Р Е Ш Е Н И Е
Номер
Година 11.11.2019 Град Стара
Загора
В И М Е Т
О Н А Н А Р О Д А
СТАРОЗАГОРСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
На двадесет и пети септември Година 2019
в публично съдебно заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: И. Р.
Секретар: В.П.
Прокурор:
като разгледа докладваното от съдията Р.
гражданско дело номер 3359 по описа за 2018 година и за да се произнесе взе
предвид следното:
Предявени
са искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК.
Ищецът А.О. твърди в исковата
си молба и уточняващата я такава, че по негово заявление му била издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, която била връчена на ответника при условията на чл. 47,
ал. 5 ГПК и за ищеца възниквал правен интерес от предявените искове.
Обстоятелството, въз основа на което била издадена заповедта, било подписан договор за кредит „б." с № 490005 от 18.12.2016 г. между А.,
като кредитор и ответника, като
кредитополучател. Основанието, на което заявлението и исковата молба се
подавали от името на ищеца, било сключен от него с А. рамков договор за цесия
от 11.11.2016 г. и приложение № 1 към него от 09.11.2017 г., с което А. му прехвърлило
вземането изцяло с всички привилегии, обезпечения и принадлежности. С
подписването на процесния договор, А. предоставило на ответника револвиращ
кредит в максимален размер от 400 лева, под формата на разрешен кредитен лимит,
който се усвоявал чрез международна кредитна карта А., а ответникът се задължил
да го ползва и върне съгласно условията на договора. Настъпването на падежа
съобразно чл. 3 (2) от договора зависело изцяло от поведението му – щял да настъпи
единствено в случай, че усвоял част или в цялост максималния кредитен лимит.
Заедно с подписване на договора, кредитодателят предоставил на
кредитополучателя платежен инструмент - кредитна карта, която била издадена от И.
/картоиздател/, със запечатан плик, който съдържал ПИН кода за ползването й,
като кредитополучателят можел да усвои изцяло максималния размер на кредита
веднага след активиране на картата и влизане в сила на договора за кредит,
което съставлявало изпълнение на задължението на кредитодателя да предостави
заемната сума. Страните подписали и приложение 2 към договора за кредит -
условия за ползване на международна платежна карта А., които съдържали и тарифа
за дължимите такси за ползване на кредитна карта А.. Ответникът усвоил сума в
общ размер от 400 лева от предоставения му кредитен лимит, като дължимата към
момента главница била в същия размер. Върху усвоения размер на кредита, дължал
дневен лихвен процент, който бил инкорпориран в сключения договор и
представлявал договорна лихва, която в момента била в размер на 53.94 лева, за
периода от 29.12.2016 г., което било датата на първата транзакция по кредитната
карта, до 06.05.2017 г., което било датата на настъпване на предсрочната
изискуемост. На кредитополучателя била начислена неустойка за неизпълнение на
договорното задължение да представи уговореното в договора обезпечение в размер
на 80 лева. В случая ответникът
дължал разходи и такса за извънсъдебно събиране на просроченото задължение в
размер на 197.50 лева. Дължал
заплащането и на лихва за забава/мораторна лихва/ върху главницата в размер на 27.27 лева от 07.05.2017 г. до
31.01.2018 г., със законната лихва върху главницата от момента на подаване на
заявлението до окончателното изплащане на дължимите суми. Предсрочната изискуемост била обявена на
длъжника от цедента на 06.05.2017 г., посредством кратко текстово съобщение
на посочен от последния телефонен номер в договора, като следвало да се има
предвид, че законодателят не бил предвидил форма и начин за обявяването й.
Ответникът бил уведомен за продажбата на вземането на 10.11.2017 г. от А.,
посредством уведомително писмо, което било изпратено с обратна разписка.
Кредитният лимит от 400 лева бил усвоен от ответника на 29.12.2016 г.
Договорното основание за начисляване на неустойката бил чл. 21 от процесния
договор. Освен това, подписвайки договора за кредит, кредитополучателят се
съгласил, че при настъпване на предсрочна изискуемост, дължал на кредитодателя
еднократно заплащане на такса в размер на 120 лева, която включвала разходите
на кредитодателя за дейността на лице/служител, което осъществявало и
администрирало дейността по извънсъдебно събиране на задължението на
кредитополучателя. Искането е да се признае за установено по отношение на
ответника, че дължи на ищеца сумата от 400 лева за главница от невърнат кредит
по договор за кредит „б.“ от 18.12.2016 г., с 53.94 лева договорна лихва от 29.12.2016 г. до 06.05.2017 г., с 80
лева неустойка за неизпълнение на задължение от 06.01.2017 г. до 06.05.2017 г.,
със 197.50 лева разходи и такси за извънсъдебно събиране на просроченото
задължение, с 27.27 лева лихва за забава от 07.05.2017 г. до 31.01.2018 г., и
законна лихва върху главницата от подаване на заявлението до изплащането й, за
които парични задължения е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по
ч.гр.д № 735 описа за
Ответникът С.А.И., чрез
назначения му от съда особен представител по чл. 47, ал. 6 ГПК, оспорва предявените
искове, които моли съда да отхвърли, като неоснователни, с възражения и доводи,
изложени подробно в подадения в срок отговор и в хода на делото по същество.
Съдът, след като
прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност с искането,
възраженията и доводите на страните, взе предвид и настъпилите след предявяване
на исковете факти, от значение за спорното право, намери за установено
следното:
За процесните вземания
ищецът е подал на 07.02.2018 г. заявление за издаване на заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК. За разглеждането му е образувано приложеното ч.гр.д. № 735/2018
г. на СтРС, по което на 08.02.2018 г. е издадена исканата заповед, която е
връчена на ответника при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК. Поради това на 02.07.2018
г., в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК, ищецът е предявил по делото процесните
искове, които поради това се смятат предявени на 07.02.2018 г., когато е подал
в съда заявлението си за издаване на заповедта за изпълнение срещу ответника
(чл. 422, ал. 1 ГПК).
На 18.12.2016 г., между
А., като кредитодател и ответника, като кредитополучател, е сключен представения
по делото договор за кредит „б.“ (л. 7-19). Последният, с оглед предмета му и правата
и задълженията на страните по него, несъмнено представлява договор за
потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК (чл. 9, ал. 1 ЗПК).
По силата му А. се
задължило да предостави на ответника револвиращ кредит в максимален размер от
400 лева, под формата на разрешен кредитен лимит, усвояван чрез посочената в
чл. 2, ал. 1 от договора кредитна карта, а ответникът се задължил да го ползва
и върне съгласно условията на договора. Страните не спорят, а е видно и от
подписа на ответника под приложение № 1 към този договор, че на 18.12.2016 г., А.
е изпълнило задължението си по договора и предоставило на същата дата на
ответника посочената кредитна карта за усвояване на обещания кредит (л.
14).
На 09.11.2017 г. ищецът
подписал с А. приложение № 1 към рамковия им договор от 11.11.2016 г. за
продажба и прехвърляне на вземания (л. 20-34). От представеното от ищеца в заверен
препис по делото извлечение от това приложение към този договор следва да се
приеме, че А. му е цедирало с него и вземанията си от ответника по процесния
договор за кредит (л. 31).
С представеното по делото
пълномощно, А. е упълномощило ищеца да уведомява от негово име длъжниците за
цедираните с всяко приложение към рамковия им договор за цесия вземания (л.
30). По делото обаче няма данни ответникът да е получил
представеното от ищеца по делото уведомление за процесната цесия преди подаване
на заявлението по приложеното заповедно производство и образуване на настоящото
дело с оглед фикцията на чл. 422, ал. 1 ГПК (л. 6). Поради
това следва да се приеме, че то е получено от ответника в хода на настоящото
дело, с получаването му от особения му представител с преписа от исковата молба
и приложенията към нея със съобщението за отговор на 20.03.2019 г. (л.
76). ВКС приема, че това съобщаване на цесията е редовно,
защото законът не поставя специални изисквания за начина, по който следва да
бъде извършено. Поради това получаването му в рамките на съдебното производство
по предявен иск за прехвърленото вземане, не може да бъде игнорирано (Р
123-2009-II т.о.). Вярно е, че това
уведомление не изхожда от цедента, а от ищеца, като негов пълномощник,
упълномощен с посоченото пълномощно. Но също така е вярно, че ВКС приема, че такова
упълномощаване не противоречи на целта на чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД. Поради това е
редовно (Р 137-2015-III г.о.). Вярно е също така, че това уведомление за тази
цесия е връчено със съобщението за отговор на особения представител на ответника,
а не на последния. Но също така е вярно, че доколкото ВКС приема, че с
връчването на препис от исковата молба на особен представител на ответника,
може да се обяви предсрочната изискуемост на кредит, то няма пречка и в случая
да се приеме за съобщена на ответника процесната цесия с връчването на
уведомлението за нея на особения му представител с преписа от исковата молба с
приложенията към нея със съобщението за отговор (Р 198-2019-I т.о.). На същото
основание, доколкото по делото няма данни ответникът да е получил представеното
от ищеца по делото обявяване на процесния кредит за предсрочно изискуем преди
подаване на заявлението по приложеното заповедно производство и образуване на
настоящото дело с оглед фикцията на чл. 422, ал. 1 ГПК, защото от същото е
видно, че е изпратено на телефонен номер, различен от този на ответника,
посочен в договора за кредит (л. 7 и 42),
следва да се приеме, че то е получено от ответника в хода на настоящото дело, с
получаването му от особения му представител с преписа от исковата молба и
приложенията към нея със съобщението за отговор на 20.03.2019 г. (л.
76), което ВКС приема за допустимо (Р 198-2019-I т.о.). Поради
това са неоснователни възраженията за противното на особеният представител на
ответника в отговора.
По делото няма данни за
погасяването на процесния кредит ответникът да е извършвал плащания до приключване
на съдебното дирене, нито на цедента, нито на ищеца.
При тези установени по
делото обстоятелства, съдът намери, че предявените от ищеца искове по чл. 422,
ал. 1 ГПК за съществуване в негова полза на процесните вземания, са недоказани още
в своето основание. Поради това, като неоснователни, следва да се отхвърлят
изцяло, без преди това да бъдат обсъждани и по отношение на техния размер, защото
това се явява безпредметно.
Според нормата на чл.
99, ал. 1 ЗЗД, кредиторът може да прехвърли своето вземане само ако законът,
договорът или естеството на същото му позволяват това. А в случая императивната
норма на чл. 26, ал. 1 ЗПК не е позволявала на първоначалния кредитор А. да прехвърли
на ищеца с приложение № 1/09.11.2017 г. към рамковия им договор за цесия процесните
вземания срещу ответника по договора за кредит. Последният, както се посочи и
по-горе, представлява договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал.
1 ЗПК. Към него се прилагат поради това и нормите на чл. 143-148 ЗЗП (чл.
24 ЗПК). А според чл. 143, т. 15 ЗЗП, неравноправна клауза в
договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря
на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като дава
възможност на търговеца/доставчика без съгласието на потребителя да прехвърли
правата и задълженията си по договора, когато това (прехвърлянето – б.р.)
може да
доведе до намаляване на гаранциите на потребителя, какъвто е случая.
При него в чл. 18, т. 3
от договора за кредит (в относимата му за
случая част) е предвидено, че кредитодателят има право по всяко време
да прехвърли правата си по договора на трето лице (л. 10).
Тази клауза е неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 15 ЗЗП, защото дава
възможност на А. да прехвърли по всяко време, без да иска съгласието на
ответника, правата си по договора на всяко трето лице, което намери за добре. А
това несъмнено може да доведе до намаляване на гаранциите на ответника, защото
за длъжника не е без значение дали негов кредитор е избраната от него
кредитна/финансова институция или друг правен субект. А в същото време в
договора не е предвидена реципрочна (равноправна) възможност/клауза/право на
ответника, според която, всяко трето лице по негов (на ответника)
избор, да може
да го замести в дълга му към А. по същия договор по смисъла на чл. 102 ЗЗД,
което несъмнено е значително неравновесие между правата и задълженията на
страните по този договор и обуславя поради това извод за неравноправност на
клаузата по чл. 18, т. 3 от него (чл. 143, т. 15 ЗЗП).
По делото няма данни
тази неравноправна клауза да е уговорена индивидуално. Респективно - да не е
била изготвена предварително от А. и поради това ответникът да е имал
възможност да влияе върху съдържанието й (чл. 146, ал. 2 ЗЗП). Нормата на чл.
146, ал. 4 ЗЗП обаче е императивна. Поради това доказването и в случая на
обстоятелството, че тази клауза е индивидуално уговорена, е в тежест на ищеца
(Р 51-2016-II т.о. и Р 77-2015-III г.о.). Последният обаче не представи и по
делото няма доказателства същата клауза да е била уговорена индивидуално. А
това обстоятелство не може да се предполага. Нито да се приеме за доказано само
от наличието й в договора за кредит. А следваше ищецът да го докаже по делото,
и то пълно и главно, тоест несъмнено (чл. 146, ал. 2 и 4 ЗЗП). А след като ищецът,
чиято е тук според чл. 146, ал. 4 ЗЗП доказателствената тежест, не само не
доказа пълно и главно, тоест несъмнено по делото, да е била уговорена
индивидуално тази клауза на чл. 18, т. 3 от договора за кредит, даваща
възможност на А. да му цедира, без съгласието на ответника за това, вземанията
си по договора за кредит, то съгласно чл. 146, ал. 2 и 4 ЗЗП, съдът намери за
несъмнено установено по делото, че същата клауза не е била уговорена
индивидуално (чл. 146, ал. 2 и 4 ЗЗП). Поради това е нищожна, защото е
неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 15 ЗЗП, а не е била уговорена
индивидуално (чл. 146, ал. 1 ЗЗП, във вр. с чл. 24 ЗПК). Ето защо несъществува
в правния мир от датата на сключване на този договор на 18.12.2016 г. А в
последния няма друга такава, която да предвижда възможност за кредитора А. да цедира
вземанията си по него срещу ответника на трето лице (л. 7-19).
Според чл. 26 ЗПК
обаче, кредиторът може да прехвърли на трето лице вземането си по договора за
потребителски кредит само при условие, че същият предвижда такава възможност. А
в случая процесния договор за кредит не предвижда такава възможност, защото
клаузата на чл. 18, т. 3 от него, предвиждаща това, е неравноправна съгласно
чл. 143, т. 15 ЗЗП и поради това нищожна по силата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП, във
вр. с чл. 24 ЗПК, защото не е уговорена индивидуално. А друга такава няма
уговорена в този договор.
Поради това А. не е
имал законовата възможност да прехвърли на ищеца с приложението към рамковия им
договор за цесия и процесните вземания срещу ответника по договора за кредит, от
който се претендира тяхното възникване и съществуване, защото последният не
предвижда такава възможност (чл. 26, ал. 1 ЗПК, във вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД).
Поради това цесията, с която А. е цедирало на ищеца тези вземания, се явява
нищожна в тази й част, с която те са му били прехвърлени с приложение № 1 към нея,
по силата на чл. 26, ал. 1, пр. 1 и ал. 4 ЗЗД, защото противоречи на забраната
на чл. 26, ал. 1 ЗПК, която не допуска прехвърлянето им по смисъла на чл. 99,
ал. 1 ЗЗД. А след като цесията, с която процесните вземания са цедирани от А. на
ищеца, е нищожна в тази й част, тя не е произвела в същата й част присъщите й
правни последици (чл. 99 ЗЗД). Поради това не е
прехвърлила същите вземания на ищеца. Поради това последният не е техен титуляр/кредитор
на това основание (придобИ.ето им с тази цесия/приложението
към нея), на което се позовава в исковата си молба. Ето защо съдът
намери, че те не съществуват в неговия патримониум и не той е активно
материалноправно легитимиран да иска плащането им от ответника. А след като по
делото няма доказателства в процесното спорно правоотношение ищецът да е
носител/титуляр/кредитор на тези вземания спрямо ответника към релевантната дата
на приключване на съдебното дирене по делото на посоченото в исковата му молба основание
(придобИ.ето им с посочената цесия от предишния кредитор) -
той не може да се признае въз основа на тази цесия за техен носител/титуляр/кредитор
спрямо ответника. Поради това не е и активно материалноправно легитимиран да
претендира с исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК установяване на тяхното съществуване
в негова полза спрямо ответника. Ето защо тези му искове са недоказани още в
своето основание. Поради това, като неоснователни, следва да се отхвърлят изцяло,
ведно с акцесорните искания на ищеца за признаване съществуването на негово
вземане и за законна лихва върху главницата от подаване на заявлението му в
съда, от когато тези му искове се смятат предявени с оглед фикцията на чл. 422,
ал. 1 ГПК, до изплащането й, както и за присъждане на сторените по делото и в
заповедното производство разноски, без преди това да ги обсъжда и по отношение
на техния размер, защото това се явява безпредметно. В този случай обаче, не
следва да се обезсилва издадената в полза на ищеца в заповедното производство
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК (така т. 13 ТР 4-2014-ОСГТК).
При този изход на делото,
само ответникът има право да му се присъдят разноски по делото и в заповедното
производство (чл. 78, ал. 3 ГПК и т. 12 ТР 4-2014-ОСГТК).
По делото обаче
няма данни той да е сторил такива, поради което такива не му се присъждат.
Воден
от горните мотиви, Старозагорският районен съд
Р Е
Ш И:
ОТХВЪРЛЯ
като неоснователни предявените от А.О., с ЕИК -, със седалище и адрес на
управление -, искове по чл. 422, ал. 1 ГПК за признаване за установено по
отношение на С.А.И., с ЕГН **********, с адрес ***, че му дължи сумата от 400
лева за главница от невърнат кредит по договор за кредит „б.“ от 18.12.2016 г.,
с 53.94 лева договорна лихва от
29.12.2016 г. до 06.05.2017 г., с 80 лева неустойка за неизпълнение на
задължение от 06.01.2017 г. до 06.05.2017 г., със 197.50 лева разходи и такси
за извънсъдебно събиране на просроченото задължение, с 27.27 лева лихва за
забава от 07.05.2017 г. до 31.01.2018 г., и законна лихва върху главницата от 07.02.2018
г. до изплащането й, за които парични задължения е издадена заповед № 447/08.02.2018
г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д № 735 описа за
2018 г. на Старозагорския районен съд, както и искането на А.О. да му се
присъдят разноските по делото и по ч.гр.д № 735 описа за 2018 г. на
Старозагорския районен съд.
РЕШЕНИЕТО може да бъде
обжалвано пред Старозагорския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на
страните по делото.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: