Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 26.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Е въззивен състав, в публичното съдебно заседание на дванадесети
март две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА
ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР
САНТИРОВ
мл. с. ЕВЕЛИНА МАРИНОВА
при участието на секретаря Елеонора Георгиева, като
разгледа докладваното от съдия Иванка Иванова гр. д. № 5406 по описа за 2020 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 -
чл.273 от ГПК.
С решение № 301826
от 15.12.2019 г., постановено по гр. д. № 37272/2017 г. по описа на СРС, II ГО, 61 състав, е признато за установено по отношение
на Л.К.Р., съществуването на вземането на „Т.С.“ ЕАД за сумата от сумата 1 635,
44 лв., представляваща цена на доставена топлинна енергия в обект, находящ се в гр. София, ж. к. „*****, за
периода 01.03.2016 г.- 30.04.2018 г., ведно със законната лихва, считано от датата на
депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 22.03.2019 г.,
до окончателното изплащане, на основание чл.422 ГПК вр. с чл.149 ЗЕ вр. с чл.79 ЗЗД, сумата от 55, 47 лв., представляваща цена на услугата за дялово
разпределение за периода
01.02.2016 г. - 30.04.2018 г., ведно със законната лихва, считано от датата на
депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 22.03.2019 г. до
окончателното плащане на сумата, на основание чл.422 ГПК вр. с чл.79 ЗЗД, за
които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК
от 29.03.2019 г. по ч. гр. д. № 16906/2019 г. по описа на СРС, ГО, 61 състав. Отхвърлени
са предявените искове за цена на доставена топлинна енергия за разликата над
уважения размер от 1 635, 44 лв. до пълния предявен размер от 2 187, 80
лв. и за периода 01.05.2015 г. – м.02.2016 г., на основание чл.422 ГПК вр. с
чл.149 ЗЕ вр. с чл.79 ЗЗД, за сумата от 326, 65 лв., представляваща обезщетение
за забава за периода 14.09.2019 г., на основание чл.422 ГПК вр. с чл.86 ЗЗД и
за сумата от 11, 07 лв., представляваща обезщетение за забава за периода
30.03.2016 г. – 14.03.2019 г., на основание чл.422 ГПК вр. с чл.86 ЗЗД. Ответницата
е осъдена да заплати на ищеца, на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 66, 58
лв. – разноски в заповедното производство и сумата 66, 58 лв. – разноски в
исковото производство, съразмерно на уважената част от исковете. Ищецът е
осъден да заплати на процесуалния представител на ответницата – адв. И.Г.Д., на
основание чл. 38 ЗА, сумата от 142 лв., представляваща възнаграждение за
безплатна адвокатска защита, осъществена в исковото производство. Решението е
постановено при участието на трето лице – помагач „Т.С.“ ЕООД.
Срещу постановеното съдебно
решение в частта, с която са отхвърлени предявените искове, е депозирана
въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД. Излага съображения, че решението в
обжалваната част е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон. На
основание чл.114 ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е
станало изискуемо. Поддържа, че в конкретният случай изискуемостта настъпва съобразно
приетите Общи условия на дружеството. В раздел VII от
Общите условия - „Заплащане на ТЕ“, чл.32, ал.1 е определен редът и срокът за
заплащане месечните дължими суми за топлинна енергия, а именно: в 30-дневен
срок след изтичане на периода, за който се отнасят. В този смисъл срокът на задължението за заплащане на дължимите суми в
размера, посочен в ежемесечно получаваните фактури, е най - късно до края на
текущия месец, следващ месеца на доставката на топлинна енергия. С изтичането
на последния ден от месеца същата е изпаднала в забава. В чл.33, ал.2 от Общите условия от 2014 г., в сила от 12.03.2014
г., е предвидено, че след отчитане на средствата за дялово разпределение и
изготвяне на изравнителните сметки, продавачът издава за отчетния период
кредитни известия на стойността на месечните фактури и една обща фактура за
потребеното количество топлинна енергия за отчетния период. Клиентите не
заплащат обезщетение за забава, съгласно чл.33, ал.4 до изравняване на отчетния
период. Едва след това се начислява обезщетение за забавено плащане в размер на
законната лихва върху общата фактура. Счита, че решаващият съд неправилно е приложил
института на погасителната давност, тъй като към датата на подаване на
заявлението по чл.410 ГПК, дължимите суми не са погасени по давност. Съгласно
чл.150, ал.1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия за битови нужди се осъществява
от топлопреносното дружество при публично известни Общи условия, които се
одобряват от ДКВР към Министерски съвет и които влизат в сила в едномесечен
срок след публикуването им в един централен и един местен ежедневник. Същите имат
силата на договор между „Т.С.” ЕАД и потребителите на топлинна енергия, без да
е необходимо изричното им приемане от страна на потребителите. По делото не е
установено ответницата да е упражнила правата си по чл.150, ал.3 ЗЕ, поради
което спрямо нея са влезли в сила Общите условия за продажба на топлинна
енергия от топлопреносното дружеството. Твърди, че общата фактура за
отоплителния сезон 2015 г. – 2016 г. е публикувана на 15.08.2016 във връзка, с
което има издадени констативни протоколи, на основание чл.539 ГПК на
съответните дати, които не са приложени по делото, тъй като не са изискани решаващия
съд. В чл.22, ал.2 от Общите условия е определено, че клиентите заплащат на
продавача стойността на услугата „дялово разпределение” извършвана от избрания
от тях търговец. Същата е дължима по издадени фактури във връзка с
потреблението на топлинна енергия от клиента през исковия период.
Претендираната сума е включена при предявяването на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК към сумата по извлечение от сметки и по
този начин е формирана крайната цена на иска за главница. Счита, че издаването
на фактурата за предоставената услуга дялово разпределение и публикуването й в
сайта на дружеството представлява покана до длъжниците за заплащане на
задължението. Моли съда да отмени решението в обжалваната част и да уважи
изцяло предявените искове, като му присъди направените по делото разноски,
включително юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение, претендирано от насрещната страна.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е
постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ответницата Л.К.Р., с който оспорва същата. Счита, че
решението в обжалваната част е правилно и законосъобразно. Поддържа, че с
изтичането на тригодишният срок, регламентиран в чл.111, б. „в” ЗЗД, вземанията
на ищеца се погасяват по давност. Независимо, че т. нар. общи фактури са
издадени по - късно, същите включват вземанията, които са били изискуеми още с
възникването им, след като потребителят е имал задължение към датата на
получаване на прогнозните фактури да извършва плащане по тях. Издаването на
последваща изравнителна сметка не променя началния момент, от който започва да
тече давността. Поддържа, че вземането става изискуемо към момента на изтичане
на срока за заплащане на прогнозната фактура, а давността започва да тече от
момента, в който вземането е станало изискуемо, на основание чл.114, ал.1 ЗЗД. Удължаването
на погасителната давност е забранено с императивната разпоредба на чл.113 ЗЗД и
топлопреносното дружество няма право да определя от кога започва да тече
давността. Съгласно чл.119 ЗЗД с погасяването на главното вземане се погасяват
и произтичащите от него допълнителни вземания, независимо, че за тях давността
не е изтекла. Следователно в настоящия случай, след като вземанията за
главницата са погасени по давност, се погасяват и задълженията за лихва, тъй
като същите са акцесорни спрямо главното вземане. Ищецът не е ангажирал
доказателства относно датата на публикуване на сумите в сайта на дружеството
или по друг начин, респ. не е установил изпадането на забава на ответницата за
процесния период. Моли съда да потвърди първоинстанционното решение в
обжалваната му част.
Срещу постановеното съдебно решение
в частта, с която са уважени предявените искове е депозирана въззивна жалба от
ответницата Л.К.Р.. Излага доводи за недопустимост на решението в обжалваната
част, тъй като не е събран пълният размер на дължимата държавна такса за предявяване
на иска. Счита, че решението в обжалваната част е и неправилно, тъй като по
делото не е установено съществуването на облигационно правоотношение между
страните по делото с предмет - доставка на топлинна енергия за процесния
период, като това обстоятелство е оспорено от нея както с отговора на исковата
молба, така и в съдебно заседание. По делото не са ангажирани доказателства, че
е собственик или ползвател на процесния имот, както и че е подавала молба –
декларация за откриване на партида. Счита, че не дължи претендираните от ищеца
суми. Позовава се на приложимост на ЗЗП, който се явява специален по отношение
на ЗЕ. На основание чл.62, ал.1 ЗЗП в
тежест на ищеца е да докаже, че е поръчала топлинна енергия, като в противен
случай се касае за непоискана услуга, чието заплащане не дължи. Счита, че след
като дяловото разпределение е извършено от фирма, осъществяващата услугата
дялово разпределение, няма основание претендираната сума да се присъжда в полза
на топлопреносното дружество. Моли съда да отмени решението в обжалваната част,
като отхвърли предявените искове в тази им част. Претендира сторените по делото
разноски.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК не е
депозиран писмен отговор на въззивната жалба на ответника от „Т.С.” ЕАД и от
третото лице – помагач на ищеца „Т.С.“ ЕООД.
Съдът, след като прецени събраните
по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на
чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, намира следното:
Първоинстанционният
съд е сезиран с обективно кумулативно съединени положителни искове с правно
основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл. 415,
ал.1 ГПК вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.415, ал.1 ГПК вр. с чл.86,
ал.1 ЗЗД. Ищецът твърди, че ответницата е клиент на топлинна енергия за битови нужди
по смисъла на чл.153, ал.1 ЗЕ, за топлоснабден имот – апартамент 133, находящ
се в гр. София, общ. Искър, ж. к. „*****, аб. № 303618, като му дължи сумата от
общо 2 580, 99 лв., от която: 2 187, 80 лв. - главница за доставена
топлинна енергия за периода м.05.2015 г. – м.04.2018 г., сумата от 326, 65 лв.
– законната лихва за забава върху главницата за периода 14.09.2016 г. –
14.03.2019 г., сумата от 55, 47 лв. – стойност на услугата дялово разпределение
за периода м.02.2016 г. – м.04.2018 г. и сумата от 11, 07 лв. - законна лихва за забава върху нея за периода 30.03.2016
г. – 14.03.2019 г. Във връзка с подадено на 22.03.2019 г. заявление, по ч. гр.
д. № 16906/2019 г. на СРС, 61 състав, е постановена заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК за дължимите суми, срещу която в срока по чл.414 ГПК ответницата е
депозирала възражение. Ищецът претендира установяване на вземанията му, предмет
на издадената заповед за изпълнение, ведно със законната лихва върху
главниците, считано от датата на депозиране на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение до окончателното изплащане на вземането, както и
сторените по делото разноски.
С разпореждане от 07.07.2019 г.
СРС, указал на ищеца в едноседмичен срок да посочи обстоятелствата, на които
основава вземането си за възнаграждение за предоставяне на услугата дялово
разпределение (т. е. защо счита, че е кредитор на това вземане, предвид
твърденията, че тази услуга се извършва от трето лице), както и за мораторна
лихва върху него, като посочи периода, за които претендира процесната услуга и
представи доказателства за довнесена по сметка на СРС държавна такса за
разглеждане на предявените искове в размер на 51, 65 лв., като го предупредил,
че в противен случай исковата молба ще бъде върната.
С молба от 10.07.2019
г., ищецът уточнил, че въз основа на чл.139 ЗЕ разпределението на топлинна
енергия между потребители в сграда – етажна собственост се извършва по
системата за дялово разпределение при наличието на договор с лице, вписано в
публичния регистър по чл.139а ЗЕ. Съгласно чл.155, ал.1, т.2 ЗЕ сумите за
топлинна енергия за топласнабден имот са начислявани от топлопреносното
дружество по прогнозни месечни вноски. След края на отоплителния сезон са
изготвяни изравнителни сметки от фирмата, извършваща дяловото разпределение на
топлинна енергия в сградата на база на реален отчет на уредите за дялово
разпределение в съответствие с разпоредбите на наредбата за топлоснабдяването.
Във връзка с това и съгласно чл.22, ал.2 от Общите условия, клиентите заплащат
на продавача стойността на услугата дялово разпределение, извършвана от
избрания от тях търговец. Сумата за дялово разпределение е фактурирана в
съответствие с договорните задължения между „Топлофикация - София” ЕАД и ФДР.
По силата на този договор между горните страни е настъпила суброгация в правата
по отношение на посоченото задължение, като във връзка с формираната крайна
цена за главница на основание чл.86, ал.1 ЗЗД е начислена и законна лихва за
забава. Уточнил още, че периодът на претендираната цена на услугата дялово
разпределение е от м.02.2016 г. до м.04.2018 г., а мораторната лихва върху тази
главница е за периода от 30.03.2016 г. – 14.03.2019 г. Представил и
доказателства за внесена държавна такса в посочения от съда размер.
С постъпилия
в срока по чл.131 ГПК писмен отговор на исковата молба ответницата оспорва
предявените искове по основание. Не оспорва количеството на доставената
топлинна енергия и нейната стойност, поради което не следва да се допуска
назначаването на съдебни експертизи. Позовава се на изтекла погасителна давност,
която на основание чл.111, б.“в“ ЗЗД в случая е 3 години. Излага съображения,
че независимо, че общите фактури са издадени по - късно, същите включват
вземанията, които за периода от м.05.2015 г. са били изискуеми още с възникването
им, след като потребителят е имал задължение към датата на получаване на
прогнозните фактури да извършва плащане по тях. Удължаването на погасителната
давност е забранено с императивната разпоредба на чл.113 ЗЗД и топлопреносното
дружество няма право да определя от кога започва да тече давността. Оспорва
наличието на облигационна връзка с ищеца, предвид липсата на представени от
него доказателства, че е собственик или ползвател на процесния имот през
исковия период. На основание чл.62, ал.1 ЗЗП в тежест на ищеца е да установи
поръчване на доставката на топлинна енергия от нейна страна. В противен случай
се касае за непоискана услуга, чието заплащане не дължи. Счита, че
топлопленосното дружество няма основание за претендира суми за дялово
разпределение, тъй като последното се е водело от фирма за дялово разпределение.
Ищецът не е ангажирал доказателства относно публикуване на сумите в сайта на
дружеството или по друг начин респ. не е установил изпадането й в забава. Моли
съда да постанови решение, с което да отхвърли предявените искове. Претендира
сторените разноски.
На
22.03.2019 г. „Т.С.“ ЕАД е депозирала пред СРС заявление за издаване на заповед
за изпълнение по чл.410 ГПК срещу Л.К.Р. за сумата от 2 187, 80 лв. – главница,
както и 326, 65 лв. – мораторна лихва за периода 14.09.2016 г. – 14.03.2019 г.
В т.12 от заявлението е пояснено, че длъжникът дължи суми за доставена от ищеца
топлинна енергия през периода м.05.2015 г. – м.04.2018 г., който период включва
дължима сума за действително потребена
топлинна енергия, отразена в общи фактури № **********/31.07.2016г., №
**********/31.07.2017 г. и № **********/31.07.2018 г. за топлоснабден имот,
находящ се в гр. София, община Искър, ж. к. „*****, абонатен № 303618. Същият не е заплатил и дължимата от него сума
за дялово разпределение за периода м.02.2016 г. – м.04.2018 г. Посочено е, че
дължимите суми са, както следва: за неизплатена топлинна енергия: 2 187, 80
лв. - главница и 326, 65 лв. - лихва, а за дялово разпределение: 55, 47 лв. -
главница и 11, 07 лв. - лихва. Претендира сторените в производството разноски в
размер на 51, 62 лв. – държавна такса и юрисконсултско възнаграждение, на
основание чл.78, ал.8 ГПК.
С
разпореждане от 29.03.2019 г. по ч. гр. д. № 16906/2016 г. на СРС, 61 състав,
съдът е постановил исканата заповед за изпълнение, като е присъдил на заявителя
и сторените в заповедното производство разноски в размер на 51, 62 лв. - държавна
такса и 50 лв. - юрисконсултско
възнаграждение.
В срока по
чл.414, ал.2 ГПК е депозирано възражение от длъжника, с което оспорва
вземанията по издадената заповед за изпълнение. Позовава се на изтекла
погасителна давност и липса на облигационни отношения. Претенидра сторени в
заповедното производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 400
лв.
В срока по
чл.415, ал.4 ГПК ищецът е предявил искове за установяване на вземанията си по
исков ред.
Видно
от представения по делото нотариален
акт за дарение на недвижим имот № 179, том ХIХ, дело № 3636/1991 г. от 28.03.1991 г. М.Й.И.дарява
на племенницата си Л.К.Р. свой собствен недвижим имот - апартамент № 133,
намиращ се в гр. София, ж. к. „*****, състоящ се от дневна, кухня и сервизни
помещения, със застроена площ от 44, 75 кв.м., заедно с избено помещение № 4, както и заедно с 1,
613 % идеални части от общите части на сградата и идеални части от право на
строеж върху мястото.
С молба - декларация от 24.10.2000 г. до
„Топлофикация - София” ЕАД, ответницата
е поискала откриване на партида за имота на нейно име.
Съгласно
представения нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижим
имот № 168, том I, рег. № 7758, дело № 144/2015 г. от 20.08.2015
г., Л.К.Р. е учредила
договорна ипотека в полза на „Бързи кредити” ООД върху собствения си недвижим
имот, а именно апартамент № 133, находящ се в гр. София, ж. к. „*****.
Пред СРС е
ангажиран договор № УN144/29.05.2015 г., сключен между „Т.С.“ ЕАД – възложител
и „Т.с.“ ЕООД – изпълнител, при общи условия за извършване на услугата дялово
разпределение на топлинната енергия по чл.139в, ал.2 ЗЕ. По силата на договора
възложителят е възложил на изпълнителя, който е приел да извършва услугата
дялово разпределение на топлинната енергия между потребителите в сгради етажна
собственост или в сграда с повече от един потребител в гр. София, при спазване
на изискванията на Общите условия за извършване на услугата дялово разпределение
на топлинната енергия, одобрени от ДКЕВР с решение № ОУ-024/10.08.2007 г.,
срещу насрещното задължение на възложителя да заплаща договореното
възнаграждение.
Пред СРС са
ангажирани прогнозни сметки за начислена на ответницата топлинна енергия по
фактура № **********/31.07.2018 г. за периода 01.05.2017 г. – 20.04.2018 г. на
стойност 798,95 лв., по фактура №
**********/31.07.2017г. за периода 01.05.2016 г. – 30.04.2017 г. на стойност
646,94 лв., по фактура № **********/31.07.2016 г. за периода 01.05.2015 г. –
30.04.2016 г. на стойност 741, 91 лв., както и 3 бр. индивидуални справки,
издадени от фирмата за дялово разпределение за периода 01.05.2015 г. – 30.04.2016
г. на стойност от 71, 94 лв., за периода 01.05.2016 г. – 30.04.2017 г. на
стойност 163, 61 лв. и за периода 01.05.2017 г. – 30.04.2018 г. на стойност 74,
93 лв.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна
страна следното:
Въззивните
жалби са подадени в срока по чл.259, ал.1 ГПК, изхождат от легитимирани страни,
като същите са процесуално допустими. Разгледани по същество, жалбите са неоснователни.
Съгласно
нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваните му части, като по останалите
въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При
извършената служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното
решение е валидно.
По
релевираните доводи от жалбоподателката – ответник за недопустимост на
решението поради незаплатена в пълен размер държавна такса:
Дължимата
държавна такса по предявените искове, определена съгласно нормата на чл.72,
ал.1 ГПК, в приложимата към момента на завеждане на делото редакция, възлиза на
сумата от 103, 24 лв., при съобразяване на разпоредбите на чл.1 и чл.12, т.1 от
Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. Ищецът е
представил доказателства за внесена
държавна такса в заповедното производство в размер на 51, 62 лв. и
довнесена такава в размер на 51, 61 лв. за разглеждане на предявените по реда
на чл.422, ал.1 ГПК установителни искове. Нужно е да се отбележи също така, че
в случай, че СРС не е събрал дължимата държавна такса в пълен размер, това
задължава въззивния съд да събере невнесената държавна такса, но няма за правна
последица недопустимост на постановеното съдебно решение на посоченото
основание. Ето защо, въззивният съд счита, че обжалваното решение е допустимо,
поради което следва да бъдат разгледани доводите относно неговата правилност.
В предмета на делото е включен установителен иск, предявен от кредитор, в
чиято полза е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, при направено възражение от длъжника в срока по чл.414, ал.2 ГПК, в
рамките на установения в чл.415, ал.1 ГПК срок. Целта на ищеца е да се установи
със сила на пресъдено нещо спрямо другата страна съществуването на вземането,
предмет на издадената заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.
Спори се между страните в производството дали през
исковия период между тях е съществувало валидно договорно правоотношение за
продажба на топлинна енергия.
Съгласно
нормата на чл.153 ЗЕ – в редакцията, действала до 17.07.2012 г., всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са „потребители на топлинна енергия“.
Понятието
„потребител на топлинна енергия за битови нужди“ е определено в § 1, т.42 ДР ЗЕ
(отм.), действал до 17.07.2012 г.: физическо лице – собственик или ползвател на
имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация или горещо водоснабдяване. След отмяната на §1, т.42 от
ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда
понятието „клиент на топлинна енергия“, което е еквивалентно по смисъл на
понятието „потребител на топлинна енергия“. Съгласно новата редакция на чл.153,
ал.1 ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда –
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и
да заплащат цена за топлинната енергия.
С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по
тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т.1, са дадени задължителни разяснения
относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по
силата на договорно правоотношение, какъвто обаче не е разглежданият случай. В
мотивите на същото тълкувателно решение е посочено, че предоставяйки съгласието
си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото
вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови
нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи
условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на
топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното
предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл.153, ал.1
ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия.
Собственикът
или титуляр на вещно право на ползване в имот, под режим на етажна собственост,
по презумпция на закона се смята потребител на отдадена от сградната инсталация
и отоплителните тела на общите части на сградата топлинна енергия. По силата на
закона между битовия потребител и топлопреносното предприятие възниква
правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни общи
условия, без да е необходимо изричното им приемане от потребителя. Достатъчно е
взето решение на Общото събрание на етажните собственици за присъединяване към
топлопреносната мрежа, за да бъде всеки етажен собственик потребител на
постъпилата в сградата топлинна енергия.
От ангажираните
по делото доказателства, неоспорено от ответницата, се установи, че същата е
собственик на процесния топлоснабден имот през разглеждания период. Ето защо в това си качество се явява и клиент на
топлинна енергия за битови нужди. Възникването на облигационната връзка между
страните не се предпоставя от подаване на молба за откриването на партида за
имота, доколкото не е въведено такова изискване. Независимо от това в случая
такава е депозирана от ответницата. Ето защо релевираните от жалбоподателката -
ответник доводи в тази насока се явяват неоснователни.
Нормата на
чл.150, ал.1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от топлопреносно
предприятие на потребители (клиенти) на топлинна енергия за битови нужди, като
постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се
урежда съдържанието на договора. С оглед тази нормативна уредба между главните
страни по спора за процесния период е сключен договор за продажба на топлинна
енергия за битови нужди при публично известни общи условия за продажба, каквито
са Общите условия на ищеца, одобрени с решение № ОУ-001/07.01.2008 г. на ДКЕВР,
публикувани във вестник „Дневник“ от 14.01.2008 г., Общите условия, одобрени с
решение № ДУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „24 часа“ –
броя от 10.02.2014 г. и вестник „19 минути“ и Общите условия, одобрени с
решение № ОУ-1/27.06.2016 г. на КЕВР, публикувани във вестник „Монитор“, в сила
от 11.08.2016 г. Разпоредбата на чл.150, ал.3 ЗЕ предоставя възможност за
потребителите /клиентите/, които не са съгласни с предвидените в Общите условия
клаузи, в срок от 30 дни след влизането им в сила да внесат в съответното
топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия,
които се отразяват в допълнителни писмени споразумения. В дадената хипотеза
ответницата не твърди и не установява да е упражнила това право срещу Общите
условия на „Т.С.“ ЕАД от 2008 г., 2014 г. и 2016 г., поради което настоящият
съдебен състав намира, че същата ги е приела.
Договорното правоотношение по
продажба на топлинна енергия при общи условия възниква между топлопреносно
предприятие и потребителя (клиента), по силата на закона – чл.150 ЗЕ, без да е
необходимо изрично изявление на ответника – потребител, вкл. и относно
приемането на Общите условия. Ето защо общите условия на ищеца регулират
спорното правоотношение.
По изложените съображения се налага
изводът, че за исковия период между главните страни в процеса е съществувало
валидно облигационно правоотношение с предмет: доставката на топлинна енергия
за битови нужди относно процесния имот – обстоятелство, което обуславя
неоснователността на наведените във въззивната жалба на ответницата оплаквания
в тази насока.
Жалбоподателката – ответник поддържа
релевирания с писмения отговор на исковата молба довод, че е налице непоискана
услуга. Съгласно задължителните разяснения, дадени с ТР № 2/2016 г. от
25.05.2017 г. по тълк. д. № 2/2016 г. на ОСГК на ВКС, за отношенията,
възникващи при доставяне на топлинна енергия за битови нужди в сграда – етажна
собственост, се прилагат разпоредбите на ЗЕ, които не противоречат на
разпоредбата на чл.62 ЗЗП вр. с § 1 от ДР на ЗЗП. Съгласието за доставката и
нежеланието за преустановяването й по реда на чл.153, ал.2 ЗЕ съставлява
„искане“ на услугата по смисъла на чл.62, ал.1 ЗЗП, поради което между двата
закона не съществува противоречие и не може да става въпрос за приложението на
§ 1 ДР на ЗЗП. Ето защо доводите на ответницата във въззивната жалба за
нарушаване изискванията на чл.62 ЗЗП се явяват неоснователни.
Съгласно разпоредбата на чл.139,
ал.1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се
извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото
разпределение е регламентиран в ЗЕ (чл.139 – чл.148) и Наредба №16-334 от
06.04.2007 год. за топлоснабдяването, обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год.).
В случая измерването на
индивидуалното потребление на топлинна енергия и вътрешното разпределение на
разходите за отопление и топла вода между топлоснабдения имот в сградата в
режим на етажна собственост е извършвано от „Т.С.“ ЕООД. Третото лице – помагач
е осъществявало услугата дялово разпределение за топлоснабдения имот за исковия
период.
В нормата на чл.156 ЗЕ е регламентирано
уреждане на отношенията между топлопреносното предприятие и потребителите на
топлина енергия в сгради – етажна собственост, въз основа на принципа за реално
доставената на границата на собствеността топлинна енергия, като всеки
потребител дължи заплащането на реално потребената въз основа на отчетните
единици топлинна енергия от средствата за дялово разпределение, монтирани на
отоплителните тела в жилището и съответната част от стойността на топлинната
енергия, отдадена от сградната инсталация.
Относно
релевираните от жалбоподателката – ответник относно легитимацията на ищеца за
вземанията за услугата дялово разпределение:
По
силата на чл.22 от Общите условия на ищеца дяловото разпределение на топлинна
енергия се извършва възмездно от продавача по реда на чл.61 и сл. от Наредбата
за топлоснабдяването или чрез възлагане на търговец, избран от клиентите на етажната
собственост. Клиентите заплащат на продавача
стойността на услугата дялово разпределение, извършвана от избрания от
тях търговец.
Съгласно чл.61, ал.1 от Наредба № 16-334 от 06.04.2007
г. за топлоснабдяването дяловото разпределение на топлинната енергия между
клиентите в сграда – етажна собственост, се извършва възмездно от лицето,
вписано в публичния регистър по чл.139а ЗЕ и избрано от клиентите или от
асоциацията по чл.151, ал.1 ЗЕ при спазване изискванията на тази наредба и
приложението към нея.
Съгласно чл.36 от Общите условия на ищеца
клиентите заплащат цена на услугата дялово разпределение, извършвана от избран
от клиентите търговец, като стойността се формира от: цена за обслужване на
партидата на клиент и цена на отчитане на един уред за дялово разпределение.
Редът и начина на заплащане на услугата се определя от продавача, съгласувано с
търговците, извършващи услугата дялово разпределение и се обявява по подходящ
начин на клиентите.
С договора от 29.07.2015 г.,
сключен между ищеца и „Т.С.“ ЕООД страните са договорили заплащане от „Т.С.“
ЕАД на извършваните услуги съгласно Приложение № 2, въз основа на броя
обслужвани имоти и броя средства за дялово разпределение в тях. Договорено е
цената да се определя първоначално и да се актуализира ежегодно до септември
следващата година. Ангажирани са и доказателства установяващи, че през
процесния период дяловото разпределение в топлоснабдения имот, находящ се в
сграда – етажна собственост, е осъществявано от „Т.С.“ ЕООД. Ето защо ищецът се
легитимира като носител на вземане за стойността на извършваната услуга дялово
разпределение и предявените искове за установяване на дължимостта й са
установени по основание. Страните не са заявили оплаквания относно стойността
на услугата дялово разпределение през разглеждания период, поради което този
въпрос е извън пределите на въззивна проверка, очертан с въззивната жалба,
съгласно нормата на чл.266, ал.1 ГПК. С оглед на това не следва да се излагат
съображения в тази насока.
Жалбоподателят
– ищец релевира доводи за неправилно прилагане на института на погасителната
давност.
Ответницата Л.К.Р.
своевременно е заявила по делото – с депозирания писмен отговор на исковата
молба, възражение за изтекла погасителна давност. Ето защо то е част от спорния
предмет и е разгледано от решаващия съд с обжалваното решение.
С ТР № 3 от
18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ВКС, ОСГТК, вземанията на
топлоснабдителните дружества са периодични по смисъла на чл.111, б.„в“ ЗЗД,
поради което се погасяват с изтичането на тригодишна давност. Задълженията на
потребителите на предоставяните от тези дружества стоки и услуги са за изпълнение
на повтарящи се парични задължения, имащи единен правопораждащ факт – договор,
чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а
размерите им са изначално определяеми, независимо от това дали отделните
плащания са с еднакъв или различен размер.
Съгласно
нормата на чл.114, ал.1 ЗЗД давностният срок започва да тече от момента, в
който вземането е станало изискуемо.
За периода м.05.2015
г. – м.05.2016 г. приложение намират Общите условия за продажба на топлинна
енергия от ищцовото дружество на потребители за битови нужди в гр. София,
одобрени с решение № ДУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „24
часа“ – броя от 10.02.2014 г. и вестник „19 минути“, в сила от 12.03.2014 г.
Съгласно
чл.33, ал.1 от Общите условия от 2014 г. купувачите са длъжни да заплащат
месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок от датата на
публикуването им на интернет страницата на продавача. Ищецът не е ангажирал по
делото доказателства относно момента на публикуване на месечните суми за
исковия период на интернет страницата си, а и липсват признания за това от
насрещната страна. Ето защо и на основание чл.114, ал.2 ЗЗД, следва да се
приеме, че давността започва да тече от деня, в който задължението е
възникнало. Предвид обстоятелството, че искът се счита предявен на 22.03.2019 г., към този момент е изтекла погасителната давност за вземания, станали
изискуеми преди 22.03.2016 г. Това са
вземанията за периода м.05.2015 г. – м.02.2016 г., в
каквато насока са изводите и на СРС.
По изложените
съображения въззивният съд счита, че вземането на ищеца, което не е покрито от
погасителна давност, е за периода м.03.2016 г. – м.04.2018 г., в каквато насока
са и изводите на решаващия съд. Неговият размер е определен от съда в размер на
1 635, 44 лв., съобразно данните, съдържащи се в изготвените съобщения към
фактура № **********/31.07.2018 г. на стойност 798,95 лв., фактура № **********/31.07.2017 г. на стойност 646, 94
лв., фактура № **********/31.07.2016 г. на стойност 117, 54 лв. за периода м.03.2016
г. и м.04.2016 г. и данните от изравнителната сметка на ФДР за м.05.2014 г. –
м.04.2015 г. на стойност от 71, 94 лв.
Страните не
са заявили оплаквания относно стойността на доставената топлинна енергия до
топлоснабдения имот, поради което този въпрос е извън пределите на въззивна
проверка, очертан с въззивната жалба, съгласно нормата на чл.266, ал.1 ГПК и не
следва да се обсъжда по същество.
Задължението
на ответницата е парично и за периода на своята забава същата дължи обезщетение
в размер на законната лихва, съгласно нормата на чл.86 ЗЗД.
За периода
м.03.2016 г. – м.06.2016 г., който не е покрит от изтеклата погасителна
давност, приложение намират Общите условия на ищеца, одобрени с решение №
ДУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, в сила от 12.03.2014 г. Съгласно чл.33, ал.1 от
Общите условия на ищеца от 2014 г., в сила от 12.03.2014 г., купувачите са
длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 30 – дневен
срок от датата на публикуването им на интернет страницата на купувача. Ето защо
при тази редакция на общите условия, за да се постави клиентът на топлинна
енергия за битови нужди в забава, е необходимо установяване момента на
публикуване на месечните дължими суми на интернет страницата на ищеца. На
основание чл.154, ал.1 ГПК в доказателствената тежест на ищеца е да установи
момента на настъпване на изискуемостта на задължението за главница. В хода на
производството доказателства в тази насока не са ангажирани, а ответницата
своевременно е оспорила това обстоятелство.
Със
съставения по реда на чл.146 ГПК доклад на делото решаващият съд е указал на
ищеца, че следва да ангажира доказателства, че е публикувал фактурите, издадени
след 12.03.2014 г. на интернет страницата си, както и е указал, че не сочи
доказателства в тази насока. Независимо от това ищецът не е ангажирал
доказателства в тази насока. Ето защо тези факти са останали недоказани поради
процесуалното бездействие от страна на ищеца. С оглед на това обосновано
решаващият съд е приел, че за задължението за главница за топлинна енергия за
периода м.03.2016 г. – м.06.2016 г. ищецът не е доказал момента, в който
ответницата е поставена в забава, поради което не се установи наличие на
задължение за мораторна лихва върху стойността на топлинната енергия и дяловото
разпределение.
Съгласно чл.33,
ал.1 от Общите условия на ищеца от 2016 г., в сила от 11.08.2016 г., клиентите
са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл.32, ал.1
и ал.2 в 45 – дневен срок от изтичане на месеца, за който се отнасят. Ето защо
за остатъка от заявения период не е необходимо отправянето на покана или
предприемането на други действия от страна на жалбоподателя, за да се поставят
клиентите в забава, в каквато насока са изводите на решаващия съд.
Страните не
са изложили оплаквания относно установения с обжалваното решение размер на
лихвата за забава, поради което и на основание чл.269 ГПК този въпрос не следва
да се обсъжда по същество.
Тъй като
крайните изводи на двете инстанции съвпадат, решението следва да се потвърди.
По разноските по производството:
При този
изход на спора разноските във въззивното производство следва да останат в
тежест на страните, както са направени.
Воден от
гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 301826 от 15.12.2019 г.,
постановено по гр. д. № 37272/2019
г. на СРС, II ГО, 61
състав.
Решението
е постановено при участието на трето лице - помагач на ищеца: „Т.С.“ ЕООД, ЕИК ****,
с адрес ***.
Решението не подлежи на касационно обжалване,
на основание чл. 280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2.