РЕШЕНИЕ
№ 734
гр. Пловдив, 06.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ, в публично заседание на
осми май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Величка П. Белева
Членове:Надежда Н. Дзивкова Рашкова
Руска Ат. Андреева
при участието на секретаря Тодорка Г. Мавродиева
като разгледа докладваното от Руска Ат. Андреева Въззивно гражданско дело
№ 20245300500539 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 4263 от 27.10.2023 г., постановено по гр. д. № 1437/2021
г. по описа на Районен съд – гр. Пловдив, ХII гр. състав, е осъдено „Фератум
България“ ЕООД да върне на В. В. В. дадена от нея без основание парична
сума в размер на 860,30 лева, както и съответно е разпределена и
отговорността за разноските по делото.
Решението се обжалва изцяло с въззивна жалба от „Фератум България“
ЕООД. Във въззивната жалба се излагат оплаквания за неправилност на
решението с искане за неговата отмяна. Оспорва се изводът на районния съд
за нищожност на договора на осн.чл.10, ал.1 от ЗПК с довода, че за да бъде
обявен договорът за недействителен следва кумулативно всички изисквания в
разпоредбата да са били нарушени, а не отделни нейни елементи. Оспорва се
изводът, че таксата за гарант следва да бъде включена в ГПР като се сочи, че
сключването на договора за гаранция с „Фератум Банк“ ЕАД е допълнителна
услуга, която не е задължително условие за получаване на кредит от
„Фератум България“ ЕООД. Излагат се съображения, че „Фератум Банк“ ЕАД
е самостоятелно юридическо лице и сключеният с него договор по същество е
договор за поръчителство, а така и че дължимата по договора такса е
възнаграждение на поръчителя. Посочва се процесът на кандидатстване и
отпускане на кредит и се твърди, че потребителят може да избере дали да
посочи собствен поръчител или да се договори с „Фератум Банк“ ЕАД, а при
1
избор на последното се сочи процедурата на сключване на договор. Поддържа
се, че при определянето на ГПР не е допуснато нарушение и потребителят е
имал възможност да прецени дали сключването на договора е подходящо за
него. Моли се за отмяна на решението и за отхвърлянето на предявения иск.
Претендират се разноски. Не се правят доказателствени искания. С
въззивната жалба се оспорват и присъдените разноски с
първоинстанционното решение като прекомерни, съставляващо по същество
искане за изменение на решението в частта за разноските, което е оставено
без уважение с Определение № 981/25.01.2024 г. по първоинстанционното
дело, което не се обжалва.
Постъпил е отговор на въззивната жалба от В. В. В., чрез
пълномощника адвокат А. К., с който взема становище за неоснователност на
жалбата. Излага съображения за правилността и законосъобразността на
обжалваното решение като постановено при обсъждане на всички
доказателства по делото и правилно разпределена между страните
доказателствена тежест. Поддържат се доводи за нищожността на договора за
потребителски кредит на осн. чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, за което се коментират
изводите на ССЕ. Намират се за правилни изводите на районния съд, че
договорът е недействителен на осн. чл.11, ал. 1, т. 10 от ЗПК с довода, че ГПР
е посочен грешно и не е посочена общата дължима сума от потребителя.
Споделя се изводът на районния съд, че в ГПР е следвало да се включат
разходите за заплащане на гаранцията. Поддържа се, че кредитът е уговорен и
се предоставя единствено при поръчителство на лице, свързано с кредитора,
което е абсолютна предпоставка за одобряване на заема. Подробно се
мотивират изводи, че в нарушение на чл. 19, ал. 1, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК в ГПР не са включени разходите за заплащане на възнаграждението на
„Фератум Банк“ ЕАД. Посочва се, че при включване на същите в ГПР,
последният е щял да възлиза на 119, 59 %. Оспорват се доводите в жалбата,
че разходите за гаранцията се дължат на друго лице, различно от
кредитодателя с позоваване на клаузите на договора, както и че всички суми
са изплатени на „Фератум България“ ЕООД. Подробно се обосновават
доводи, че уговорените в процесния договор клаузи, с които се начислява
възнаграждение за поръчителството/гаранцията/ са съществени за договора и
с тях се цели придобиване на сигурна печалба за кредитодателя. Оспорва се
възражението за прекомерност на разноските. Моли да се остави без
уважение въззивната жалба и да се потвърди обжалваното решение. Моли се
за присъждане на разноски, включително адвокатско възнаграждение по
чл.38, ал.1, т.2 ЗАдв. Моли да не се присъждат разноски на „Фератум
България“ ЕООД, както и се прави възражение за недължимост и
прекомерност на претендираните разноски за адвокатско възнаграждение.
Като взе предвид събраните по делото доказателства и становищата
на страните, настоящият съдебен състав намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
Районният съд е бил сезиран от В. В. с иск с правно основание чл. 55,
ал. 1 от ЗЗД против „Фератум България“ ЕООД за връщане на дадена без
основание парична сума в размер на 860,30 лв.
2
В исковата молба и уточненията към нея са изложени твърдения, че на
27.11.2018 г. В. В. сключила с ответника „Фератум България“ ЕООД договор
за потребителски кредит № ***, по силата на който й били отпуснати 3000
лева при фиксиран лихвен процент 5,03 % и ГПР 49,06 %. Тя заплатила
главницата от 3000 лева, както и парични суми за: възнаградителна лихва –
137,34 лева, такси по тарифа на ответника – 125 лева, възнаграждение за
поръчителство (гаранция) от „Фератум Банк“ – 597,96 лева. Договорът за
кредит бил недействителен по смисъла на чл. 22 от ЗПК – не била спазена
формата на договора, не бил посочен общият размер на кредита, не бил
посочен реалният размер на ГПР – в него следвало да се включат всички
такси по договора, както и възнаграждението на поръчителя, което не било
сторено. При включване на тези разходи в ГПР се надхвърляла
императивната граница, уредена в чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Към договора нямало
погасителен план, не било спазено и изискването по чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК.
Недействителността на договора за кредит водела до недействителност на
договора за поръчителство. При евентуалност – договорите били
унищожаеми поради измама и грешка, сключени при крайна нужда и явно
неизгодни условия. Договрите били нищожни като нарушаващи закона,
нарушаващи добрите нрави и съдържащи неравноправни клаузи. Следвало да
се приеме, че ищцата дължи на ответното дружество единствено чистата
стойност на кредита (3000 лева), а даденото над тази сума – да й се върне.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът „Фератум България“ ЕООД е
подал писмен отговор, в който потвърждава факта на сключването на
договора за кредит. Поддържа, че договорът за кредит съдържал всички
изискуеми по закон реквизити. Възнаграждението на поръчителя „Фератум
Банк“ не следвало да се включва в ГПР, доколкото било договорено в
отделно съглашение, не било условие за сключване на договора за кредит, а
потребителката сама избрала да се поръчителства за дълга й от него. Оспорва
възраженията за унищожаемост на договора за кредит и договора за гаранция
като недоказани.
Първоинстанционният съд е счел, че процесният договор за кредит не
обвързва страните поради нарушение на изискванията на ЗПФУР. За пълнота
е разгледал доводите за неговата недействителност и е приел, че няма
основание да ги уважи. Приел е също така, че договорът за гаранция не
създава валидно задължение за заплащане на възнаграждение на поръчителя
„Фератум Банк“, доколкото главен дълг не съществува. С тези решаващи
мотиви уважил претенцията на ищцата В. за връщане на даденото на
„Фератум България“ ЕООД без основание до размера, до който е бил сезиран
– парична сума в размер на 860,30 лева.
При извършената служебна проверка съгласно чл. 269 от ГПК, съдът
констатира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Следва да се
премине към неговата правилност.
Отделено е като безспорно по делото, че на 27.11.2018 г. страните В. В.
3
(кредитополучател) и „Фератум България“ ЕООД (кредитодател) са
сключили договор за потребителски кредит № ***, включващ уговорка за
поръчителство от страна на „Фератум Банк“, по който е усвоена чиста
стойност в размер на 3000 лева. Представен е и сключеният договор (л. 6 от
първоинстанционното дело).
Представени са общи условия на „Фератум България“ ЕООД по
потребителски кредити (за краткост „ОУ“), в чл. 5.3 от които е предвидена
възможността на кредитоискателя да предложи на кредитора обезпечение
чрез поръчител – физическо или юридическо лице. Уговорено е, че
кредитодателят поддържа списък с предварително одобрени поръчители,
който публикува на уеб страницата си (част „Дефиниции“ на ОУ, „Гарант“).
Всички останали поръчители подлежат на процедура по одобрение (чл. 5.5 –
чл. 5.6 от ОУ).
По делото са приети и други писмени доказателства, които нямат
отношение към процесния спор.
По делото са изготвени и приети заключения по съдебно счетоводни
експертизи.
От заключението на вещото лице М.М. се установява, че общата сума,
платена от ищцата В. на „Фератум България“ ЕООД, възлиза на 3 860,30 лева,
от които: 3000 лева – главница, 137,34 лева – договорна лихва, 125 лева –
такси за предсрочно погасяване, събиране на задължение, удостоверение за
липса на задължения; 597,96 лева – възнаграждение за гарант „Фертум Банк“.
При сключване на договора за кредит в ГПР (в размер на 49,06 %) е включена
като разход единствено възнаградителна лихва, а начисляването на
възнаграждение за гарант оскъпява кредита със 119,59 % на годишна база. От
допълнителното заключение на вещото лице М. (л. 136-137 от
първоинстанционното дело) се установява, че възнаграждението по
поръчителството е преведено по банкова сметка на ответника на 18.01.2019 г.
Отговорът на втори въпрос в допълнителното заключение касае неотносим
факт – при иск за недължимо платено водещото е прякото имуществено
разместване между страните („даването“), като последващи парични
транзакции между реципиента и трето лице са правно ирелевантни.
Отговорността на това трето лице, което се твърди да е получило част от
процесната сума, не е предмет на настоящото дело. Предвид това, съдът не
основава изводите си за фактите на обсъждания експертен отговор.
Оплакванията на въззивника „Фератум България“ ЕООД в тази насока се
намират за неоснователни.
В заключението на вещото лице Л.К. се посочва, че задържаната от
ответника сума е в размер на 3262,34 лева, а понеже ГПР не бил уреден в
процесния договор за кредит, той е изчислен на 40,02 %, като при
съобразяване на възнаграждението на поръчителя той би възлязъл на 48,24 %.
Доколкото заключенията на вещото лице М. отговарят по-пълно и
точно на поставените въпроси, а заключението на вещото лице К. не
4
кореспондира със събраните по делото доказателства (напр. в договора е
посочен първоначален ГПР в размер, по-висок от дадения от вещото лице,
дори след включването на допълнителни разходи в него), съдът кредитира
заключенията на г-жа М., с горното уточнение досежно отговора на втори
въпрос в допълнителното заключение.
За да бъде уважен искът с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД за
връщане на даденото без основание, ищецът е необходимо да докаже
единствено даването, а ответникът – основанието да го задържи (в този
смисъл изрично напр. решение № 227 от 22.03.2019 г. на ВКС по гр. д. №
896/2018 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Г. М.; определение № 421 от
25.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 592/2014 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията
М. П.).
В настоящия случай ищцовата страна е доказала, че е предала на
„Фератум България“ ЕООД парична сума в размер 860,30 лева, освен
усвоената главница по кредит, която не се твърди да е платена без основание.
Ответното дружество е следвало да докаже пълно и главно основанието си да
задържи сумата от 860,30 лева. В случая това не е сторено.
Като взе предвид характеристиките на съглашението, което се сочи като
основание за престацията, и на страните по него, съдът намира, че се касае до
договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК –
кредитодателят е небанкова финансова институция, а кредитополучателят е
физическо лице, което е сключило договора за задоволяване на свои лични
потребности; липсват данни да действало с оглед на професионалната си
дейност. Потребителката В. В. се ползва от защитата, която императивните
норми на закона предоставят.
Следва да се разгледа на първо място въпросът за действителността на
договора за кредит, доколкото той обуславя наличието на основание у
ответника да задържи процесната сума. По този въпрос въззивният съд
намира следното:
Съгласно пар. 1 от ДР на ЗПК " Общ разход по кредита за
потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати. Явно е, че
ГПР е величината, чрез която следва да се изрази по ясен и разбираем за
потребителя начин оскъпяването на заетата сума. Ако в ГПР не са включени
всички посочени разходи, то потребителят е в невъзможност да прецени
финансовите последици от поемането на задължението. Посочването в
договора за кредит на ГПР, който не отговаря на действителния такъв, води
до нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
В случая уговореното възнаграждение за гаранта „Фератум Банк“, част
от което е заплатено от ищцата, не е включено в ГПР по кредита. То
съставлява допълнителен разход за потребителя, който съпътства
5
задължаването му по договора. Не могат да се споделят оплакванията на
жалбоподателя, че понеже потребителят можел да избере опция
поръчителство от личен гарант, а не от „Фератум Банк“, то сключването на
договора за поръчителство с последното не било задължително условие за
получаване на кредита. По делото се установява, че предоставянето на гарант
или поръчител е задължителен елемент от процедурата за кандидатстване за
кредита – на потребителя се дава възможност да отбележи една от две
затворени опции – „личен гарант“ или „гаранция от Фератум банк“. В тази
насока са и твърденията на самия ответник в отговора на исковата молба, чрез
които се описва механизмът на кандидатстване и отпускане на кредита.
Следователно, предоставянето на поръчител или гарант е условие за
сключването на договора. Свързаните с това разходи е следвало да се
включат в ГПР, а понеже е сторено противното – посоченият ГПР в размер на
49,06 % не отговаря на действителния такъв. Напротив, оскъпяването на
кредита при съобразяването на възнаграждението за гаранта достига 119,59 %
на годишна база – повече от два пъти спрямо невярно посоченото такова.
Нарушен е чл. 10, ал. 1, т. 10 от ЗПК, поради което и на основание чл. 22 от
ЗПК процесният договор за потребителски кредит е недействителен.
Въззивният съд намира, че разпоредбите на ЗПК са специални на тези
на ЗЗП, които са специални на тези на ЗЗД, що се касае до уредбата на
недействителността на договорите, сключени с потребител. По тази причина
и доколкото се установи недействителността на договора по специалния
закон с най-тесен обхват – ЗПК, то е безпредметно да се разглеждат
останалите наведени аргументи в полза на тази теза.
При горните изводи, финансовата институция има основание да получи
само чистата стойност по кредита (чл. 23 ЗПК) – т.е. 3000 лева. Съгласно
заключението на вещото лице-*** М. г-жа В. е заплатила на „Фератум
България“ ЕООД по-голяма парична сума – а именно: още 860,30 лева. На
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД тази горница се явява получена от
дружеството без основание. Искът следва да бъде уважен в цялост.
Поради съвпадение на крайните изводи на въззива с тези на
първоинстанционния съд обжалваното решение следва да се потвърди като
правилно, макар и при различни мотиви. Въззивната жалба е неоснователна.
По разноските:
На основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв и с оглед изхода от спора следва да
се осъди „Фератум България“ ЕООД да заплати на адвокат А. К. адвокатско
възнаграждение в размер на 400 лева за въззивното производство, съобразено
с фактическата и правна сложност на делото.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
6
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 4263 от 27.10.2023 г. по гр. дело №
1437/2021 г. по описа на РС – гр. Пловдив, ХII гр. състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв „Фератум България“
ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к.
„Младост-3“, бул. „Александър Малинов“ № 51, вх. А, ет. 9, офис 20, да
заплати в полза на адв. А. К. – САК, с личен № ***, с адрес на кантората: ***,
парична сума в размер на 400 /четиристотин/ лева, представляваща
възнаграждение за безплатна адвокатска защита и съдействие във въззивното
производство.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване, съгласно
разпоредбата на чл. 280, ал. 3 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7