръчителство с
одобрено от заемодателя дружество („*************“ ЕООД), в което заемодателят
„**********“ АД притежава 100 % от капитала, видно от справка в ТРРЮЛНЦ. Това
размества финансовия риск, като го прехвърля върху заемополучателя и освобождава
кредитодателя от задължението по чл. 16 ЗПК да провери предварително
имущественото състояние на длъжника си и да отчете риска от невъзможност за
погасяване на кредита, като го добави в общия размер на разходите чрез уговаряне на
по-висока лихва или друго плащане. Неоправдано е да се прехвърля риска от
неизвършване на проверка на имуществото на кредитополучателя върху последния
чрез предоставяне на подобен вид „допълнителни услуги“, възнаграждението за които
всъщност представлява разход по кредита (допълнителна възнаградителна лихва), но
не е отчетено при определяне ГПР.
Дори да се приеме, че възнаграждението по договора за гаранция не
представлява допълнително възнаграждение за кредитодателя, то същото е общ
разход по кредита за потребителя, тъй като има характеристиките, посочени в § 1,
т. 1 ДР ЗПК: било е известно на кредитора към сключването на договора за кредит,
пряко свързано е с договора за кредит и е следвало да бъде заплатено от потребителя.
В решение на от 13 март 2025 г. по дело C-337/23 на СЕС е прието, че разходите по
договор за поръчителство, чието сключване е наложено на потребителя с клауза в
подписания от него договор за кредит, които водят до увеличаване на общия размер на
дълга, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ и
следователно в обхвата на понятието „годишен процент на разходите“.
6
От изложеното следва, че с клаузата на чл. 4 от договора и с договора за
гаранция се е целяло заобикаляне на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК – по делото е
установено, че ако при изчисляване на ГПР се включи и възнаграждението за
гаранция, размерът на същия възлиза на 111,59 %, който процент надвишава
предвидения в чл. 19, ал. 4 ЗПК максимален размер на ГПР към датата на сключване
на двата договора – 50%, както и заобиколяне на императивната разпоредба на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК, изискваща включване на всички разходи по кредита в ГПР и
отразяване в договора за потребителски кредит на действителния ГПР по кредита.
Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит,
имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна, а
според разпоредбата на чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД са нищожни договорите, които са
сключени с цел заобикаляне на императивни разпоредби на закона.
Възможно е и целта „заобикаляне на закона“ да се осъществи и с поредица от
сделки, свързани помежду си, които разгледани сами по себе си могат да бъдат и
валидни, но в контекста на цялата поредица, целта на системата от сделки и
постигнатият с тях резултат – преодоляване на императивни законови разпоредби, да
са нищожни. В този смисъл са
С оглед на горното установителните искове се явяват основателни и следва да
бъдат уважени.
2. По отношение на иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждане
на „*************“ ЕООД да възстанови на ищцата сумата 885,80 лв., получена без
основание – по нищожен договор за поръчителство, ведно със законната лихва от
11.01.2024 г. до окончателното й изплащане:
Искът е основателен и следва да се уважи за пълния предявен размер.
Фактическият състав на неоснователното обогатяване по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
включва следните елементи: даване, съответно получаване, на вещ или пари от ищеца
на ответника; начална (към даването) липса на основание за това. При предявен иск за
връщане на даденото при начална липса на основание в тежест на ищеца е да докаже
даването на ответника на вещта или на паричната сума, а в тежест на ответника е да
докаже заявеното от него основание за получаването й.
В случая ищцата доказа твърдението си, че е платила на „*************“
ЕООД,чрез „**********“ АД, сумата 885,80 лв. Сумата е дадена при начална липса на
основание – нищожен договор за гаранция, сключен във връзка с нищожна клауза по
договор за заем, поради което подлежи на връщане.
По разноските:
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца се дължат
направените по делото разноски, възлизащи на сумата 150 лв. – платена държавна
7
такса за разглеждане на делото и 550 лв. – платени депозити за вещо лице. На
основание чл. 38, ал. 2 ЗА в полза на процесуалния представител на ищцата адв. Л. А.
Г. следва да се присъди адвокатско възнаграждение за предоставената безплатна
адвокатска помощ и съдействие в размер на 400 лв., съответно на защитения
имуществен интерес, предвид фактическата и правна сложност на делото и
извършените по същото процесуалния действия от адвоката. Следва да се посочи, че с
оглед приетото в решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС и в определение №
50015 от 16.02.2024 г. по т.д. № 1908/2022 г. на ВКС, I т.о., Наредба № 1/2004 г. за
възнаграждения за адвокатска работа не съответства на правото на ЕС, поради което
не следва да се прилага, а посочените в наредбата размери на адвокатските
възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при служебно определяне
на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда.
По изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от И. ********** П., ЕГН
**********, против „**********“ АД, ЕИК ******, и „*************“ ЕООД, ЕИК
*********, искове, че клаузата на чл. 4 от договор за паричен заем № ***********
г., сключен между И. ********** П. и „**********“ АД, както и че договорът за
предоставяне на поръчителство № *********** г., сключен между И. ********** П.
и „*************“ ЕООД, неразривно свързан с договора за паричен заем №
*********** г., са нищожни на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД – като поредица от
сделки, сключени с цел заобикаляне на императивни законови разпоредби: на
императивната забрана на чл. 19, ал. 4 ЗПК относно максимално допустимия от закона
размер на ГПР по договори за потребителски кредити, както и на императивното
изискване на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за посочване в договора за паричен заем на
действителния размер на ГПР.
ОСЪЖДА „*************“ ЕООД, ЕИК *********, на основание чл. 55, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД, да върне на И. ********** П., ЕГН **********, сумата 885,80 лв., платена
от ищцата на ответника на основание нищожен договор за предоставяне на
поръчителство № *********** г., сключен във връзка с нищожна клауза на чл. 4 от
договор за паричен заем № *********** г., ведно със законната лихва върху тази сума
от 11.01.2024 г. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА „**********“ АД, ЕИК ******, и „*************“ ЕООД, ЕИК
*********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплатят на И. ********** П., ЕГН
**********, сумата 700 лв. разноски по делото.
ОСЪЖДА „**********“ АД, ЕИК ******, и „*************“ ЕООД, ЕИК
8
*********, на основание чл. 78, ал. 1, вр. чл. 38, ал. 2 ЗА, да заплатят на адв. Л. А. Г.,
ЕГН **********, сумата 400 лв. с ДДС – адвокатско възнаграждение за осъщественото
процесуално представителство на ищцата пред настоящата инстанция.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9