Решение по адм. дело №2121/2025 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от АПК вр.чл.13 ал.6 ЗСП.

Образувано е по жалба, подадена от Н. С., с настоящ адрес-гр.Варна, [улица], *********, подадена чрез адв. А., съдебен адрес- гр.Варна, [улица], ******** против Заповед № ЗСПД/Д-В/17062/25.08.2025г. на директора на дирекция „Социално подпомагане“-Варна, с която е отказано отпускане на еднократна /месечна помощ за 1 дете по чл.10б, ал.1 ЗСПД.

Жалбоподателката твърди в жалбата си, че й е предоставена временна закрила в Република България, както и че е подала заявление за отпускане на еднократна помощ за детето й М. Д. С., като с оспорената заповед е отказано отпускането на тази еднократна помощ. Твърди, че издадената заповед е незаконосъобразна и необоснована, издадена в нарушение на материалния закон и при несъответствие с неговата цел. Твърди, че за учебната 2025-2026 год. детето ще постъпи в осми клас на Варненска морска гимназия „Св. Н. Чудотворец“ и като негова майка е подала молба-декларация образец по реда на чл.10б от Закона за семейните помощи за деца за получаване на еднократна помощ. Твърди, че неправилно ответната страна е приела, че не са налице предпоставките на чл.3 т.5 от ЗСПД, тъй като членовете на семейството са украински граждани, поради което не може да се ползва правото по чл.10б от ЗСПД, тъй като съгласно чл.39, ал.1, т.4 от ЗУБ чужденците с предоставена времена закрила имат право на социално подпомагане, а семейните помощи са вид социално подпомагане, целящо да подкрепи родителите, отглеждащи деца на територията на Република България. Поради прякото приложение на Конвенцията на ООН за правата на детето, поради противоречие на ЗСПД с Конституцията и основни принципи по ЗЗДет. и ЗСП, както и с чл.39, ал.1 т.4 ЗУБ, моли да бъде прието, че са налице предпоставките на ЗСПД за отпускане на исканата помощ. Моли да бъде отменена обжалваната заповед и да й бъде отпусната исканата помощ, както и да й бъдат присъдени направените по делото разноски, включително адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата.

Ответната страна-директор на дирекция „Социално подпомагане”- Варна, в писмена молба, оспорва жалбата и изразява становище за нейната неоснователност. Счита за законосъобразен обжалвания административен акт и моли жалбата да бъде отхвърлена. Твърди, че правилно е приложен материалния закон. Твърди, че с разпоредбата на чл.3 от ЗСПД законодателят е очертал кръга на лицата, които имат право на семейни помощи за деца, като в четири от петте хипотези на чл.3 това право е признато само на българските граждани. Правото на семейни помощи за деца на чужди граждани е регламентирано само в разпоредбата на чл.3 т.5 от ЗСПД, която не е налице в случая. Прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение.

След като разгледа оплакванията, изложени в жалбата, доказателствата по делото, становищата на страните и в рамките на задължителната проверка по чл.168 от АПК, административният съд приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Обжалва се заповед Заповед № ЗСПД/Д-В/17062/25.08.2025г. на директора на дирекция „Социално подпомагане“-Варна, с която е отказано отпускане на еднократна /месечна помощ за 1 дете по чл.10б, ал.1 ЗСПД.

От представеното заявление-декларация от жалбоподателката до директора на дирекция „Социално подпомагане“- Варна за отпускане на еднократна помощ за ученици, записани в осми клас по чл.10б от ЗСПД се установява, че жалбоподателката е поискала отпускане на еднократна помощ за сина си М., като е декларирала, че е гражданка на Украйна и е [семейно положение] за Д. В. С., има едно дете – М. Д. С., гражданин на Украйна. От представена по делото декларация от Н. И. С. се установява, че същата е декларирала, че семейството й се състои от нея, съпругът й Д. В. С. и детето М. Д. С..

От представените по делото удостоверения № 1723/5.09.2025 год. и № 1580/16.07.2025г. от Варненска морска гимназия „Св. Н. Чудотворец“ -гр.Варна се установява, че М. Д. С., родена на [дата]год., е записан в осми б клас като ученик за учебната 2025-2026 год., дневна форма на обучение. От представената регистрационна карта на чужденец с предоставена временна закрила № ********* се установява, че такава закрила е предоставена на Н. С., а от регистрационна карта на чужденец с предоставена временна закрила № ********* се установява, че такава е предоставена и на съпруга й Д. С..

Със заповед №ЗСПД/Д-В/17062/25.08.2025год. директорът на дирекция „Социално подпомагане“-Варна е отказал месечна целева помощ на основание чл.10б ал.1 от ЗСПД -еднократна помощ за ученици, записани в осми на Н. С. за сина й М. С. с мотиви, че членовете на семейството са граждани на Украйна и няма сключен международен договор, в който да е предвидено получаването на този вид помощ, по който Република България да е страна. Посочено е, че еднократната помощ за ученици по чл.10б ЗСПД се отказва на основание чл.3 т.5 ЗСПД.

При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:

Жалбата е подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ на оспорване акт и от надлежна страна, поради което се явява процесуално допустима.

При извършване на задължителната проверка по реда на чл.168 АПК, вр.чл.146 от АПК, съдът констатира следното:

Съгласно чл. 13, ал. 2 от Закона за социално подпомагане, помощите се отпускат със заповед на директора на Дирекция „Социално подпомагане“ или упълномощено от него длъжностно лице по настоящ адрес на лицата или семействата/чл.8 ППЗСП/. Оспорената заповед е издадена от директора на Дирекция „Социално подпомагане“ – Варна, видно от заповед № 0301-РД01-0330/15.08.2025г., т.е. от компетентния да се произнесе административен орган.

Обжалваният акт е издаден от компетентен орган, в законоустановената писмена форма и при спазване на изискванията на чл.59 от АПК, поради което не страда от пороци, водещи до неговата нищожност.

С оспореният акт на жалбоподателката е отказана еднократна помощ за ученик, записан в осми клас на основание чл.10б, ал.1 ЗСПД.

Процедурата за издаване на заповеди, с които се отпускат социални помощи е уредена в чл. 13 от ЗСП и чл. 26 и сл. от ПППЗСП. Подадено е заявление-декларация по образец от нуждаещото се лице-чуждестранен гражданин. Заповедта е издадена в предвидения от закона срок .

Разгледана по същество, жалбата е основателна.

Обжалваната заповед е издадена при неправилно приложение на материалния закон и в несъответствие с преследваната от него цел.

Не се спори и от разпоредбите на чл.2, § 1, букви а/ и в/, вр. § 4, буква б/ от Решение за изпълнение /ЕС/ 2022/382 на Съвета от 04.03.2022г. недвусмислено следва, че жалбоподателката и детето й М. - като граждани на Украйна, се ползват с временна закрила съгласно Директива 2001/55/ЕО на Съвета от 20 юли 2001г. относно минималните стандарти за предоставяне на временна закрила в случай на масово навлизане на разселени лица и за мерките за поддържане на баланс между държавите членки в полагането на усилия за прием на такива лица и понасяне на последиците от този прием.

Съгласно съображение 16 към Решение за изпълнение /ЕС/ 2022/382 на Съвета от 04.03.2022г., временната закрила, която е най-подходящият инструмент в настоящата ситуация, следва да позволи на разселените лица да се ползват в целия Съюз на хармонизирани права, които предлагат адекватно равнище на закрила.

Според съображение 17 към Решението за изпълнение, същото е съвместимо и може да се прилага в допълнение към националните схеми за временна закрила, за които може да се счита, че прилагат Директива 2001/55/ ЕО. Ако държава членка има национална схема, която е по-благоприятна от условията, определени в Директива 2001/55/ЕО, държавата членка следва да може да продължи да я прилага, тъй като посочената директива предвижда държавите членки да могат да приемат или да запазят по-благоприятни условия за лицата, ползващи се с временна закрила. Ако националната схема обаче е по-неблагоприятна, държавата членка следва да осигури допълнителните права, предвидени в Директива 2001/55/ЕО.

Както следва от чл.1 от Директива 2001/55/ЕО, целта й е да определи минималните стандарти за предоставяне на временна закрила в случай на масово навлизане на разселени лица от трети страни, които не са в състояние да се върнат в страната по произход, и за поддържане на баланса между държавите-членки в полаганите от тях усилия за прием на такива лица и понасяне на последиците от тоя прием.

Съгласно съображение 12 към Директива 2001/55/ЕО, по същността си минималните стандарти за предоставяне на временна закрила предполагат, че държавите членки разполагат с правомощията за приемане или прилагане на по-благоприятни разпоредби по отношение на лицата, ползващи се с временна закрила, в случаите на масово навлизане на разселени лица.

Съгласно съображение 15 към Директива 2001/55/ЕО, задълженията на държавите членки по отношение на условията за прием и пребиваване на лицата, ползващи се с временна закрила, трябва да бъдат справедливи и да предоставят адекватно ниво на защита на тези, които се нуждаят от нея.

В съображение 16 към Директивата изрично е посочено, че във връзка с отношението към лицата, ползващи се с временна закрила по Директива 2001/55/ЕО, държавите членки са обвързани от задълженията, произтичащи от инструментите на международното право, по които те са страна и които забраняват дискриминацията.

С оглед това задължение, в разпоредбата на чл.3, § 2 от Директива 2001/55/ЕО изрично е предвидено, че държавите членки прилагат режима на временна защита при стриктно спазване на човешките права и основните свободи, и на техните задължения за недискриминация.

Съгласно чл.12 от Директива 2001/55/ЕО, държавите членки разрешават за срок, непревишаващ срока на временната закрила, на лицата, ползващи се с временна закрила, да се ангажират с намиране на работа или упражняване на свободна професия при спазване на разпоредбите, регулиращи съответната професия, както и на дейности, като образователни възможности за възрастни, професионално обучение и придобиване на практически опит. Поради причини, свързани с политиката по отношение на пазара на труда, държавите-членки могат да предоставят предимство на граждани на Европейския съюз и на граждани от държави, обвързани с Договора за Европейското икономическо пространство, както и на законно пребиваващи на техните територии граждани на трети страни, които получават помощи за безработни. Приложими са общите разпоредби на законодателството в сила, отнасящи се до заплащането на труда, достъпа до системите за социално осигуряване, заетостта или дейностите, свързани с упражняването на свободни професии, както и други условия, свързани със заетостта.

На национално ниво условията и реда за предоставяне на закрила на чужденци на територията на Република България, както и на техните права и задължения, са регламентирани в Закона за убежището и бежанците /ЗУБ/, който видно от § 1а ДР ЗУБ, въвежда разпоредбите на Директива 2001/55/ЕО на Съвета.

Съгласно чл.1, ал.2 ЗУБ, закрилата, която Република България предоставя на чужденци, включва убежище, международна закрила и временна закрила. Съгласно чл.39, ал.1, т.4 ЗУБ, на чужденците с предоставена временна закрила се предоставя правото на социално подпомагане, което кореспондира със задължението на държавите членки по чл.12 от Директива 2001/55/ЕО - да предоставят на лицата, попадащи в обхвата на временната закрила, достъп до системите си до социално подпомагане.

В случая спорът е относно това дали подпомагането по ЗСПД, конкретно по чл.10б ЗСПД, попада в обхвата на системата за социално подпомагане, до която лицата, на които е предоставена временна закрила, имат достъп.

Съгласно чл.3, т.5 ЗСПД, право на семейни помощи за деца имат бременните жени – чужди граждани, и семействата на чужди граждани, които постоянно пребивават и отглеждат децата си в страната, ако получаването на такива помощи е предвидено в друг закон или в международен договор, по който Република и България е страна.

Разпоредбата на чл.3, т.5 ЗСПД съществува в редакцията към ДВ, бр.69/2004г., поради което в контекста на поетите задължения по чл.1 и чл.3, § 2 от Директива 2001/55/ЕО, разпоредбата на чл.39, ал.1, т.4 ЗУБ и на забраната за дискриминация по чл.21, § 2 от Хартата на основните права на ЕС, следва да се тълкува и прилага в смисъл, който да осигури в пълнота изпълнението на чл.12 от Директивата и на нейната цел.

Изрично в Решение от 13 март 2019г., С-635/17, EU:С:2019:192, точка 54, СЕС е приел, че държавите членки са длъжни не само да тълкуват националното си право по начин, който да съответства на правото на Съюза, но и да не допускат да се основават на тълкуване на разпоредба от вторичното право, което би влязло в конфликт с основните права, защитавани от правния ред на Съюза.

Това означава държавите членки, при прилагане на националните схеми за социално подпомагане, да не третират лицата, ползващи се с временна закрила по-неблагоприятно, както спрямо собствените си граждани, така и спрямо лицата, които са получили международна закрила – тези, на които е предоставено убежище и са получили статут на бежанец.

В случаите, които касаят лица, ползващи се от временна закрила и които са под [възраст] възраст, първостепенно значение следва да имат висшите интереси на детето, гарантирани от Конвенцията за правата на детето /КПД/, приета от ОС на ООН на 20.11.1089г., ратифицирана с решение на ВНС от 11.04.1991г., в сила от 0.07.1991г.

Съгласно чл.27, § 1 от Конвенцията за правата на детето, държавите – страни по Конвенцията, признават правото на всяко дете на жизнен стандарт, съответстващ на нуждите на неговото физическо, умствено, духовно, морално и социално развитие. Според § 2 от чл.27 от Конвенцията родителят/родителите или другите лица, отговорни за детето, имат първостепенна отговорност да осигурят в рамките на своите способности и финансови възможности условията за живот, необходими за развитието на детето.

Съгласно чл.27, § 3 от Конвенцията, държавите - страни по Конвенцията, в съответствие с националните условия и в рамките на своите възможности, предприемат необходимите мерки с цел да подпомагат родителите и другите лица, отговорни за детето, да осъществяват това право и в случай на нужда предоставят материална помощ и програми за подпомагане, особено по отношение на изхранването, облеклото и жилището.

Съгласно чл.2, § 1 от Конвенцията държавите - страни по Конвенцията, зачитат и осигуряват правата, предвидени в тази Конвенция, на всяко дете в пределите на своята юрисдикция без каквато и да е дискриминация, независимо от расата, цвета на кожата, пола, езика, религията, политическите или други възгледи, националния, етническия или социалния произход, имущественото състояние, инвалидност, рождение или друг статут на детето или на неговите родители или законни настойници. Държавите - страни по Конвенцията, вземат всички подходящи мерки за осигуряване закрилата на детето против всички форми на дискриминация или наказание на основание на статута, действията, изразените мнения или убеждения на неговите родители, законни настойници или членовете на неговото семейство - чл.2, § 2 КПД.

Като част от общата система на социалните права, по отношение на признатото по чл.27, § 1 от КПД право на жизнен стандарт и на социална сигурност, следва да се спазват и изискванията във връзка с икономическите, социалните и културните права, които се съдържат в Европейската социална харта /ЕСХ/, ратифицирана със закон, приета от 38-мо НС на 29.03.2020г., ДВ, бр.30/11.04.2000г. - чл.13и Хартата на основните права на ЕС /ХОПЕС/.

Съгласно чл.13 ЕСХ, всеки, който не разполага с достатъчно средства, има право на социална и медицинска помощ. От друга страна, разпоредбата на чл.16 ЕСХ въвежда принципа, че семейството, като основна клетка на обществото, има право на подходяща социална, правна и икономическа закрила, за да се осигури неговото пълно развитие. За да се осигурят условията, необходими за всестранното развитие на семейството, разпоредбата на чл.16 ЕСХ задължава държавите да съдействат за икономическата, правната и социална защита на семейния живот с такива средства, сред които социални и семейни помощи.

Съгласно член Е от Част V „Недопускане на дискриминация“, упражняването на правата по тази харта следва да бъде осигурено без дискриминация на каквато и да било основа, като раса, цвят на кожата, пол, език, религия, политически или други убеждения, национална принадлежност или социален произход, здравословно състояние, връзка с дадено национално малцинство, рождение или друго състояние.

Съгласно чл.34, § 1 ХОПЕС, Съюзът признава и зачита правото на достъп до обезщетенията за социална сигурност и до социалните служби, които осигуряват закрила в случаи като майчинство, заболяване, трудова злополука, зависимо положение или старост, както и в случай на загуба на работа, в съответствие с правилата, установени от правото на Съюза и от националните законодателства и практики.

Според § на чл. 34 ХОПЕС всеки, който пребивава и се придвижва законно на територията на Съюза, има право на обезщетения за социална сигурност и на социални придобивки в съответствие с правото на Съюза и с националните законодателства и практики, а съгласно § 3 с цел да се бори срещу социалното изключване и бедността, Съюзът признава и зачита правото на социална помощ и на помощ за жилище, предназначени да осигурят достойно съществуване на всички лица, които не разполагат с достатъчно средства според правилата, установени от правото на Съюза и от националните законодателства и практики.

Видно от Разясненията относно Хартата на основните права /2007/С 303/02/, официален вестник С 303/17/, цитираната разпоредба на чл.34, § 3 ХОПЕС се основава именно на чл.13 ЕСХ.

Съгласно чл.21, § 1 ХОПЕС, забранена е всяка форма на дискриминация, основана по-специално на пол, раса, цвят на кожата, етнически или социален произход, генетични характеристики, език, религия или убеждения, политически или други мнения, принадлежност към национално малцинство, имотно състояние, рождение, увреждане, възраст или сексуална ориентация. Според § 2 от същата разпоредба, съответна на чл.18, § 1 от Договора за функционирането на Европейския съюз, в областта на прилагане на Договорите и без да се засягат техните особени разпоредби, се забранява всяка форма на дискриминация, основана на гражданството.

Съгласно разпоредбата на чл.1, ал.2 ЗСПД семейните помощи са средства в пари и/или в натура, които подпомагат отглеждането на децата в семейна среда от родителите или от лицата, полагащи грижи за тях. По реда на ЗСПД се предоставят дванадесет вида помощи, като за всяка от тях е възприет разграничителен критерий, съобразен с предназначението на конкретната семейна помощ. Помощта по чл.10б, ал.1 ЗСПД – еднократна за семействата, чиито деца са записани в осми клас е помощ, която се отпуска без доходен тест, за покриване на разходите в началото на учебната година – родителите да закупят без затруднения част от основните пособия и дрехи, необходими за учениците – и се получава при положение че децата живеят постоянно в страната и не са настанени за отглеждане извън семейството по реда на чл.26 ЗЗДет.

Тази помощ, която е уредена в ЗСПД, а не в ЗСП, е част от част от общата система за социално подпомагане, попада изцяло в обхвата на чл.16 ЕСХ и следва да се интерпретира като част от задълженията, които държавите са поели по силата на чл.27, § 3 от Конвенцията за правата на детето, респ. като част от задълженията на държавите членки по чл.12 от Директива 2001/55/ЕО.

Предвид горното, разпоредбата на чл.3, т.5 ЗСПД следва да се тълкува в смисъл, че за да се осигури правилното прилагане на разпоредбата на чл.12 от Директива 2001/55/ЕО, както и на прякото прилагане на чл.27, § 1 КПД, вр.чл.5, ал.4 КРБ, достъпът до тази помощ следва да се предостави и на лицата, ползващи се с временна закрила по силата на Директива 2001/55/ЕО – каквито безспорно са жалбоподателката и детето й.

Различно тълкуване би било в пряко нарушение на забраната за дискриминация, въведена с чл.2, § 2 КПД, чл.21, ал.2 ХОПЕС, чл.Е от част V на ЕСХ и съображение 16, вр. чл.3, § 2 от Директива 2001/55/ЕО.

Предвид горното, съдът намира, че обжалваната заповед е незаконосъобразна и следва да бъде отменена, а преписката да се върне за ново разглеждане и произнасяне по заявление-декларация вх.№ ЗСПД/Д-В/17062/18.08.2025 год., при спазване на указанията по тълкуване на закона, дадени в мотивите на настоящото решение.

При този изход на спора, на основание чл.143, ал.1 АПК в полза на жалбоподателката следва да се присъдят сторените в производството разноски, в размер на 510 лв.., от които 10,00лв. – за ДТ и 500 лв.- адвокатско възнаграждение .

Видно от приложеното пълномощно и декларация, на жалбоподателката е предоставена безплатна правна помощ и съдействие на основание чл.38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата, поради което адв. И. има право на присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА. Предвид направеното възражение от ответника за прекомерност на адвокатското възнаграждение, при определяне на размера съдът съобрази Решение на СЕС от 23 ноември 2017г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16, както и Решение на СЕС от 25 януари 2024г. по дело С-438/22, както и като обективен ориентир предвидените в Наредба № 1 от 9 юли 2004г. минимални размери на адвокатските възнаграждения, и като взе предвид предмета на делото, а именно законосъобразността на заповед на директора на ДСП – Варна по чл.10б ЗСПД, с която е отказана помощ за ученик на лице, което не е български гражданин, но се ползва с временна закрила; фактическата и правна сложност на спора; че делото е разгледано в едно открито съдебно заседание, като не са събирани доказателства, извън представените от страните, намира, че възнаграждение в размер на 500 лв. е справедливо и обосновано.

Водим от горното, на основание чл. 172 ал.2 вр. чл.173 ал.2 АПК, съдът

 

Р Е Ш И:

 

ОТМЕНЯ заповед № ЗСПД/Д-В/17062/25.08.2025г. на директора на дирекция „Социално подпомагане“-Варна, с която е отказано отпускане на еднократна /месечна помощ за 1 дете по чл.10б, ал.1 ЗСПД на Н. С..

ВРЪЩА административната преписка на директора на Дирекция „Социално подпомагане“–Варна за издаване на мотивирана заповед, съобразно указанията по тълкуването и прилагането на закона в 14-дневен срок от съобщението.

ОСЪЖДА Агенция за социално подпомагане да заплати на адв. В. Б. И., личен № **********, сумата от 500 лв., представляваща разноски по чл.38 ал.2 ЗА.

ОСЪЖДА Агенция за социално подпомагане да заплати на Н. С. сумата от 10лв., представляваща направените по делото разноски за държавна такса.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.