Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 16.07.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Е въззивен състав, в публичното съдебно заседание на тридесет
и първи май две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА
ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР
САНТИРОВ
мл. с. ПЛАМЕН ГЕНЕВ
при участието на секретаря Елеонора Георгиева, като
разгледа докладваното от съдия Иванка Иванова гр. д. № 15916 по описа за 2018 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 -
чл.273 от ГПК.
С решение № 460676 от 30.07.2018 г.,
постановено по гр. д. № 84368/2017 г., по
описа на СРС, I ГО, 49 състав, е признато за установено по предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу Ц.Л.Д.
искове, че последният дължи на „Т.С.“ ЕАД, на основание чл.422, ал.1 ГПК вр.
ал.415, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, сумата от 692, 09 лв.,
представляваща цена на незаплатена топлинна
енергия за периода м.06.2014 г. – м.04.2016 г. и дялово разпределение, ведно
със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК до
окончателното плащане, както и на
основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. с чл. 415, ал.1 ГПК, вр. с чл. 86, ал.1 ЗЗД
– сумата от 112, 93 лв., представляваща мораторна лихва за периода 15.09.2015
г. – 17.07.2017 г. върху главницата за потребената топлинна енергия и дялово
разпределение, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по
ч. гр. д. № 51707/2017 г. на СРС, 49 състав. Искът за главницата е отхвърлен за
разликата над 692, 09 лв. до пълния предявен размер от 740, 47 лв.,
представляваща стойност на топлинната енергия за м.05.2014 г., а искът за
мораторна лихва – за сумата над 112, 93 лв. до пълния предявен размер от 115,
87 лв. Ответникът е осъден да заплати на ищеца, на основание чл.78, ал.1 ГПК,
сумата от 31, 76 лв. разноски в заповедното и сумата от 549, 49 лв. разноски в
исковото производство, съобразно уважената част от исковете. Ищецът е осъден да
заплати на процесуалния представител на ответника, на основание чл.38, ал.2 ЗА,
сумата от 26, 97 лв. адвокатско възнаграждение. Решението е постановено при участието на трето лице – помагач на ищеца: „Т.С.“
ЕООД.
Срещу постановеното
съдебно решение в частта, с която са уважени предявените искове, е депозирана
въззивна жалба от ответника Ц.Л.Д.. Излага съображения, че решението в
обжалваната част е необосновано и неправилно, постановено в нарушение на
материалния и процесуалния закон. Оспорва качеството си на потребител на
топлинна енергия, за доказване на което счита, че ищецът не е ангажирал
доказателства. Позовава се на нормата на чл.62 ЗЗП, като счита, че се касае за
непоискана услуга, тъй като не е заявявал желание потребява топлинна енергия.
Счита, че неправилно първоинстанционният съд е основал изводите си на заключенията
на съдебно-техническата и съдебно-счетоводната експертизи по делото, изготвени
на базата на изходящи от ищеца документи, които не са представени по делото.
Моли съда да отмени решението в обжалваната част и вместо това да постанови
друго, с което да отхвърли предявените искове, като му присъди сторените по
делото разноски.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил отговор на
въззивната жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД.
Третото лице –
помагач на ищеца – „Т.С.“ ЕООД не е депозирало в срока по чл.263, ал.1 ГПК
писмен отговор на въззивната жалба.
Решението в
частта, с която са отхвърлени предявените искове, е влязло в сила като
необжалвано.
Съдът, след като
прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с
оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, намира следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени
положителни установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр.
ал.415, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.415, ал.1 ГПК
вр. чл.86, ал.1 ЗЗД. Ищецът твърди, че ответникът е клиент на топлинна енергия
за битови нужди за топлоснабден имот, като му дължи сумата от общо 856, 35 лв., от
която: 715, 98 лв. – главница, представляваща стойността на ползвана и
незаплатена топлинна енергия за периода м.05.2014 г. – м.04.2016 г., заедно с мораторна
лихва за периода 15.09.2015 г. – 17.07.2017 г. в размер на 110, 58 лв., и 24,
49 лв. цена на услугата дялово разпределение заедно с мораторна лихва в размер
на 5, 29 лв. Във връзка с подадено на 27.07.2017 г. заявление, по ч. гр. д. № 51707/2017
г. на СРС, 49 състав, е постановена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за
дължимите суми, срещу която в срока по чл.414 ГПК ответникът е депозирал
възражение. Ищецът претендира установяване на вземанията му, предмет на
издадената заповед за изпълнение, както и сторените по делото разноски.
С постъпилия в срока по чл.131 ГПК писмен отговор ответникът оспорва
исковете по основание и размер. Излага съображения относно законосъобразността
на издадената заповед за изпълнение. Оспорва качеството си на потребител на топлинна
енергия за битови нужди. Оспорва наличието на облигационно правоотношение с ответника.
Счита, че е налице нарушение на чл.62 ЗЗП, тъй като е налице непоискана услуга.
Излага съображения, че размерът на задълженията не може да се установява със
записванията в счетоводството на ищеца, което не е водено редовно. Счита, че клаузата
за рекламация от Общите условия на ищеца е неравноправна. Позовава се на
допуснато нарушение на чл.24 ЗБНБ. Прави възражение за изтекла погасителна
давност. Моли съда да отхвърли предявените искове, като му присъди сторените по
делото разноски.
На 27.07.2017 г. „Т.С.“ ЕАД е депозирала пред СРС заявление за издаване
на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу Б.К.Н., В.К.Ф.и Ц.Л.Д., за сумата
от 2 221, 43 лв - главница, както и 347, 62 лв. – мораторна лихва за
периода 15.09.2015 г. – 17.07.2017 г. В т.12 от заявлението е пояснено, че
длъжниците са ползвали доставена от ищеца топлинна енергия за периода м.05.2014
г. – м.04.2016 г. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж. к. „*******,
аб. № 121667. В т.13 е посочено, че сумата се
претендира в условията на разделност – по 1/3 от всеки от длъжниците.
С разпореждане от 03.08.2017 г. по ч. гр. д. № 51707/2017 г. по описа на
СРС, 49 състав, съдът е постановил исканата заповед за изпълнение, като е
разпоредил длъжниците Б.К.Н., В.К.Ф.и Ц.Л.Д. да
заплатят разделно на кредитора сумата от 2221, 43 лв. за доставена от
дружеството топлинна енергия през периода м.05.2014 г. – м.04.2016 г., ведно
със законна лихва от 27.07.2017 г. до изплащане на вземането, лихва в размер на
347, 62 лв. за периода 15.9.2015 г. –17.7.2017 г. и 101, 38 лв. разноски по
делото, а именно: 51, 38 лв. - държавна такса и 50 лв. - възнаграждение на
юрисконсулт. Сумите се разпределят, както следва: Б.К.Н. – сумата от 740, 48 лв., ведно със законна
лихва от 27.07.2017 г. до изплащане на вземането, лихва в размер на 115, 87 лв.
за периода 15.9.2015 г. – 17.07.2017 г. и 33, 79 лв. - разноски по делото, а
именно: 17, 13 лв. - държавна такса и 16, 67 лв. - възнаграждение на
юрисконсулт; В.К.Ф.– сумата от 740, 48
лв., ведно със законна лихва от 27.07.2017 г. до изплащане на вземането, лихва
в размер на 115, 87 лв. за периода 15.09.2015 г. – 17.07.2017 г. и 33, 79 лв. -
разноски по делото, а именно: 17, 13 лв. - държавна такса и 16, 67 лв. - възнаграждение
на юрисконсулт; Ц.Л.Д. – сумата от 740, 48 лв., ведно със законна лихва от 27.07.2017
г. до изплащане на вземането, лихва в размер на 115, 87 лв. за периода 15.09.2015
г. – 17.07.2017 г. и 33, 79 лв. - разноски по делото, а именно: 17, 13 лв. - държавна
такса и 16, 67 лв. - възнаграждение на юрисконсулт.
В срока по чл.414, ал.2 ГПК не са депозирани възражения от длъжниците Б.К.Н. и В.К.Ф., поради което по отношение на
тях заповедта за изпълнение е влязла в сила.
В срока по чл.414, ал.2 ГПК е депозирано възражение от длъжника Ц.Л.Д., в
което е посочено, че не дължи претендирания размер за
топлоподаване.
В срока по чл.415, ал.4 ГПК ищецът е предявил искове за установяване на
вземанията си по исков ред.
Видно от представения по делото нотариален акт за дарение на недвижим
имот № 97, том I, рег.
№ 1481, дело № 95/2006 г. от 21.09.2006 г., Б.Л.И.и Д.Ф.И.даряват на сина си К.Д.Ф.следния
свой собствен недвижим имот, придобит по време на брака, а именно: апартамент №
59, находящ се в гр. София, ж. к. „*******, състоящ се от: две стаи, кухня,
сервизни помещения, два балкона, със застроена площ от 65, 34 кв. м., заедно с
принадлежащото мазе № 17 от 5, 53 кв. м., заедно с 1 176/100 ид.ч. от
общите части на сградата и толкова ид.ч.
от правото на строеж върху мястото.
Видно от представеното удостоверение за наследници от 25.01.2017 г., К.Д.Ф.е
починал на 23.02.2015 г., като е оставил наследници по закон: В.М.Ф.– съпруга,
починала на 02.06.2015 г., Ц.Л.Д. – син, Б.К.Н.– дъщеря и В.К.Ф.– син.
Видно
от представения протокол от проведеното Общо събрание на собствениците на
етажна собственост, находяща се в гр. София, ж. к. „*****, вх.В, Г и Д от 01.08.2002
г., етажните собственици са взели решение да се сключи договор с „Т.С.“ ЕООД,
което дружество да извършва дялово разпределение на топлинната енергия в
сградата в режим на етажна собственост. В този протокол е съставен и списък на етажните
собственици, които с подписите си са удостоверили горното решение.
На 16.09.2002
г. е сключен договор № 336 между „Т.С.“ ЕООД и етажната собственост с адрес: в гр.
София, ж. к. „*****, вх.В, Г и Д, по силата на който дружеството се е задължило
да достави и монтира необходимите уреди за регулиране и отчитане на
консумацията на топлинна енергия, както и да изготвя и предоставя на насрещната
страна обща и индивидуални изравнителни сметки за консумираната топлинна
енергия в срок до 45 дни след предоставяне на информация от „Т.С.“ ЕАД за
показанията на топломера за отчетния период.
Представен е договор № У94/01.11.2007 г., сключен между „Т.С.“ ЕАД –
възложител и „Т.с.“ ЕООД – изпълнител, при общи условия за извършване на
услугата дялово разпределение на топлинната енергия по чл.139в, ал.2 ЗЕ. По
силата на договора възложителят е възложил на изпълнителя, който е приел да
извършва услугата дялово разпределение на топлинната енергия между
потребителите в сгради етажна собственост или в сграда с повече от един
потребител в гр. София, при спазване на изискванията на Общите условия за
извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия, одобрени от
ДКЕВР с решение № ОУ-024/10.08.2007 г., срещу насрещното задължение на
възложителя да заплаща договореното възнаграждение.
От заключението на вещото лице инж. А.Ж.по изслушаната съдебно-техническа
експертиза, което съдът възприема като компетентно дадено, се установява, че технологичните
разходи, които са за сметка на ищцовото дружество, са приспадани от
задължението. Дяловото разпределение в исковия период е извършвано от „Т.С.“
ЕООД в съответствие с действащата нормативна уредба. Партидата за процесния аб.
№ 121667 се води на името на К.Д.Ф.. Вещото лице е установило, че за периода м.05.2014
г. – м.04.2015 г. топлинната енергия за отопление на имот е определяна по
реален отчет на показанията на 4 бр. ИРРО (индивидуален разпределител на разход
за отопление), монтирани на 4 бр. радиатори в имота, като показанията на 2 бр.
радиатори са занулени. През отоплителен сезон м.05.2015 г. – м.04.2016 г. топлинна
енергия за отопление на имот не е потребявана поради 4 бр. демонтирани (затапени)
радиатори. За периода м.05.2014 г. – м.04.2016 г. общото количество топлинна
енергия, отдадена от сградна инсталация, е определяна за сградата етажна
собственост като част от общото количество топлинна енергия за отопление на сградата
етажна собственост. Делът на процесния имот в това количество е определен
според съотношението на пълния му отопляем обем в размер на 157 куб. м. към
пълния отопляем обем на сградата етажна собственост по проект към общия топломер
в размер на 9 228 куб. м. За периода м.05.2014 г. – м.04.2016 г. разходът за битово
горещо водоснабдяване е определян на основата на реален отчет на показанията на
1 бр. технически изправен и сертифициран водомер за топла вода, с показания в
куб. м и изравняване в края на всеки отоплителен сезон /или на два пъти през
отоплителния сезон (пролет - м.05 и есен - м.09). За исковия период е начислена
и фактурирана по прогнозни стойности сумата от 3 206, 99 лв. Изготвени са
2 бр. изравнителни сметки, както следва: за периода м.05.2014 г. – м.04.2015 г.
сума за получаване в размер на 535, 46 лв. и за периода м.05.2015 г. –
м.04.2016 г. сума за получаване в размер на 579, 95 лв. или общо – сума за
получаване в размер на 1 115, 41 лв. Стойността на реално потребената
топлинна енергия за исковия период възлиза на сумата от 2 091, 58 лв.,
формирана като разлика между фактурираната по прогнозни стойности сума от 3 206,
99 лв. и сумата за възстановяване от изравнителни сметки в размер на 1 115,
41 лв. В така определения размер не са включени лихви за просрочени стари
задължения. Вещото лице е установило, че общият топломер в абонатната станция е
преминал изискуемите метрологични проверки на всеки 2 календарни години.
От заключението на вещото лице В.П.по изслушаната пред СРС съдебно - счетоводната
експертиза се установява, че няма данни за извършена плащания на задължения за
исковия период. Вещото лице е установило, че в информационната система на ищеца
е отразена фактурирана сума за периода в размер на 3 207, 01 лв. Вземането
на ищеца в размер на 2 221, 43 лв. се формира като фактурираната сума в
размер на 3 207, 01 лв е намалена със сторнирани задължения по кредитни
известия в общ размер 3 206, 99 лв., увеличена с начислена сума по общи
фактури от 2 091, 55 лв., сума за доплащане от 119, 76 лв., стойността на
дяловото разпределение от 73, 48 лв. и намалена с приспадане на 16.08.2015 г. в
размер на 63, 36 лв. мораторната лихва върху главницата от 2 221, 43 лв.
за периода от датите на падеж на съответните фактури до 17.07.2017 г. е
изчислена на сумата от 347, 62 лв.
При така установената
фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната жалба е депозирана в
срока по чл.259, ал.1 ГПК, от легитимирана страна, като същата е процесуално
допустима. Разгледана по същество, е неоснователна.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси той е
ограничен от посоченото в жалбата.
При извършената служебна проверка
въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално
допустимо.
В предмета на делото е включен
установителен иск, предявен от кредитор, в чиято полза е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, при направено възражение от
длъжника в срока по чл.414, ал.2 ГПК, в рамките на установения в чл.415, ал.1 ГПК срок. Целта на ищеца е да се установи със сила на пресъдено нещо спрямо
другата страна съществуването на вземането, предмет на издадената заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК.
Съгласно нормата на чл.153 ЗЕ – в
редакцията, действала до 17.07.2012 г., всички собственици и титуляри на вещно
право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна
станция или към нейно самостоятелно отклонение, са „потребители на топлинна
енергия“.
Понятието „потребител на топлинна
енергия за битови нужди“ е определено в § 1, т.42 ДР ЗЕ (отм.), действал до
17.07.2012 г.: физическо лице – собственик или ползвател на имот, което ползва
топлинна енергия с топлопреносител гореща вода или пара за отопление,
климатизация или горещо водоснабдяване. След отмяната на §1, т.42 от ДР на ЗЕ и
с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието
„клиент на топлинна енергия“, което е еквивалентно по смисъл на понятието „потребител
на топлинна енергия“. Съгласно новата редакция на чл.153, ал.1 ЗЕ, всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за
дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за
топлинната енергия.
С ТР
№ 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на
ОСГК на ВКС, т.1, са дадени задължителни разяснения относно хипотезата, при
която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно
правоотношение, какъвто обаче не е разглежданият случай. В мотивите на същото
тълкувателно решение е посочено, че предоставяйки съгласието си за
топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно
право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови
нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи
условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на
топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното
предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл.153,
ал.1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия. Гореизложеното се
отнася и за редакциите на чл.153, ал.1 ЗЕ преди ДВ, бр.54 от 2012 г., визиращи
като страна по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди при
публично известни общи условия потребителите на топлинна енергия за битови
нужди.
Собственикът или титуляр на вещно право на ползване в имот, под режим на
етажна собственост, по презумпция на закона се смята потребител на отдадена от сградната инсталация и отоплителните тела на общите части
на сградата топлинна енергия. По силата на закона между битовия потребител и топлопреносното предприятие възниква правоотношение по
продажба на топлинна енергия при публично известни общи условия, без да е
необходимо изричното им приемане от потребителя. Достатъчно е взето решение на
Общото събрание на етажните собственици за присъединяване към топлопреносната мрежа, за да бъде всеки етажен собственик
потребител на постъпилата в сградата топлинна енергия.
От представения по делото нотариален акт за дарение на недвижим имот №
97, том I, рег.
№ 1481, дело № 95/2006 г. от 21.09.2006 г., обсъден по – горе, се установи, че на
посочената дата правото на собственост на процесния имот е придобито от К.Д.Ф..
След неговата смърт, настъпила през време на исковия период - на 23.02.2015 г.,
правото на собственост върху имота е преминало върху наследниците му по закон -
Ц.Л.Д. – син, Б.К.Н.– дъщеря и В.К.Ф.– син. Така същите се легитимират като
съсобственици на процесния имот при равни квоти – по
1/3 ид. ч., на основание чл.60, ал.1, вр. чл.5, ал.1 ЗН. К.Д.Ф., в качеството на собственик на процесния имот, е имал и качеството клиент на топлинна
енергия за битови нужди, като същият е и титуляр на партидата при ищеца. С
оглед на това в негова тежест е възникнало задължение да заплаща стойността на
потребената топлинна енергия за имота. Тъй като не е сторил това, за възникналите
задълженията до момента на неговата смърт следва да отговарят неговите
наследници по закон: Ц.Л.Д., Б.К.Н.и В.К.Ф., съобразно дяловете им, а именно –
по 1/3. Същевременно за периода 24.02.2015 г. – м.04.2016 г. съсобсствениците отговарят като потребители (клиенти) на
топлинна енергия. Отговорността на Б.К.Н.и В.К.Ф., в качеството им на
съсобственици на топлофицирания имот, е установена посредством влязлата в сила
заповед за изпълнение. Тъй като Ц.Л.Д. се легитимира като съсобственик на 1/3 ид. ч. от имота, следва да отговаря в същия обем за
задълженията към ищеца за стойността на потребената
топлинна енергия.
По изложените съображения неоснователно се явява оплакването на
жалбоподателя, че от представените доказателства не се установява качеството му
на потребител на топлинна енергия.
Нормата на чл.150, ал.1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от
топлопреносно предприятие на потребители (клиенти) на топлинна енергия за
битови нужди, като постановява, че тя се осъществява при публично известни общи
условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които
се урежда съдържанието на договора. С оглед тази нормативна уредба между
главните страни по спора за процесния период е сключен договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия за
продажба, каквито са Общите условия, одобрени с решение № ДУ-02/03.02.2014 г.
на ДКЕВР, публикувани във вестник „24 часа“ – броя от 10.02.2014 г. и вестник
„19 минути“, в сила от 12.03.2014 г. Разпоредбата на чл.150, ал.3 ЗЕ предоставя
възможност за потребителите /клиентите/, които не са съгласни с предвидените в
Общите условия клаузи, в срок от 30 дни след влизането им в сила да внесат в
съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални
условия, които се отразяват в допълнителни писмени споразумения. В дадената
хипотеза ответникът не твърди и не установява да е упражнил това право срещу
Общите условия на „Т.С.“ ЕАД от 2014 г., поради което следва да се приеме, че
същият ги е приел.
Неоснователен
е поддържаният довод за нарушение на разпоредбата на чл.62 ЗЗП. Съгласно
задължителните разяснения, дадени с ТР № 2/2016 г. от 25.05.2017 г. по тълк.д.
№ 2/2016 г. на ОСГК на ВКС, за отношенията, възникващи при доставяне на
топлинна енергия за битови нужди в сграда – етажна собственост, се прилагат
разпоредбите на ЗЕ, които не противоречат на разпоредбата на чл.62 ЗЗП вр. с §
1 от ДР на ЗЗП. Съгласието за доставката и нежеланието за преустановяването й
по реда на чл.153, ал.2 ЗЕ съставлява „искане“ на услугата по смисъла на чл.62,
ал.1 ЗЗП, поради което между двата закона не съществува противоречие и не може
да става въпрос за приложението на § 1 ДР на ЗЗП.
Съгласно
разпоредбата на чл.139, ал.1 от ЗЕ разпределението на топлинната енергия в
сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение.
Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ (чл.139 –
чл.148) и Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването, обн. ДВ,
бр.34 от 24.04.2007 год.).
В
случая измерването на индивидуалното потребление на топлинна енергия и
вътрешното разпределение на разходите за отопление и топла вода между
топлоснабдения имот в сградата в режим на етажна собственост е възложено от
етажните собственици на „Т.С.“ ЕООД с договор, сключен от упълномощен
представител на етажните собственици. Третото лице – помагач е осъществявало
услугата дялово разпределение за топлоснабдения имот за исковия период.
В
нормата на чл.156 ЗЕ е регламентирано уреждане на отношенията между
топлопреносното предприятие и потребителите на топлина енергия в сгради –
етажна собственост, въз основа на принципа за реално доставената на границата
на собствеността топлинна енергия, като всеки потребител дължи заплащането на
реално потребената въз основа на отчетните единици топлинна енергия от
средствата за дялово разпределение, монтирани на отоплителните тела в жилището
и съответната част от стойността на топлинната енергия, отдадена от сградната
инсталация.
В
изпълнение на доказателствената си тежест ищецът е поискал и съответно е
допуснато изслушването на съдебно-техническа експертиза, която е изготвена въз
основа на приложените по делото и допълнително изискани документи, въз основа на които вещото лице е дало
заключение относно реално потребената от ответника топлинна енергия през
процесния период, в съответствие с разпоредбите на раздел VІ от глава Х на ЗЕ.
Вещото лице е съобразило, че дяловото разпределение на топлинната енергия за
имота през процесния период е извършено правилно, съобразно изискванията на
действащата през периода нормативна уредба.
Неоснователни
са релевираните във въззивната жалба оплаквания, че изслушаната съдебно - техническа
експертиза не следва да бъде ценена. Експертизата е допусната в съответствие с
изискванията на чл.195, ал.1 ГПК, поради необходимост от специални знания в
съответните области на науката, в това число и относно изчисленията по
нормативно установените формули, в които са заложени технически показатели.
Експертното заключение не е изготвено само въз основа на документи, едностранно
издадени от ищеца, а въз основа на документите за главния отчете отчет за индивидуалното разпределение,
установяващи действителното количество потребена енергия, съгласно снетите
показания по уредите за разпределение за процесния
период. Изводите на вещото лице по изслушаната пред СРС съдебно – техническата
експертиза не се разколебават от обстоятелството, че заключението е изготвено
въз основа и на материали, които не са приобщени като доказателства по делото.
В определението си за назначаване на експертизата от 10.05.2018 г. първоинстанционният
съд не е ограничавал вещото лице по отношение на материалите, въз основа на
които да работи. Още повече в конкретния случай, с оглед естеството на
поставените задачи, е обективно невъзможно те да бъдат изпълнени само въз
основа на намиращите се по делото материали, без проверка и на други материали,
намиращи се при ищцовото дружество. Това от своя страна не възпрепятства възможността
на ответника да упражни предоставените му процесуални права, като същият е
разполагал с възможност да постави въпроси към вещото лице за изясняване на
заключението съгласно чл.200, ал.2 ГПК, да оспори експертното заключение, съгласно
чл.200, ал.3 ГПК, да поиска назначаването на допълнителна експертиза, ако счита
изготвената такава за непълна или неясна, да поиска назначаването на повторна
експертиза, ако счита изготвената такава за необоснована и има съмнение относно
правилността й. Същият не се е възползвал от някоя от тези възможности. В
случая в проведеното на 11.06.2018 г. открито съдебно заседание пред СРС
ответникът чрез процесуалния си представител е заявил, че няма въпроси към
вещото лице, нито го е оспорил. Ето защо съдът намира възражението на
жалбоподателя, че не следва да се кредитира заключението на съдебно –
техническата експертиза за неоснователно.
Съгласно
заключението на вещото лице по изслушаната съдебно – техническа експертиза стойността на реално потребената топлинна енергия
за исковия период възлиза на сумата от 2 091, 58 лв., формирана като
разлика между фактурираната по прогнозни стойности сума от 3 206, 99 лв. и
сумата за възстановяване от изравнителни сметки в размер на 1 115, 41 лв.
Във въззивната жалба не се съдържат доводи във връзка с вземането за
дялово разпределение, поради което и на основание чл.269 ГПК този въпрос е
извън предмета на въззивна проверка, очертан с въззивната жалба. По тази
причина следва да се възприеме определеният от СРС размер на дяловото
разпределение от 73, 48 лв.
От изложеното следва, че общият размер на дължимата главница възлиза на
сумата от 2 165, 06 лв., в какъвто смисъл са и изводите на
първоинстанционния съд.
Като е приложил института на погасителната давност, на която ответникът
своевременно се е позовал с отговора на исковата молба, СРС е приел, че
вземането за м.05.2014 г. е погасено по давност, като непогасената част от
главницата за периода м.06.2014 г. – м.04.2016 г. е в размер на 2 076, 29
лв. Ето защо и доколкото решението не се обжалва от ищеца в отхвърлителната
му част, следва да се възприеме установеният от СРС размер на главницата от 2 076,
29 лв.
Ответникът отговаря до размера на притежавания от него обем от права по
отношение на процесния имот, а именно – до размера на 1/3 от дълга, която
възлиза на сумата от 692, 09 лв.
Във въззивната жалба не се съдържат оплаквания във връзка с периода и
размера на лихвата за забава, поради което тези въпроси са извън предмета на
въззивна проверка, очертан с въззивната жалба,
съгласно нормата на чл.269 ГПК.
По изложените съображения и тъй като крайните изводи на двете инстанции
съвпадат, решението в обжалваната част следва да се потвърди.
По разноските
по производството:
Ответникът
по жалбата „Т.С.“ ЕАД претендира присъждане на юрисконсултско
възнаграждение. Тъй като същият не е депозирал писмен отговор на въззивната
жалба, не е представляван в проведеното открито съдебно заседание от
юрисконсулт, следва да се приеме, че не е защитаван във въззивното
производство от юрисконсулт, поради което не са налице предпоставките на чл.78,
ал.8 вр. с ал.3 ГПК и не следва да му се присъжда юрисконсултско възнаграждение.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 460676 от 30.07.2018 г., постановено по гр. д. № 84368/2017 г., по
описа на СРС, I ГО, 49 състав, в ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ,
с която е признато за установено по предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, с адрес ***, срещу Ц.Л.Д.,
ЕГН **********,*** – адв. И.Д., искове съответно с
правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр.
ал.415, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД – за признаване
за установено, че Ц.Л.Д., ЕГН **********, дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, на, сумата от 692, 09 (шестстотин деветдесет и два
лева и девет стотинки) лв., представляваща цена на
незаплатена топлинна енергия за периода м.06.2014 г. – м.04.2016 г. и дялово
разпределение, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението
по чл.410 ГПК до окончателното плащане, като и с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. с чл. 415, ал.1 ГПК, вр. с чл.
86, ал.1 ЗЗД – за признаване за установено, че дължи сумата от 112, 93 (сто и дванадесет лева и
деветдесет и три стотинки) лв., представляваща мораторна лихва за периода 15.09.2015
г. – 17.07.2017 г. върху главницата за потребената топлинна енергия и дялово
разпределение, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по
ч. гр. д. № 51707/2017 г. на СРС, 49
състав.
Решението в
частта, с която са отхвърлени предявените искове, е влязло в сила като
необжалвано.
Решението е постановено при участието на трето
лице - помагач на ищеца: „Т.С.“ ЕООД, ЕИК *******, с адрес ***.
Решението
не подлежи на касационно обжалване,
на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.